Къпиново вино

36

— Баща ми правеше най-хубавото вино в областта — заговори Мирей. — Когато почина, брат му Емил наследи земята. След това трябваше да премине в ръцете на Тони.

— Знам. Съжалявам.

Тя сви рамене.

— Поне след смъртта му земята премина нататък по мъжка линия — каза. — Не ми се иска да мисля, че можеше да стане нейна.

Джей се усмихна. Чувстваше се неудобно. У старицата имаше нещо, което надхвърляше обикновената скръб. Очите й блестяха. Лицето й беше каменно. Той се помъчи да си представи какво е да изгубиш единствения си син.

— Учуден съм, че е останала — каза. — След това.

Мирей се изсмя.

— Как няма да остане? — отсече. — Вие не я познавате. Остана от чиста злоба и инат. Знаеше, че е само въпрос на време чичо ми да умре и тя да грабне имота. Винаги го е искала. Само че той знаеше какво прави. Остави я да се надява, старото му куче. Накара я да мисли, че може да купи имота евтино.

Тя отново се изсмя.

— Но за какво й е? Защо не е оставила фермата и не се е върнала в Париж?

Мирей сви рамене.

— Кой знае, а? Може би за да ме дразни.

Тя отпи от виното и в погледа й се появи любопитство.

— Какво е това?

— „Сотерн“. О, по дяволите!

Джей не можеше да проумее как е допуснал такава грешка. Зацапан етикет, надписан на ръка. Жълта връвчица, омотана около гърлото. „Шипка’74“.

— О, по дяволите! Съжалявам. Сигурно съм взел друга бутилка.

Той отпи от своята чаша. Вкусът беше невероятно сладък, течността бе гъста като сироп и вътре плуваха частици утайка. Джей погледна Мирей смаян.

— Ще отворя нова. Извинете. Нямах намерение да ви предлагам това. Не разбирам как съм могъл да объркам бутилките…

— Няма нищо — Мирей взе чашата си в ръка. — Харесва ми. Напомня ми на нещо. Не мога да определя на какво точно. Може би на някакво лекарство от детските години на Тони.

Тя отпи отново и Джей долови медения аромат на виното от чашата й.

— Моля ви, мадам. Наистина…

Мирей отсече твърдо:

— Харесва ми.

През прозореца зад гърба й виждаше Джо да стои под ябълковите дървета и слънцето да огрява оранжевия му комбинезон. Старецът видя, че Джей го гледа, и вдигна палци. Джей запуши бутилката шипково вино с корковата тапа и отпи нова глътка от чашата си. Не му се искаше да го изхвърля. Все още беше отвратително на вкус, но ароматът бе превъзходен и натрапчив — лъскави, пълни със семенца черни боровинки, които се пукат и изливат сока си в тенджерата до кофата с плодове, и Джо, който се суети в кухнята, и радиото, усилено докрай — „Кунгфу битка“, номер едно в класациите през целия месец; старецът спира за кратко, за да демонстрира някой измислен ритник, научен по време на пътешествията му през Ориента, а октомврийското слънце наднича през пукнатото стъкло на прозореца…

Виното сякаш подейства по същия начин и на Мирей, макар че нейното небце беше много по-възприемчиво към специфичния му букет. Тя отпиваше от питието на малки любознателни глътки, като всеки път задържаше виното в устата си, за да се наслади на вкуса му. Старата жена каза замечтано:

— О, има вкус на… розова вода. Не, на рози. Червени рози.

Значи Джей не беше единственият, който изпитваше върху себе си особения ефект на домашното вино на Джо. Той проследи внимателно изражението на старата жена, докато тя допи виното си, като тревожно се оглеждаше за признаци на отравяне или нещо подобно. Нямаше такива. Тъкмо обратното — лицето й сякаш изгуби обичайното си мрачно и съсредоточено изражение. Старицата се усмихна.

— Е, харесва ми. Рози. Знаете ли, някога и аз имах розова градина. Ей там, до ябълките. Не знам какво стана с нея. Когато баща ми почина, всичко западна. Бяха червени рози, как миришеха само! Аз се преместих, след като се ожених за Юг30, но продължавах да идвам тук и всяка неделя берях розите, докато цъфтяха. После Юг и баща ми починаха в една и съща година — но това беше годината, в която се роди моят Тони. Ужасна година. За всички, освен за скъпия ми Тони. Най-хубавото лято за розите, откакто ги помнех. Цялата къща беше отрупана с тях. Стигаха чак до стрехите. Ей, това вино е силничко. Чувствам се доста замаяна.

Джей я погледна разтревожен.

— Ще ви откарам у дома. Не бива да вървите пеша в това състояние. Слънцето е силно.

Мирей поклати глава.

— Искам да повървя. Не съм чак толкова стара, че няколко километра път да ме уплашат. Освен това — тя кимна към съседната ферма — искам да видя къщата на сина си край реката. Ако имам късмет, може да зърна дъщеря му. Отдалеч.

Разбира се. Джей почти бе забравил за съществуването на детето. Никога не го беше виждал, нито в полето, нито на път за училище.

— Моята малка Роза. На седем години е. Не съм се доближавала до нея, откакто синът ми почина. Нито веднъж — лицето й започна да възвръща обичайното си кисело изражение. Големите й безформени ръце шаваха неудържимо по черната й пола. — Тя знае какво ми причинява. Знае. Бих направила всичко за детето на сина си. Бих откупила обратно фермата, бих могла да им дам пари — Бог ми е свидетел, няма на кого повече да ги дам.

Мирей се помъчи да стане, като се подпря с ръце на масата, за да повдигне масивното си тяло.

— Тя знае, че за това трябва да ми позволи да виждам детето — продължи. — Но ще разбера какво става с него. Само ако знаеха как се държи с моята Роза; ако можех да докажа какво прави…

— Моля ви — Джей й помогна да се изправи, като я прихвана под лакътя. — Не се разстройвайте. Сигурен съм, че Мари се грижи за Роза както може.

Мирей го стрелна с презрителен поглед.

— Какво знаете вие, а? Тук ли сте били? Да не би да сте се крили зад вратата на обора, когато синът ми е сложил край на живота си?

Гласът й прозвуча докачливо. На допир ръката й беше като гореща тухла.

— Извинете. Исках само…

Тя неохотно поклати глава.

— Не, аз трябва да ви се извиня. Слънце и силно вино, а? Развързват ми езика. А и само като се сетя за нея, кръвта ми кипва — ех! — Мирей изведнъж се усмихна и Джей с учудване забеляза искрици чар и ум в погледа й, скрити зад суровата външност. — Забравете какво ви казах, мосю Джей. И ми позволете на свой ред да ви поканя у дома. Всеки ще ви покаже къде живея.

Тонът й не търпеше възражение.

— С удоволствие. Не можете да си представите колко ми е приятно да говоря с някого, който разбира ужасния ми френски.

Мирей го погледна изпитателно за миг, след това отново се усмихна.

— Може да сте чужденец, но имате душа на французин. Къщата на баща ми е в добри ръце.

Джей я проследи с поглед. Тя тръгна тромаво по обраслата пътека към граничния плет, докато се изгуби от поглед зад дърветата в края на овощната градина. Той се запита дали розите й още растат на същото място.

Джей преля остатъка от виното обратно в бутилката и отново я запуши с корковата тапа. Изми чашите и прибра инструментите в бараката отвън. Едва тогава прозря. След дни бездействие и отчаяни опити да свърже беглите фрагменти от незавършения си роман той отново улови нишката, по-ярка и бляскава от всякога, като лъскава монета в прахоляка.

Джей се втурна към пишещата машина.

— Виждам, че ще можеш пак да ги отглеждаш, ако искаш — каза Джо, като хвърли поглед към заплетените розови храсти. — Отдавна са изсечени и някои са подивели, ама с малко работа ще стане.

Джо винаги бе проявявал равнодушие към цветята. Предпочиташе овощните дървета, билките и зеленчуците, неща, които могат да се берат и складират, да се сушат, мариноват, бутилират, изстискват, да се правят на вино. Но въпреки това в градината му винаги имаше цветя. Засадени сякаш между другото: далии, макове, ружи, лавандула. Рози, които растяха сред доматите. Ароматен грах сред фасула. Това, разбира се, беше отчасти за камуфлаж. Отчасти бе примамка за пчелите. Но истината беше, че Джо обичаше цветята и дори с неохота изкореняваше плевели.

Джей не би могъл да открие розовата градина, ако не знаеше къде точно да я търси. Стената, по която някога бяха пълзели розите, беше полуразрушена и от нея бе останал само тухлен зид с дължина около петнайсет фута. Той бе обрасъл със зеленина почти догоре и върху него се беше образувала гъста мрежа, сред която розите едва се виждаха. С помощта на ножици Джей подряза няколко стръка бяло изтравниче и отдолу се показа голяма червена роза, която почти докосваше земята.

— Стара роза — отбеляза Джо, като се надвеси над нея. — Най-добрата за варене. Опитай да направиш малко розово сладко. Ще стане чудно.

Джей отново заработи с ножиците, за да освободи храста от заплелите се ластари. Сега се виждаха няколко розови пъпки, твърди и зелени, невиждали слънце. Ароматът от разлистената роза беше нежен и наситен.

През половината нощ Джей писа. Мирей бе извадила на бял свят част от историята, която стигна за десет страници. Те лесно се наместиха сред останалите, сякаш романът имаше нужда единствено от тях, за да продължи. Без тази централна история книгата не беше нищо повече от сборник анекдоти, но с историята на Мари, която ги свързваше, можеше да се превърне в добър и увлекателен роман. Само да можеше да разбере накъде ще го отведе!

В Лондон Джей имаше навика да ходи във фитнес залата, за да размишлява. Тук за това му служеше градината. Полската работа избистряше ума му. Той си спомняше по-ясно летата на Поуг Хил Лейн, където подрязваше и засаждаше растения под бдителния поглед на Джо, бъркаше смола за присадки, счукваше сушени билки за магическите торбички в големия стар хаван. Тук също му се струваше полезно да върши всичко това — да привързва червени парцалчета за клоните на овощните дървета, за да плаши птиците, да прави торбички от ароматни треви, за да отпъжда паразитите.

— Ще им трябва храна и всичко останало — отбеляза Джо, надвесен над розите. — Сипи малко от онова шипково вино на корените. Много ще помогне. После ще ти трябва нещо за листните въшки.

Виждаше се, че растенията бяха нападнати от всякакви насекоми; по стъблата гъмжеше от полепнали по тях гадини. Джей се усмихна, доволен от неизменното присъствие и напътствията на Джо.

— Може би тази година трябва да използвам химически препарат.

— Не, недей, за какво ти е? — възкликна старецът. — Всичко ще развалиш с тия химикали. Нали не си дошъл тука за това?

— А за какво съм дошъл?

Джо изсумтя недоволно.

— Не знаеш, тъй ли? — попита.

— Знам достатъчно, за да не се хвана повторно — отвърна Джей. — Ти с твоите магически торбички… С твоите талисмани и пътешествия из Ориента… Здравата ме преметна, нали? Сигурно през цялото време си се пръскал от смях.

Джо го изгледа напрегнато през очилата си.

— Не съм се смял — каза. — А пък ти ако можеше да виждаш по-далеч от носа си…

— Нима? — Джей започваше да се ядосва и да кастри къпините около розовата леха с ненужно ожесточение. — Тогава защо замина? Без дори да се сбогуваш! Защо трябваше да се връщам в Поуг Хил, за да намеря къщата празна?

— Уф, все едно и също, а?

Джо се облегна на близкото ябълково дърво и запали цигара „Плейърс“. Радиото, оставено сред високата трева, започна да свири „Чувствам любов“, номер едно в класациите за август.

— Изключи го — сърдито отсече Джей.

Джо сви рамене. Радиото заглъхна за кратко и млъкна.

— Да беше посадил ония розифеи, както ти казах.

— Имах нужда от нещо повече от някакви си семена — отвърна му Джей.

— Винаги си бил костелив орех — Джо хвърли угарката от цигарата си право през плета. — Не можех да ти кажа, че заминавам, понеже и аз не знаех. Трябваше пак да тръгна, да глътна малко морски въздух, да видя малко път. Пък и си мислех, че съм ти оставил най-важното. Казах ти, да беше ги посадил онези семена! Да беше повярвал поне мъничко!

Джей почувства, че му е дошло до гуша. Обърна се с лице към стареца. Джо беше прекалено истински за халюцинация, чак до мръсотията под ноктите. По някаква причина това го вбеси още повече.

— Не съм те молил да идваш! — закрещя Джей. Чувстваше се отново на петнайсет, сам в избата на Джо сред счупените бутилки и буркани. — Не съм те молил за помощ! Не съм те канил тук! Впрочем за какво си дошъл? Защо просто не ме оставиш на мира?

Джо го изчака търпеливо да свърши.

— Свърши ли? — попита той, след като Джей млъкна. — Свърши ли, питам?

Джей отново захвана да подрязва плевелите около розовите храсти, без да поглежда към него.

— Разкарай се, Джо — промърмори едва чуто.

— Мога и да се разкарам, що не? — отвърна Джо. — Да не мислиш, че нямам к’во да правя? Че няма по-хубави места по света? Да не мислиш, че съм видял всичко по скапания свят, а?

Старецът отново минаваше на диалект, както в редките случаи, когато Джей го виждаше ядосан. Той обърна гръб на Джо.

— Тъй да е — думите му прозвучаха тежко и категорично. На Джей му се прииска отново да се обърне към стареца, но не го направи. — Твоя воля. До друг път.

С известно усилие Джей продължи да работи по храстите още няколко минути. Зад гърба си не чуваше нищо освен пеенето на птиците и полъха на хладния ветрец над полето. Джо си беше отишъл. И този път Джей не знаеше дали ще го види отново.