Къпиново вино

44

Странно, колко лесно се връщаха спомените. Бяха изминали четири седмици от последната поява на Джо и въпреки това Джей продължаваше да вярва, че старецът всеки момент може да се върне. Червените платнени торбички висяха из зеленчуковата градина и по ъглите на къщата. Дърветата по границата на имота бяха украсени по същия начин, макар че вятърът непрекъснато отвяваше торбичките. Невените в саморъчно направения разсадник започваха да разтварят ярките си листенца сред картофите, подарени от Нарсис. В знак на благодарност за торбичката семена Поату изпече специален хляб, като каза, че тя му е донесла по-голямо облекчение от всяко лекарство. Разбира се, Джей знаеше, че пекарят никога не би казал другояче.

Сега в градината му растеше най-голямото разнообразие от билки в цялото село. Лавандулата беше още зелена, но вече ухаеше по-силно от лавандулата на Джо, а освен това там имаше и мащерка, и мента, и маточина, и розмарин, и босилек. Той даде цяла кошница от тях на Попот веднъж, когато дойде да му донесе пощата, и една на Родолф. Джо често раздаваше малки талисмани — добри магии, така ги наричаше — на хората, които идваха при него и Джей започна да прави същото: малки букетчета лавандула или мента, или градински чай, вързани с ивици плат в различни цветове — червено за защита, бяло за късмет, синьо за здраве. Странно как си припомняше всичко. Хората решиха, че това е поредният английски обичай — универсалното обяснение за всичките му чудатости. Някои започнаха да носят тези малки букетчета на реверите на шлиферите и саката си — макар че беше вече май месец, за местните хора все още бе твърде хладно, за да носят летните си дрехи, макар че Джей отдавна ходеше по шорти и тениска. Странното беше, че припомнянето на навиците и ритуалите на Джо му донасяше покой. Когато беше момче, ритуалите за запечатване на територията, тамянът, магическите торбички, псевдолатинските заклинания и разпръскването на билки често го вбесяваха. Караха го да се чувства неудобно, както при вида на човек, който пее в хор на прекалено висок глас. За младото му съзнание голяма част от всекидневната магия на Джо му се струваше някак твърде обикновена, твърде простовата, като готвенето или копаенето в градината, лишено от загадки. Колкото и сериозно да се отнасяше към всичко, което старецът правеше, в магията му имаше някаква жизнерадостна практичност, която караше романтичната душа на Джей да се бунтува. Той би предпочел по-голяма тържественост, тайнствено призоваване, черни роби и ритуални шествия в полунощ. На това вероятно би повярвал. Израснал с комикси и нелепа научна фантастика, Джей не вярваше в обикновените неща. Сега, макар и вече късно, възрастният Джей откри покоя на земеделския труд. Всекидневната магия, както я наричаше Джо. Лаическата алхимия. Сега разбра какво бе имал предвид старецът. Но въпреки всичко Джо продължаваше да не идва. Джей подготвяше земята за завръщането му като добре почистена леха. Засаждаше и плевеше съобразно лунния календар, както би правил Джо. Вършеше всичко както трябва. Мъчеше се да вярва.

Казваше си, че всъщност Джо никога не е идвал, че всичко е било само плод на въображението му. Но тъкмо сега, когато стареца го нямаше, Джей имаше нужда да вярва в обратното. Нещо дълбоко в него упорито твърдеше, че Джо е бил тук. Наистина е бил тук, а той го е пропъдил с гнева и неверието си. Да можеше само да го върне! Тогава всичко ще бъде различно, обещаваше си Джей. Толкова много неща останаха недовършени. Той изпитваше безпомощен гняв към себе си. Беше получил втора възможност и най-глупаво я бе пропилял. Сега Джей работеше в градината всеки ден до залез слънце. Беше сигурен, че Джо ще се върне. Че може да го накара да се върне.