Кървава целувка

8

Двама в тунела. Пристигане след четири минути. Входът и дясната страна на басейна са чисти... Бъч натисна копчето на жицата, която тръгваше от слушалката в ухото му и се спускаше по врата му, и отвърна тихо:

- Прието.

Докато заобикаляше басейна, очите му следяха движенията на кандидатите във водата иззад очилата за нощно виждане. Още двама бяха паднали отгоре; и двамата бяха изплували на повърхността и се носеха по гръб, така че бяха добре и сравнително тихи. Невинаги ставаше така. С Тор вече се бе наложило да извадят четирима души от водата, което означаваше, че сега освен новата двойка вътре имаше само още трима мъже.

Всички бяха далеч от вход Б. Много добре.

Бъч си погледна часовника. След шест минути всички, които все още бяха в спортната зала, щяха да бъдат дисквалифицирани. И всичко това бе само встъпление към онова, което той и братята му наричаха Крайна цел... която щеше да бъде затворена от слънцето призори, така че беше от жизненоважно значение онези, които успееха да се справят с първоначалното изпитание, да разполагат с достатъчно време там навън.

Клиниката на доктор Джейн и Мани започваше да се пълни. Слабото билково лекарство за повръщане се беше справило отлично със задачата си, имаше и немалко дребни порязвания, ожулвания, разтягания на мускули и изгаряния. Две групи провалили се кандидати вече си заминаваха от тук, щеше да има и още.

Приетите в програмата трябваше наистина да си заслужат мястото и нещата трябваше да загрубеят много бързо, защото двамата с Ви нямаше да си губят времето с никой, който не ставаше.

Дойде ли моят ред най-сетне? - разнесе се гласът на Ласитър

в слушалката. - Родил съм се готов за това.

- От всички, което биха могли да са безсмъртни - измърмори Ви, - защо трябваше да си точно ти?

- Защото съм въъъъъъърхът - пропя ангелът. - Аз съм един от вас...

- Не, не си...

- ... до последния си час!

Главата на Бъч затуптя още по-лошо.

- Млъквай, Лас. В момента песните хич не ми понасят.

- То е от „Аз, проклетникът“ - отбеляза ангелът.

Сякаш това щеше да помогне.

- Млъквай - сряза го Ви.

- Млъквай. - Бъч трябваше да положи усилие да говори тихо. - Остават ни още четири минути в спортната зала. Ще ти кажа кога да...

- Започвам да изпускам въздух, държа да ти съобщя - взе да се оплаква Ласитър. - Поясът ми започва да издиша.

Ви изруга.

- Защото и той иска да бъде край теб толкова, колкото и ние.

- Ако продължаваш в същия дух, ще започна да си мисля, че неприязънта ми е взаимна.

- Крайно време беше.

Е, добре, на Бъч може и да не му доставяше кой знае какво удоволствие да вади подгизнали, паникьосани идиоти от басейна, обаче беше адски доволен, че не му се налага да е в другата част на сградата, докато тези двамата се разправят.

- Бъди готов, Лас - каза той. - Ще поддържам връзка... и, Ви, за бога, ще му изключиш ли шибания микрофон...

- Ау! Хей! Какво, по дяволите, Ви...

И ето че се възцари блажена тишина.

Докато главоболието се опитваше да изкърти вратата към черепа му, на Бъч му се искаше да свали очилата за нощно виждане и да разтърка очи, ала нямаше намерение дори за миг да изпуска кандидатите от поглед. Последното, от което програмата се нуждаеше, бе някой да пострада сериозно, или още по-зле - да се събуди мъртъв.

Освен това той и така беше достатъчно разсеян, дори и с очилата.

Нещо с Мариса не беше наред.

Достатъчно време беше прекарал, разхождайки се като някакво зомби, докато беше човек, за да не забележи вцепенението й напоследък.

Проблемът бе, че не искаше да му каже какво има. Всеки път щом я попиташе за какво мисли или пък дали е добре, тя му се усмихваше и му излизаше с някакво тъпо извинение, че била страшно натоварена в „Убежището“.

Което несъмнено беше вярно, но не беше нищо ново. За разлика от начина, по който тя изглеждаше от едно денонощие насам.

Може би просто имаха нужда да си вземат една нощ почивка. И то не само от работата. Имението беше чудесно място за живеене - храната беше супер, а компанията - дори още по-страхотна. Проблемът бе, че беше трудно да се усамотиш. Освен да се прибереш в спалнята си (което в техния случай беше стая в Дупката с размерите на кутия за обувки, с тънка врата и тънки стени) никога не можеше да останеш наистина сам. Непрекъснато и без предупреждение се появяваше някой, бил той от персонала, братята или техните шелани.

Ирландският католик у него, произхождащ от голямо семейство, обожаваше това.

Разтревоженият хелрен далеч не беше във възторг.

Трябва да отида на среща, помисли си той.

- Къде ще ме заведеш? - разнесе се гласът на Ви в ухото му.

Мамка му. Беше го изрекъл на глас.

- Не с теб.

- Наранен съм. Дълбоко съм наранен - долетя металическият отговор.

- С Мариса трябва...

- Ако става въпрос за сексуално обучение, мислех, че двамата отдавна сте се просветили по въпроса. Освен ако всички ония звуци, които долитат от стаята ви, не са от канадска борба с палци.

- Сериозно.

- Да не искаш да ми кажеш, че сгъвате оригами? Исусе, всички порязвания с хартия... не мога дори да си го представя.

- Престани.

- Бас държа, че Мариса никога не ти го казва.

- Напоследък не е съвсем така - възрази Бъч.

- Проблеми ли имате?

- Не знам.

Възцари се дълго мълчание.

- Имам идея.

- Навит съм на всичко...

- Бас държа, че и тя така казва! - намеси се Ласитър.

- Ви, мислех, че си му взел...

Звуците от двама счепкали се мъже го накараха да извади слушалката от ухото си с гримаса.

Ласитър очевидно щеше да си изяде боя, за който се беше молил, и при други обстоятелства Бъч би се присъединил, и то не за да играе ролята на рефер. Сега обаче си имаше по-сериозни тревоги.

Особено когато още двама гости се присъединиха към водната част на това парти.

А когато най-добрият му приятел отново се появеше на линия, може би щеше да му даде някой добър съвет. Стига да бе в състояние да измисли нещо извън света на нашийници с шипове/черен восък/щипки за гърди.

Мамка му.

Парадайз се мъчеше да се отскубне, гърчейки се върху пода, по който я влачеха, дращейки с нокти. В торбата, надяната на главата й, топлият й дъх я задушаваше... или пък беше използвала всичкия кислород.

В отговор, паниката възпламени цялото й тяло, превръщайки мозъка й в магистрала за порой от мисли, които изобщо не й помагаха да се успокои, нито да намери начин да се спаси. Част от нея искаше да повика Пейтън, ала той не можеше да й помогне. Бяха заловили и него. Останалата част си представяше най-различни възможни завършеци.

Ами сега! Ами сега! Ами сега ами сегаамисега... Следващото дойде без никакво предупреждение, както всичко досега: движението напред спря, появи се още някой, улови я за раменете и я вдигна от пода.

Парадайз изпищя в торбата и опита да се отскубне. Невъзможно. Хватките бяха прекадено силни, сякаш в кожата й се бяха впили менгемета и стигаха чак до костите й...

Люлееха я.

Люлееха я ту наляво, ту надясно, сякаш се канеха да я хвърлят.

- Не!

При едно от залюляванията свалиха торбата от главата й, тя си пое две невероятни глътки въздух... а после политна, пропадайки в

мрак, изпълнен със странни звуци...

Пляяяяяс!

Навсякъде имаше вода - влизаше в носа и устата й, обгръщаше тялото й. Начаса инстинктите й поеха контрола и сетивата й пресметнаха, че „горе“ е в обратната посока. Тя потъваше. Разпери ръце и крака и установи, че я бяха развързали.

Изскочи на повърхността с такъв устрем, че тялото й изхвръкна като коркова тапа, и се закашля толкова силно, че едва не изгуби съзнание. Между хриповете все пак успя да си поеме дъх... и ето че в дробовете й нахлуваха големи глътки кислород и простичкият разкош на това, да е в състояние да диша, я изпълни с такава благодарност, че очите й се напълниха със сълзи. Това обаче не трая дълго. Навсякъде около себе си чуваше хора да се борят с водата, чуваше ги как кашлят, как дишат, как пляскат, за да се задържат на повърхността.

Колко ли бяха?

Това ли беше втората част?

Докато газеше през водата, й се искаше да извика Пейтън, ала не беше сигурна дали е добра идея да привлича внимание към себе си. Ами че като нищо...

- Парадайз!

Гласът на Пейгьн долетя някъде отдясно и съвсем наблизо.

- Да - отвърна тя с усилие. - Тук съм... добре ли си...

- Добре ли си!

- Тук съм - повтори Парадайз малко по-силно. - Тук...

В следващия миг една силна ръка стисна нейната и я притегли през водата.

- Тук мога да стъпя на пода - каза Пейгьн. - Нека те задържа.

- Нямам нужда...

- Трябва да си пазиш силите. Това е само началото.

Звучеше толкова разумно, сякаш шокът от водата му беше помогнал да дойде на себе си. А после ръцете му се обвиха около кръста й и я обърнаха с гръб към него.

- Държа те - прошепна той.

Усещането от силното му тяло зад нея я накара да се напрегне, но той просто продължи да диша, сякаш се съвземаше, и Парадайз започна да се отпуска, макар че не виждаше нищо, а краката й непрекъснато се докосваха до неговите.

Никога не бе била толкова близо до мъж.

Макар че, като се имаше предвид в какво положение се намираха в момента, това едва ли беше най-подходящото време да изгуби дори секунда в мисли за такива глупости; Пейтън несъмнено мислеше единствено за това, как да оцелеят.

С нещо почти подобно на облекчение, тя се отпусна в ръцете му. Инстинктите й си останаха в пълна бойна готовност, но поне тялото й можеше да си отдъхне за миг, пулсът й постепенно се забави, парещото усещане в гърдите й затихна...

Пляс! Пляс!

Още двама кандидати (или жертви) цопнаха във водата далеч, далеч от тях и Парадайз си даде сметка колко голямо беше езерото, в което се намираха. Само че... не, не беше езеро. Водата беше хлорирана.

Басейн. Намираха се в подземен басейн... навярно не много далеч от спортната зала, при положение че не я бяха влачили много дълго.

- Какво следва? - попита тя.

- Не знам. Ала двамата с теб ще останем заедно.

- Да. - Слиса се колко много присъствието му я успокояваше... въпреки че все още не виждаше нищо и нямаше представа какво ги очаква...

Пляс! Пляс! Пляс!

- Колко души сме тук? - попита тя.

- Току-що дойдоха петима. Така че сме поне седмина.

- От общо шейсет...? Трябва да има още. - Как бе възможно да е една от малкото, стигнали дотук? - Несъмнено има и...

Дойдоха още четирима - един цопна във водата доста близо до тях, останалите трима - далеч в другия край.

- Нали не ти тежа? - попита го.

- О, моля ти се.

Пейтън си смени ръката, тялото й се раздвижи във водата и дупето й се притисна в таза му. Не почувства нищо там... не че би знаела за какво да се тревожи дори ако той беше възбуден.

Още някой в басейна.

А после...

...в продължение на доста време не се появи никой друг. Всъщност едва ли бяха минали повече от няколко минути, но на Парадайз й се сториха часове... дни.

Страхът продължи да бръмчи във вените й, ала тъй като нямаше в какво да се вкопчи, тревогата се нахвърли върху разума й и през главата й запрепускаха най-нелепи идеи. Ами ако това не беше тренировъчна програма? Ами ако беше някакъв... социален експеримент? Похищение на тела... или пък опит да... Господи, нямаше представа.

Връхлетя я ужас. Не виждаше абсолютно нищо, ревът в главата й заглушаваше шумовете в басейна, а тялото й беше прекадено уморено, за да потисне тръпките, които го разтърсваха.

- Какво следва? - простена тя.

- Аз...

Преди Пейтън да успее да отговори, Парадайз си даде сметка, че нещо около тях се беше променило. Останалите също го забелязаха - телата в басейна застинаха, сякаш всички се опитваха да преценят какво е различно.

Нивото на водата спадаше.

Допреди малко тя й стигаше до раменете, ала ето че сега покриваше само горната част на ръцете й, на лактите...

Пулсът й отново се ускори, зави й се свят.

- Какво ще ни направят сега? - ахна тя.

Водата се спускаше все по-ниско и по-ниско, докато и нейните крака не стъпиха на пода. Тя обаче остана в обръча, описан от ръката на Пейтън - поне с едрото му тяло зад себе си знаеше, че има кой да й пази гърба.

Просто искам да виждам - помисли си в черната пустота. -Господи... моля те, нека да видя нещо...

В единия ъгъл се появи ярка, ослепителна светлина.

Толкова, че Парадайз засенчи очите си с ръка и така най-сетне успя да види, че действително се намират в басейн, много чист, с красив бордюр от бледосини и зелени плочки. Ето го и Пейтън, застанал зад нея с доста измъчен вид. Ето ги и останалите кандидати във водата.

Парадайз отметна мократа коса от лицето си и опита да се съсредоточи...

- Какво...

- ... по дяволите е това? - довърши Пейтън вместо нея.

В другия край на все още изпразващия се басейн се беше появил огромен мъж с русо-черна коса... и за миг Парадайз си помисли, че беше донесъл светлината със себе си. Всъщност тялото м у беше светлината. Грееше така, сякаш бе жива електрическа крушка от плът и кръв.

А най-странното бе... че това не бе най-големият шок.

Новодошлият носеше маска за подводно гмуркане и шнорхел, вдигнати над красивото му лице... чифт плавници, които плющяха по мокрия под, докато се приближаваше до ръба на басейна... яркорозов бански прашка... и детски жълто-син пояс около кръста.

Всички подгизнали полумъртъвци в басейна го зяпнаха така, сякаш беше второто пришествие в една паралелна, Спондж Боб-среща-Магическия Майк, вселена.

Под звуците на шляпане и плющене той отиде до трамплина за скокове, качи се, грижливо си постави шипка за нос с телесен цвят и се прокашля.

След няколко „ми-ми-ми-ми“, сякаш се разпяваше за соло изпълнение, си пое дълбоко дъх и...

... с гръмогласен рев се втурна към ръба на трамплина.

Отскочи високо, задържайки детския си пояс на място, докато изпълняваше съвършено салто, забивайки се във водата като гюле, така че се вдигнаха пръски до тавана.

Докато се навеждаше, за да не бъде връхлетяна в лицето от цунамито, Парадайз си помисли: Браво на братята!

Каквото и да беше очаквала, определено не беше това.