18


Парадайз си изкълчи пръста, докато се опитваше да отбие удара на Рейдж. Беше възнамерявала да се наведе и да се защити, използвайки долната половина на дланта си, ала крайниците й невинаги й се подчиняваха както трябва... и в резултат тя посрещна удара с широко разперени пръсти.

- Мамка му! - извика и отскочи назад, превила се над контузената си ръка.

- Дай да видя - каза братът.

- Ауауауау. - Е, добре де, звучеше като момиченце, но как бе възможно да боли толкова? - Господи!

- Пари, дай да видя.

Парадайз протегна ръка и големите му длани, които сега бяха толкова нежни, опипаха средния й пръст, който беше щръкнал под особен ъгъл.

- Какво му има? - попита, въпреки че знаеше отговора.

- Да вървим в клиниката.

Докато Рейдж я извеждаше от залата, Парадайз хвърли поглед през рамо. Анслам се биеше с Бун и по нищо не му отстъпваше, което доста я учуди. Пейтън беше седнал и си слагаше лед на рамото, гледайки я така, сякаш искаше да знае какво, по дяволите, става. Ново и Акс се обикаляха в кръг под инструкциите на Тор.

- Ще се оправиш - каза Рейдж, докато й отваряше тежката врата. - За нула време отново ще се биеш с тях.

Парадайз изхъмка, когато тръгнаха по коридора. Знаеше, че е прав. Всъщност стига да не поглеждаше пръста си, болката не беше чак толкова силна.

- Днес ви остава само още един час, след което ще ви пуснем да си вървите - каза братът, докато минаваха през летящата врата на клиниката. - А утре ще прекараме по-голямата част от нощта в класната стая.

Още едно мм-хм.

- Крейг изписаха ли го вече?

- Още го лекуват.

Стаята за прегледи беше облицована с плочки и пълна с шкафове от стъкло и неръждаема стомана, медицинско оборудване, което сигурно струваше цяло състояние, и цял куп компютърни екрани. В центъра, под лампа, достатъчно силна, за да превърне нощта в ярък ден на територия от няколко акра, имаше внушителна маса.

Висок, тъмнокос мъж - човек, не вампир - се извърна от нещо, което приличаше на рентгенова снимка на коляно. Облечен в сини хирургически дрехи и бяла престилка, той беше много висок, много едър... и изобщо не приличаше на вампир.

- Хей, какво имаме тук?

Парадайз направи крачка назад. То беше по-силно от нея.

- Да, аз съм човек - потвърди мъжът и се усмихна, разкривайки липсата на дълги кучешки зъби. - Но съм окей, честна дума.

Рейдж се приближи и стисна рамото му.

- Страхотен хирург. Фантастичен тип. Адски добър покерджия, но поне в билярда никак не го бива. Нека ти представя доктор Мани Манело.

- Е, какво имаме?

- Изкълчен пръст - обясни братът.

И двамата мъже, човек и вампир, погледнаха към нея.

Парадайз се прокашля с намерението да отвърне: „Да, пръстът ми е...“. Вместо това избъбри:

- Никога досега не съм виждала човек толкова отблизо.

Доктор Манело се усмихна, разпери ръце и се завъртя бавно в кръг.

- Не съм чак толкова различен от теб. Освен това на няколко пъти съм идвал в къщата за аудиенции, докато ти работеше там.

Тогава не го беше забелязала, вероятно защото беше погълната от работата си... и заобиколена от други вампири.

- Не исках да бъда груба - прошепна тя.

- Не си ме засегнала. Аз реагирах по-лошо, когато научих за вашето съществуване, вярвай ми. - Парадайз го погледна учудено и той сви рамене. - Имай предвид, че в моята култура вие сте лошите. Нали се сещаш, остри зъби, пиене на кръв, Хелоуин.

Парадайз плъзна поглед по чертите му и с изненада установи, че беше красив... освен това изглеждаше умен. Изобщо не приличаше на двукрак плъх.

- Оперирал ме е дванайсет пъти - обади се Рейдж.

- Тринайсет. Миналата седмица отново ти оправяхме рамото.

- Забравих. - Парадайз погледна към брата и той сви рамене. - Изгубих им бройката. Все нещо става.

Парадайз си пое дълбоко дъх и протегна пострадалата си ръка.

- Ще боли ли?

Доктор Манело отново й се усмихна и пое ръката й толкова внимателно, че тя едва усети допира му.

- Приятно ми е да се запознаем, Парадайз. Не се тревожи, ще се погрижа за теб наистина добре.

* * *

И действително го стори.

След като Рейдж ги остави, за да се върне към тренировката, доктор Манело й направи рентгенова снимка, показа й, че няма нищо счупено и намести средното кокалче.

- Няма да се наложи да носиш шината много дълго - увери я, докато стягаше пръста й в подплатена метална обвивка, която закрепи с бели лепенки. - Все още се изумявам колко бързо оздравявате.

Той отстъпи назад и Парадайз сведе поглед към ръката си.

- Много ти благодаря.

- За тази нощ си вън от играта. Двамата с Пейтън може да останете в частта с носилките.

Откъм една врата вляво долетя почукване.

- Влез - каза докторът, докато отиваше да изхвърли яркосините си хирургически ръкавици в едно червено кошче. -Знам, че познаваш Елена, нашата медицинска сестра. - Той се намръщи, видял напрегнатото изражение на новодошлата. - Все още ли отказва?

Сестрата затвори вратата зад себе си, преди да отговори.

- Отпрати Избраницата.

Доктор Манело изруга под носа си.

- Няма да го пусна да си върви, докато не се нахрани.

- За Крейг ли говорите? - попита Парадайз. - Да не...

Доктор Манело се усмихна и не я остави да довърши.

- Ами с теб приключихме. Защо не се върнеш в спортната зала? Сигурно почти са свършили за тази нощ.

- Аз ще го нахраня - каза тя дрезгаво. - Ако има нужда от кръв, аз ще му дам.

Какво. Правеше. По. Дяволите.

Като дъщеря на едно от Първите семейства нямаше право да дава вената си никому. Никога. Това бе запазено единствено за онзи, с когото щеше да се обвърже. А ако тя някога се нуждаеше от кръв, трябваше да го стори в компанията на свой мъжки родственик и няколко свидетели.

Да направи нещо подобно за Крейг, бе равносилно на това, да изгуби девствеността си преди нощта на обвързването си.

- Всичко е наред - увери я доктор Манело. - Ние ще се погрижим.

Парадайз бе придружена до коридора навън и докато вратата се затваряше зад гърба й, чу как двамата заговориха, понижавайки гласове.

Върни се в спортната зала - заповяда си тя. - Върви. Сега. Просто отиди в час и...

Огледа се наоколо и откри, че е сама в коридора, никой не се задаваше, не се чуваха нито гласове, нито стъпки. Наистина трябваше да се върне при останалите.

Само че в мига, в който си го помисли, краката й я обърнаха наляво и я отдалечиха от мястото, където останалите се обучаваха на ръкопашен бой. Приближи се до следващата врата, долепи ухо до нея и се заслуша.

Пое си дълбоко въздух и усети далечен повей от миризмата на Крейг.

Той беше вътре.

Добре, наистина трябваше да се върне в...

Ръката й открехна вратата едва-едва и тя надникна вътре. Ето го и него, легнал върху белите чаршафи, с които беше застлано огромното болнично легло, което изглеждаше смешно малко под тялото. Очите му бяха затворени, дишането - плитко. Кожата му... кожата му не се различаваше особено от чаршафите... ако не се брояха раните по лицето, шията... навсякъде. И разбира се, превръзките, които скриваха най-тежките му порязвания.

Парадайз пристъпи в стаята, затваряйки вратата след себе си, и зачака Крейг да я погледне.

- Какво? - попита той, без да отваря очи.

Тя се приближи до леглото, питайки се дали някога щеше да се намира в негово присъствие, без сърцето й начаса да задумка учестено.

- Защо не се храниш? - попита тя.

- Защо ме тормозиш?

- Отхвърлил си Избраница?

- Защо не си в час?

- Нараних се. Не ми е разрешено.

Това най-сетне го накара да отвори очи и да повдигне глава.

- Добре ли си?

- Бих ти показала, но ще решиш, че ти размахвам среден пръст.

- Ти ме изрита в топките, забрави ли? Да не мислиш, че ми пука за пръста ти?

- И няма да е за първи път. Мисля, че ви показах, на теб и Пейтън, среден пръст и в коридора.

- След ритника в топките паметта ми не е каквато беше.

Щеше й се да приседне на ръба на леглото, ала се боеше от онова, което се канеше да му предложи.

- Можеш да вземеш моята вена, ако искаш.

Крейг я зяпна за миг.

- Може ли да те попитам нещо?

- Давай.

- В семейство на спасители ли си се родила? Да не би да ти е в кръвта или нещо такова? Защото светът е прекалено гадно място, за да се правиш на Майка Тереза.

- Няма да те пуснат да си вървиш.

- Не могат да ме задържат тук.

Парадайз се засмя.

- Говорим за Братството. Сигурна съм, че никой не може да се махне от тук без тяхно разрешение.

Крейг изсумтя и не отговори.

- Хайде де, ще се почувстваш по-добре. - Парадайз протегна лявата си китка. - А аз ще се почувствам по-малко виновна за... е, сещаш се.

- Нали знаеш, че отказах на една Избраница.

Парадайз направи физиономия.

- Имаш странния навик да ставаш истински задник, когато се почувстваш застрашен. В семейство на задници ли си се родил, или гадният свят те е научил да се отбраняваш по този начин?

- Гадният свят уби семейството ми. Двама от тях загинаха пред очите ми. Така че, да, би могло да се каже, че животът ме научи да бъда такъв.

Парадайз отпусна ръка и сведе поглед надолу.

- Съжалявам. Не...

- Освен това, не се ли страхуваш, че ще направя нещо, което не бива?

- Моля?

- Видя какво се случи, когато ме притисна в салона. Много добре знаеш за какво ти говоря.

Парадайз усети как по тялото й се разлива топлина... и най-сетне призна пред себе си, че бе дошла да му предложи вената си, защото искаше още от онова... каквото и да беше то... с него. Онази връзка. Онзи... електрически заряд.

Онзи сексуален плам.

А ако имаше безотказен начин да го получи, той бе да предложи вената си на умиращ от глад мъж: може и да беше девствена, но не беше чак толкова наивна.

- Обичаш ли да си играеш с огъня, момиченце? - изръмжа той. - Защото, ако продължиш да ме гледаш по този начин, ще те изпепеля.

Не беше нужно да отваря уста, за да знае, че бе изгубила гласа си. Така че в отговор просто му предложи китката си. Когато той не я взе, тя увеличи залога, като я поднесе към собствените си устни и разкъса плътта със собствените си зъби.

Това подейства.

В мига, в който мирисът на кръв изпълни въздуха, Крейг забели очи, тялото му под тънкото одеяло се раздвижи, хълбоците му подскочиха.

- Вземи китката ми - заповяда Парадайз с нисък глас. - Ще се почувстваш по-добре.

Ръката му се изстреля и я сграбчи грубо, претегляйки вената й към лицето му. Ала преди да засмуче, той вдигна диви очи към нея.

- Ще трябва да извикаш за помощ.

- Защо? - попита Парадайз задъхано.

- Сега. Направи го.

Само че не я изчака да го направи. Издърпа я към себе си, а после със свирепо ръмжене заби зъби в кожата й, въпреки че тя вече бе разкъсала плътта си. Докато Крейг засмукваше на големи глътки, Парадайз почувства как по тялото й се разлива еротичен заряд. Отвори уста, за да може да диша, и се подпря на леглото със свободната си ръка, заставайки сякаш на ръба на пропаст... пропастта на това, да падне върху него. Умът й беше изключил, тя вече не беше нищо освен инстинкт и тялото й знаеше точно какво иска... гола кожа до гола кожа, най-мъжката му част - потънала в нея, движеща се ритмично... изливаща се.

Майната й на девствеността й.

Той си мислеше съвсем същото. Докато пиеше, очите му се плъзгаха по лицето, по шията, по гърдите й... и нещо ставаше под чаршафите, хълбоците му се движеха, тялото му се изви в дъга, върху лицето му се изписа болка, сякаш желанието беше физическа агония.

Не, Парадайз не извика за помощ.

Това, разбира се, беше истинска лудост, но то като че ли нямаше значение... и смътно, някъде в подсъзнанието й изплува мисълта, че именно заради това храненето при жените от нейната класа бе толкова строго контролирано: нямаше да има никакъв вик за помощ. Не искаше помощ, защото не искаше да спре онова, което предстоеше... този горещ, необуздан момент нямаше нищо общо с произхода й. Не ставаше дума за имението, в което живееше с баща си, нито за парите в банковите им сметки. Нямаше нищо общо с обществено положение и преструвки.

То беше сурово и непресторено, само между тях двамата.

И това го правеше... красиво.

Защото беше истинско.

Загрузка...