Кървава целувка

13

Катедралата „Сейнт Патрик“ в Колдуел бе впечатляваща стара сграда, едновременно като доказателство за Божията милост и строителното майсторство на човеците. Докато се приближаваше и паркираше неправилно новия си лексус, Бъч си помисли, че бе доста забавно как от всичките му човешки качества, оцелели при преобразяването му във вампир, онова, което бе запазил в най-голяма степен, бе вярата.

Сега той беше по-добър католик, отколкото докато беше Homo sapiens.

Нахлупи ниско шапката си на „Ред Сокс“ и влезе през главния вход, който беше по-голям от къщата в Южен Бостън, в която беше израснал.

Катедралата винаги беше отворена, нещо като духовен „Старбъкс“, готов да обслужи всяка изгубила се душа.

Монсиньор, бих искал едно капучино от прошка, ако обичате. И кифличка, която магически да ми каже какво не е наред с жена ми.

Пазачът, който седеше на едно кресло в преддверието, вдигна поглед от спортното списание и му кимна. Свикнал бе Бъч да идва преди изгрев-слънце.

- Добър вечер - поздрави го той.

- Добре ли си?

- Аха. Ти?

- Аха.

Винаги един и същи разговор, който се беше превърнал в част от ритуала.

Бъч мина по дебелия червен килим, вдъхвайки дълбоко познатата, успокояваща миризма на тамян, восъчни свещи, политура за под с мирис на лимон и истински цветя. Бутна покритата с дърворезба двукрила врата, отвеждаща във великолепния презвитерий, и макар да не му беше приятно да стои с шапка, трябваше да остане незабележим.

Майка му обаче би получила удар, ако го видеше с шапка в църквата... стига деменцията й да се разсееше достатъчно дълго, че да разбере каквото и да било.

Това, че тя бе изгубила ума си, наистина бе улеснило напускането му на човешкия свят. От време на време двамата с Мариса отиваха да я видят, материализирайки се в стаята й в Масачузетс, знаейки, че тя няма да си спомня за посещението им...

Бъч се закова на място и пое голяма глътка въздух. Кръвта му закипя, по кожата му полазиха тръпки. Обърна се рязко и се намръщи при вида на самотната фигура, седнала на един от задните редове пейки.

- Мариса?

Въпреки че гласът му не беше силен, неговата шелан вдигна глава. Бъч се втурна към пейката, на която седеше тя, опитвайки да не се спъне в покритите с бродерия молитвени столчета.

- Какво правиш тук? - попита, доловил мириса на сълзите й.

Мариса се помъчи да се усмихне, ала очите й бяха влажни и опитът й се провали.

- Добре съм, наистина. Добре...

Бъч седна до нея (всъщност направо рухна) и улови хладните й ръце в своите. Тя все още беше с палто, а крайчетата на косата й бяха оплетени, сякаш беше стояла на вятъра.

Бъч поклати глава, сърцето му думкаше в гърдите.

- Мариса, трябва ми кажеш какво става. Плашиш ме.

- Съжалявам.

Не каза нищо друго, но се облегна на него, оставяйки тялото му да я подкрепи... и това бе обяснение само по себе си: какъвто и да беше проблемът, причината не беше в него.

Бъч затвори очи и я прегърна, разтривайки нежно гърба й.

- Какво става?

Историята излезе от устата й на пресекулки: млада жена... поляната пред „Убежището“... жертва на ужасно насилие... Хавърс я оперирал... но тя все пак починала... никакво име, никаква информация, никакви близки.

Господи, ненавиждаше това, че скъпоценната му шелан трябва да се сблъсква с подобни ужаси. А, да - майната му на брат й.

- И сега не знам какво да сторя за нея. - Мариса изпусна дъха си на пресекулки. - Просто... имам чувството, че докато беше жива, не направих достатъчно, за да я спася, а ето че вече я няма... и знам, че беше непозната, но това няма значение.

Бъч мълчеше, защото искаше да даде възможност на своята шелан да се изговори... и докато чакаше, си помисли колко познато му беше това чувство на отговорност, излязло извън контрол. Когато разследваше убийства за полицията в Колдуел, изпитваше същото към всяка жертва в случаите, с които беше натоварен. Невероятно бе как непознатите можеха да се превърнат в нещо като твои родственици.

- Толкова е несправедливо към нея. Всичко това. - Мариса се обърна към чантата си, извади кърпичка и си издуха носа. - Не исках да ти кажа нищо, защото ти беше страшно зает...

- Грешка - прекъсна я Бъч. - Няма нищо по-важно от теб.

- Въпреки това...

Бъч наклони лицето й към себе си.

- Нищичко.

Очите й отново плувнаха в сълзи и ги избърса.

- Как би могла да се усъмниш в това?

- Не знам. В мислите ми е такъв хаос. - Тя докосна носа си с кърпичката. - И дойдох в църквата, защото ти винаги идваш тук.

Това го сгря до дъното на душата.

- Помогна ли ти?

Мариса се усмихна едва-едва.

- Е, събра ни, нали?

Бъч я намести до себе си и като обви ръка около нея, вдигна поглед над редиците излъскано дърво към великолепния олтар със златния кръст и шестметровата статуя на разпнатия Исус. Заради охранителното осветление отвън стъклописът по внушителните сводести прозорци, издигащи се чак до готическите контрафорси високо под тавана, сияеше, а в параклисите на различните светци блещукаха оброчни свещи, запалени от среднощни посетители, статуите, изобразяващи Дева Мария и Йоан Кръстител, и архангелите Гавраил и Михаил, предлагаха утеха на всеки, който се нуждаеше от нея.

Бъч не искаше любимата му да страда, ала бе обзет от такова облекчение, че се бе обърнала към него. Като обвързан мъж, първият му инстинкт бе винаги да защитава своята шелан и усещането от начина, по който тя се бе отдръпнала от него, макар и само за ден, бе като ампутация.

- Пъкинеискахдатикажазарадисестрати.

- Какво? - промълви той, целувайки връхчето на главата й.

- Сестра ти...

Бъч настръхна, то беше по-силно от него - всяко споменаване на тази част от миналото му бе достатъчно, за да го накара да се почувства така, сякаш му бяха допрели електроди до главата.

- Всичко е наред - каза той.

Мариса се изпъна.

- Не исках да те разстройвам. Искам да кажа, ти никога не говориш за... ами за станалото с нея.

Бъч се загледа в ръцете на своята шелан. Те потръпваха неспокойно в скута й, играейки си с кърпичката, станала вече на топка.

- Не е нужно да се тревожиш за мен. - Той отметна косата над рамото й, милвайки фините гладки кичури. - Това е последното, което трябва да правиш.

- Може ли да те попитам нещо?

- Всичко.

Когато Мариса не проговори веднага, той наведе лице към нейното.

- Какво?

- Защо никога не говориш за живота си, преди да ме срещнеш? Искам да кажа, знам това-онова... но ти никога не говориш за миналото си.

- Сега ти си моят живот.

- Хмм.

- Какво се опитваш да кажеш?

Тя го погледна и сви рамене.

- И аз не знам. Мисля, че просто си приказвам.

Откъм чантата й се разнесе тих звън и тя я взе в скута си. Докато Мариса вадеше телефона си, Бъч я гледаше изпитателно, сякаш отдалеч, макар тя да бе така близо.

- Съобщение от Хавърс. Мога да отида да взема тленните останки.

Бъч се изправи.

- Ще дойда с теб.

Мариса вдигна очи към него.

- Сигурен ли си, че имаш време?

Бъч просто поклати глава.

- Хайде. Ще те откарам до там. Все още остава цял час до края на нощта.

Макар Крейг да седеше в сравнително удобен стол с тапицирани облегалки, всичко го болеше толкова силно, че спокойно би могло да се е настанил върху няколко ръжена. Част от вината си беше негова. След като го донесоха отвън на носилка, той бе отказал да вземе болкоуспокояващите, които му предложиха след прегледа. За сметка на това се беше възползвал от храната, напитките и банята.

Ала нищо повече. Откакто ги бяха довели в тази комбинация между столова и обща стая, издържана в стил студентско общежитие, с бетон и килимчета по пода, телевизор и кухненски бокс, се държеше настрани от останалите петима. Освен дето беше научил имената им, той слушаше разказите им, без да споделя никакви подробности за себе си.

Не че имаше кой знае какво за споделяне. Беше единственият оцелял от семейството си и нямаше намерение да разказва спомените си за нападенията.

За сметка на това много внимателно следеше движенията на онзи Пейтън. Кучият син през десет секунди скачаше от дивана и отиваше да провери стаята с леглата.

Защо просто не останеше в...

Този път, когато Пейтън надникна в съседната стая, последва някакъв разговор. След това той влезе вътре и затвори вратата. Когато се върна малко по-късно, отиде до типа, на име Анслам, и му прошепна нещо. Каквото и да бе то, Анслам сви рамене и кимна в знак на съгласие.

След което Пейтън отново отиде да седне в средата на стаята.

Малко след това се появи Парадайз и в мига, в който тя прекрачи прага, всички я погледнаха и разговорът за „Тош.О“секна.

Крейг се извърна, най-вече защото ненавиждаше това, че кръвното му скочи, а пулсът му се ускори само при вида й.

По дяволите, какво го вълнуваше който и да е от тях. Най-малкото пък тя.

- Дами и господа - заяви Пейтън. - Ето го и нашият примас.

- Не ме наричай така - процеди Парадайз, преди някой да успее да изръкопляска. - Никога вече.

- Защо? - предизвика я Ново. - Ти победи всички ни. Издържа най-дълго. Би трябвало да се гордееш.

Окей, ето това беше жена, по която би трябвало да си падне... не че в този момент искаше нещо сексуално от когото и да било. Въпреки това Ново беше неговият тип - жена, която знаеше как да се оправи в терен с препятствия и която очевидно бе от онези, които първо удряха всеки нахалник и задаваха въпроси едва след като челюстта, която бяха строшили, бе наместена.

Освен това изглеждаше страхотно в широката тениска и хирургическото облекло, с които беше сменила съсипаните си дрехи.

И не само той го беше забелязал. Анслам, Акс и дори копелето Пейтън я оглеждаха скришом... Не че тя се вълнуваше особено, нито дори го забелязваше.

Рецепционистката, от друга страна, без съмнение, беше свикнала всички да я гледат. Блондинки като нея винаги привличаха вниманието.

Което ги превръщаше в мишени.

Именно това си беше мислил, когато, застанал пред онова бюро, й беше предложил да се запише в програмата. Вярно, жена като нея несъмнено беше защитена от мъжете в семейството си, ала това невинаги бе достатъчно, нали така?

Ако това беше вярно, сестра му и до днес щеше да е между живите.

- ...с нас?

Крейг вдигна поглед към Ново. - Какво?

Отиваме да намерим някой, който да ни донесе още храна.

Ометохме всичко в хладилника и шкафовете тук. Искаш ли да дойдеш?

- Не.

- Тогава ще ти донеса още от онези бисквити с двоен пълнеж. Ти ги изяде всичките.

- Не е нужно да го правиш.

- Знам - отвърна тя и се обърна.

Крейг скръсти ръце на гърдите си и потръпна, докато се плъзгаше надолу по стола, за да изпъне крака. Да подремне. Ето от какво се нуждаеше... И изпусна облекчено дъха си, когато чу вратата да се затваря.

- Не си ли гладен?

Отвори рязко очи и вдигна глава. Парадайз все така стоеше до прага на стаята с леглата и изглеждаше толкова спокойна, колкото той вече не се чувстваше, обвила ръце около себе си, реверите на халата й бяха вдигнати до шията.

- Не съм - сопна се той.

По дяволите, не беше нужно да бъде толкова груб.

- Искам да кажа... не съм.

Страхотно, сега пък звучеше като пълен идиот.

- Как са краката ти?

- Добре. - Последва пауза, сякаш тя чакаше и той да я попита същото. - Виж, защо не отидеш с другите...

- Нали ти е ясно, че не можеш да ме изгониш от тук?

Крейг отново затвори очи.

- Трябва да се откажеш от този твой навик да се опитваш да говориш с мен.

- Защо? Какво съм ти направила...

Крейг скочи от стола и прекоси разстоянието, което ги делеше. Навря се в лицето й, давайки й достатъчно време да осъзнае точно колко е едър.

- Какво се опитваше да кажеш? - попита ниско. - Или се канеше да си тръгнеш?

Сините й очи се разшириха.

- Да не би да ме заплашваш?

- Просто изказвам предположение, че и за двама ни ще е най-добре да се преместиш.

- Защо ти не си тръгнеш?

- Аз бях тук пръв.

- Защото се провали... нали така? Защото беше победен от едно момиче... нали така?

Крейг изскърца със зъби.

- Не ме предизвиквай. И аз имах точно толкова дълга нощ, колкото и ти.

- Ти си този, който се държи като развилнял се бик. И бих си тръгнала... защото не те харесвам толкова, колкото очаквах. Истината е обаче, че краката ме болят и не мога да ходя, а съм прекалено горда, за да помоля за инвалиден стол.

Пълен.

Задник.

Да, ето как се чувстваше, когато сведе поглед и видя босите й стъпала в цялото им ранено невеликолепие: яркочервени мехури бяха излезли по тях, а дясното бе толкова подуто, че мястото му сякаш изобщо не беше в края на тънкия й глезен.

Крейг затвори очи за миг. Махни се. Просто се върни на стола си, приятелче, седни си и я остави да докуцука до дивана и да легне на него... или пък да се прибере в стаята с леглата... или да й пораснат крила и да отлети далеч от жалкия ти, гаден задник.

Вместо това се отпусна на пода. И двете му колене изпукаха толкова силно, че звукът отекна в тихата стая като трошенето на съчки, а бедрата и прасците му нададоха вопъл на протест.

- Изглеждат наистина зле - каза той меко.

Не бе възнамерявал да посегне и да докосне кожата й. Наистина. Ала незнайно как, ръката му се вдигна и докосна горната част на лявото й стъпало, единственото местенце, където кожата не беше разранена.

Чу как тя си пое рязко дъх над главата му и по някаква причина усети, че си няма доверие да я погледне.

- Причиних ли ти болка?

Мина известно време, преди тя да му отговори задъхано:

- Не.

Крейг прокара два пръста по горната част на стъпалото й, толкова леко, че едва почувства топлината на кожата й.

По тялото му пробяга тръпка, гласът му също потрепери, когато каза:

- Боли ме да виждам тези белези.

Вероятно не бяха само там. Контузии, синини, ожулвания. Искаше да ги докосне всичките.

Да докосне и други части от нея.

Това не беше хубаво, помисли си. Господи, това никак не беше хубаво...

Сексуалният му нагон спеше толкова отдавна и последното, от което се нуждаеше точно сега, бе той да се събуди, особено пък при тези обстоятелства. Особено с жена като нея.

Не беше нужно да си от аристокрацията, за да бъдеш дама. Дори жените от простолюдието си имаха стандарти и се пазеха, за да се обвържат подобаващо.

А осиротелият син на един майстор на подове определено не беше най-подходящият избор.

Пък и тя бе толкова очевидно девствена. Личеше си по начина, по който се държеше. По начина, по който Пейтън, когото очевидно го биваше с жените, уважаваше личното й пространство.

Ала най-вече си личеше по начина, по който си беше поела дъх и бе прошепнала „не“.

Това определено не беше никак хубаво.