Кървава целувка

1

Къщата за аудиенции на краля, Колдуел

Някои дипломирания стават далеч от очите на света.

Някои от най-важните преходи в живота се случват без церемонии, официални тоги и оркестър, свирещ тържествени маршове. Няма подиум, на който да се качиш, нито диплома, която да сложиш на стената. Няма и свидетели.

Някои дипломирания биват ознаменувани от простичкото и ежедневното, от нещо толкова обикновено като това, да протегнеш ръка и да включиш монитора на компютъра. Толкова шаблонно действие, извършвано толкова пъти седмично, месечно, годишно... и все пак един-единствен път то се оказва разделителната линия между преди и след това.

Парадайз, дъщеря на Абалон, пръв съветник на Рот, син на Рот, баща на Рот, крал на всички вампири, се облегна в офис стола си, вперила поглед в угасналия монитор пред себе си. Невероятно. Нощта, която очакваше, много скоро щеше да настъпи.

През по-голямата част от изминалите осем седмици времето пъплеше мъчително бавно, но в тези последни няколко вечери то внезапно се бе втурнало в галоп. Неочаквано, след като беше прекарала седем хиляди часа в очакване луната да изгрее, Парадайз имаше чувството, че би предпочела то отново да тръгне бавно като преди.

Първата работа, която бе имала някога, щеше да остане в миналото й.

Погледът й се плъзна по бюрото и тя премести телефона няколко сантиметра настрани... след което отново го върна на мястото му. Оправи абажура от цветно стъкло с морски кончета на лампата от „Тифани“. Увери се, че сините химикалки са в една поставка, а червените - в друга. Прокара длан по съвършено чистата попивателна хартия и горната част на монитора.

Чакалнята беше празна, в тапицираните с коприна столове не седеше никой, списанията върху малките масички бяха грижливо подредени, питиетата, които догените бяха поднесли на посетителите, вече бяха раздигнати.

Последният гражданин си беше тръгнал преди трийсетина минути. До изгрев-слънце оставаха около два часа. Общо взето, това беше обикновеният завършек на нощ, изпълнена със сериозна работа, моментът, в който двамата с баща й щяха да се отправят към семейното имение, където щяха да се нахранят заедно, наслаждавайки се на изпълнен с взаимно уважение разговор за планове и случки.

Парадайз се приведе напред и погледна зад свода. От другата страна на фоайето двойната врата на онова, което някога бе официалната трапезария на имението, беше затворена.

Да, най-обикновена нощ, ако не се броеше съвсем не обикновената среща, която се провеждаше там в момента: веднага след като и последният посетител си беше отишъл, баща й беше повикан в залата за аудиенции и вратата се бе затворила зад гърба му.

Той и досега беше там, заедно с краля и двама членове на Братството на черния кинжал.

- Не ми го причинявайте - каза Парадайз. - Да не сте посмели да ми отнемете това.

Тя се изправи и тръгна из стаята, като подравняваше и бездруго подредените списания и набухваше възглавнички, докато накрая спря пред нарисувания с маслени бои портрет на един френски крал.

След това се отправи към свода, вперила поглед в затворената врата на трапезарията, заслушана в думкането на сърцето си.

Вдигна ръце и докосна мазолите на дланите си. Не ги беше получила, работейки тук за баща си и Братството през последните няколко месеца, организирайки графици, проследявайки развитието и разрешаването на различни проблеми. Не, за първи път в живота си Парадайз бе започнала да тренира редовно.

Вдигаше тежести. Тичаше. Правеше лицеви опори, коремни преси, набирания на лост. Упражняваше се на ергометъра.

Доскоро дори не знаеше какво е ергометър.

И всичко това - в подготовка за утрешната нощ.

Стига само мъжете, събрали се в залата за аудиенции на краля, да не й отнемеха всичко това.

Утре в полунощ Парадайз и кой знае колко още мъже и жени трябваше да се съберат на едно тайно място... където тя щеше да се опита да си спечели място в тренировъчната програма за войници на Братството на черния кинжал.

Планът беше добър - шанс за независимост и да докаже на себе си, че е нещо повече от благородното си потекло. Проблемът? Пълнокръвните дъщери на глимерата, при това произхождащи от едно от Първите семейства, не се обучаваха за войници. Не боравеха с пистолети и ножове. Не се учеха да се бият, нито да се защитават. Даже не знаеха какво е лесър.

Дори не общуваха с войници.

Дъщери като нея се учеха на бродерия, класическа музика и пеене, на добри маниери и умението да ръководят огромни домакинства, пълни с догени. От тях се очакваше да са запознати със сложния социален календар и фестивалите, да са в крак с модните изисквания за всякакви случаи и да правят разлика между „Ван Клийф & Арпълс“, „Бушрон“ и „Картие“. Те водеха затворен, защитен и грижливо охраняван живот, като всяка скъпоценност.

Единственото опасно нещо, което им се позволяваше да направят? Да раждат деца. От хелрен, внимателно подбран от семейството им, така че чистотата на семейната кръв да бъде запазена.

Истинско чудо бе, че бащата на Парадайз й бе разрешил да стори това.

Определено не беше съгласен, когато тя за първи път му показа формуляра за кандидатстване... Но после бе размислил и й бе позволил да го направи - нападенията отпреди няколко години, при които голям брой вампири бяха загинали от ръката на лесъри, бяха доказали колко опасно място можеше да бъде Колдуел. Освен това Парадайз го беше уверила, че не възнамерява да участва във войната. Просто искаше да се научи да се защитава сама.

А след като му го поднесе по този начин, наблягайки на сигурността си, именно тогава баща й беше запял друга песен.

Ала истината беше, че Парадайз искаше нещо, което да е само нейно. Идентичност, която да не се дължи единствено и само на произхода й.

Освен това Пейтън й беше заявил, че не може да го направи.

Защото е жена.

Как ли пък не!

Парадайз отново погледна към затворената врата.

- Хайде де...

Отново започна да обикаля наоколо и се озова във фоайето, но нарочно не се приближаваше твърде много до мястото, където се бяха събрали мъжете... сякаш можеше да урочаса нещата.

Господи, за какво ли говореха там вътре?

Обикновено кралят си тръгваше веднага след последната аудиенция. Ако той и Братството трябваше да свършат разни лични задачи или нещо, свързано с войната, го правеха в имението на Първото семейство, място толкова тайно, че дори баща й никога не беше стъпвал там.

Така че, да, сега със сигурност говореха за нея.

Върна се в чакалнята, отиде до бюрото и се опита да пресметне колко часове бе прекарала зад него. Работеше тук едва от няколко месеца, но работата й харесваше... донякъде. Докато я нямаше (в случай че я приемеха в тренировъчната програма на Братството), щеше да я замести нейна братовчедка и Парадайз бе прекарала последните седем нощи, като я обучаваше и й показваше процедурите, които самата тя беше въвела, за да е сигурна, че преходът ще мине съвсем гладко.

Настани се в стола зад бюрото си, издърпа средното чекмедже и извади молбата за кандидатстване... сякаш листовете можеха да й вдъхнат увереност, че всичко това наистина ще се случи.

С листовете в ръка, Парадайз се зачуди кой ли ще се появи на изпита утре... и си спомни младия мъж, дошъл в къщата за аудиенции, за да поиска разпечатан формуляр.

Висок, с широки рамене и дълбок глас. Нахлупил бейзболна шапка с логото на университета „Сиракюз“ и обут в дънки, износени, както изглеждаше, от истинска работа.

Общността на вампирите не беше голяма, а тя никога преди не го беше виждала... но може би той бе от простолюдието? Това бе още една промяна в тренировъчната програма. Досега единствено членовете на аристокрацията можеха да работят с Братството.

Беше й казал името си, но бе отказал да се ръкува с нея.

Крейг. Това бе всичко, което Парадайз знаеше.

Не беше се държал грубо обаче. Всъщност беше я подкрепил в желанието й да кандидатства.

Освен това беше... пленителен, по начин, който я беше шокирал... дотолкова, че седмици наред беше чакала да види дали ще се върне с попълнената си молба. Не го беше направил. Може би я беше сканирал и я беше изпратил по този начин.

Или пък в крайна сметка беше решил да не кандидатства.

Струваше й се лудост да изпитва разочарование, задето може би никога вече няма да го види.

Звукът на мобилния й телефон я накара да подскочи и тя посегна към него. Пейтън. Отново.

Щеше да го види по време на изпита утре вечер... и дори това бе прекалено скоро. След разправията им за нейното кандидатстване тя се бе отдръпнала.

Разбира се, ако от Братството решат да се възпротивят, справедливият гняв, който изпитваше към Пейтън, щеше да се обезсмисли. О, хайде стига - на жените беше разрешено да кандидатстват.

Проблемът бе, че тя не беше обикновена жена.

По дяволите, представа нямаше какво ще направи, ако баща й си върнеше дадената дума назад. Ала от Братството надали биха чакали до последния момент, за да й откажат.

Нали?

В друга част на града, Мариса, шелан на Бъч о’Нийл, един от Братството на черния кинжал, наричан още Дистройър, се облегна в стола зад бюрото си в „Убежището“. Столът изскърца, а тя почука с химикалката върху настолния календар, премести слушалката на другото си ухо и се опита да прекъсне пороя от думи:

- Ами наистина оценявам предложението ви, но не мога...

Жената от другата страна на линията изобщо не се впечатли и продължи с толкова аристократична интонация, че бе истинско чудо как линията не даде накъсо.

- ...така че разбирате защо се нуждаем от помощта ви. Това е първият бал по случай Фестивала за дванайсетия месец от нападенията насам. Като шелан на един от братята и член на едно от Първите семейства, кой би бил по-подходящ от вас да организира това събитие...

Мариса реши отново да се опита да откаже и я прекъсна:

- Не съм сигурна дали си давате сметка, но съм ангажирана по цял ден като директор на „Убежището“ и...

- ... а брат ви се съгласи, че бихте били отличен избор.

Мариса млъкна.

Първата й мисъл бе, че й се струва изключително невероятно Хавърс, лечителят на расата и нейният безкрайно отчужден най-близък роднина, да я е препоръчал за каквото и да било, освен за скоропостижна смърт. Втората й мисъл бе по-скоро пресмятане наум — откога не се беше чувала с него? Две години? Три? Откакто я беше изхвърлил от дома им около пет минути преди изгрев-слънце, след като бе открил, че тя изпитва чувства към някакъв си човек.

Който се беше оказал братовчед на Рот и въплъщение на легендата за Дистройър.

Как ти се струвам сега?, прозвуча в главата й вътрешният й глас.

- Така че просто трябва да оглавите това събитие - довърши жената от другия край на линията.

Сякаш въпросът беше решен.

- Простете. - Мариса се прокашля. — Ала брат ми не е в положение да предлага името ми за каквото и да било, тъй като двамата не сме се виждали от доста дълго време.

Думите й бяха последвани от гробовно мълчание и тя реши, че май не трябваше да изважда кирливите ризи на семейството си на показ: от членовете на глимерата се очакваше да спазват изключително строги правила на поведение и да огласи на всеослушание колосалния разрив в семейството им, дори той да бе всеизвестен факт, бе недопустимо.

Далеч по-благоприлично бе останалите да шушукат за това зад гърба й.

За съжаление, другата жена се съвзе и промени тактиката.

- Така или иначе, жизненоважно е всички членове на нашата класа да се включат във възстановяването на фестивалите...

На вратата се почука и Мариса погледна натам.

- Да!

- Прекрасно! - възкликна жената от другата страна на линията. - Може да дойдете в имението ми...

- Не, не. Някой ме търси - обясни Мариса и повиши леко глас: - Влез.

В мига, в който видя изражението на посетителката, изруга. Лоша новина. Мери, шелан на Рейдж, беше изключителен професионалист, така че за да изглежда така, действително имаше проблем...

И защо по блузата й имаше кръв?

Мариса заряза благовъзпитания тон и любезностите.

- Отговорът ми е „не“. Работата поглъща всичкото ми време. Освен това, след като толкова се вълнувате за този бал, вие трябва да се заемете с подготовката. Довиждане.

Тя върна слушалката на мястото й и се изправи.

- Какво става?

- Една от новопостъпилите се нуждае от спешна медицинска помощ, а аз не мога да се свържа нито с доктор Джейн, нито с Елена. Не знам какво да правя.

Мариса изскочи иззад бюрото.

- Къде е?

- Долу.

Двете се втурнаха по стълбите.

- Как е дошла при нас?

- Не знам. Забелязали са я на една от охранителните камери на поляната отвън. Да пълзи.

- Какво?

- Получих спешно съобщение по телефона и изтичах навън заедно с Рим. Двете я внесохме в гостната.

Мариса свърна зад ъгъла, препъна се в едно от килимчетата...

И се закова на място.

Виждайки състоянието на младата жена върху дивана, тя неволно запуши устата си с ръка.

- О, господи... - прошепна.

Кръв. Навсякъде беше подгизнало от кръв; алената течност капеше по пода, процеждайки се през белите кърпи, притиснати върху раните на жената, и образуваше локвичка върху килима под единия й крак.

Момичето беше пребито толкова ужасно, че не беше възможно да бъде идентифицирано; лицето му беше така подпухнало, че ако не бяха дългата коса и съдраната пола, не би било възможно да се различи полът му. Едната му ръка очевидно беше изкълчена и висеше ужасяващо от рамото... останала бе само лявата обувка, чорапите бяха разкъсани.

Дишането й беше лошо, наистина лошо. От гърдите й долитаха гъргорещи звуци, сякаш се давеше в собствената си кръв.

Рим, която отговаряше за новопостъпилите в заведението, вдигна глава от мястото, където беше коленичила до дивана, и прошепна със сълзи в очите:

- Не мисля, че ще оцелее. Как би могла да оцелее...?

Мариса трябваше да се стегне. Нямаше друг избор.

- Не можете да откриете нито доктор Джейн, нито Елена? -попита тя дрезгаво.

- Опитах в имението - отвърна Мери. - В клиниката. На мобилните им. По два пъти.

За частица от секундата Мариса изпита ужас от мисълта какво означава това за собствения й живот. Ами ако с братята се беше случило нещо? Дали Бъч беше добре?

То трая само миг.

- Дай ми телефона си... и отведи обитателките в крилото „Уелси“. Искам всички да бъдат там, в случай че се наложи да доведа мъж.

Мери й подхвърли телефона си.

- Заемам се.

„Убежището“ бе именно това - убежище за жени, жертва на домашно насилие, потърсили помощ за себе си и своите малки. И след като беше прекарала дълги, безполезни векове в глимерата като непотърсената годеница на краля, Мариса бе открила призванието си тук, в служба на онези, които бяха малтретирани, в най-добрия случай - само с думи, а в най-лошия - понесли ужасяващо отношение.

В „Убежището“ не се допускаха мъже.

Ала за да спаси живота на тази жена, Мариса щеше да наруши това правило.

Вдигни, Мани - помисли си, когато от другата страна на линията се разнесе първото иззвъняване. - Вдигни си проклетия телефон...