Кървава целувка

20

Два часа по-късно един автобус отведе Парадайз от тренировъчния център. Имаше само един автобус, тъй като бяха само шестима (лекарите не бяха разрешили на Крейг да се прибере у дома).

Парадайз погледна през пътеката и улови погледа на Пейтън. Той се беше изтегнал върху седалката насреща, облегнал гръб на затъмнените прозорци, кръстосал изпънатите си крака в глезените.

Струваше й се, че беше минала цяла вечност, откакто предишната нощ се бяха скарали в автобуса на път за насам.

Добре ли си?, оформи той беззвучно.

Парадайз кимна и отвърна също така безмълвно: Ами ти?

Той сви рамене, направи гримаса, докато се наместваше върху седалките, и отново затвори очи.

Останалите също не приказваха много.

Няколко реда пред тях Бун седеше, навел глава, изолирал се от света с помощта на големи слушалки. Очевидно не можеше да си избере песен, която да му хареса, защото палецът му непрекъснато докосваше екрана на айфона, сменяйки албум след албум само за да го отхвърли миг по-късно. Седнал насреща му, Анслам спеше.

Акс се беше настанил далеч назад, откъснат от другите.

От време на време Парадайз се размърдваше и усещаше как прави гримаса, също като Пейтън. Беше изтощена; цялото тяло я болеше; притесняваше се какво ли ги очаква следващата нощ.

Освен това непрекъснато се връщаше към станалото в болничната стая на Крейг.

- Престани - заповяда си тихичко.

Сякаш като го преживяваше отново и отново, би могла да промени изхода от случилото се, а ако трябваше да бъде откровена, искаше й се да може. Би било невероятно да е свободна да изследва тази връзка.

Ала очевидно не й беше писано.

С надеждата да отвлече мислите си, тя погледна към кожената пътна чанта, която беше предала на един доген, след като се бе записала в програмата. Много добре помнеше какво има вътре: протеинови блокчета, резервни чорапи, чисти дрехи и бельо, портфейла й, телефон, снимка на родителите й в стара позлатена рамка. Прекрасно си спомняше как я бе напълнила... чекмеджетата, които беше отворила в дрешника си, изборите, над които беше агонизирала, нещата, които беше искала да донесе, но беше оставила вкъщи.

Най-смущаващо бе, че нещата, които бяха вътре, като че ли вече не й принадлежаха. Те като че ли бяха на нейна по-малка сестра или пък по-млада родственица, която отдалеч приличаше на нея, ала отблизо се виждаше, че е съвършено различна.

Пейтън свали крака на пода и прекоси пътеката между седалките. Този път Парадайз му беше благодарна, когато седна до нея.

- Не изглеждаш добре - тихо каза той.

Загрижеността му едва не срути язовирната стена, удържаща емоциите й, но Парадайз успя да се овладее от страх да не рухне пред съучениците си.

И аз съм един примас, помисли си.

- Не знам - отвърна и поклати глава. Не това бе възнамерявала да каже. - Всъщност добре съм.

- Миналата нощ преживяхме много.

- Но се справихме - промълви тя. - Браво на нас.

- Аха.

Когато приятелят й се умълча, загледан в облегалката на седалката пред тях, тя можеше само да гадае за какво си мисли: за това, как беше повърнал, как го бяха цапардосали по главата, за басейна... за най-дългата разходка в живота им.

Сбиването с Крейг.

- Как се чувстваш? - попита го. - Изглеждаш по-добре.

- Ще трябва да се нахраня.

Той разтърка лице, сякаш за да спре всякакви по-нататъшни спомени от училище, а Парадайз усети как я жегва чувство на вина - за разлика от Крейг, на когото начаса бе предложила вената си, изобщо не й беше минало през ума да помогне на приятеля си.

Освен това не беше сигурна дали би могла да премине през същото и с Пейтън, ако и той щеше да реагира като Крейг.

Не че беше някаква неустоима съблазнителка на мъже, но може би подобна похот беше нещо като естествен страничен ефект на храненето, а тя определено не искаше да прекрачва тази граница в приятелството си с Пейтън.

- Пуснах съобщение на баща ми. - Той потупа предния джоб на якето си. - Вече е повикал някой да се погрижи. За първи път няма да правя секс, когато вземам вена. - Пейтън се намръщи и й хвърли бърз поглед. - Извинявай, това май не трябваше да го казвам.

За какво говореше? А, да.

- Няма нищо. Не съм се засегнала.

Сякаш думите му можеха да се сравняват с онова, което тя и Крейг бяха направили в клиниката. Или по-точно - онова, което той беше направил със себе си.

Парадайз извърна глава, за да скрие пламналото си лице.

- Различна си.

Думите на Пейтън я накараха отново да го погледне.

- В смисъл?

- Не знам. Може би защото си спомням колко добре се справи.

Докато той я гледаше, Парадайз разбра, че отново й се извинява, и без да се замисли, се приведе към него и го прегърна.

- Благодаря ти...

Когато автобусът подскочи няколко пъти и намали скоростта, тя се отдръпна.

- Да не би да стигнахме?

Пейтън извади телефона си и погледна колко е часът.

- Четиресет и пет минути, откакто тръгнахме. Така че нищо чудно.

Догенът, който шофираше, съобщи по микрофона, че действително са пристигнали, и те слязоха един по един.

Нощта беше студена, много студена... и по някаква причина Парадайз си помисли, че ако светлосиньото имаше миризма, тя щеше да бъде онова, което изпълваше носа й, докато вдишваше мразовития сух въздух.

Автобусът си замина, а тя се обърна към останалите и установи, че всички стоят насред откритото поле, сякаш никой не знае какво да прави.

Анслам пръв се сбогува, макар и само с Пейтън, след което си тръгна. Акс се дематериализира, без да каже нито дума.

- Ами до утре тогава - смотолеви Пейтън, поглеждайки към Ново и Бун.

След това се приближи до нея.

- Ще ти звънна след около два часа. Наистина се надявам този път да си вдигнеш телефона.

- Обещавам.

- Добре.

И като й се усмихна за миг, той се изпари.

Парадайз каза нещо на другите двама, но и сама не знаеше какво, не чу добре и техните отговори.

А после вдигна куфарчето си и полетя във въздуха като бъркотия от молекули, което като че ли подхождаше на умственото и емоционалното й състояние много повече от физическата й форма.

Когато тялото й прие очертанията си на моравата пред имението на баща й, тя остана отвън, загледана във внушителната фасада на огромната постройка. Лампите вътре бяха запалени и меката жълтеникава светлина струеше през ромбовидните стъкла на прозорците, създавайки илюзията за топлината на камина. От време на време в някоя пролука между копринените завеси минаваше доген, понесъл сребърен поднос, бърсалка за прах, букет с цветя.

Вятърът тук беше свиреп и колкото по-дълго стоеше върху замръзналата кафява трева, толкова по-дълбоко проникваше той през якето, дрехите, кожата й.

Двамата с баща й живееха тук отдавна и Парадайз познаваше като пръстите на ръката си всички стаи, дори и тайните помещения. И все пак тази нощ имението, също като вещите в чантата й, сякаш принадлежеше на някой друг.

Невероятно бе как едно пътешествие, започнало и свършило в родния град, пътешествие, което дори не те бе отвело особено далеч, може да те откъсне така окончателно от досегашния ти живот.

Когато започна да трепери, Парадайз си заповяда да се размърда. Беше около два през нощта и макар да се чувстваше виновна, радваше се, че баща й все още бе в къщата за аудиенции. Просто нямаше сили да му разкаже всичко за „уроците“ си.

И най-вече - самата тя не беше осмислила станалото, така че бе прекадено рано да обясни преживяното другиму.

Приближи се до входа и посегна към звънеца... но се спря.

Наистина ли — помисли си — ще позвъниш в собствената си къща?

И все пак, докато допираше показалеца си до четеца на пръстови отпечатъци, за да си отключи, се чувстваше като непозната.

Пристъпи в топлината на дома си, затвори тежката врата зад себе си и пое няколко големи глътки въздух. Не усети да я обзема спокойствие, докато плъзгаше поглед по познатите картини с маслени бои и персийски килими. Вместо това почувства усилващо се неудобство...

- Господарке! Вие се прибрахте! - Федрика, икономът, се втурна към нея, грейнал в усмивка, и се поклони толкова ниско, че едва не замете пода с челото си. - Какво мога да ви донеса? Искате ли да хапнете нещо... или не, вана. Ще накарам Вучи да ви напълни...

- Моля те, недей. - Парадайз побърза да вдигне ръце, виждайки посърналото му лице. - Братството ни хранеше много добре... и честно казано, искам само да си легна. - Думи, трябваше да намери подходящата комбинация от думи. - Ще кажеш ли на баща ми, че изживяването беше прекрасно и научих страшно много... кажи му, че съм добре... всъщност много добре, и бях приета в програмата. Вече започнахме с уроците. Всичко е много безопасно.

Строго погледнато, последните две изречения не бяха лъжа: Рейдж наистина беше казал, че утре вечер ще бъдат в класната стая, и никой не беше пострадал сериозно.

- Разбира се, господарке! Той толкова ще се зарадва! Не мисля, че изобщо мигна през деня... но моля ви, позвънете, ако се нуждаете от каквото и да било. Винаги сме на вашите услуги.

- Ще го направя, обещавам. Благодаря ти.

Парадайз побърза да се изкачи по стълбите, гонена от ирационалния страх да не би баща й да се прибере по-рано. След като се затвори в стаята си, погледна към леглото с балдахин, бродираните килимчета по пода и антиките...

...и ужасно й се прииска да беше в някоя анонимна, чиста хотелска стая.

Приближи се до леглото, приседна на невероятно мекия дюшек и остави чантата до краката си. След това отпусна длани върху коленете си и се загледа в стената.

Крейг не беше единственото, за което мислеше. Ала голяма част от ума й беше заета с него.

По дяволите. Сега, когато се беше скрила тук горе, изведнъж се почувства уловена в капан...

Телефонът в чантата й иззвъня и тя направи физиономия. Несъмнено Федрика се бе обадил на баща й в мига, в който тя се беше качила в стаята си, и въпросът сега бе дали би било по-лошо за него да бъде препратен на гласовата й поща... или за нея - да опита да се престори, че всичко е наред.

По-късно нямаше да стане по-добре, реши тя - ако не говореше с него сега, той най-вероятно щеше да почука на вратата й още щом се прибере. И тогава щеше да е принудена да го направи очи в очи.

Парадайз извади айфона си и се намръщи при вида на листа марихуана на екрана.

- Пейтън?

- Здрасти. Не можах да изчакам два часа. Изобщо не ме свърта.

Въпреки че той не можеше да я види, Парадайз кимна.

- Знам. Мен също.

Последва мълчание и тя зачака да чуе познатия звук на дръпване от бонг. Вместо това цареше единствено тишина.

След миг Пейтън каза:

- Имам чувството, че ме е нямало десет години.

- Аз също.

- Дори нямам желание да запаля. Колко прецакано е това?

Парадайз се плъзна назад и се облегна на възглавниците.

- Може би е за добро?

- Просто още нещо странно в това изобилие от странни неща. - От другата страна на линията се разнесе шумолене, сякаш и той се наместваше по-удобно на леглото. - Е, добре, какво му има на онзи Акс? Искам да кажа, видя ли го, когато се биеше с...

Докато приятелят й се впускаше в най-подробни коментари, Парадайз затвори очи и си пое дълбоко дъх. Странно, беше точно както след нападенията. Двамата си говореха през нощта, телефоните бяха невидима връзка между тях двамата, която въпреки това бе осезаема.

Той бе единственият й приятел, даде си сметка Парадайз. И тя бе страшно благодарна, че бяха преодолели скарването си... както и първата нощ от подготовката си.

Изведнъж нещата вече не й се струваха толкова чужди.

- Човече, страшно съм добра - заяви Мариса и като се облегна в стола, погледна купчината листове пред себе си.

Беше й отнело часове, но с помощта на компютъра беше успяла да направи сто цветни покани за бала. Да, би било далеч по-добре, ако проклетите неща бяха гравирани, само че нямаха време: оставаха едва около две седмици до събитието, което задължително се правеше в нощта на първото пълнолуние през декември, така че никой нямаше да седне да издребнява за подробностите.

На ред беше адресирането на пликовете - Мери и Бела бяха обещали да й помогнат в имението. След това Мариса щеше да помоли Фриц да се заеме с храната и щеше да поразпита за изпълнители на традиционна музика от Древната страна.

О, и Скрайб Върджин да благослови Абалон, който им беше позволил да използват балната зала в неговото имение. Това определено беше за предпочитане пред другата възможност - да го направят в къщата на стария богат мъж и младата златотърсачка, където се беше състояло тайното заседание на Съвета, заговорничещо срещу Рот. Братята за нищо на света не биха се върнали там, освен ако не бяха въоръжени с огнехвъргачки... а и на Бъч едва ли би му допаднало тя да прекара дори и минута под онзи покрив.

Така че - покани. Място. Храна. Развлечения.

Справяше се отлично, но изобщо не се заблуждаваше - знаеше защо я бяха поканили да оглави събитието и й беше ясно, че не е заради уменията й. На онези, които толкова държаха балът да се състои, очевидно им беше трудно да накарат глимерата да се включи след цялата онази драма покрай демократичния избор на Рот. И понеже нямаше нищо, което аристократите да обичат повече от скандалите, какво би могло да бъде по-забавно от това, да я видят в действие на партито?

Присъствието й щеше да увеличи няколкократно приетите покани.

И колкото и да беше странно, Мариса установи, че няма търпение да се озове заобиколена от онези акули, вирнала високо глава... пък и поне Бъч нямаше да е принуден да се занимава с тези простотии. Той щеше да работи и да преподава. Освен това изобщо не понасяше този вид партита.

Тя щеше да извърви пътя, отвеждащ обратно в миналото й, сама.

Погледна часовника си и видя, че е три часът. Обикновено изчакваше до четири, преди да се прибере у дома, но ако с Мери и Бела успееха да адресират поканите, преди всички да се оттеглят за през деня, Фриц би могъл да ги отнесе в пощенската станция на човеците и така те щяха да бъдат получени на следващия ден.

С невероятна експедитивност Мариса прибра поканите и пликовете в чантата на „Луи Вюитон“, която Бъч й беше подарил преди доста време, и изключи компютъра.

Чувството й на удовлетвореност не трая дълго.

След като се обади на персонала и им каза, че си тръгва, тя се дематериализира в имението. Докато чакаше вътрешната врата на вестибюла да се отвори, отново започна да се тревожи за умрялата жена.

Все още не бяха открили нищичко за онзи „ключ“. Не бяха получили и никакви съобщения за изчезнала жена на имейлите на „Убежището“ и на къщата за аудиенции. Нищо в социалните медии. Никакви телефонни обаждания и есемеси.

Ала семейството й не може да не беше забелязало липсата й, нали така?

Фриц, обичният им иконом, отвори вратата с широка усмивка.

- Господарке, как сте?

Ужасно, благодаря.

- Много добре, ами ти? - Тя поклати глава, когато Фриц посегна да вземе чантата й. - Няма нужда, благодаря. Виждал ли си...

- Готови сме! Мери също идва!

Мариса погледна към свода на билярдната. Бела, Бет и Есен стояха заедно, държейки писалки и чаши с бяло вино.

- Готови сме за работа - заяви Бела. - А след това помолихме да ни поднесат Последното хранене в кинозалата, защото ще си направим филмова вечер.

- „Магическият Майк ХХЪ“⁵ току-що излезе на DVD - обади се Бет. - Наше морално задължение е да подкрепяме изкуството, дори и то да е на човеците.

- Не съм гледала първия филм - измърмори Есен. - Казаха ми, че сякаш имал двойни стави на таза. Вярно ли е?

Бет пристъпи напред и пое чантата на Мариса.

- Хайде, изглеждаш така, сякаш наистина имаш нужда от момичешка вечер. Пейн и Хекс също ще се присъединят към нас.

Както и Кормия, Лейла, доктор Джейн и Елена. Всички ще се съберем, крайно време беше.

За частица от секундата Мариса се почувства виновна, задето бе готова да се остави на приятелската подкрепа, която й предлагаха. Струваше й се прекалено лекомислено, когато си помислеше за всичко онова, което не бе в състояние да стори за непознатата жена.

Бела се приведе към нея.

- Казахме на мъжете, че не са поканени. Най-вече защото, ако видят онзи тип Чанинг на големия екран...

-... салонът ще има нужда от основен ремонт, когато те приключат с него - довърши Бет.

- Кажете за ставите му - знаеше си своето Есен. - Така де, как изобщо ходи?

- Много добре, моето момиче. - Бела прегърна Мариса през раменете, докато отговаряше на шелана на Тор. - Наистина, наистина добре.

Мариса се остави да бъде отведена в билярдната, където върху малките масички бяха наслагани мастилници и вече й бяха напълнили чаша. Тя запримигва учестено - част от емоцията се дължеше на това, че жената, която бе умряла, никога нямаше отново да познае нещо такова... ако бе имала късмета да бъде заобиколена от толкова добри приятели приживе.

Останалото беше благодарност - толкова огромна, че едва се побираше в гърдите й.

- Дами - заяви тя, обвивайки ръка около кръста на Бела. - Да се залавяме за работа... така че по-скоро да се отдадем на удоволствието.