48


Докато слизаше по великолепното стълбище у дома си, придържайки полите на бледосинята си рокля, Парадайз си мислеше за нощта преди една седмица, когато бе слязла при Анслам, който я чакаше на мраморния под така, сякаш нямаше нищо нередно, нищо опасно.

За частица от секундата нещо припламна в мозъка й и по гръбнака й се разля адреналин.

Доктор Джейн беше права - сътресението на мозъка се беше оправило, също като синините, ала в ума й нещо се беше променило, светкавично и завинаги. Този условен рефлекс на страх обаче нямаше да я победи. Мери й помагаше да се справи с това.

Баща й се показа от библиотеката в мига, в който тя стигна до последното стъпало.

- О... Парадайз.

Тя направи изящен реверанс.

- Татко.

- Толкова много приличаш на майка ти.

Той протегна ръце и тя отиде при него.

- Това е най-съвършеният комплимент.

- И е самата истина. - Баща й я завъртя пред себе си и се усмихна. - Имам нещо за теб.

- О?

- Ела.

Той я заведе до бюрото в кабинета си и й подаде плоска червена кутия със златен бордюр.

- Беше нейна.

- Татко...

- Не, не. Трябва да я отвориш.

Парадайз пое кутията с разтреперени ръце, повдигна капака и ахна. Баща й извади старинната диамантена огърлица от сатененото й ложе.

- Четиресет и осем диаманта, за всяка от четиресет и осемте години, които прекарах с обичната ти мамен. Днес ти я давам безрезервно, така както ти давам обичта и уважението си. Не бих могъл...

- Почакай - спря го Парадайз, поклащайки глава. - Не мога да я приема.

- Защо не?

Лицето му посърна и тя затвори очи.

- Трябва да ти кажа нещо. То...

Неспособна да стои на едно място, Парадайз закрачи напред-назад в кръг. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе разговорът им за любовта и класата и как баща й искаше за нея същото аристократично обвързване като това между него и майка

й.

Ала за разлика от времето, преди да постъпи в тренировъчната програма, сега тя много по-добре знаеше коя е. И дори ако това разбиеше сърцето му, тя щеше да обича когото поиска, независимо от класа и положение.

- Татко, аз съм влюбена. Той е от простолюдието, но това изобщо не ме интересува. И най-вече - не смятам, че то го прави по-малко достоен от всеки друг. Крейг е...

- Най-сетне! - възкликна баща й. - Най-сетне! - Притегли я към себе си и я целуна по бузите. - Цяла седмица чакам!

- Какво... чакай малко, какво?

- Пейтън ми каза.

- Какво!

- И съм съгласен с теб. Крейг е достоен мъж... и напълно одобрявам. Имате благословията ми.

Парадайз се смръщи и поклати глава.

- Татко... не разбирам. Едва преди седмица ми каза, че трябва да се обвържа за аристократ. Знам, че Крейг ми спаси живота, ала не можеш да очакваш да повярвам, че си си променил мнението толкова коренно.

- Миличка - потръпна баща й, - кога съм ти казал, че трябва да се обвържеш за член на глимерата?

- Беше по време на едно Първо хранене, преди да изляза... и ти каза, че искаш за мен обвързване като това между теб и мамен. Между двама аристократи, организирано от семействата им.

- Не, казах, че с майка ти открихме истинската любов. Това искам за теб. Истинска любов. Ако мъжът се отнася с теб, както заслужаваш, не ме е грижа за потеклото му. Години наред наблюдавам усилията на класата ни и изобщо не съм впечатлен. Баловете и тържествата са нещо хубаво, ала в края на нощта се връщаш при онзи, с когото си обвързан. Това е далеч по-важно от всякакъв произход... и пред никого няма да се оправдавам, ако тръгнат приказки.

Парадайз се хвърли на врата на баща си и го прегърна с всички сили.

- Толкова те обичам, че ми иде да заплача.

Баща й, скъпият й, прекрасен, съвършен баща се разсмя и отвърна на прегръдката й.

- А сега ще ми позволиш ли да ти сложа тази огърлица? И ще признаеш ли най-сетне, че Крейг ще бъде кавалерът ти тази нощ?

- Да, да, той ще дойде! О, да! Нямам търпение да се срещнеш с него, както трябва, и да го опознаеш.

- Нито пък аз, обич моя, нито пък аз.

Трийсет минути по-късно, докато тълпи от блестящи гости влизаха през входната врата и се отправяха към балната зала, Парадайз си помисли: е, поне предполагаше, че Крейг ще дойде.

Беше й казал, че ще дойде.

Наистина.

Застанала на прага на балната зала, на най-горното стъпало на голямото стълбище, спускащо се към дансинга в центъра, тя обхождаше множеството с поглед. Не мислеше, че е възможно да не е забелязала пристигането му. Не и при положение, че икономът оповестяваше имената на новодошлите, преди те да се присъединят към останалите гости.

Не беше пропуснала да забележи, че Крейг бе изглеждал мъничко неспокоен при мисълта да й кавалерства, но той не беше от онези, които биха се отметнали. Особено когато ставаше дума за нея.

- Здравей, красавице.

- Пейтън - промълви тя, обръщайки се към приятеля си.

Докато двамата се прегръщаха, тя погледна зад рамото му, надявайки се да види... Не, никакъв Крейг.

- Леле, страхотни диаманти - каза Пейтън, оглеждайки огърлицата - Къде ти е мъжът?

- Не знам. - Парадайз се намръщи. - Мислех, че ще дойдеш с онази жена, как й беше името?

- О, тя ли. Ами не. Баща й звънна на моя баща, за да го попита какви са намеренията ми. Да не мислиш, че ще се оплета в нещо такова.

- Защо тогава не покани Ново?

- Не знам откъде ти хрумна подобна идея. - Пейтън огледа множеството. - Е, време е да си намеря дама за вечерта. Има ли някой от нашето поколение, или е пълно само със старчоци? Я чакай, ей там виждам жена, която все още е със собствените си зъби.

- Пейтън. Трябваше да поканиш Ново.

- Кого? - Той я целуна по бузата. - До после.

Докато слизаше по застланите с червен килим стъпала, Пейтън привлече доста погледи - доказателство, че бе доста желан в глимерата.

Горкото копеле.

Имаше и друга причина Парадайз да се тревожи за него. От онази нощ с Анслам най-добрият й приятел се беше затворил в себе си. На повърхността си беше същият, ала тя го познаваше на едно по-дълбоко ниво, на което другите не го познаваха.

Нещо у него се беше променило, а той отказваше да говори за това. Разбира се, негов приятел беше убил негова близка. Това си беше доста скръб, с която да се справиш.

Господи, така й се искаше той да поговори с нея. С някого.

Разнесе се музика и немалко двойки се отправиха към центъра на балната зала. Парадайз разпери полите на роклята си и си даде сметка, че бе искала да сподели това с Крейг... ала може би очакваше твърде много. За повечето мъже нещо подобно бе пълна скука... или дори по-зле - същинско наказание.

Е, добре. Не беше нужно да прави всички тези неща. Можеше да носи проклетите диаманти с халата си и пак да е щастлива. Та нали бяха важни, защото някога бяха принадлежали на майка й, а сега бяха нейни.

Да, баща й беше толкова прав. Колкото и изискано да бе събралото се множество, с роклите и бижутата, и превземките си, да бъде сред тях, бе толкова блудкаво преживяване. Въпреки че по рождение мястото й беше тук, тя се чувстваше откъсната от всички и съвсем не се интересуваше...

- По-късно ще се появи ли някоя готина банда?

Парадайз се завъртя рязко, усмихвайки се като умопобъркана... и се вкамени. Сложи ръка на устата си. Отстъпи назад.

Крейг поклати глава и се погледна с ужас.

- По дяволите, Бъч ми каза да го облека. Принуди ме.

- Ти си...

Мъжът й беше убийствено красив в смокинга, бялата папийонка и лачените обувки... и изглеждаше не по-малко изискан от когото и да било в залата. Макар че тя го харесваше точно толкова и по дънки и бейзболна шапка.

А най-вече - когато не носеше нищичко.

- Я чакай, това да не е... церемониалният меч на баща ми? -избъбри тя, примигвайки учестено, защото очите й изведнъж бяха плувнали в сълзи.

Крейг поглади златната ножница, която висеше над лявото му бедро.

- Чакаше ме, когато дойдох. Настоя да си го сложа тази вечер. Каза, че не би искал никой друг да го носи в нощта, когато дъщеря му за първи път ще бъде представена пред обществото с кавалер.

Парадайз беше принудена да се прокашля, защото нещо я давеше.

- Това е... огромна чест.

- Знам.

- Освен това си се подстригал - отбеляза тя. Макар че в момента. в който го каза, й се прииска да се срита в задника. -Имам предвид...

- Бях започнал да ставам доста рошав.

Парадайз подскочи и го прегърна.

- Толковатиблагодарязадетодойдестрашносерадвамчеситук...

Крейг се засмя с онзи негов прекрасен баритон и я притисна до себе си, така че Парадайз почувства огромната му сила.

- Щях да дойда по-рано, но трябваше да изчакам този, който ме докара, да... свърши.

- Важното е, че си тук. Само това има значение... и господи, изглеждаш страхотно.

- А ти... - Крейг се отдръпна лекичко и като че ли едва сега я огледа наистина. - Леле. На това му се казва рокля, а те... истински ли са? Истински са, нали... този в средата е колкото нокътя на палеца ми.

- Бяха на майка ми.

- Красиви са почти колкото теб.

През цялото време, докато си говореха, Парадайз ясно си даваше сметка, че околните ги преценяват и обсъждат. Щеше да има скандал, о, да.

Майната им, помисли си тя и го улови под ръка.

- Ще дойдеш ли с мен?

- Навсякъде, където поискаш, тази вечер и завинаги.

Парадайз поведе своя мъж към стълбището, кимвайки на Федрика, който начаса се поклони почтително на Крейг.

- Господарю. Чест е за мен да ви видя.

А после догенът се обърна към множеството и с най-тържествения си глас обяви на Древния език:

- Господарката Парадайз, дъщеря на Абалон, пръв съветник на Рот, син на Рот, баща на Рот, и почитаемият Крейг, син на Брал, кавалер на Кралската награда за храброст, присъдена му миналата вечер за заслуги към кралския двор.

Множеството притихна за миг, а после гласовете им заглушиха дори оркестъра.

Крейг се сепна.

- Какво беше всичко това? Какво съм получил? Какво са направили?

Парадайз го потупа по ръката.

- Баща ми разказа на Рот как ми спаси живота и кралят ти даде титла. Но аз те обичах също толкова и преди. Трябваше да го научиш утре вечер... Според мен икономът ни се поразвълнува малко повече.

- Какво?

- Всъщност сега ти си аристократ.

- КАКВО?

- Не обръщай внимание. - Парадайз го погледна право в очите. - То не променя нищо... е, освен дето казва на злобарите да вървят на майната си.

Крейг примига, а после се изкиска и плъзна поглед по множеството.

- Да го направим, Парадайз. А после навярно бихме могли да си намерим някое закътано местенце?

Парадайз се доближи до него.

- Вече имам едно на ума си.

- Това е моята жена, о, да.

Докато пристъпваше напред заедно с него, Парадайз не поглеждаше към множеството. Що се отнасяше до нея, те дори не бяха тук.

Не, тя гледаше към своя прекрасен мъж.

- Искаш ли да знаеш нещо? - попита с обич, докато двамата отиваха към черно-белия под на балната зала.

- Какво?

- Аз съм най-щастливата жена на планетата. Тук. Сега.

Да, помисли си Парадайз, когато Крейг се изпъчи гордо. Знаеше точно коя е... и с кого е... и те бяха невероятна двойка.

- Обичам те - прошепна той и я взе в прегръдките си. -Танцувай с мен.

Загрузка...