Кървава целувка

24

Седнал на бюрото в кабинета на Тор, Бъч закрепи Отвесно дългия, тънък ключ с червен пискюл... и го остави да падне върху попивателната с глух звук. Изруга, вдигна го, изправи го на другата страна... и го остави да падне. И пак. И пак...

- Готов ли си?

Вдигна поглед и видя Тор да подава глава през стъклената врата.

- Аха. Кого ще ми пратиш пръв?

- Аксуел. Реших, че ще е най-добре да започнеш да ги преценяваш от онзи, който най-много прилича на социопат.

- Отлично. - Бъч се обърна към компютъра, вкара няколко команди и включи скритата видеокамера. - Изкарай го от тренировката.

- Слушам.

Стъклената врата се затвори и Бъч отново се заигра с ключа. Не беше искал да го каже на Мариса, но на тях с Ви им беше напълно ясно какво представлява. Проблемът? Когато не откриха нищо в интернет, Ви се обърна към контактите си в нелегалния свят на вампирите... но от никой от секс клубовете не беше изскочило нищо.

Ключ, който те допуска там, където се допуска всичко. Така да се каже.

При обикновени обстоятелства Бъч би се запитал дали не са ги излъгали, или не се опитват да скрият нещо от тях, но Ви бе пълноправен член на прекрасния свят на по-особения секс... пък и не страдаше от излишни скрупули, които да му попречат да прибегне и до сила, за да си набави нужната информация.

Още една причина двамата да са толкова гъсти.

Така че какво друго би могло да бъде? Къде другаде...

Чул почукването на вратата, той вдигна очи и направи знак с ръка.

- Здрасти, мой човек, влизай. Седни.

Докато пристъпваше в стаята, Аксуел понечи да напъха ръце в джобовете... обречен опит с панталона на униформата.

- Може ли да остана прав?

- Не. - Бъч кимна към стола срещу бюрото си. - Седни там. Това не е предложение, а нареждане.

Трябваше да са сигурни, че камерата в ъгъла зад Бъч ще хване лицето на новобранеца.

Аксуел (или Акс, както се наричаше сам) скръсти ръце на гърдите си и се настани в стола.

- За какво става дума?

- Просто искам да си поприказваме. Да те поопозная. - Бъч се намръщи и се облегна назад. След това размаха ключа за червения му пискюл. - Това познато ли ти е?

- Не.

- Тогава защо очите ти току-що се спряха върху него?

- Защото е в ръката ти, а ти не държиш нищо друго. Бюрото също е празно.

Бъч улови пискюла между палеца и показалеца си и остави ключа да се разлюлее.

- Значи, това е единствената причина?

- Приличам ли ти на някой, който се тревожи за ключове?

- Откъде знаеш, че е ключ?

Очи, които бяха почти толкова жълти, колкото тези на Фюри, се впиха в неговите, без да трепват.

- Какво друго би могло да бъде?

- Ти ми кажи.

- Мислех, че съм тук, за да се опознаем. Какво общо има това, каквото и да е то, с моя задник?

Бъч се вгледа изпитателно в лицето на хлапака насреща, търсейки издайнически признаци. Я виж ти. Без половинчатите татуировки и пиърсингите, този тип би могъл да бъде дори красив. Би могъл да стане и отличен играч на покер, като се имаше предвид безстрастната маска, която си беше надянал.

Акс завря физиономията си на сантиметри от ключа.

- Все още се взирам в него. Доволен ли си?

Бъч изчака доста дълго, преди да смени темата. Мълчанието много често бе най-голямото изпитание за лъжците и той се вглеждаше за издайнически тикове, примигвания и шаване.

Най-сетне се усмихна.

- Някога виждал ли си някой да умира?

Не беше в списъка с въпроси, които Мери му беше дала, за да може да прецени психологическото състояние на новобранците. Само че него страшно го биваше с импровизациите.

- Какво се опитваш да кажеш?

Мисълта за това, как Мариса плаче над тялото на мъртвата жена, го направи по-агресивен от бик, но той се овладя.

- Просто питам. - Загледа се в ключа, за да даде на другия мъж малко „лично пространство“. - Това е един начин да те опозная по-добре, не е ли така? Начин да разчупим леда. Както когато двама души са на среща за първи път и се опитват да поддържат разговора.

- Искаш да знаеш дали съм убил някого?

- Въпросът беше друг. Попитах те дали си виждал някой да умира.

Когато доста дълго време не последва отговор, Бъч вдигна очи. Акс вече не се взираше в ключа. Беше вперил поглед някъде пред себе си.

Ясно, помисли си Бъч.

Заповядвайки си да говори по-меко, отколкото досега, той попита:

- Кой беше, Аксуел?

- Не ме наричай така.

- Защо, нали това ти е името?

- Вече не.

- Защо?

Яростният поглед се впери в Бъч като дулото на пистолет.

- Защото така, окей?

- Окей. Да се върнем към Мрачния жетвар. Разкажи ми какво е станало.

- Върви на майната си.

При всякакви други обстоятелства Бъч би се метнал през бюрото и би сграбчил копелето за шията заради подобно отношение, но целта на тази среща беше твърде важна.

- Хммммм - бе всичко, което каза вместо това.

Акс се облегна в стола и скръсти ръце. Раменете му се издуха и беше трудно да не се възхити човек на всички тези мускули. Само че сила без мозък, съчетана с немалка доза психарщина, нямаше да им свърши никаква работа.

- Може ли вече да си вървя? - попит Акс.

- Не, синко, не мисля така. И преди да ми се разфучиш, нека те уведомя, че тази задушевна среща е първата от най-малко три такива.

- Да не си психиатър?

- Ти майтапиш ли се? - Бъч се изсмя. - Всъщност гордея се със собствената си лудост.

В края на краищата той беше адски религиозен, така че доброволно оставяше целия ход на живота си в ръцете на система от вярвания, която не можеше да бъде физически доказана. А това беше лудост, нали?

От друга страна, вярата обогатяваше дните му като пленник на тази тленна обвивка и им даваше смисъл дори след като беше „преобразен“ в друг вид... и това бе достатъчно доказателство за него.

Той сви рамене и заяви:

- Единственият начин да си тръгнеш от тук е да ми кажеш какво е станало. В мига, в който го направиш, си свободен да се върнеш в стаята с тежести и да вдигаш щанги, докато коленете ти се подкосят или докато започнеш да повръщаш. Такива приятни перспективи, нали?

А той си беше мислил, че е трудно да седи зад Парадайз в клас. То беше нищо в сравнение с това, да я гледа как се набира на лост.

От другата страна на тепихите, под съпровода на дрънченето на тежести, тя се набираше на лоста и отново се отпускаше надолу... набираше се... и отново се отпускаше. Коленете й бяха присвити успоредно на пода, дупето й беше... мъчително стегнато (мъчително за него, естествено, не за нея), тялото й - съвършено овладяно от кръста до раменете.

Всеки път щом стигнеше до най-ниската точка, гърдите й изопваха широката риза, каквато те всички носеха...

- Мамка му. - Крейг легна обратно на пейката и сграбчи щангата над главата си.

Откачи двестате килограма от опората им и ги свали към гърдите си, след което ги оттласна нагоре толкова яростно, сякаш щангата беше обидила мъртвата му майка.

- Имаш ли нужда да ти асистират? - попита Ново.

Когато Крейг изпръхтя (единственият отговор, на който беше способен), тя застана зад главата му, поставяйки ръце под превитата от тежестта щанга.

- Три... - започна да брои тя. - Две. Едно... добре. Направи го.

Докато тя му помагаше да върне щангата на поставката й,

Крейг отпусна ръце на гърдите си и се опита да успокои дишането си.

Лицето на Ново изникна пред очите му.

- Според мен имаш нужда от почивка.

- Друг път.

- Говоря сериозно.

- Имам сили за поне още четири серии.

- Не се тревожа за издръжливостта ти. - При тези думи погледът й се спусна към хълбоците му. - Не че не оценявам гледката. Просто не съм сигурна какво ще си помисли девственият обект на твоите въжделения.

Крейг вдигна глава. И побърза да седне.

Ново се разсмя.

- Да, защо не се погрижиш за това и не се върнеш?

- По дяволите - изсъска той и скочи на крака.

Отправи се решително към вратата, подхвърляйки към брата Вишъс:

- Трябва да отида до тоалетната.

Вишъс се ухили.

- Определено се налага.

Крейг излезе в коридора, чудейки се дали всички бяха забелязали, че е получил ерекция. Единствената добра новина? Парадайз като че ли и представа си нямаше... което означаваше, че или страшно я бива да прикрива емоциите си, или наистина бе в такова неведение за малкия му проблем, колкото той се надяваше.

Което го накара да се почувства още по-голям задник.

Блъсна вратата на мъжката съблекалня толкова яростно, че тя се удари в стената и полетя обратно към него, та трябваше да я улови, преди да го е праснала по лицето.

- Не е това, не е това.

Докато крачеше напред-назад, сложил ръце на хълбоците си, осъзна, че изобщо не трябваше да взема вената й. Размяната на кръв беше създала някаква връзка между тях, дотам, че си даваше сметка за всяко нейно движение, навсякъде, по всяко време... И реакцията му?

Пенисът му навирваше глава само при мисълта да се здрависа с нея.

Което нямаше да го бъде. Никога.

Крейг продължи да крачи из съблекалнята и да ругае.

Все така корав.

- Да ти го начукам! - изрева той.

Да, моля, отвърна пенисът му и подскочи.

За миг в главата му изплуваха най-различни фантазии: как цапардосва проклетото нещо с някоя по-тежичка книга. Как пуска тухла отгоре му. Автомобилни врати, чукове, цепеници.

Не можеше да се случва наистина. Най-трудната част от това, да се превърне във войник под ръководството на Братството, за да отмъсти за семейството си, не можеше да бъде някаква си русокоса жена. Отказваше да го повярва.

Не беше възможно...

С поредния мощен ритник под униформата, ерекцията му като че ли му се надсмиваше.

Крейг наведе яростен поглед към хълбоците и изръмжа:

- Млъквай, идиот такъв.