Кървава целувка

3

Застанал във внушителното пъстроцветно фоайе на имението на Братството, Бъч се намръщи и си погледна телефона. Едва преди три минути беше погледнал часовника „Одемар Пиге“, който носеше на китката си, но си помисли, че може би самсунгът не-знам-какво-си ще му даде час, който ще му хареса повече.

Къде ти.

И седмото позвъняване към Мариса бе останало без отговор. Също като предишните шест.

Откъм трапезарията долитаха звуците на Последното хранене и без сам да знае защо, в мислите си Бъч се върна към нощта, когато ги беше чул за първи път. Беше в къщата, която сега представляваше място за аудиенции. Тогава той беше детектив в полицията, излязъл от контрол и търсещ начин за самоунищожение, така че веднъж завинаги да приключи с този живот.

И тогава всичко се беше обърнало с главата надолу.

Бет първа беше поела по този път, въвлечена в един друг свят от вампирската си кръв. При него бе станало по съвсем различен начин.

Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?

- Намери ли я?

Бъч затвори очи при звука на познатия мъжки глас. Въпреки че изобщо не беше вярно, понякога му се струваше, че ниският сардоничен глас на Вишъс бе отеквал в главата му цял живот.

- Не.

Ви се приближи, предхождан от миризмата на турски тютюн, и Бъч вдъхна дълбоко. Може би беше заради тютюна или пък заради присъствието на гадното копеле, ала паниката, пищяща в ушите му, поотслабна малко.

- Обади ли се в кабинета й в „Убежището“? - Ви изпусна струйка дим.

- Гласова поща. Звъннах и на Мери. Нищо.

- Мамка му...

Тихото избръмчаване на охранителния монитор го накара да обърне рязко глава. Виждайки образа на екрана, Бъч се втурна към вратата на вестибюла и едва не я изтръгна от пантите.

- О, господи, къде беше...

Хвърли се върху своята Мариса толкова мълниеносно и устремно, че останалата част от думите му беше заглушена, когато я притисна към себе си.

- Толкова съжалявам - каза тя глухо. - Имахме тежък случай. Не ти се обадих, защото нямах почти никакво време да се прибера.

Бъч се дръпна назад, улови лицето й в дланите си и я огледа от горе до долу.

- Добре ли си?

- Абсолютно. И толкова съжалявам...

Той я целуна, потръпвайки, когато ръцете й се плъзнаха по гърба му.

- Не, не. Не се извинявай. Интересува ме само това, че си добре.

По дяволите, слънцето беше толкова ужасяващо. Един вампир, заварен от зората на открито, си беше като клада в дрехи... И макар че Мариса бе на сигурно място в „Убежището“, никога не можеше да е сигурен какво ще се случи: хората бяха непредсказуеми идиоти, а лесърите бяха смъртоносни.

Мариса се откъсна от него и се усмихна.

- Добре съм, наистина.

Да, само дето отказваше да го погледне в очите.

Бъч я подръпна за ръката.

- Ела с мен.

- Но Последното хранене все още не е свършило...

- Кой го е грижа?

Издърпа я в билярдната и сигурно щеше да затвори вратата, ако имаше такава.

- Какво стана? - настоя.

Мариса направи няколко крачки из стаята, а невероятното й тяло превръщаше простичките й дрехи във висша мода.

- Нищо, за което да не си чувал и преди, уви.

Бъч затвори очи. Понякога ненавиждаше работата й, наистина. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече се бореше тя...

И въпреки че го болеше да я вижда изтощена, обезкуражена и дори съсипана понякога, адски я уважаваше за онова, което правеше за расата. А и невинаги беше ужасно. Когато онези, на които бе помогнала, започнеха нов, независим живот, неговата шелан направо грееше.

Бъч я улови за ръка и като се облегна на една от билярдните маси, я намести между бедрата си.

- Разкажи ми въпреки това.

Нейните очи обходиха стаята, ала неговите бяха приковани в лицето й. Исусе, дори след дълга, тежка нощ, тя направо спираше дъха му. Красотата й беше легендарна сред расата, нещо, за което се говореше от поколения и пред което все още благоговееха. И нищо чудно. Лицето й беше като изваяно, кожата й бе гладка и блестяща като перла, сините й очи имаха цвета на незабравка, а устните й бяха толкова розови и меки. И разбира се, русата й коса, падаща под раменете, и тялото, от което на мъжете им омекваха краката... за разлика от други неща.

Бъч непрекъснато се изумяваше, че тя е с него. С него. Някакъв си тип от Южен Бостън, с нащърбен зъб, кофти произход и цял куп отвратителни навици, от които не бе успял да се отърве, докато не я срещна.

Да не забравяме и онази гадост с Омега.

И все пак, по някаква напълно необяснима причина, неговата шелан го обичаше.

- Не говориш - прошепна той и като отметна косата й, я помилва по шията, по напрегнатите рамене, по изопнатите ръце. -Знаеш, че мразя, когато не знам какво става.

Откъм трапезарията изригна многогласен смях и Мариса се сгуши в него, притискайки се в тялото му.

Ерекцията му беше мигновена, пенисът му надигна глава, опитвайки се да се отскубне от затвора на копчетата му.

Мариса обви ръце около шията му и се наведе към него, така че гърдите й се притиснаха в неговите.

- Не си ли гладен?

Бъч изръмжа гърлено и улови дупето й в шепите си. То се побираше в двете му ръце, твърдо като на гимнастичка... Господи, започваше да се изпотява.

Въпреки това поклати глава.

- Няма да се получи. Няма да ме разсееш...

В следващия миг устните на Мариса се разтвориха, оголвайки вампирските й зъби. Тя плъзна един от тях по долната му устна и от допира на острия му връх Бъч простена от болка.

- Звучиш така, сякаш се нуждаеш от нещо - прошепна тя до устата му. - Искаш ли да ми кажеш какво е то? - Езикът й се протегна и си проправи път в него. - Какво е то, Бъч? Кажи ми от какво се нуждаеш...

- От теб - простена той. - Нуждая се от теб.

След преобразяването, когато тялото му беше наедряло, превръщайки се в тази канара от мускули, той трябваше да свикне с новата си физическа сила... както и с тази огромна слабост, когато ставаше дума за жена му и за секс. Докато беше човек, от време на време се нуждаеше от жени, ала това изобщо не можеше да се сравнява с умопомрачителната похот, която Мариса бе в състояние да събуди в него без никакво усилие. Един поглед, едно докосване... няколко думи... понякога му стигаше дори само нейното ухание на океан...

Бум! Някой сякаш взриви мозъка му.

- Мариса...

Тазът й се отърка във възбудата му, а после тя отстъпи назад.

- Ела тук.

Можеше да му заповяда да направи какво ли не („Застани на челна стойка, избръсни си веждите, изтръгни си ръката“) и той щеше да го направи, без да се замисли. Да я последва? С възможността да й даде оргазъм... или пък шест?

Да, моля, госпожо, с какво мога да ви бъда от полза?

Мариса го заведе зад бара и го притисна към рафтовете с бутилки. Посегна към кожения му панталон и господ да му е на помощ, Бъч трябваше да се вкопчи в ръба на гранитния плот, докато я гледаше как разкопчава копчетата му едно по едно, освобождавайки нетърпеливата му ерекция.

След което го взе в ръка.

- Мааааамка му... - Искаше му се да отметне глава назад, но трябваше да я вижда.

Цялото му тяло се олюля, когато тя помилва пениса му.

- Харесва ли ти, когато правя така? - Ръката й се движеше бавно и ритмично нагоре-надолу. - Харесва ли ти, Бъч?

- Да - прошепна той, проточвайки думата. - Харесва ми... да виждам... ръцете ти... върху мен...

- Ами устата ми?

Топките му се напрегнаха и ето че оргазмът вече беше на върха на пениса му, готов да изригне от него... И това беше, преди тя да коленичи пред него, скривайки се зад бара.

Нямаше да изкара още дълго, но мамка му, усещането беше невероятно, топлото, влажно подръпване... Трябваше обаче да затвори очи - ако я видеше в този миг, с широко отворена уста, прекрасната й коса - разпиляна върху обутите му в кожен панталон бедра, сините й очи - вдигнати към него, сякаш обожаваше вкуса му...

Което, естествено, не можеше да е вярно. Това обаче беше една лъжа, която Бъч нямаше намерение да се опитва да оспори.

Името й отекна в гърлото му; точно този допир искаше, толкова плавен и възпламеняващ, че той отвори рязко очи. Погледът му обходи кожените дивани, билярдните маси, свода, отвеждащ във фоайето. Ако някой случайно влезеше (което не беше никак вероятно, при положение че Последното хранене още не беше свършило), щеше да вади единствено него с порно физиономия. Мариса беше скрита зад дългия висок бар. А най-готиното? Въздухът направо тегнеше от миризмата на обвързването му - недвусмислено предупреждение, че тук става нещо и че останалите ще сторят добре да се държат настрани.

Устата на Мариса правеше с него точно това, което той обожаваше, точно така, както го искаше, и той отново затвори очи... мислейки си за мача на „Пейтриътс“ срещу „Джайънтс“... за това, какво ли поднасят в трапезарията... дали Ласитър щеше да ги накара да гледат „Ергенът“ или пък шибаната Рейчъл Рей и тъпия й студено пресован зехтин.

Образът на дребничката властна кулинарна водеща беше филтърът, който действаше най-добре, заглушавайки част от усещането там долу... или поне достатъчно, та да не свърши върху своята шелан.

Всъщност страхът това да не се случи бе най-ефективен в тези случаи. Мамка му, само мисълта за ужаса да свърши в устата й или, господи, върху лицето й...

Не, не, за нищо на света.

Бъч пусна плота, в който се беше вкопчил, и нежно побутна раменете й назад.

- Спри - успя да процеди задавено. - Трябва да спреш.

Усещанията под кръста му бяха на ръба да изригнат... толкова близко, че дори опитите му да отвлече вниманието си и тревогата му вече не бяха в състояние да ги удържат, заливайки го с мощни вълни на високооктанен екстаз.

Той стисна зъби, разкривил лице в гримаса.

- Трябва да спреш... трябва да...

В последния миг успя да отмести главата й и като изви хълбоци, еякулира върху шкафовете, където държаха големите кутии със солени бисквити. Докато той свършваше, Мариса се съпротивляваше срещу хватката му, сякаш искаше отново да се добере до ерекцията му, ала той не й позволи, докато бедрата му не престанаха да потръпват и тялото му не се отпусна.

- Трябваше да ме оставиш да довърша - тихо каза тя. -Никога не ме оставяш да довърша.

Бъч отново се съсредоточи върху своята шелан и я изправи на крака, претегляйки я към себе си, при което все още коравият му пенис се отърка в гърдите, корема, бедрата й...

Звукът от отварянето на вратата във вестибюла ги накара да обърнат глави натам... и Бъч преглътна една ругатня. Исусе, как бе допуснал това да се случи на такова място? Идеята му се беше сторила напълно приемлива, докато беше в плен на похотта, но това не беше място, където една дама да прави свирка на такъв като него, дори и да бяха обвързани.

Побърза да приглади косата й, а после се зае да си закопчава панталона.

- Трябва да оставим това за вкъщи.

- Беше доста забавно.

- Не.

Докато Фриц отваряше вратата на Хекс и Трез, Бъч си заповяда да се върне към реалността.

- ...ми е длъжник - тъкмо казваше Хекс.

- Така е! - извика Бъч към нея. - Само кажи кога искаш да ти се издължа.

Хекс му помаха, след което го посочи с пръст.

- Ще ти го напомня.

- Абсолютно.

Бъч се усмихна, но после отново насочи вниманието си към своята шелан.

- Нека те нахраня. А после те искам гола в леглото ни.

- Чудесно. - Тя го целуна, след което се обърна, за да изчисти онова, което той...

- Не. - Бъч спря ръцете й, посегнали към хартиените кърпи. -Аз ще се погрижа.

Докато я отместваше настрани, усещаше погледа й, впит в него. Там, откъдето идваше той, имаше два вида жени и неговата шелан бе от онези, които боготвориш.

Което той можеше да прецени безпогрешно. В миналото му имаше предостатъчно уличници.

Последното, което би искал да направи някога, бе да прояви неуважение към своята Мариса. То би било, като да изгори църква, да нареже „Мона Лиза“ на парчета или да направи някое порше 918 на хармоника просто ей така.

Така че, не, тя нямаше да изчисти неговите гадости.

Мариса си имаше други грижи на главата.

Когато Бъч настоя сам да почисти след себе си, тя се отдръпна, за да не му пречи, поклащайки глава. Така и не бе в състояние да разбере странностите му, когато ставаше дума за секс, но ги приемеше. Какво друго би могла да стори? Той отказваше да го обсъжда с нея - опиташе ли да повдигне въпроса за това, как я отмества настрани винаги когато бе на път да свърши, той слагаше край на разговора.

Пък и точно сега този отколешен въпрос между тях двамата беше на заден план.

Животът на ужасяващо ранената жена все още висеше на косъм след операцията... и Мариса се беше прибрала само защото нямаше какво да прави, освен да стои пред стаята в интензивното отделение и да чака да й съобщят, че тялото й не е издържало. Или пък че бе започнало да се съвзема. Господи, операцията й се беше сторила толкова сложна, когато сестрата й я обясни, ала да извадят далака и да се погрижат за вътрешните наранявания на пребитата жена не бе отнело повече от един час.

За съжаление, тя бе изгубила твърде много кръв и дори след като Хавърс й беше дал вената си, жизнените й показатели не се бяха стабилизирали.

Когато излезе от операционната, брат й я погледна в очите и й каза, че е направил всичко по силите си. И като оставеше личните им проблеми настрани, Мариса му вярваше.

Тъжното (в случай, в който всичко беше почти нетърпимо трагично) бе, че все още не знаеха името на жената и никой не бе дошъл да я потърси. По нейна молба Абалон, първият съветник на краля, беше проверил имейла и гласовата поща на къщата за аудиенции; никой не беше питал за нея и в „Убежището“.

Момичето сякаш беше призрак... и може би беше на път буквално да се превърне в такъв.

- Е, ще вървим ли? - попита Бъч и й предложи ръката си.

Мариса тръсна глава, за да се съсредоточи, и му се усмихна.

- Да, моля.

Пое ръката му и двамата излязоха заедно във фоайето и отидоха в официалната трапезария. След интимния миг, който бяха преживели преди малко, оживлението, приказките и смехът тук сякаш ги пренесоха в друга социална времева зона и Мариса се почувства мъничко замаяна. Мястото направо щеше да се пръсне по шевовете. Въпреки че покритият с фрески таван бе ужасно висок, а помещението беше с размерите на зала за боулинг, дванайсетметровата маса беше претъпкана с братята, техните шелани и всички други бойци и членове на домакинството, което създаваше усещане за весела пренаселеност.

Бъч и Мариса си намериха две свободни места в другия край на масата и той я сложи да седне.

След това се настани до нея и се наведе, за да я целуне по устните.

- Яж бързо.

- И още как - отвърна Мариса, макар че не беше гладна.

Но освен това, колкото и да й бе тъжно да си го признае, изобщо не бързаше да се прибере в Дупката. Истината бе, че го беше съблазнила, защото знаеше, че това е единственият начин да го накара да престане да се тревожи за нея.

Когато един доген сложи пред нея чиния с филе миньон, Мариса взе приборите, наряза месото, което дори не опита, разрови картофеното пюре, разпръсна яркозелените грахови зърна. А после, стиснала чаша вино в ръка, се облегна в стола и се заслуша в разговорите наоколо.

-... какво искаш да направя?

Гласът на хелрена й привлече погледа й към него и тя го видя да се навежда към Хекс покрай Джон Матю.

Хекс се засмя.

- Да се страхуваш от мен.

- Всеки, който не се страхува от теб, е идиот.

- Ама че мили неща говориш. А аз изобщо не бързам. Хубаво е да знам, че мъж като теб ми е длъжник.

Без сама да знае защо, Мариса забеляза колко силно беше тялото на Хекс, мускулите й изпъкваха под тениската, която носеше, загащена в черния кожен панталон. С късо подстриганата тъмна коса и сивите очи с цвета на олово тя определено беше някой, когото не можеше да не вземеш на сериозно.

В същото време Мариса все още беше облечена в официалния си панталон и превзетата блузка.

Бъч вдигна ръка за поздрав и Хекс я плесна със звук, достатъчно силен, за да се чуе дори в шумната трапезария.

- Ето за това ти говоря — каза Бъч и се облегна в стола си. -Невероятно.

- Какво? - попита Мариса.

- Хекс беше... е, всъщност първо аз в една уличка... Не, чакай, трябва да започна отначало... - Той размаха ръка във въздуха. -Всъщност твърде сложно е за обяснение. Работата е там, че се озовах приклещен натясно от двама лесъри, а телефонът на Джей Ем бил у Хекс, когато му пуснах есемес, че ми трябва подкрепление. Тя се появи само за миг и... - Бъч спря и поклати глава. - Както и да е.

Мариса го зачака да продължи.

- Както и да е...? Какво се случи?

Бъч се прокашля и отпи глътка уиски „Лагавулин“.

- Не е важно. Просто обичайното, нали се сещаш.

- Бил си в опасност, нали?

Бъч отпи нова глътка уиски.

- Всичко се оправи.

- Благодарение на Хекс.

- Нищичко не яде.

Мариса погледна към чинията си.

- А, да. Не, хапнах, преди да си тръгна от „Убежището“.

Двамата се смълчаха.

Докато братята продължаваха да си разменят шеги, Мариса усети, че се отдръпва в себе си, скривайки се зад невидим параван, който заглуши звуците и сетивата.

- Готова ли си? - попита я Бъч малко по-късно, когато насядалите около масата започнаха да се надигат.

- Да. Благодаря.

Докато отиваха към свода, Бъч спря, за да размени няколко думи с Ви - двамата доближиха глави и си зашушукаха. Хекс се отдалечи заедно със своя хелрен, който сложи ръка върху стегнатото й дупе и го стисна, притегляйки я към себе си. Имаше очи единствено за своята шелан, воинското му тяло определено се нуждаеше да изпусне парата.

Отговорът?

Хекс изръмжа гърлено и като впи очи в очите на Джон Матю, оголи вампирските си зъби... като лъвица, подготвяща се за сексуален маратон.

Май и тя имаше нужда да изпусне парата с помощта на своя хелрен.

- Значи, всичко е готово за утре, нали? - попита Ви, подавайки десница на Бъч.

- Абсолютно. - Бъч пое ръката му и двамата отново доближиха глави и понижиха гласове, така че Мариса чу само части от разговора им: - Аха. Точно така. Да. Ще се видим в Дупката, нали?

- Аха.

Бъч стисна якото рамо на Вишъс, а после се обърна към Мариса.

- Готова ли си?

- Мм, да.

Когато се приближи до него, Мариса внезапно си даде сметка, че все още държи винената чаша в ръка.

- Изчакай само да я оставя.

Тя тръгна обратно на потока от тела, усмихвайки се на Есен и Тор, кимвайки на Пейн и Мани... махвайки с ръка на Бела и Нала в другия край на стаята. Наведе се над пълната си, разбъркана чиния и остави чашата на масата, мислейки си, че й се иска Фриц и прислугата да им позволят да помогнат с раздигането на масата.

Обърна се и спря.

Бъч стоеше на прага, краката в кожения му панталон -стегнати, веждите му - сбърчени. В това нямаше нищо необичайно. Само че беше извадил изпод тениската си огромния златен кръст, който никога не сваляше, и си играеше с него, премятайки го между пръстите си.

Мариса усети, че я обзема лошо предчувствие.

- Мариса?

Женският глас я извади от мислите и тя се усмихна на Бела.

- Здравей. Гледах ви на масата. Ти сладуранка ли си? - Тя погали Нала по бузката. - Защото аз мисля, че си сладуранка, о, да.

- Вече е прекадено тежка, за да я нося. - Бела се наведе и сложи малката на вече сигурните й крачета. - Освен това смятам да инвестирам в спортни обувки.

- За теб или за нея?

Нала се втурна нанякъде и баща й хукна след нея, следвайки я плътно по петите. Въпреки че с белязаното си лице, остриганата до кожа коса и татуировките на роб той имаше чудовищен вид, Нала се изкикоти от удоволствие, когато погледна назад, усмихвайки му се, докато заобикаляше тичешком масата, провирайки се между догените, които разчистваха.

- И за двете - усмихна се Бела. - Слушай, исках да те питам нещо. Чух да се говори, че ще се заемеш с бала по случай Фестивала за дванайсетия месец...

- Какво?

Бела се намръщи.

- Чакай, мислех, че... Да не би да съм разбрала погрешно?

- Не, всичко е наред. - Страхотно. - Какво щеше да ме питаш?

- Просто да ти кажа, че бих искала да ти помогна с каквото мога. Учудих се, че си се нагърбила с това, но разбирам защо би го направила. Нуждаем се... и аз не знам, мисля, че е време расата да възобнови традициите, поне хубавите. Имаше много, които бяха изгубили всякакъв смисъл, ала фестивалите са важни...

Нещастен вопъл отекна във вече празната стая, когато Нала залитна и беше уловена в последния момент от баща си.

- По дяволите, трябва да вървя - каза Бела. - Болки на растежа. Последните няколко дни никак не бяха лесни. Просто исках да знаеш, че съм насреща, окей?

С тези думи Бела побърза да отиде при семейството си, посягайки към Нала, която на свой ред протегна ръчичка към своята мамен. Другата остана в тази на татко й... така че сега тримата бяха свързани.

Да, помисли си Мариса. Болките на растежа бяха труден период, поне доколкото беше чувала. По някаква причина децата на вампирите имаха периоди на интензивно израстване, за разлика от дългия, бавен и равномерен начин, по който човеците достигаха ръста на възрастни.

Още нещо забавно в това да си вампир.

Като фестивалите.

Мариса разтърка слепоочията си, докато отиваше при Бъч.

- Господи, главата ми ще се пръсне.

- Така ли? Да те заведем в леглото тогава.

- Добра идея. Мисля, че имам нужда да поспя.

- Да. Изглеждаш уморена.

- Наистина съм уморена.

И това беше краят на тази нощ за нея. Десет минути по-късно Мариса вече беше в леглото, затворила очи, а в главата й, като диско осветление пулсираха образи от станалото през последните няколко часа.

Бъч отиде в дневната на Дупката.

Сам.