Лъжи

1.

Изведнъж чувствам, че нещо не е наред, и отварям очи в мрака. Стаята е позната и я разглеждам на светлината на уличните лампи, която прониква през венецианските щори. На стените са окачени подбрани с вкус картини, кресла пазят камината отсреща. На едното са натрупани дрехите на Пол, а на другото е сложен старателно сгънатият ми халат. Аз съм в нашата спалня, безопасно място, убежище за двама ни. Другата страна на голямото легло е празна. Пол не е у дома. Затаявам дъх, защото отново чувам шум, тътрене и стържене, което се разнася отвсякъде и отникъде. Сърцето ми блъска в гърдите. Часовникът прищраква на 3:32 сутринта и от долния етаж се разнася трясък. Шумът може да събуди децата и мисълта ме изкарва от удобната топлина на завивките. Аз съм майка и първото ми задължение в служебната характеристика е да пазя децата си на всяка цена. Движенията ми са бавни и целенасочени, докато се подготвям за онова, което ще направя. Взимам мобилния си телефон и превъртам дръжката на вратата на спалнята, като се постаравам да отворя безшумно. Някой стене и пъшка в коридора и не звучи като Пол.

Често съм репетирала какво ще се случи, защото Пол пътува много по работа и мисля, че е важно да знам как ще се боря за единственото нещо, което има значение за мен — семейството ми. Обичам да съм подготвена. Затова, сякаш съм пожарникар, влагам всичко от себе си в спасителната операция. Поемам си дълбоко дъх, набирам 999, но не натискам зеления бутон за свързване, не запалвам лампата и не хуквам към стълбите с викове: „Махай се от дома ми!“.

Шумно слизам по стъпалата и използвам инерцията на тялото си да се завъртя около спиралния кръг в края на перилата, когато някой се надига в кухнята в дъното на коридора.

— Изчезвай, изчезвай! Полицията е навън!

Натискам електрическия ключ и моят свят се изпълва със светлина. Тъмният вързоп се прекатурва на пода заедно със стола. Изваждам бухалка за крикет от закачалката за дрехи, усещам успокояващата й тежест на дланта си, доближавам оръжието до гърдите си и за секунда се озовавам в кухнята.

— Махай се от дома ми!

Той лежи по лице на плочките в кухнята ми, но когато вдигам бухалката, се обръща към мен и аз виждам съпруга си да ме гледа от пода.

Наистина е моят съпруг, но никога не съм го виждала такъв. Ридае, поема си дълбоко дъх и от носа му текат сополи. Хвърлям телефона на масата и пускам бухалката на пода.

— Пол, какво се е случило, за бога?

Той не отговаря, защото не може. Поглежда ме и предишният ми страх е изместен от силна тревога за него. Опитвам се да го вдигна, но Пол е като мъртъв в ръцете ми. Превил се е и е съкрушен. Сякаш не е той. Едва го познах в гръб. Той не е такъв, какъвто беше.

— Какво се е случило?

Пол се удря с юмрук по слепоочието и отново изохква:

— Кейт, Кейт…

— Боже мой, какво става?

Той се изправя на колене, треперейки, и оставя на пода ключа от колата. Пол е едър мъж — висок, с широки длани и рамене, на които можеш да заспиш. Това беше едно от многобройните неща в него, в които се влюбих преди много години. Караше ме да се чувствам защитена.

— Кейт, помогни ми…

Ръцете му са изцапани със засъхнала кръв.

— Ти кървиш!

Той ги поглежда възмутено. Става, залитайки, и аз леко дръпвам палтото му. Сигурно е ранен.

— Ранен ли си?

— Аз… о, господи, стигна се до това!

— До какво?

Пол затваря очи и подсмърча, като се олюлява.

— Какво се е случило?

Той поклаща глава, завлича се в тоалетната и започва да мие ръцете си. Кръв и кафява вода се завъртат и потъват в канала.

— Пол!

Той избърсва лице в рамото си и кима.

— Убих я…

Изтръсква водата от ръцете си и аз го зашлевявам през лицето. Силно.

— Кажи ми какво става!

Съпругът ми ме поглежда. Интересните му кафяви очи са кървясали.

— Каква бъркотия, каква глупава каша… — Пол въздиша дълбоко. — Мамка му, Кейт, много те обичам. — И в същия миг припада на пода в коридора, без да е в състояние да се свести, колкото и да го бутам и да викам.

Най-после ми се изяснява нещо — той е пиян. Здравата се е натряскал. Вероятно има много неща, които би трябвало да направя в този момент, но първото е да се изпишкам. Сядам на тоалетната чиния и се втренчвам в припадналия си съпруг на пода. Петите му са обърнати навътре, а дланите — нагоре, сякаш упражнява йога. Разтрепервам се от гняв, че се е качил в колата и е карал дотук в това състояние. Разтърсвам раменете му, но Пол не помръдва. Не съм спонтанен човек и планирам нещата. Не съм си представяла подобна ситуация и не знам какво да правя. Парализирана съм от мисълта, че трябва да разбера много неща. След дълго блъскане и дърпане най-после успявам да обърна по гръб Пол, да разкопчая палтото му и да проверя дали е ранен. Не откривам нищо и се разчувствам от благодарност, защото ми прилошава при вида на кръв. Клякам и се втренчвам в него. Красивото му лице е подпухнало, а волевата му челюст е хлътнала. Пол хърка и гърдите му се повдигат. В къщата е тихо. Децата ми спят, без да подозират нищо. Часовникът в кухнята тиктака в унисон с неравномерното дишане на Пол. Хладилникът бръмчи и някъде потраква прозорец. Къщата отново се връща към нормалния си нощен ритъм. В 3:50 се изправям. Умората ме залива на вълни. Не мога да измисля нищо по-добро, освен да си легна. Пол все някога ще се събуди.