Лъжи

2.

Струва ми се, че само след секунда малка ръка се е забила в корема ми.

— Ава! Престани!

Дъщеря ми се върти върху мен в леглото.

— Мамо, пусни ме при теб — моли тя и вкарва струи студен въздух в топлото пространство под завивките. Обикновено мушването в леглото на четиригодишната ми дъщеря рано сутрин, за да я гушна, е едно от най-големите ми удоволствия. Приятно ми е да чувствам меката й кожа и студените й крачета да се притискат до гърба ми, но сега е седем и десет и главата ми пулсира, а очите ме сърбят. Пол не е тук и споменът от снощи изведнъж ме изправя. Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Мамо, студено ми е, мамо…

Не мога да повярвам, че съм спала и че съм оставила съпруга си в такова състояние на пода. Ужасяващи видения, че Джош неволно се спъва в трупа му, докато отива да си пусне анимационно филмче, ме изкарват от леглото.

— Татко е на дивана. Крие се под одеяло.

Скачам от леглото и нахлузвам халата си. Ава се почесва по русокосата глава.

— Мамо, може ли Фийби да дойде да играем?

Не й обръщам внимание и забързвам към вратата на спалнята. Време е да разбера истината за снощи.

Пол не е в хола. Намирам го в кухнята. Подпрял се е на плота, държи чаша чай в едната ръка и препечена филия в другата. Облечен е и е избръснат и разговаря с Джош, който се е навел над купа с овесени ядки. Съпругът ми изглежда напълно нормален.

— Заповядай. Направих и за теб. — Той ми подава димяща чаша и се усмихва. Не отвръщам на усмивката му, но скръствам ръце в жест „слушам те, говори“. Пол оставя чашата и престава да се усмихва.

— Какво се случи снощи?

— Нищо.

— Нищо?

— Напих се и станах сантиментален. — Той повдига рамене, сякаш се опитва да омаловажи нещата.

Недоверчиво присвивам очи.

— Но ти каза, че… — Двамата поглеждаме дали главата на Джош е помръднала. Не е необходимо да изричам думата. Дори не съм сигурна дали мога да произнеса „убил“. Струва ми се толкова странно и мелодраматично, когато слънцето грее през прозореца и по радиото говорят за задръстване по М25.

— Не ставай глупава.

— Какво се случи?

— Нищо!

— За кого говореше?

Джош започва да усеща нещо различно от обичайното ни поведение сутрин и като костенурка, която се събужда от дълъг зимен сън, надига глава и мигайки, ни поглежда.

Пол се взира гневно в мен.

— За никого.

Вдигам ръце и иронично ги размахвам към него. Той разбира, че имам предвид кръвта.

— Прегазих куче.

— Какво? — Като подскача, нахлузила полицейска фуражка на главата си, Ава влиза в кухнята.

— Не мога да повярвам, че си карал в това състояние!

— Кейт, моля те! И без това ужасно съжалявам. Имам ужасен махмурлук.

Двамата се втренчваме един в друг.

— „Шредис“ или препечена филия, Ава? — питам оживено и се приближавам до бюфета.

— „Криспис“. Искам „Криспис“.

Взимам купичка и лъжица.

— Куче?

— Да. Реших, че трябва да го преместя и да го покрия… Знаеш как е.

Искам да му кажа, че по ръцете му имаше кръв, но се сдържам.

— Какво куче?

— Моля?

— Каква порода беше кучето?

— Мисля, че кръстоска между лабрадор и нещо друго. — Пол навежда глава. — Трябваше да го влача и се разстроих.

Втренчвам се в съпруга си, туптящото сърце в дома ни. Стои в кухнята с децата си. Познавам го по-добре, отколкото той себе си. Често ми го казва. И знам, че когато наведе глава, Пол лъже.

— Знаеш породата, но не знаеш пола му.

Пол ме поглежда недоумяващо.

— Снощи кучето беше „тя“, а тази сутрин е „то“.

Той повдига рамене. Лицето му не разкрива нищо.

— Предполагам, че снощи всичко е изглеждало по-реално. Кучетата приличат на хора, когато ги нараниш. — Пол допива чая си и изтръсква трохите от костюма си. — Трябва да тръгвам. — Отправя се към мен и ме прегръща дълго, като ме притиска до себе си и бавно ме полюшва, а после с обич ме целува по челото. — О, Филоси, постоянно се грижиш за доброто ми.

Имам високо чело, което мразя. Почти веднага след като започнах да излизам с Пол и компанията му, той разсмиваше приятелите си, като ме наричаше „дървен философ“. Докато месеците минаваха и започнах да си фантазирам, че той си пада по мен, аз станах Филоси и от всичките му гальовни думи най-много харесвам тази. Пол ми се усмихва, докато вървим ръка за ръка към външната врата. Помагам му да облече палтото си, докато той търси шала и работното си куфарче.

— Мамо, Ава разля мляко върху комикса ми! — От кухнята се чуват писъци и викове.

— По-добре отиди при децата — казва Пол и отваря вратата.

— Добре ли си? — Вкопчвам се в него, опитвайки се да прогоня недоволството от нерешените въпроси. Той кима и отмества ръцете ми. — Сигурен ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отвръща той, но изглежда тъжен, докато върви по алеята.

— Мамо!

Отивам в хола. Писъкът на Ава се извисява. Виждам събраното накуп одеяло, под което Пол е прекарал нощта. Вдлъбнатините от тялото му още се виждат на възглавниците. Сигурно е станал рано, за да измие следите от изминалата нощ. Когато разговаряхме, не събрах смелост да го питам нещо. Страхувах се да повдигна капака на кутията с емоциите. Какво би го накарало да плаче на пода на кухнята? Преди пет години баща му почина внезапно от сърдечен удар. Не мислех, че мъж може да покаже такава скръб като Пол тогава — до снощи.