Лъжи

39.

Карам колелото толкова усилено, че след десетина минути се налага да спра под железопътен мост. Сърцето ми блъска силно, сякаш иска да излезе от гърдите ми. По гърба ми се стича пот и се събира в прегъвките на коленете. Товарен влак започва да трополи по релсите над мен и аз крещя отново и отново онова, което неволно открих, нещо, което Порша небрежно спомена, изпълнено със смисъл за мен. Хрътка. Лекс е оставил следа. За мен. Представям си го: прикован на леглото, кръвта се просмуква в чистите му чаршафи, когато в отчаяните си последни секунди си мисли как да заложи капан и напъва всичката си творческа енергия, за да измисли начин как да предаде съобщението си. Лекс е запазил за накрая най-прекрасния плод на въображението си и е използвал последния си дъх, за да предаде посланието, надявайки се, че ще стигне до мен и аз ще разбера значението му. Разбрах, Лекс. Няма да те разочаровам. Отново изкрещявам от болка и загуба заради Мелъди, Лекс и себе си. Той задъхано е изрекъл последната си дума за мен, защото е знаел, че няма да се откажа. Хрътка. Знам как, но не знам защо и крещя с енергията и яростта, необходими да действам, за да разбера защо да тръгна по откритата от Лекс пътека и да видя накъде води.

Отново прехвърлям крак над извития метал на стария „Райли“ на Джеси и завъртам педала. Защо, Рейф? Защо? О’Шей не е по-близо до отговора от мен, въпреки че разполага с компютри, достъп до бази данни, криминалисти и закона на нейна страна. Но всичките системи, процедури и протоколи не помагат. Тук са пуснати в действие превзетост и арогантност. Рейф е затворил устата на Лекс, но шалът се озова в моя дом, а ножът — в канала. Отивам си вкъщи и Пол ще ми разкаже каквото знае, дори това да е последното, което ще направи.

След трийсет и пет минути бързо каране нещата не изглеждат толкова ясни. Спирам през пет улици от дома си, до някакви гаражи. Не мога да вляза вкъщи ей така. Полицията сигурно ме чака там. Погрижила съм се телефонът ми да е изключен. SIM-картата е в задния ми джоб. Нямам достъп до електронна поща. От мелодраматични мисли за отмъщение се придвижвам към по-практични. Аз съм беглец и няма къде да прекарам студена нощ. Рискът вероятно е глупав, но не мога да устоя на притегателната сила на дома си и празнотата в гърдите ми, където са децата ми, трябва да бъде запълнена. Духвам на премръзналите си ръце и карам до моста над канала на около осемстотин метра от дома ми, където ще стигна до водата. Влача велосипеда на Джеси по стъпалата на близката къща, скривам го от погледите на минувачите, заключвам го и се снишавам зад живия плет, когато чувам, че идва кола. На ъгъла има нисък жилищен блок. Промъквам се към брега, минавайки покрай електрическа подстанция, и стигам до висока стоманена ограда. Обикалям насам-натам и търся нещо, което да ми помогне да се прехвърля. Намирам счупен стол до контейнерите за отпадъци. По-висока съм с около метър от оградата, но прехвърлянето през лъскавия метал е по-трудно, отколкото изглежда. Правя огромно усилие, но не стигам доникъде. Ядосвам се и се повдигам, като разкъсвам връхната си дреха и болезнено охлузвам корема си. Преодолявам оградата, но пътят покрай канала е дълъг и труден. Бавно се промъквам покрай задните дворове на съседите. Не смея да се приближа от отсрещния бряг на канала, за да не ме види някой. По едно време дълго стоя неподвижно и мръзна, защото задействам охранителната лампа на нервен собственик на къща. Порязвам ръката си на бодливи храсти, докато си проправям път през гъстата растителност. След много време най-после съзирам очертанията на „Мари-Роуз“ в мрака. В тази част на Лондон е тъмно и много тихо — скрито, запустяло място, което е идилично на слънчевата светлина, но нощем придобива заплашителни нюанси. Каналът до мен прилича на езеро нефт. Прикляквам и стоя така, докато краката ми се схващат. Изненадвам бродеща наоколо лисица, която минава покрай кошер за пчели. Водата лениво се плиска в дъските на яхтата. Тъмните люкове показват, че на борда няма никого. Макс и Маркъс ще се върнат чак другата седмица и няма да имат нищо против да я използвам. В чантата ми е ключът от големия катинар на вратата пред мен — привилегия на хазяйката.

Уверявам се, че наоколо няма никого, промъквам се напред и надничам към моята къща. Завесите в стаята на Джош са дръпнати и лампата е угасена. Той сигурно спи, завивката е омотана около краката му и косата му е сплъстена на челото. Съседният прозорец свети. От този ъгъл виждам снимките на стената в спалнята ни и купчината дрехи на Пол на стола. Кухнята е тъмна. Питам се дали полицията наблюдава градината оттам.

Отивам зад бараката с инструментите, откъдето мога да се кача на яхтата, без да ме видят от къщата. Отключвам вратата, вмъквам се вътре и закривам с длан фенерчето, което нося в чантата си, откакто нахлух в офиса на Пол. Люковете са малки, но не смея да запаля осветлението. В тъмното оглеждам малката кухня — печка с два котлона и малък хладилник. Зад сгъваема маса с пейки има две свързани спални със завеса, която служи като преграда. В дъното са банята, складът в кърмата с перална машина и още една врата, водеща към задната палуба. Яхтата е била свидетел на организационните умения на „М и М“ леглата са отрупани с дрехи, които не са се побрали в пътническите им чанти, в тясната кухня са натрупани бирени бутилки и до лаптопа на масата са забравени чисто нови скиорски ръкавици.

Включвам радиатора и изведнъж осъзнавам, че умирам от глад. Претърсвам хладилника и намирам изсъхнало парче „Чедър“ и половин кофичка кисело мляко. Откривам две бисквити в шкафа и се утешавам с мисълта, че съм яла и по-големи гадости. Правя си черен чай, за да стопля ръцете си, сядам до масата и вяло натискам клавиш на лаптопа. За мое учудване компютърът започва да работи. Синкавата светлина от екрана хвърля отблясъци в сенките на каютата. Макс или Маркъс не си е направил труда да го изключи и няма парола за влизане. Сега вече имам работа. Изваждам видеодиска с надпис: „Кокетни крака“ на Мелъди от папката й и го пъхам в лаптопа. Записът е толкова абсурден, че ми става смешно, филмът е сниман с малка камера, прикрепена към крак. Има серия с някой, който върви по кафяв килим. Остри влакънца от килима драскат обектива, а после камерата се завърта и покрай нея преминават обувки с платформи. Виждам шнола и капачка на писалка, подритнати до крак на маса. Микрофонът е чувствителен и долавя всяко изскърцване и стон на кожената подметка на обувката, но гласовете в стаята са приглушени и неясни. Някой се смее и пред обектива се размахва женски пръст. Изведнъж камерата се вдига нагоре и променя ъгъла си на четирийсет и пет градуса. Човекът, който я носи, сяда и кръстосва крака и Астрид се изплезва на обектива. Зад русата й коса се виждат растенията в офиса на „Форуд“. „Да ти го начукам, Лекс, под полата ми ли завираш това нещо?“ — смее се тя. Чува се трясък и стържене и екранът угасва. Лекс е изключил камерата. Снимането от нивото на краката е една от многото му изпробвани и отхвърлени идеи.

Миг по-късно започва друг видеозапис. Този път обувката му е под масата. Сега той е извън офиса. Подът е от напукани бели плочки и има ехо. Камерата подскача бясно, докато Лекс вдига крак и го слага на пода. Срещу него има пурпурни балетни пантофки, поставени под ъгъл на пода. Жената, която ги носи, има голи крака и изящни глезени. Костите се разгръщат ветрилообразно на крака й, докато се спускат към пръстите. Лекс се премества на стола си, който сигурно е на колелца, и в края на масата се виждат скъпи обувки с високи токчета и чорапи в телесен цвят на кръстосани крака, единият от които замислено се върти. Невъзможно е да се чуе какво говорят хората, но филмът е достатъчно интересен. Езикът на тялото е показателен.

Вляво от пантофките има черни мъжки обувки с връзки. Едната е протегната срещу камерата на Лекс и аз веднага познавам обувките на Пол по начина, по който кракът му стърже по напуканите плочки. Следват пет минути местене на задник и клатене на крака, докато камерата на Лекс стои насочена към жената с високите токчета, която кокетно кръстосва крака и се навежда встрани. Флиртуването на Лекс започва да ми омръзва, когато той, изглежда, извива тялото и крака си и там, скрита под масата, далеч от любопитни очи, таен миг, който никой друг не би трябвало да сподели, е пурпурната пантофка, притисната до глезена на Пол — очевиден знак за спотаена страст. И когато пантофката изчезва в крачола на панталоните на съпруга ми, аз се сещам къде съм виждала тези обувки — спретнато сложени под ретро табелката на Британските железници в стаята на Мелъди, подредена и показана ми от майка й.

Петдесет процента от женените мъже изневеряват. Или седемдесет процента. Или всичките. Никой не знае. На екрана преминават още образи на крака на столове и колене, но аз вече не внимавам. Бях достатъчно арогантна, за да предположа, че мога да се противопоставя на този шанс, че съм специална и че има специални хора. Мислех, че съм късметлийка. Ала току-що бях видяла жестокото доказателство, суровата истина, че съм като всички останали и щастието в живота ми е изградено върху измислица. Елоуид беше права — наистина споделяме връзка, ти изневери и на двете ни, Пол. Как можа да ми го причиниш? Знаел си какво правиш. И нещо повече, Лекс също е знаел. Експерименталният филм неволно бе заснел всичко. Как ли е злорадствал Лекс, когато е дал на Мелъди отровния си малък подарък?

Започва да ме изпълва изгаряща ярост заради самодоволството, в което бях потънала, възможностите за кариера, от които не се възползвах, начина, по който поставих потребностите на Пол над моите и мързеливите служби, в които се бях оставила да ме носи течението. Укорявам се заради всичко това, слагам диска в чантата си и изваждам камерата на Лекс.

— Живеем в медиен свят, Кейт — прошепвам. — Усмихни се! Защото те снимат…

Прочитам инструкциите. Въпреки изтощението ми мисълта ми е съвсем ясна. Мога да запомня всяка дума. Поставям камерата на лавица в кухнята, за да бъде под точния ъгъл, и я включвам да снима на функция „нощно осветление“. Време е да разменим ролите си.

Започвам нервно. Гласът ми е дрезгав и тих. Заеквам и започвам отново, този път по-силно.

— Името ми е Кейт Форман и се крия от полицията. Издирват ме за убийството на Мелъди Греъм и Лекс Уд. Това може да е последната ми възможност да изгладя недоразуменията и да докажа, че съм невинна.

Колкото по-дълго говоря, толкова по-уверена ставам. Разказвам как съм заварила Пол в кухнята, за шала с кръвта на Мелъди в дома ми и как съм открила трупа на Лекс. По средата съм, когато гласът ми секва. Задната врата на яхтата изтраква, когато някой я отваря и се чуват тежки стъпки.