Лъжи

15.

Пол ме намира на дивана. Краката ми са свити. Той се втренчва в подпухналите ми очи и зачервеното ми лице. Струва ми се, че не съм го виждала от години, а не от сутринта.

— Къде беше? — проплаквам.

— Добре ли си? — Той сяда на стола, изритва обувките си под масичката за кафе и потърква чело. Не дочаква отговора ми и продължава: — Няма да повярваш какъв тежък ден имах…

— Звънях ти много пъти…

— Да, видях. Извинявай, мила, нямах нито един свободен миг. Кой би повярвал за Джери? Прегракнах да давам интервюта. Опитват се да застрелят вестоносеца…

— Къде беше!

— Не викай! Бях в офиса. Трябваше да изслушам крясъците на Рейф. Паникьосан е случилото се да не се отрази лошо на КПТВ и лично на него и изобщо не му пука за…

— Пол, полицията беше тук! — Ръката му спира да се движи по челото и не виждам лицето му. — Търсеха теб. Искаха да знаят къде си бил в понеделник вечерта.

Ръката му отново се отпуска на облегалката на стола и той се обръща и ме поглежда.

— Какво им каза?

Притискам възглавницата до корема си за защита.

— Те бяха тук заради убийство, Пол! Тук, в тази къща, седяха на дивана, задаваха въпроси…

— Държиш се истерично, Кейт. Успокой се! — Той отпуска ръка и се опитва да омаловажи думите ми.

— Да се успокоя? Убита е жена, която ти познаваш!

— Благодаря, че ми напомни, сякаш мога да забравя!

— Пол, какво се случи в понеделник? — Повишавам тон, защото гневът и паниката ми се смесват.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа!

— Не съвсем, не съм сигурен.

— Не ми казваш къде си бил, нито какво си правил!

— Вече ти казах. — Пол се ядосва. Премества се на стола и се навежда напред. — Ако не ми вярваш, проблемът е твой. Твърде зает съм, за да продължавам да споря по този въпрос.

— Не е толкова просто, Пол. Аз ще ти разкажа какво правих тази вечер! Казах на полицията, че си бил тук, у дома, с мен — твоята съпруга! Тъй като не знам къде си бил, това им казах.

Пол изглежда ужасен. Очите му се отварят широко от изненада.

— Защо си го направила?

— Трябваше! Не знаех какво да мисля, опитвах се да ти помогна!

Той скача от стола и се изправя застрашително над мен.

— Знам, че в понеделник се е случило нещо. О, Пол, кажи ми…

Той избухва.

— Мислиш, че аз съм я убил! — Пол ме плаши. — Защо? Кажи ми! — Той пристъпва към мен. От устата му хвърчат слюнки. — Престъпление от страст? Убил съм я, защото съм бил влюбен в нея, а? Занасял съм се и нещата са излезли от контрол…

— Не знам, ти ми кажи!

— Мелъди е мъртва, Кейт. Жена, с която работех, е умряла по най-ужасяващ начин. — Гласът му потреперва. — И ти мислиш, че аз съм го направил?

— Тя прилича на Елоуид…

— Елоуид? — Пол отстъпва крачка назад и се смее. От сърце. — Значи това било. Всичко се дължи на параноята ти и на ревност от бившата ми съпруга. Минаха десет години! — Хваща се за главата. — Значи съм имал интимна връзка с Мелъди, защото прилича на Елоуид, и после съм я убил. А, и съм направил така, сякаш го е извършил Джери. Господи, Кейт, колко си жалка. Двете изобщо не си приличат! Мислиш ли, че нямаше да забележа? — Пол говори бавно и набляга на всяка дума в случай, че съм твърде глупава, за да следя мисълта му.

Ставам и се вкопчвам в камината толкова силно, че си счупвам нокът. Не, Пол, не съм глупава. Но не мога да му го обясня по начин, който ще разбере. Той не вижда какви са хората. Пол е човек на действието, а не наблюдател. Всъщност е изумително ненаблюдателен. Никога не забелязва, когато подстрижа косата си и веднъж едва след два дни видя, че съм се изрусила. Бърка Натали Портман с Уинона Райдър и не може да познава на колко години са хората.

— Не го приемаш сериозно, нали?

— Защо? Ти не разсъждаваш логично.

— Излъгах заради теб! Лъжесвидетелствах заради теб!

— Заради нас. Лъжесвидетелствала си заради нас! Какво да правя сега, а? Да ти противореча? Помисли за последиците, ако промениш историята си!

Приближавам се до него и хващам ръката му. Сега го моля, наистина го умолявам:

— Пол, обичам те, много те обичам. Винаги ще те подкрепям. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко и аз ще те поддържам и ще ти помагам. Само те моля, кажи ми истината.

— Казах ти я!

Нещо изщраква в главата ми, когато той отхвърля молбите ми за изповед.

— Не ти вярвам — изтърсвам, отивам в кухнята и се връщам с вещественото доказателство, влажно и полепващо за кожата ми. — Открих шала ти, Пол. Ти не можа да го намериш, защото Ава го беше прибрала. По него има кръв. Чия е кръвта, Пол? — Хващам шала в единия край. Сега петното е бледокафяво и размазано.

Кръвта е упорита. Накрая се изпира, но се бори да се вкопчи в нишките.

Съпругът ми издава странни звуци, сякаш твърде много думи се мъчат да излязат едновременно от устата му. Той поклаща глава.

— Какво…

— Кръвта е нейната, нали?

Пол ме гледа с изражение, каквото не съм виждала досега.

— Не бях с този шал.

— По дяволите, Пол! — Вдигам лепкавия вълнен плат и го размахвам като плакат на митинг.

Той повтаря думите си, сякаш свиква с тях. Сега натъртва на всяка една от тях:

— Не бях с този шал.

— Не съм идиотка — изсъсквам. — Знам, че търсеше нещо, което не можа да намериш. Беше шалът, нали? Кажи ми истината! Търсеше го миналата седмица, но Ава го е взела, преди да го намериш сутринта!

— О, Кейт… — Гласът му заглъхва. Чакам и чувам как сърцето ми бие учестено. Лицето му е странно бледо. Красивият ми съпруг изведнъж изглежда стар и сякаш част от челюстта му се е стопила. Прозрението най-после идва. Въздухът сякаш пърха в трепетно очакване на истината, която най-после ще бъде разкрита. — Ти носиш този шал по-често от мен.

След миг проумявам какво ми е казал, изкрещявам и хвърлям към него мокрия шал. Пол отстъпва към вратата.

— Кейт, какво си направила?

— Престани да изопачаваш нещата! — Взимам възглавници и ги мятам към него.

— О, боже… — Устатата му се отваря и затваря, но той упорито мълчи, докато аз беснея.

— Искам истината!

Пол все още стои до вратата и ме гледа.

— Мисля, че ти вече знаеш истината.

Външната врата се отваря и затваря. Пол излиза. Изкрещявам още по-силно и после преглъщам, защото осъзнавам, че от двете ни страни има съседи и горе спят невинни деца. По ръцете ми са залепнали влакна от кашмира. Прескачам масичката за кафе, грабвам шала и се мъча да го скъсам, дърпайки го с всичка сила. Използвам зъбите си и захапвам меката, ухаеща на чисто вълна. Езикът ми се покрива с влакна, които гъделичкат гърлото ми. Чувството за вина, гневът, страхът и пулсиращата ревност ми дават допълнителни сили. Пет минути по-късно следва нов изблик на сълзи и треперейки, се отпускам на килима в хола. Завърших вечерта така, както я бях започнала — сама.