Майка ми казваше, че споделеният проблем е наполовина решен. Господи, тя дрънкаше страшни глупости. Жена, която прекарва живота си, като повтаря и преразказва клюки за списание и анонимен блог онлайн, сега знае нещо взривоопасно, което не би трябвало да знае. Няколко порязвания в замяна за убийство не е почтена сделка. Изповръщах неприятностите си върху човека, най-малко способен да си държи устата затворена и с най-голяма публика. Сърцето ми отново започва да тупти припряно, докато опитвам да се отърся от нарастващия си страх какво съм разкрила. Наближавам портите на училището — безопасна и здравомислеща територия. Толкова съм уморена, че влача крака по асфалта. Докато водя децата си по улицата към дома, забелязвам кола зад нас.
— Госпожо Форман? — Някакъв мъж се навежда през смъкнатото стъкло. — Може ли да поговорим? — Той спира между паркираните коли и изскача навън. — Аз съм Деклан Мур от „Експрес“.
Сграбчвам ръцете на Джош и Ава и побягвам. Краката на децата ми се мятат акробатично встрани във въздуха.
— Само няколко въпроса за Мелъди Греъм, госпожо Форман. — Той тича след нас и вече се задъхва, физическите упражнения са нещо, което е оставил в училище заедно с графитите в тоалетните.
— Нямам какво да ви кажа.
— Не се страхувайте, госпожо Форман. Само няколко думи какво мисли съпругът ви?
— Не. Не можете да очаквате да коментирам текущо разследване. — Дръпвам децата си за ръцете.
— Споко, мамо! — възмутено казва Джош.
Репортерът записва гласа ми на мобилния си телефон, без да обръща внимание на молбите ми да ме остави на мира.
— Какво мислите за ареста на Лекс Уд? — Той вижда, че спирам, за да се съвзема от шока, и се приближава до мен. — Не знаете ли?
Джош ме дърпа за ръкава.
— Какво да знаеш, мамо?
— Не разбирам. — Макар да знам, че трябва да си държа устата затворена, аз съм започнала да говоря.
Деклан поднася телефона си към лицето ми.
— Лекс Уд е задържан за убийството на Мелъди Греъм. Някакъв коментар?
Поглеждам отчаяно чантата си, преметната през рамото ми, в която е телефонът ми и вероятно звъни. Чувствам как топлината на ръцете на децата ми се влива в мен.
— Не мога да повярвам.
Репортерът кима.
— Откога са делови партньори Лекс и съпругът ви?
— Мамо, искам да си ходим. — Очите на Ава са големи като чинии, докато гледа Деклан.
— От десет години.
— Къде се запознаха?
— Работеха заедно в Канал 4.
— Близки ли са? Какви са взаимоотношенията им?
Обръщам се да тръгна. Искам този човек да се махне. Той не обръща внимание на намека и четиримата вървим по тротоара. Деклан отблъсква децата с ръката си с телефона.
— Какви бяха взаимоотношенията на Мелъди с Лекс? Какво е мнението ви за теорията за имитатора? Опитва ли се да изглежда така, сякаш го е направил Джери Бонакорси?
— Нямам мнение. Не знам.
— Бихте ли ми дали номера на мобилния телефон на съпруга си? Мъжът, който отговаря на телефона му, не ми каза нищо. Пази го добре.
Не отстъпвам и стискам по-здраво ръката на Ава.
— Не. Дайте ми визитката си и аз ще му я предам. Само това мога да направя за вас.
Вече виждам дома си, но отпред стои друг Деклан. Съзира ни и хуква към нас.
— Госпожо, аз съм от „Сън“.
— Моля ви, оставете ме на мира! Стига толкова!
— Какво означава това за телевизия „Форуд“? — пита първият Деклан. — Ще продължат ли да правят криминални поредици, ако единият шеф е в затвора?
Вторият репортер застава пред мен и препречва пътя ми.
— С децата съм, имайте милост!
Напомнят ми на просяци от страна от Третия свят. Протегнатите им ръце блазнят суетата ти. Почти ги обичаш, докато им даваш дребните си пари, а после те заобикалят още осем и ти ги отпращаш с пръчка, ако имаш, и страхът ти потиска чувството, че си бил подведен.
— Ако отделите няколко минути да отговорите на въпросите ми, ще си отида — добавя Деклан.
Вървя с наведена глава, за да не ме снимат, минавам покрай него и пъхам ключа в ключалката.
— Госпожо Форман, хората искат да знаят какво мисли семейството ви!
Те продължават да ме обстрелват с въпроси, когато затварям вратата.
— Мамо, какви са тези хора? — пита Ава.
Треперя, докато обяснявам колкото мога по-спокойно, че някой, когото татко, Лекс и чичо Джон познават, е починал и полицията и журналистите се опитват да разберат какво се е случило с този човек, за да се почувства по-добре семейството му, защото е тъжно, когато някой умре, и че мъжете навън работят за вестници и задават въпроси, за да напишат статии за това и хората да научат истината.
Очите на Ава изглеждат огромни за малката й глава. Тя кима.
— Мамо…
Затаявам дъх.
— Когато порасна, искам да бъда русалка — добавя Ава и изтичва в кухнята.
Стената е единственото нещо, което ме крепи на крака.
Някакъв шум ме кара да се обърна. Джош хлипа до стълбището — силни, безмълвни ридания, придружени от повдигане на малките му рамене.