Лъжи

11.

Най-после се прибирам у дома. Слагам Ава пред видеото и Джош пред компютъра и прочитам осемнайсет статии в интернет за убийството на Мелъди. Била е на двайсет и шест, смятали я за много талантлива и живеела с родителите си. Била удушена и наръгана с нож в сърцето в тих, горист район на няколко километра оттук. Цитират леля й. Родителите й са твърде разстроени, за да говорят с репортери. Звъня на Пол, но телефонът му е зает. Телефонът на Сергей директно ме насочва да оставя съобщение. Новината сигурно е заляла телевизия „Форуд“ като наводнение. Увеличавам снимката на Мелъди, докато чертите й се превръщат в големи правоъгълни пиксели. Бих се вмъкнала в образа й. Сега тя не прилича толкова много на Елоуид, но русата й коса е същата и устата й има подобна форма. Полицията призовава свидетели и всеки, който я е видял на велосипеда й, намерен наблизо. Търсят тъмна на цвят кола, видяна в района.

Колата. Изскачам от къщата за секунди и се качвам в колата, цвят престижно синьо, ако си спомням правилно. Сядам на мястото на шофьора с ръце на волана и изведнъж ми става неудобно. Всичките ми съседи могат да ме видят. Педалите са твърде далеч и не мога да ги докосна. Краката на Пол са по-дълги от моите. Не знам какво правя, нито какво търся. Проверявам дали по волана, дръжките на вратите и индикаторите има кръв, но не откривам нищо. Търсенето под седалките приключва с изсъхнала огризка от ябълка и страница, откъсната от комикс.

Разочарована съм. В полицейските филми по телевизията като по чудо откриват обицата на жертвата, сякаш жените ги изпускат навсякъде, където ходят. Изпитвам желание да се изсмея, когато си представям мръсни бикини с надпис „Понеделник“.

Слизам, заобикалям колата и внимателно се вглеждам в бронята. Изненада. Няма вдлъбнатина. Съседът излиза, махаме си любезно с ръце и аз се преструвам, че оглеждам растенията си. Улицата е тиха и доволна. Това би трябвало да е реалността на живота ми, но дори късната следобедна светлина не може да ме пречисти от готическите ми мисли. Дали бях сбъркала фамилиарността с интимност? Познавах ли изобщо съпруга си?

Стоя на алеята и гледам къщата ни, когато съзирам нещо. Леден шамар на прозрение удря сърцето ми. С Пол купихме тази порутена сграда и я ремонтирахме с любов, превръщайки я от лабиринт от малки стаи в стилен и уютен семеен дом. Голямата градина отпред беше с напукан цимент и избуяли плевели, която превърнахме в място за паркиране с гранитни плочки и насадихме много растения. Когато съседите ни изразяваха възхищението си, ние признавахме, че сме направили грешка — паркингът е твърде малък. Пространството между оградата на градината е много тясно и са необходими доста усилия, за да вкараш колата на заден ход. Поглеждам страничните огледала, гордо стърчащи от каросерията. Наистина трябва да внимаваш, за да се вмъкнеш там. Пол е паркирал тук онази нощ и оттогава никой от нас не е използвал колата. Маневрата му е била безупречна.

Спомням си разговора ни с яснота, от която ми секва дъхът. Колко изпи? Той измърмори нещо, но не отговори, оставяйки въображението ми да запълни празнотите. Мисля, че Пол беше трезвен — хладнокръвен и пресметлив. Дали се престори, че припада пред мен?

Прескачам стъпалата по две наведнъж, обзета от нова решителност. Пол е разхвърлян. Гениален е, но е небрежен. Много сме се разправяли през годините и приятелите ни са се забавлявали и отегчавали от разказите ми за пословичната му разпиляност — палто, захвърлено в коридора, обувки, оставени пред стълбите. Веднъж намерих нотариалния акт на къщата в купчина хартии, които беше сложил за изгаряне в камината. Ала това тичане около него сега ми се отплаща, защото знам къде е всичко. Преравям коша с прането — нищо. Проверявам джобовете на панталоните му и подметките на обувките му. Развълнувам се, когато откривам работното му куфарче, но криминалното ми разследване не разкрива нищо, освен касови бележки, договор, няколко пластира и старо пакетче дъвка. Взимам черното му вълнено палто. Времето днес е топло и Пол облече шлифера си. Оглеждам за косми, кръв и петна — живот, с който не съм запозната. Помирисвам го. Нищо. Замислям се усилено за нощта, когато Пол се върна. Има нещо, което не мога да си спомня, някакъв липсващ детайл. Слънчев лъч пронизва светлия облак навън и озарява хола. Онази нощ беше студена. Имах чувството, че зимата все още ни държи в хватката си. Пол усеща студа. Не мога да намеря шала му.

Започвам да претърсвам къщата с убедеността на човек, който не търпи поражение. Познавам я в детайли — всяко скривалище, кътче, накъде са наклонени стълбите и как се търкалят играчките по тях, кои ъгли събират прах и откъде влизат мравки. Ако е скрил нещо, Пол няма шанс. Час и половина по-късно, в здрача на ранната вечер, трябва да навляза във вражеска територия и да огледам бараката с инструментите. Взимам внимателно навити кълба градинарски канап и отварям косачката за трева, която е почистена и прибрана за зимата. Пол може да бъде съвсем различен, ако реши. Мисълта не ми предлага утеха. Докато дърпам греблото, чувам, че някой ме вика.

В задната част на градината ни минава канал. Пътеката покрай него е в отсрещната страна. Пол много хареса канала, когато за пръв път видя къщата, защото се вместваше във фантазиите му за идеално детство — там щеше да научи Джош да лови риба, да наблюдава водни кончета и да гребе с лодка. Аз харесах къщата, но се страхувам от вода и изпитвам подозрения към правото да се закотвя точно зад оградата ни. Пол обаче държеше на своето и купихме къщата. Странно е как се променят нещата, защото сега аз обичам канала — плавателния съд, който плава нагоре-надолу, пренася пластмасови варели и чисти мръсотиите, брадатите мъже в дълги яхти, които спират за няколко дни и после отплават по старите транспортни артерии на Англия, и велосипедистите, които махат с ръка от пътеката.

Излизам от бараката.

— Здравей, Маркъс.

Шест месеца след като купихме къщата, купихме и правото за закотвяне и Пол намери стара яхта в Устър. Оттогава „Мари-Роуз“ стои закотвена в края на градината ни, известно време служи за офис на „Форуд“ и сега е дадена под наем на Макс и Маркъс, студенти, приятели на наши приятели. С Пол размишлявахме няколко седмици дали са хомосексуалисти, но Джеси ни осветли по въпроса, като спа с Макс още когато се запозна с него на барбекю в градината ни. Сутринта тя дойде в кухнята ни с вид, изразяващ съвършена комбинация между пакостливост и срам. Докато сърбаше шумно черно кафе, за да облекчи пулсиращото си главоболие, Джеси кръсти Маркъс и Макс „М и М“, защото са сладки като бонбончета и ти идва да ги изпапкаш.

Маркъс вдига ръка и ми маха. Единият му крак сякаш е израснал от саксия, а другият — от старо велосипедно колело.

— Търсиш ли нещо?

— Живота си? — Момчешката му усмивка ме разведрява, но после изтощена се облягам на оградата. — Как вървят нещата при теб?

Той почесва гърдите си през тениската с име на група, която не съм чувала.

— Страхотно. Бяхме на купон, който продължи два дни… Не, чакай, може би три. Беше… нали се сещаш? — Повдига рамене и аз се усмихвам. Времето е огромен проблем за родители или за подозрителни съпруги. Постаравам се да запомня, че той не е бил тук, за да види как Пол хвърля в канала шала си… или оръжието.

— Макс с теб ли е?

В отговор от каютата се подава глава, последвана от дълго тяло. Макс търка очи, за да прогони съня.

— Току-що ставаш, а?

Той се прозява и майчинска обич към идеалните ми наематели попремахва мрачното ми настроение. Макс и Маркъс са всичко, което може да се желае от двайсет и две годишни мъже — красиви, безгрижни, любители на природата и отзивчиви. Те живееха в яхтата от две седмици, когато на Пол му се наложи да отсече един бор и тримата свалиха дървото с трясък на моравата ни, докато аз и децата треперехме от страх в къщата. Тогава Джош се влюби. Макс е единственият човек, който може да откъсне Джош от компютъра, играе с часове на гоненица с него и седи на стар стол на палубата, докато синът ни търчи като териер да му занесе топката, която той непрекъснато изпуска.

Касиди се ужаси, когато й разказах за красивите млади мъже, които живеят до задната ни ограда.

— Много е досадно да се гримираш, за да отидеш в градината си — отбеляза тя.

Касиди обаче не разбира, че Макс и Маркъс имат много по-полезна функция — карат ме отново да се чувствам млада.

— Трябва ли ти нещо? — пита Маркъс, имайки предвид трополенето ми в бараката за инструменти.

— Ами, загубих си шала — отговарям.

— Имам един. Може да го вземеш, ако искаш.

Отказвам учтиво.

— У дома има десетина. — Посочвам къщата, която се пръска по шевовете от лични вещи, и ми става неудобно. Били ли сме някога с Пол толкова безгрижни, ограничени само с най-основните неща в живота? Докато вървя през градината, сянката на нашата висока къща закрива последните лъчи слънчева светлина.

Час по-късно вадя чували от сивия контейнер на колелца и преглеждам пилешките кости от седмицата, пликчета чай, кутии от къри и кофички от кисело мляко. Отчаянието ми нараства с всеки изминал момент. С празни ръце съм. Шалът е изчезнал. Надавам нечленоразделен рев и избухвам в сълзи.

Измивам ръцете си и внимателно отстранявам миризмите на разлагащи се боклуци. Имам главоболие. Пол изми кръв в същия този умивалник само преди няколко дни. Изваждам препарат и търкам емайла толкова усилено, че пръстите ме заболяват. Изливам белина в канала. Ръцете ми треперят. Овладей се, Кейт, овладей се!