Лъжи

41.

Въртя педалите на велосипеда по безлюдните улици на Южен Лондон и стигам до малка къща със счупена улична лампа отпред. Пускам медийната карта в пощенската кутия на Ливи и надрасквам няколко думи на листче, което намирам в чантата си.

Имам чувството, че това е малък бунт срещу армията, която се е строила да ме победи. Заминавам, преди някой да реши да се събуди рано. Умората ме завладява и два часа дремя свита в изоставен гараж, а после студът и неспокоен сън за пурпурна пантофка, притисната до крака на Пол, ме стряскат и събуждат. На разсъмване отварям лаптопа и прочитам заглавията на новините. Моето лице се надпреварва с лицето на Лекс за най-сензационна новина. Сякаш участваме в извратен конкурс за красота. Публикувана е снимката, която ми направиха в полицията, когато слепоочието ми все още беше насинено. Приличам на ревнива маниачка убиец.

Имитатор отново нанася удар.

Щраквам на линка, за да прочета целия репортаж.

Очите ми бързо се стрелкат по параграфите.

Полицията иска отново да разпита Кейт Форман, съпруга на Пол Форман, деловит партньор на Уд, във връзка с убийството на Уд, защото смятат, че тя се е обадила анонимно на телефон 999. Кейт Форман беше освободена от ареста вчера, след като бе разпитвана за убийството на Мелъди Греъм. Убийството й има забележителни прилики с това на Уд. Двайсет и шест годишната Греъм беше изследовател в „Отвътре-навън“, противоречиво предаване на „Форуд“ за убиеца Джери Бонакорси, който наскоро беше освободен от затвора, след като излежа доживотна присъда.

Решението на детектив инспектор Ан-Мари О’Шей да освободи Кейт Форман сега изглежда изключително спорно в светлината на новата информация, че Уд и Форман са претърпели автомобилна катастрофа в Северозападен Лондон в сряда, когато шофирал. Свидетели си спомнят, че Форман е ударила шамар на Уд, и въпреки че е била ранена, е избягала от местопроизшествието и е отказала да й бъде оказана медицинска помощ. Говорителят на полицията призова хората да не се приближават до Форман, която не се е прибирала снощи в дома си и за последен път е била видяна в художническо ателие в Хакни, Източен Лондон.

Снощи Пол Форман каза: „Много се тревожа за съпругата си и я моля да ми се обади…“.

Краля на криминалната телевизия: Некролог на Лекс Уд.

Когато животът имитира изкуството: Хората са прави да задават трудни въпроси на полицията в светлината на последния гаф в разследването на нашумяло убийство…

„Форуд“ във фокуса: Малката фирма, която се наложи в един нов телевизионен свят…

Когато миналото не те пуска: Животът на Джери Бонакорси в медийната буря.

Изключвам компютъра, отчасти защото се страхувам, че батерията ще се изтощи, но предимно защото не мога да чета повече.

Към девет часа гладът сякаш започва да разяжда дори костите ми. Трябва да хапна нещо. Излизам от гаража, подкарвам колелото обратно към реката и минавам напряко през индустриална зона, където намирам фургон със закуски, рискувам и си купувам два сандвича с бекон и чай от мършав тийнейджър, който дори не ме поглежда. Пъхам в джобовете си два шоколадови десерта „Туикс“ и кутия „Фанта“ за по-късно. Въглехидратите няма да ми навредят. Всичките ми години на асимилация в средната класа и на усилени опити да бъда нещо, което не съм, рухват. Спирам в студения и безлюден парк „Батърси“ и се свличам на усамотена пейка. Над мен се поклащат бодливите клони на голи дървета. Дъвча втория сандвич с бекон и мирисът на мазнина донася спомен за майка ми, която нервно приготвя закуска за Линда и мен, преди да тръгнем на училище, и как ядосано обръща цвъртящото месо, сякаш мисли, че дори ивиците бекон са решили да й отнемат и малкото щастие, което й е останало.

Отварям компютъра и влизам в уебсайта на „Време за престъпление“. Изпитвам благодарност към Ливи. Цялата първа страница е посветена на най-интересните моменти от моя видеозапис. Бегълката Кейт твърди, че Рейф Спенсър е убиец имитатор. Щракнете тук за необикновени и сензационни разкрития. Надлежно щраквам и гледам пълния запис, който заснех в яхтата, включително теорията на Джон за финансовия мотив и скриването ми под дъските на пода, когато пристигна Самюълс. Опитвам се да го пусна отново, но видеото не иска да зареди. И после забелязвам, че са го гледали двайсет и две хиляди души.

Довършвам сандвича, изпивам чая и опреснявам компютърната страница. Новините в „Гугъл“ съобщават, че сега два блога отразяват твърденията ми и настояват да бъде изслушана „издирваната бегълка Кейт Форман“. Опреснявам я отново и виждам първото заглавие в официоз в „Дейли Мейл“ — Некадърно ченге изпуска „удушвач имитатор“. Набързо прочитам следното:

Връщам се на „Време за престъпление“. Броят на хората, гледали видеото, е скочил на повече от трийсет хиляди.

Изключвам компютъра, за да пестя батерията. Вълнението ме главозамайва. Отливът, който толкова дълго ме е дърпал назад, най-после действа в моя полза. Ливи е поела невероятен риск, като е качила записа ми в интернет. Адвокатите на Рейф могат да затворят сайта за броени часове, но посланието вече е разпространено. Инерцията трябва да се насъбере, за да се спася. Време е да се изправя пред Рейф и Джон ми каза къде да го намеря.

Решително въртя педалите по Саут Кенсингтън. Карам по странични улички, но след малко се отпускам, защото се сещам, че никой няма да ме познае в променящите пола дрехи. На тялото на Маркъс същите тези дрехи стоят красиво като на всички млади и високи хора и образуват едно привлекателно артистично цяло, но на моята тантуреста фигура са смачкани и извикват представа за изпотен, беден човек. И колкото и авангарден и незаинтересован от модата да е, Маркъс никога няма да бъде видян мъртъв с тази каска — победа на безопасността над модата и емблема на параноята на хората на средна възраст, която ме прави невидима. И така, продължавам да се придвижвам незабелязано на север и краката ми въртят педалите.

Надеждата, че съдбата се променя, е краткотрайна. Спирам пред Музея за естествена история и изругавам под нос. Никога детско благотворително събитие не е привличало такъв голям интерес. Пред главния вход има стотина души, предимно репортери и фотографи, но също и зяпачи и минувачи, които искат да разберат защо е тази суматоха. На моравата се разполагат телевизионни камери и водещи. Вътре сякаш има холивудска звезда, а не един шейсет и пет годишен бизнесмен с отвратителна тайна, която аз съм извадила на бял свят. Виждам главите на двама телохранители, които отпращат нежеланите гости. Минава полицейска кола и аз бавно се отдалечавам. Рейф е там, но пътят ми е препречен. Отправям се на изток по странични улички и съзирам църква. Нуждая се от помощ, а няма кой да ми помогне. Започвам да се отчайвам. Сглобявам мобилния си телефон и се обаждам на Елоуид. Оставям задъхано съобщение на телефонния й секретар и затварям. Скривам се под едно дърво, изваждам лаптопа, намирам служебния й номер близо до Риджънт Стрийт и го набирам. Секретарката изчуруликва, че Елоуид е на съвещание. Не, не искам да оставям съобщение. След десетина минути отново звъня. Тя все още е заета. Отчаянието ми се засилва. Това може да е последният ми ден на свобода за много дълго време. Откривам цветарски магазин до офиса й и поръчвам да й занесат букет с голям електронен бакшиш да го направят веднага. Млада жена с лош английски прочита съобщението, което съм й продиктувала: „Нуждая се от помощта ти. «Света Троица», Бромптън. Кф.“.

Отварям тежката врата на църквата и се свивам зад голяма колона от едната страна на входа. Както се надявах, тук няма никого. Написвам в „Гугъл“ „Видеозаписът на Кейт Форман“ и виждам седемдесет хиляди посещения. Онова, което започнах преди по-малко от два часа като постинг в уебсайт, се е превърнало в сензация в интернет. Официалните медии са се включили в шумотевицата и всички изживяваме петнайсетминутната си слава.

Рейф Спенсър е „възмутен“ от обвиненията.

„Време за престъпление“ защитава видеозаписа — Ливи е цитирана обстойно и поведението й е предизвикателно и въодушевено.

— Твърденията във видеозаписа, направен от нашата служителка Кейт Форман, са твърде важни, за да бъдат пренебрегнати. „Време за престъпление“ разказва точно за такива лични, прочувствени видео доказателства. Ако твърденията не са верни, съдете ни. И още нещо. Полицията може и да твърди, че видеоматериалът трябва да се изисква за разследване за убийство, но кадрите са заснети от наш служител за наше ползване. Затова, долу ръцете, докато не получите съдебна заповед.

Скандалът е много по-голям, гнусен и взаимосвързан, отколкото съм си представяла. Може и да съм търкулнала снежната топка, но сега нито аз, нито някой друг може да я спре да не нарасне лавинообразно. Ако полицията още не е разпитала Рейф, сигурно скоро ще го направи. Джон може да бъде изправен пред сериозни обвинения, че не е казал на Самюълс, че съм под дъските на пода под него. Бавно минава един час. Прозорецът ми за възможност да предизвикам Рейф се затваря. Вратата на църквата се отваря и затваря и влизат и излизат разни хора, но никой от тях не е онзи, когото искам да видя. Най-после чувам потракване на високи токчета по камъка. Тя е тук. Надничам иззад колоната. Сама е.

— Ехо? — Предпазливо извиква Елоуид и колебливо тръгва по пътеката. Опитва се да се приспособи към сумрака след слънчевата светлина навън. — Ехо?

Този път вика по-силно.

Не идва никой друг и аз излизам между редиците пейки. Тя ме забелязва, насочва се към мен и минута по-късно седим една до друга в безлюдната църква и гледаме олтара.

— Всички в града говорят за теб — прошепва Елоуид от уважение към мястото, където се намираме.

— Не се забавлявам — отвръщам също така тихо.

Тя приглажда полата си с кокалестите си ръце.

— Видеозаписът е невероятен. Поела си риск, като си се свързала с мен. Откъде знаеше, че няма да отида в полицията?

— Не знаех.

— Виждам, че си отмъстила на Пол.

— Какво имаш предвид?

— Видеото. Изневярата му. Сега целият свят знае.

По лицето ми плъзва червенина. Децата ми ще разберат. Трябваше да помисля за тях. Онова, което казах посред нощ в пристъп на засегнато честолюбие и гняв, ще остане завинаги в киберпространството и когато пораснат, децата ми ще го открият. Трябваше да го затая в себе си. Да овладея положението. Да положа много повече усилия, за да поддържам контрол. Елоуид накланя глава на една страна и се втренчва някъде напред.

— Общественият натиск е силно нещо. Омъжих се в църква.

— И аз.

— Клетвите пред всички, сълзите. Приех сериозно всичко. — Тя млъква и се обръща към мен. Лицето й е сурово. — Кажи ми една причина защо да ти помагам. — Гласът й е силен и безжалостен.

— Искам да разбера истината дори ако това е последното нещо, което ще направя. Заради децата ми, Пол и мен. — Гласът ми потреперва. — Да разбера дали миналото е било лъжа или ужасяваща игра за моя сметка. — Седим мълчаливо една минута и гледаме олтара, където някога и двете сме стояли, с един и същ мъж до нас, и сме произнасяли клетви за вечна любов и вярност пред всичките ни приятели и роднини. — Елоуид, съжалявам, че ти причиних болка преди години и за начина, по който реагирах в кухнята ти.

— Недей, не е необходимо…

— Не, необходимо е. Ревнувах…

— От мен? Не говориш сериозно! Аз съм прецакана откачалка, която си изкарва прехраната, като прегръща известни личности през кръста със срязаните си ръце.

— Като стана дума за това, Рейф още ли е в музея?

— Да. Полицията още не го е арестувала. Колелата на правосъдието се въртят бавно. На този етап искат само теб и това означава, че всички, които се мислят за важни клечки, отчаяно искат да участват в благотворителната акция на КПТВ — включително аз.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме заведеш при него?

Тя се обръща, поглежда ме и става. На красивото й лице засиява ослепителна усмивка.

— Да. — Изважда телефона си от чантата. — Ако аз не мога да те вкарам там, никой друг не може.

Стоим на вратата десетина минути. Елоуид говори с пиари и организатори на тържества и от време на време се обезсърчава. Времето лети, докато тя търси покана за най-горещото събитие в града през следващия час и нещо.

— Няма да стане — казвам.

— Хайде. — Елоуид се отправя към музея и аз тръгвам след нея, като бутам колелото на Джеси. — Прекарала съм живота си да печеля достъп до нощни клубове. Отвън винаги цари хаос. Предната врата наистина е най-добрият вход.

Дори тя спира, когато стигаме до музея. Тълпата е още по-голяма.

— Господи, невъзможно е!

— Няма нищо невъзможно. Ще опитаме от този ъгъл.

Навеждам глава, когато намираме страничен вход.

— Идвай! — вика Елоуид и се приближаваме до голяма остъклена врата, която обаче е заключена. Тя търси звънец и наднича през стъклото, за да види дали има някой от другата страна, а аз нервно оглеждам улицата. Елоуид изругава. — Ела отзад!

— Защо си толкова добра към мен?

— Гарантирам ти, че усилията ми няма да останат невъзнаградени. Ако те вкарам вътре, това ще бъде най-скандалният ми постинг в интернет.

— Давам ти разрешение да използваш каквото искаш от тази история, както намериш за добре. — Закачам веригата на велосипеда за перилата.

Елоуид ме хваща за ръката.

— Не мисля, че ми трябва разрешението ти.

Заобикаляме бариерата зад музея, прекосяваме малък оживен паркинг и се приближаваме до големи двойни врати. Елоуид закопчава най-горното копче на ризата си, изважда шнола от чантата си и прибира на кок косата си.

— Има деца и е денем… — Тя ме оглежда от главата до петите. — Радвам се, че не се опитвам да те вкарам в нощен клуб.

— Съжалявам. — Извръщам глава от полицейската кола, паркирана близо до входа. — Можеш ли да използваш журналистическия си пропуск?

Елоуид тръсва глава.

— Точно това няма да бъде позволено днес след онова, което стана публично достояние.

Дръпвам козирката на бейзболната шапка по-ниско над лицето си и тръгвам след нея към група хора. Тя си проправя път до телохранител, който изглежда като издялан от камък, и започва да обяснява на висок глас, че дъщеря й е вътре и е забравила епинефрин автоинжектора си. Той изважда телефон с бързината на ледник и пита за името на училището на дъщеря й. Елоуид започва да говори за алергии от фъстъци и сърцето ми се свива. Няма да стане. Стоя настрана, когато пристига микробус и задните врати се отварят. Очите на телохранителя се стрелкат между Елоуид и трийсетината шестгодишни малчугани, които се изсипват от микробуса. Той прави голяма крачка напред и вдига огромната си ръка да ги спре. Елоуид засилва емоционалността на монолога си за алергиите и слага ръка на гърдите му. Виковете на изтерзана жена с бейзболна шапка се извисяват над крясъците на децата от еднодневната екскурзия. Други двама възрастни хващат децата за ръка и ги задърпват напред, докато телохранителят разглежда голяма покана с емблема.

— Закъсняваме! — възкликва учителката и размахва ръце към вратата.

Телохранителят кима мълчаливо, но не отстъпва. Гласът на Елоуид се извисява.

Учителката се кара на някого. Телефон започва да звъни със силен, дрънчащ тон. Посягам и хващам малка кафява ръка на дете, което минава покрай мен, насочвайки се към вратите.

— Райън, престани да сваляш очилата на Томас! — вика тя.

Усмихвам се на момченцето с шарена клоунска шапка и заедно минаваме покрай телохранителя, докато Елоуид хлипа като любяща майка. Едната ми ръка е на остъклената врата, а другата държи хлапето.

— Тихо, деца, моля ви! Това е музей! — вика жена, докато аз правя една крачка и после втора и трета и паникьосаният глас на Елоуид утихва. Светлината се променя и аз пускам ръката, която държа. Бавно тръгвам към табелката за тоалетна, бутам люлеещата се врата и я чувам как се затваря зад мен. Вътре съм.

Измивам ръцете си и лицето си, приглаждам с влажни пръсти косата си и се опитвам да се успокоя, а после тръгвам по коридор с препарирани животни и скелети от двете страни. След няколко минути откривам къде е събитието на КПТВ. Би било трудно да бъде по-очевидно.

КПТВ са заели голямата централна зала и двеста деца се настаняват на определените им места и чакат речта. До стените на залата са подредени щандове, които привличат вниманието към благотворителната дейност и предлагат фризбита на деца и възрастни. Съзирам хартиена купчина от ярко оцветени шапки и човек, който щастливо ги раздава. Красиви жени, разнасящи подноси със значки и стикери, се смесват с тълпата. Сервитьори сноват с подноси с чаши шампанско за възрастните. Рейф стои издигнат над децата и персонала на малък преносим подиум и сякаш се рее като божество над гърчещия се килим от коси и шапки. Децата не му обръщат внимание и се кикотят и ахкат на гигантския скелет на динозавър, който се извисява над всички. Млади работници в тъмносини тениски и долнища на анцузи се навеждат и коленичат и допират пръст до устните си, за да направят знак на децата да мълчат. Зад тях и пред мен има бели мъже на средна възраст в костюми и жени в скъпи дрехи, които гледат прехласнато Рейф, докато изнася речта си. Те търсят знаци и се опитват да тълкуват реакции към вихрушката, която се върти в киберпространството. Словото му е за посланието, което отправя, и по същество. Той не се издава с нищо. Когато приключва, един пиар въодушевено повежда аплодисментите. Рейф се навежда, взима подиума и го пъха под мишницата си, а после жена с руса коса, сплетена на тънки плитки, му го отнема.

Децата се придвижват към зоната с динозаврите. Рейф се шегува с жената с плитките. Заобиколен е от твърде много хора и не мога да се доближа до него. Пазач от музея си проправя път през тълпата. Обръщам се и тръгвам обратно по пътя, по който дойдох. Не мислех, че последните двайсетина крачки ще бъдат най-трудното предизвикателство от всички. Заставам в коридора зад праисторически пищял и се мъча да реша дали да пресрещна Рейф в мъжката тоалетна, когато ме хващат в засада.

— Дай ми една основателна причина да не извикам веднага полицията — казва Рейф и не изглежда щастлив.

— Има още един видеозапис — отвръщам и бързо се насочвам към свод далеч от тълпата.

Той тръгва след мен, изважда телефона си и набира 999. На устните му играе горчива усмивка.

— Освен ако Лекс не каже от гроба, че съм го убил, нямаш нищо.

— Делът на акциите ти падна с двайсет процента през последните два часа. Готов ли си да поемеш този риск?

Той се втренчва в мен със сините си очи и ме гледа няколко секунди с неприсъща за него нерешителност. В душата му се борят гняв и любопитство. Спуска ръката с телефона до тялото си.

— Смела си. Безразсъдно смела. Медиен съдебен процес. Предполагам, че би го нарекла поетична справедливост.

— Който нож вади…

— От нож умира. — Рейф спира. — До края на деня, независимо дали ти ще бъдеш арестувана или не, аз ще отмъстя лично на теб, на съпруга ти, на остатъците от „Форуд“ и на продуцентката, която е качила в интернет видеото ти.

— Как се чувстваш, когато си на път да загубиш фирмата си?

— Както обикновено. Мислиш ли, че ми е за пръв път? За осми път е. Това е бизнесът. — Стоим до каменен барелеф, вграден в плочките на стената, гръбнак на динозавър, извит в полукръг, който ми напомня на снимка на човешки зародиш. — Не ми се е налагало да отхвърлям обвинения в двойно убийство едновременно. — Рейф потупва джоба на сакото си, изважда инхалатор и вдишва кратко и рязко. — Защо си дошла? Какво искаш от мен?

— Знам какво е „хрътка“.

Той не реагира.

— Помисли си внимателно как ще решиш да изживееш последните си моменти в публичните очи. Сутринта един мой приятел от лондонската полиция ми каза, че аутопсията на Лекс е показала, че е убит преди повече от седмица.

Замислям се върху значението на това. Преди осем дни Лекс катастрофира с колата.

— Това означава, че аз нямам алиби за нито една от двете нощи на убийствата.

Неудобно е, но ако си мислиш, че аз ще опера пешкира за това, изобщо не ме познаваш. В отчаянието си да се спасиш ти си избрала погрешната мишена за оклеветяване. Може и да изпитам по-голямо публично неудобство, но също така съм онзи, който може да те смачка. — Рейф вдига пръст и го насочва към мен. — Децата ти ще плащат сметките ти за адвокати дълго след като всичко това свърши. — Лицето му е зачервено и на петна от гняв и гласът му е дрезгав. Трябва по-често да използва инхалатора.

— Не си ли казвал на Порша, че Лекс е споменал „хрътка“?

— Йона и китът. Това беше много хитро. Пол ли го е измислил и е накарал брат си да ти го каже? Лесно се запомня и подходящо за нашата медийна ера. И избраният момент! Подложен съм на сериозно напрежение, когато се опитвам да събера средства, за да спася фирмата. Съпругът ти играе подло. — Рейф кима леко. — Това едва ли не ме кара да го уважавам повече. Но те уверявам, че ще се боря да спася КПТВ от хора, които не могат да я управляват добре като сегашния екип.

— Порша — казвам високо името й, сякаш го произнасям за пръв път.

— Радвам се, че спомена Порша. Тя е моята безопасност. Никога не поема рискове, ако не се налага.

Много внимателно наблюдавам движенията му. Челюстта му е напрегната, гневът от онова, което го е хванало в засада, е очевиден, но няма признание. Инхалаторът. Думите на Рейф. Тя никога не поема рискове, ако не се налага.

Мъж в тъмен костюм маха с ръка, опитвайки се да привлече вниманието на Рейф. Адвокатите се въртят наоколо. Той вдига пръст — знак, че ми остават само няколко минути. Ами ако се е наложило Порша да поеме риск? Колко далеч би отишла, за да защити интересите си? Рейф посочва табелка на стената между главите ни „Към центъра на Дарвин“.

— Приспособи се или умри. Това е най-голямото откритие на Дарвин. — Той се закашля. — И моето.

Чувам бучене в ушите си и за миг се питам дали няма да припадна. В мен пламва гняв.

— Не, Рейф, голямото откритие е, че или се бориш, или умираш. — Изваждам от чантата си една от неизползваните медийни карти на Лекс. Той посяга да я вземе, но аз дръпвам ръката си. — Какво ще получа в замяна?

— Не си в положение да искаш нищо. — Втренчваме се един в друг и после на лицето му се изписва нещо.

— Добре. — Част от гнева му изчезва. — Ще ти дам спортсменски шанс. Ще играя по правилата на Дарвин. Имаш пет минути, преди да се обадя на полицията. — Обръщам се да побягна, но Рейф хваща ръката ми. Изпълва го нова настървеност. — Не бързай толкова. Какво е „хрътка“?

Поглеждам го. Рейф стои до вкаменелости на милиони години, свидетелство за неспособността им да се приспособят към променящите се времена.

— Това съм аз.

Тръгвам по коридора, следвайки табелките към изхода. Вървя бързо, но не чак толкова, че да привлека внимание, болезнено съзнавайки, че петте минути на Рейф може да са само две. За човек, който вярва в статистиката и компютърното моделиране, аз взимам решение, с което Елоуид би се гордяла — разчитам на интуицията си. Порша, съвпаднаха ли интересите ти с тези на Пол? Алибито, среднощната среща… Хуквам, завивам зад ъгъла и виждам облак от разноцветни балони, които подскачат по коридора и под тях — Елоуид.

— Номерът с алергиите не мина. Похарчих цяло състояние да купя балоните от един тип пред метростанцията. — Тя вижда изражението ми и пита: — Какво се случи?

— Порша… — Гласът ми заглъхва.

— Кейт?

Обзема ме клаустрофобия. Рейф може би вече говори по телефона с полицията и трябва да се махна далеч оттук.

— Кейт!

Хуквам към вратата. Отчаяно искам да се измъкна навън. Съзирам изхода и малка тълпа отпред. Забавям крачка, смъквам козирката над очите си, пъхам ръце в джобовете си и излизам.

Гади ми се, докато откачам веригата на велосипеда и включвам мобилния си телефон. Време е да насоча вниманието си към Пол — там, откъдето започна и ще свърши всичко.

— Лъжливо копеле! — изкрещявам на телефонния му секретар. — Гледах видеото на Лекс. Знам какво си направил! Вдигни телефона си! — Не ми пука, че телефонът може да е в ръката на полицай и разговорът може да бъде проследен. Потребността ми да излея гнева си върху мъжа, когото съм избрала за свой съпруг, с когото да създам поколение и с когото да остарея, надделява над всичко друго. Вкопчвам се в дръжките на велосипеда толкова силно, че дланите ми се вцепеняват. Чувам пиукане на пристигащо съобщение по телефона ми.

— „Сам съм. Филоси, моля те, върни се у дома.“

Пол Форман, тук става дума за мен, за теб и за нашето семейство. Нищо друго няма значение. Приключваме днес. Завивам по Егзибишън Роуд и минавам покрай величествените къщи на търговците, които са оплячкосали света и са натъпкали всичката онази слава в музеите наблизо. Амбициите им са били безгранични, също като на Пол. Нека да те видя как падаш на земята, мой славен конквистадор.