Лъжи

19.

През нощта в офиса на Пол. Измъквам се в два след полунощ и безшумно затварям външната врата. Спалнята ни е в задната част на къщата и затова той не може да чуе, че колата потегля. Взимам служебните му ключове и паркирам в страничната уличка. Облечена съм в черно и в колана на панталоните ми е затъкнато фенерче. Знам кода на алармата, защото от време на време правя проучвания в кабинета му. Той може и да е по-умен от мен, но аз имам много по-добра памет за конкретни неща и не забравям.

Офисът му е в стара фабрика на калдъръмена улица и има големи прозорци с метални рамки и набразден дъсчен под. Човек си представя работници с мускулести ръце и силни рамене, които влачат тежки железа, за да ги закарат на богаташки адреси в града с коне, строени отпред. Бюрата, които Пол и Лекс са „изнамерили“ („купи ли“ придава изтъркана прозаичност на задачата, която особено Лекс чувства, че е надраснал), са от изоставена университетска библиотека и са поставени под огромни лампи, монтирани на високия таван. В ъгъла до кухнята има джага и хладилник с бира. Приемната е украсена с цветя и крещящи тапети с тръстики и водни птици и зад стилното писалище от четирийсетте години на миналия век обикновено седи някоя красавица. Това е място, където се чувстваш засрамен, ако не се забавляваш.

Набирам кода, отключвам вратата и се озовавам в пълния мрак вътре. Не смея да запаля лампите, затова насочвам фенерчето към пода и тръгвам пипнешком. Бюрото на Пол е в ъгъла, отчасти закрито от голямо растение с изящни листа. Той никога не е имал личен кабинет и това не е изненада: не понася да бъде сам, пък и телевизионното продуциране е открита работа, пред очите на всички. Сядам на стола му и изчаквам, докато очите ми свикнат с тъмнината. Идвала съм в кабинета му много пъти, за да се срещна с Пол, преди да отидем на някое събитие. Усещала съм погледи, които ме следят, и очи, които ме преценяват като жената на шефа. Често сядах на ръба на бюрото му и пиех бира, докато го чакам, въпреки че напоследък наблизо има две стари седалки от киносалон и ми се струва неуместно да не ги използвам.

Осветявам с фенерчето всеки предмет на бюрото. Придърпвам към себе си каталога с визитните картички (Сергей е толкова добър в работата си, че пази хартиено копие на контактите на Пол) и го отгръщам възможно най-близо до буквата „Г“ филмов съвет, цветарски магазин („Мейнард“), Форман, Кейт, Греъм, Мелъди. Последното картонче е написано собственоръчно от Пол. Каква ирония. Сложил е любовницата си до мен. Измъквам рязко картончето от ролката и го мушвам в сутиена си.

Издърпвам чекмеджетата на бюрото му и започвам да ровя сред писалките, телбодовете и договорите, написани на отличителната бледосиня фирмена хартия на телевизия „Форуд“. Когато Пол и Лекс започваха и бяха само двамата в малка стая, Пол питаше за мнението ми по-често, отколкото прави сега. Тогава дълго обсъждахме цвета на хартията на „Форуд“ и се колебаехме между кремава, светлосива или млечносиня. Последният цвят спечели.

„Не се разсейвай — казвам си — свърши работата.“ Искам да намеря онова, което Мелъди не е подписала. На бюрото има картичка от Джеси — една от картините й, подпряна на монитора на компютъра. Седя на служебния стол на Пол и краката ми едва достигат дъските на пода. От това място той вижда целия офис, господар на царството си, и наблюдава какво става на улицата отвън. Бюрото на Астрид е под прав ъгъл от неговото, в средата на стаята. Тя гледа към Лекс, за когото работи, но се вижда в профил оттук. До подноса с входящите съобщения има орхидея, „Бах Флауър Ремеди“ срещу стрес и тубичка скъп крем за ръце върху капачето. Чекмеджетата й са заключени. Астрид пази тайните на Лекс. Приемала ли е обажданията на Мелъди за Пол? Дали е притискала телефона до разкошните си гърди и е изричала беззвучно на Пол „Тя е“ и я е свързвала с многозначителен поглед?

Изведнъж се замислям за баща ми и Барбара, затворени в онази четвъртита административна сграда от шейсетте години на миналия век, когато утрините в понеделник са били по-приятни, отколкото би трябвало да бъдат, докато страстта им един към друг е започвала да измества майка ми и да нараства на фона на паркинга и шосето. Сега може и да имаме по-скъпи дрехи, по-модни интериори и по-качествени обеди, но динамиката на служебния живот остава упорито непроменена от едно поколение към следващото. Връзките се осъществяват по лаптопа, както преди е ставало по телекса. Неочаквано очите ми се пълнят със сълзи.

Не мога да намеря ключа за чекмеджетата на Астрид, затова търся нещо, с което да ги отворя. Бюрото на Лекс е в другия край на стаята, близо до прозореца. Там е по-светло, затова угасям фенерчето и отново започвам да ровя. Сред книжата му откривам картата му за фитнес залата, няколко таблетки валий, негови снимки със знаменитости и биография на продуцента Дон Симпсън с подзаглавие „Холивудската култура на разточителство“, но нищо друго.

Отивам до бюрото на Джон, което е близо до тоалетните. Оттам той вижда тиловете на повечето служители. Работното му място е маниакално чисто, листчетата за бележки са чисти и капачката е сложена на писалката. Има неотворена бутилка „Евиан“ за да не се „обезводни“. Да бъдеш жаден е много характерно за новия век. На бюрото му няма лични вещи, които да загатват за легендарната личност, каквато е Джон според Пол. Годините на терапия и събирания с „Анонимни невротици“ и „Анонимни алкохолици“, за да поддържа ред и дисциплина в един живот, объркан от пристрастяването, са го лишили от цвят. Сега без химичните стимулатори личността и преживяванията му сякаш са избледнели до сиво. Под бюрото му е оставен спортен сак. До клавиатурата има запалка. Пушенето е единственият порок, който Джон все още си позволява. Пуши много. Джон Форман, големият брат на Пол, в сянката на успеха на малкия си брат.

Чекмеджетата му са заключени, но не съдържат нищо интересно, затова се навеждам и отварям спортния сак. Между чорапите „Адидас“ и тениската „Калвин Клайн“ е пъхнат договор за запазване на фирмената тайна между „Форуд“ и Мелъди Греъм. Доколкото разбирам, четейки между редовете на правните възражения, тя е имала идея за телевизионна поредица, която е искала да обсъди с „Форуд“. Подписала е договора, който е с дата отпреди шест месеца. Чета го, когато в мрака се чува скърцане. Някой е в стаята с мен.

Смъквам се от стола на пода. Гърбът на бюрото на Джон стига до пода в стила, модерен през петдесетте години на миналия век, а между чекмеджетата има празно пространство, където се вмества столът. Вмъквам се вътре и свивам крака до гърдите си. Искам да бъда невидима, защото нямам смелост да споря. Дъските на пода скърцат под тежестта на човека, който стъпва по тях. Стъпките се приближават. Тежестта и увереността им говорят, че принадлежат на мъж. Лъч на фенерче обхожда стената отзад. Човекът се обръща към прозореца, на сантиметри от мен. Тишина.

По гърба ми полазват тръпки от страх и си спомням за лятото, когато Линда хвана полска мишка в караваната ни и я гледахме как се свива от страх на дъното на кутия от корнфлейкс. Прокарах пръст по гърба й, мишката трепна и започна да диша три пъти по-бързо. В момента се чувствам хваната в капан и безпомощна като онази полска мишка. Съдбата ми е в ръцете на друг и нямам абсолютно никакво обяснение защо посред нощ съм под бюро в офис, където не работя. С горчиво съжаление искам Пол да не ме беше събуждал онзи понеделник и да си беше ридал и стенал самичък, и да не ме бе изкарвал от душевното ми равновесие.

Предпазливо подавам глава, когато чувам блъскането на стол близо до прозореца. Човекът отива в залата за конференции в отсрещната дясна страна и аз изпълзявам от бюрото на Джон. Входната врата се вижда десетина бюра по-нататък. След като си поиграхме с полската мишка, Линда занесе кутията от корнфлейкс на полето, сложи я под едно дърво и, зачакахме съществото инстинктивно да побегне, за да спасява живота си. Горката мишка така и не го направи. Беше парализирана от ужас. Вратата на залата за конференции изскърцва и се затваря и аз виждам тъмен силует, който се отправя към тоалетната. Прикляквам като спринтьор на стартовата линия. Остъклената входна врата се вижда пред мен в сумрака. Знам, че се отваря навън. Накрая на Линда й омръзна да гледа кутията, изкрещя, засили се и я ритна високо във въздуха. Аз изпищях и се втурнах към караваната. Не се обърнах. Не искам сега да бъда онази полска мишка и пасивно да чакам участта си.

Стигам до третото бюро, когато чувам, че мъжът сумти изненадано и хуква да ме гони. Той вика, но аз имам очи само за вратата на свободата, която бързо се уголемява пред мен. Блъскам я с две ръце и усещам остра болка в китките, когато неотстъпчивата врата ме бута почти до пода. Удрям лицето си в дървото и въздухът излиза от белите ми дробове. Някакъв човек се хвърля върху мен. Вратата е заключена. Героичният ми устрем към свободата е свършил, преди да започне.

— Сама ли си? Сама ли си? — Той извръща лицето ми към пода и извива ръцете ми зад гърба. Много е болезнено и бих протестирала, ако можех да си поема дъх, но не съм в състояние да отговоря на заповедите му и не знам кой е мъжът. Пращящ радиопредавател заглушава думите му. Усещам студен метал на китките си. Човекът ме обръща и блесва с фенерче в очите ми. Все още не съм видяла лицето му.

— Как се казваш? — Стаята изведнъж замръзва за секунда в ярка светлина и виждам някаква жена, която застава над мъжа върху мен. След това отново настъпва мрак и след още една секунда светват всички лампи.

— Провери отзад! — Мъжът посочва и жената хуква към тоалетните. — Не можах да намеря проклетия електрически ключ за осветлението! — Той се изправя на колене, за да провери къде отива тя. — Нафукани архитекти! — добавя мъжът, а после се обръща към мен и строго казва: — Здравата си загазила.

Той ме дръпва грубо да стана и аз изохквам от болката в китките. Аз съм с белезници, а не Пол. За малко да кимна в съгласие с непознатия. Наистина здравата съм загазила.

Полицаят се казва сержант Иън Макензи и е ядосан. Изглеждаше напушен и развълнуван в офиса на Пол, сякаш това е всичко, което е искал от избраната от него професия — физическо почистване на улиците от крадци и закарване на отрепките в участъка с патрулната кола. Четири часа по-късно обаче онова, което е мислел за недвусмислено обвинение във влизане с взлом, се превръща в нещо съвсем друго. Манипулира го изумително хитър адвокат и аз правя всичко възможно да не отворя широко уста от страхопочитание пред необикновените му словесни и умствени способности. Адвокатът е девер Джон и в момента е и моят спасител. Когато Макензи ми разреши да се обадя по телефона, аз се втренчих недоумяващо в десетте цифри. Сетих се само за два номера — на майка ми (но веднага го отхвърлих) и на Пол. Въпреки че съм му ядосана, аз все още съм свързана с него. Гласът му не звучеше сънено, когато му се обадих, нито се изненада особено много, когато му казах, че са ме арестували. Може би вече нищо не може да го изненада.

— Остави на мен — каза той, сякаш бях клиент с въпрос за неуреден чек. Джон пристигна след четирийсет минути. Нощната работа очевидно му приляга, защото изглежда по-ведър и не толкова побелял, както на слънчева светлина. Във високото чело и волевата челюст за пръв път забелязвам гените, които той споделя с брат си. Макензи и аз го гледаме с интерес.

— Нека да изясним нещата. Госпожа Форман е използвала ключ, за да влезе в офиса, и е изключила алармата с кода, който знае — обяснява Джон, като гледа гневно ту Макензи, ту мен, сякаш сме малоумни. Кимам, както съм навела глава. Макензи раздразнено пъха ръце в джобовете си. — Не виждам доказателства за влизане с взлом.

— Обадиха ми се…

— Кой?

— Мъжът затвори, преди да разбера кой е. Каза, че се извършва обир.

— Благодарни сме на бдителните и съвестни граждани на обществото, но въз основа на наличните доказателства това е погрешно тълкуване на събитията.

Макензи изпъшква.

— Тя се криеше под бюрото в тъмното и имаше фенерче!

— Това не е изненадващо, като се има предвид, че някой е нахлул там посред нощ.

Полицаят цъка с език.

— Какви материали от офиса имаше в нея? — пита Джон.

— Няма защита и вие го знаете!

— Какво е взела от офиса?

— Нищо — след кратко мълчание отвръща Макензи.

Усещам визитната картичка на Мелъди под презрамката на сутиена си.

— Може ли да кажа…

— Не е необходимо да казваш нищо — рязко ме прекъсва Джон, който не иска да отмъкнат победата му.

Макензи ме гледа с неприкрита враждебност и аз не издържам на погледа му. Последния път, когато някой ме гледаше така, беше учител в училище. Винаги съм била на правилната страна и съм живяла без конфликти. Обичам да доставям удоволствие.

— Ще се обадя на съпруга ви. Да видим какво ще каже той. — Макензи излиза, затръшвайки вратата.

— Тук има камери, Кейт, в случай че не си разбрала. — Джон поглежда към тавана.

— И микрофони. — Той се усмихва, но аз знам какво ми казва. Запази хладнокръвие, ще се справим с проблема, когато излезем оттук.

— Какво ще стане сега?

— Ще чакаме. В полицейските участъци се чака много. — Джон бръква в джоба си да си потърси дъвка. — Сега е много по-трудно за всички, след като забраниха пушенето.

Взимам си дъвка от малкото пакетче.

Макензи се връща след малко и отново вперва в мен нетрепващия си поглед.

— Той каза, че страдате от безсъние и често правите нещо посред нощ, и че вероятно сте забутала нещо, което ви трябва, и сте се чудили къде сте го оставили в офиса последния път, когато сте ходили там. — Гласът му е ироничен. Той сигурно не вярва на нито една дума от това. — Всичко е много удобно, госпожо Форман, и неоспоримо, а?

— Ако нямате какво обвинение да предявите към тази жена, трябва да я освободите. — Джон отмества назад стола си — сигнал, че разпитът е свършил.

Макензи изважда ръце от джобовете си и нервно свива и отпуска пръсти. Не съм сигурна кого иска да удари — мен или Джон. Вероятно и двамата. Много от съучениците ми бяха деца на полицаи. Спомням си бащите им като строги и иронични, също като Макензи, и с гласове, които можеха изведнъж да станат много силни, ако се осмеляхме да докоснем стереоуредба в хола или да разгледаме любимата колекция от плочи. Той ме мрази.

Джон стои до мен, докато подписвам куп документи на много високо гише, и взима фенерчето ми, ключовете на колата и мобилния телефон. Излизаме от участъка заедно точно на разсъмване.

— Не знаех, че се занимаваш с криминални случаи.

— Случаят е особен. Искаме да се знае колкото е възможно по-малко.

— Ние?

Джон ме преценява със сивите си очи. Лицето му не издава нищо.

— Пол, аз, фирмата. — Той изважда пакет цигари и запалва. За миг се изненадва, когато взимам цигарата от пръстите му и дърпам дълбоко, но после запалва друга за себе си.

— Това означава ли, че винаги правиш каквото Пол иска? — Сега, след като съм навън, ме обзема срам и язвителността ми към Джон е начин да се опитам да се предпазя. — Защо винаги играеш по свирката му?

Той свива пръсти и се вглежда в ноктите си. Цигарата му сочи нагоре. Мръщи се.

— Така ли мислиш, че правя?

Джон винаги отговаря на въпросите с въпроси или изобщо не отговаря. Това ме дразни. Втренчвам се изпитателно в девера си. Невъзможно е да свържа онова, което съм видяла, и онова, което съм чувала за него. Той е девет години по-голям от Пол, от друго поколение е. Беше адвокат на рекламна агенция. Забавлявал най-важните си клиенти в Лос Анджелис и прекарал трийсет и шест часа завързан гол до басейна на хотела, където били отседнали. Гмурнал се, ударил главата си и бил закаран в спешното отделение. Когато се съвзел, първо попитал дали са спечелили бизнеса. Не съм виждала тази легендарна негова страна. Образът на Джон, който стои и крещи на плажа Венис Бийч и фамилните бижута на Форман се люлеят, а гостите на хотела се хвърлят да се скрият, ми е съвсем чужд. Не обичам да съм център на вниманието и не жадувам да привличам всички погледи в стаята.

— Какво ти каза Пол, когато ти се обади?

— Кейт се е превъзбудила прекалено много.

Или Кейт се доближава до истината. Представям си успокояващия разговор на Пол Макензи. Пол ме спаси от обвинение във влизане с взлом. Прикри ме, както аз прикрих него. Обединени сме за пред външния свят, но разединени отвътре.

— Какво търсеше, Кейт? — Джон е хвърлил фаса си в канала и стои пред мен.

Широкото му, мускулесто рамо потрепва, но гласът му е тих и спокоен.

— Когато бяхме в лабиринта, ти и Пол говорехте за нещо, което Мелъди не е подписала. Искам да знам какво е.

Той се мръщи.

— Влязла си заради това? Наистина си се превъзбудила прекалено много. — Вижда каменното ми изражение и се смилява. — Тя не подписа договора с „Време за престъпление“. — Джон вдига ръце, за да спре въпросите ми. — Знам, че предаването върви от няколко месеца. Британският вариант не беше предмет на спор, а продажбата на европейски страни… — Гласът му заглъхва. — Звучи необичайно, но се случва. Технически сега „Форуд“ е свободна да продаде идеята навсякъде. Смущаващо е, защото прилича на мотив и не оставя добър вкус в устата. — Той изважда пухче от джоба си, сякаш е отвратен от себе си. — Защо не попита Пол?

— Той имаше ли връзка с Мелъди?

Лицето му веднага се преобразява. Оживява се. Вена на слепоочието му започва да пулсира.

— Мислиш, че Пол е убил Мелъди?

Понечвам да отговоря, но вратата на участъка се отваря и отвътре изскача Макензи, обвит в облак от отчаяние и гняв. Джон и аз забързваме зад ъгъла.

— Отговаряш на въпросите с въпроси. — Продължавам да вървя, без да довършим разговора.

— Кейт! — вика Джон след мен, но аз не спирам. След стотина метра рискувам и поглеждам през рамо. Той все още стои и ме гледа. Не тръгва след мен.

Не знам къде да отида. Вървя по улицата, замаяна от онова, което направих. Когато се скрих под бюрото, кой си помислих, че идва за мен? Не нападатели с лица, които не познавам, а съпругът ми. Изминавам осемстотин метра, без да гледам къде вървя. Обади се един мъж и затвори, преди… Дъхът ми секва, като си спомням думите на Макензи. Пол ли се беше обадил на полицията? Знаел ли е, че ще отида да търся улики? Завел ли е ченгетата при мен? Мислите ме уморяват и когато покрай мен минава такси, вдигам ръка и го спирам.

— Накъде, скъпа?

Пръстите на шофьора нетърпеливо барабанят по волана, когато не получава отговор. Казвам му адреса на Джеси, защото е немислимо да се прибера вкъщи. Двайсетина минути по-късно слизам пред пансиона и натискам звънеца й. Избърсвам прашинка от окото си, когато покрай мен с грохот преминава камион. Джеси не става рано и това е проверка колко дълбоко спи. Надявам се да не я издържи. След повече от пет минути вратата най-после се открехва и виждам изненадата на негримираното й лице.

— Кейт, какво правиш тук? — Тя отваря вратата по-широко. Разрошената й коса се компенсира от красиво и колоритно кимоно. Изглежда уморена, но щастлива. — Добре ли си?

Стълбище води от партера до стаите й горе, но вместо да го изкачи, Джеси се обляга на рамката на вратата и препречва пътя ми.

— Може ли да вляза?

Тя се замисля твърде дълго.

— Разбира се.

Тръгвам след нея, влизам в кухнята и виждам празна бутилка от вино и две чаши на масата.

— Безпокоя ли те? Има ли някой тук? — Оглеждам се. Сега разбирам нежеланието й да ме покани да вляза.

— Кейт, добре ли си? — Джеси ме гледа странно, когато започвам да се кикотя истерично и запушвам с ръка устата си. Тя се взира в мен озадачено. Погледът й се плъзга към вратата на спалнята.

— Тук има някой! Кой… — Обръщам се към затворената врата и усещам ръката й на рамото си.

— Моля те, Кейт…

Има нещо в топлата длан на лакътя с намека й за съчувствие, новата нощница, картината й в коридора, същата, която е подпряна на монитора на Пол… Бутвам вратата и в същия миг някой в леглото дръпва завивките над главата си. От няколко дни съм затънала в увъртане, хитруване и загадки. Сграбчвам чаршафа и го дърпам, сякаш разкъсвам пластовете, които ме делят от истината, и заставам очи в очи със стъписан, гол и плешив мъж, фактът, че той не е Пол, не укротява гнева ми.

— Трябва да си вкъщи при жена си — изтърсвам.

Мъжът изглежда толкова уплашен, сякаш го е хванала съпругата му. Така и трябва да бъде.

— Кейт! — Този път гласът на Джеси е много по-силен и настойчив. Тя ме бута обратно в кухнята. — Какви ги вършиш?

— А ти какви ги вършиш, по дяволите?

Бледото й лице се зачервява. Сега Джеси е ядосана — повече, отколкото съм я виждала.

— Живея си живота и жалко, ако на теб не ти харесва!

Думите й ме зашлевяват и ме вразумяват. Избухвам в сълзи и тя кърши ръце.

— Извинявай. Не исках да кажа това. — Джеси се втренчва в мен. — Ще ми прости ли? — Мълчанието й казва „не“ по-силно от каквито и да било думи. — Помислих, че е Пол! — Тя си поема дълбоко дъх, но преди да има възможност да каже нещо, аз я прекъсвам:

— Пол има любовница или е имал! — Роня сълзи и отчаяно искам да й кажа истината и да се разтоваря от страховете и подозренията си, но ме възпира не само мъжът в спалнята. Ридая на площадката на стълбището на моята най-добра приятелка и се питам дали приятелството може да издържи на тайна, каквато аз крия. Не знам дали съм достатъчно силна. Може би никога няма да изпитам облекчението от споделянето на проблема.

Джеси въздиша.

— Съжалявам.

— Ти не разбираш…

— Искаш да кажеш, че не мога да разбера?

— Не, не искам да кажа това.

— Напротив. — Враждебността й се е завърнала и се движим в погрешна посока.

— Влязох тайно в кабинета му да търся улики. Арестуваха ме и прекарах нощта в затвора. — Отново се кикотя като луда. Майките, които познавам, биха се възмутили при тази изумителна новина, но темпото на живота на Джеси е такова, че тя я отминава с безразличие.

— Обичаш ли го?

Риданията ми стихват и аз се втренчвам в Джеси. Обичам ли го? Мога ли да обичам човек, който е убил някого? Трябва ли? Има ли условия в любовта? Отварям уста да отговоря, но не знам какво да кажа.

— Не си сигурна. Ако го обичаш, бори се за него, ако не, разкарай го.

— Да го разкарам? — Поклащам глава. — Нещата са по-сложни.

— Не са.

Джеси е прекъсната от отварянето на вратата на спалнята и жененият се измъква, увит в стар хавлиен халат на Джеси.

— Адам, това е Кейт — представя ни тя и той кима глуповато. — Съпругът й има любовница — добавя, обяснявайки защо съм тук по това време и в такова състояние.

В този момент обожавам Джеси. Адам свежда поглед към килима, сякаш се надява, че там като по чудо може да се отвори дупка, в която да хлътне и да умре. Джеси не съзнава, че присъствието ми тук много прилича на сцената, която един ден Адам ще има със съпругата си.

— Знаеш ли, Кейт, може пък да е за добро…

— От къде на къде…

— Това прави Пол човешко същество. Той не е идеален и е грешил като нас, останалите. Не ме разбирай погрешно, но ти го издигаш на пиедестал. Все някога ще се прекатури от усилието да се мъчи да стои изправен.

Адам ми дава хартиена носна кърпа — малък жест на съчувствие, за който съм много благодарна.

— Дори не изглеждаш изненадана. — Изсеквам носа си и виждам, че Джеси повдига рамо и кимоното се свлича до лакътя й. — Какво? — питам и тя ме поглежда стъписано. — Ти знаеш нещо, което аз не знам.

Приятелката ми явно се колебае.

— Аз…

— Кажи ми!

— Няма какво да ти казвам.

— Има!

Тя поглежда Адам и после отново мен и отчаяно клати глава.

— Предполагах, че знаеш.

— Какво?

— Господи, Кейт, помисли си как започна връзката ви!

— Не разбирам.

— Пол беше женен за Елоуид, когато тръгна с теб. Пъг ми каза… О, това беше много отдавна, няма значение…

— Какво ти е казал Пъг?

Джеси се чувства неудобно и скръства и отпуска ръце, сякаш не може да им намери място.

— Каза, че ти не си първата. Пол е изневерявал на Елоуид и преди теб. Често!