Лъжи

13.

Полицията всъщност са две жени, едната много по-висока от другата. Стоят една до друга на прага и раменете им се докосват. Едната поглежда в тефтерчето си и пита:

— Тук ли е Пол Форман?

Джош ги зяпа с отворена уста. Те не се усмихват. Ава изскача от хола, застава зад мен и увива ръце около крака ми. Аз съм много спокойна.

— Не. На работа е. Всичко наред ли е?

— Вие неговата… — Гласът й постепенно заглъхва. Тя ме чака да запълня празнотата.

— Аз съм съпругата му. Проблем ли има? — Оставям чашата на полицата до вратата. По-ниската жена я проследява с поглед.

— Това е детектив сержант Карън Уайт — казва по-високата и слабата, — а аз съм детектив инспектор Ан-Мари О’Шей. — Те показват значките си, аз отстъпвам встрани и настоявам да влязат. Виждам, че колата им е спряна под ъгъл пред къщата, което говори, че има неприятности. — Нуждаем се от помощ за нещо. Знаете ли кога ще се върне?

— Помислих, че Пол си идва. Той винаги звъни на вратата. — Засмивам се нервно, запълвайки мълчанието. — Сигурно няма да се забави. Мога да му се обадя, ако искате.

— Имате ли пистолети? — пита Джош.

— Джош!

— Не, не носим пистолети — отвръща О’Шей. Все още не се усмихва. Може би в полицейската работа няма много възможности за усмивки. Това е малко като да работиш в погребална агенция.

— Те са много заети и нямат време да отговарят на въпросите ти, Джош. Защо не отидеш да си играеш горе? — Това е най-неубедителното нещо, което синът ми е чувал. Той стои втрещен от полицейските разговори, разнасящи се от радиопредавателя. — Заповядайте, влезте — поканвам ги и ги завеждам в хола. Сядам на фотьойла, което означава, че те трябва да се настанят на дивана и да видят колекцията от снимки на идеалното ни семейство на бюрото. Има една на Пол, който се опитва да кара сърф в Корнуол, няколко фотографии на децата в действие и една, с която се гордея най-много, черно-бяла снимка на Пол и децата сред разхвърлени стилни чаршафи, където се вижда част от мощните му гърди, дълги ръце и силни рамене, които пазят децата. — Заради Мелъди ли идвате?

Детектив сержант Уайт се мръщи. Тя ме поглежда с присвити очи.

— Познавахте ли я?

— Да… Съжалявам. Желаете ли нещо за пиене или за ядене?

Двете поклащат глави.

— Искаме да уточним къде е бил Пол в понеделник вечерта, за да го изключим от разследването — обяснява О’Шей.

— Мислех, че сте арестували Джери Бонакорси. Гледах го по новините.

— В момента разговаряме с много хора.

— Но бялото въже е доста уличаващо, нали?

Двете полицайки се споглеждат по начин, който не мога да разгадая.

— Ако обичате, разкажете ни за понеделник — настоява О’Шей.

— Понеделник… — Демонстративно се опитвам да си спомня началото на седмицата. — Днес е петък… — Клатя глава. — Вероятно е бил тук с мен. Какво даваха по телевизията в понеделник?

Никой не ми отговаря.

— Ще закарате ли мама в затвора? — обажда се Джош.

Детектив сержант Уайт шумно въздиша.

— Джош, заведи Ава в кухнята. Трябва да говоря с полицаите. — Ава започва да хленчи. — Хайде. В бюфета има бонбони. — Завъртам заговорнически очи към О’Шей и получавам лека усмивка. Печеля я на моя страна, но трудно. — Бонбони, бонбони. — Махам с ръка и децата колебливо се изнизват от хола. — Така е по-добре. Не мога да мисля ясно, когато децата са наоколо.

— Разкажете ни за понеделник — упорства Уайт.

— Каква е процедурата в такова разследване? Разпитвате ли всички във „Форуд“?

О’Шей ме поглежда незаинтересовано.

— Работим по случая. — Тя не издава нищо и разбирам, че ако играем покер, ще се сбогувам с парите си.

Кимам.

— Ужасно е.

— Опитваме се да си създадем представа за живота й.

— Мелъди беше на двайсет и шест. Целият живот беше пред нея. — Клатя глава и търкам уморените си очи.

— Да, така е — съгласява се Уайт.

— Толкова млада — добавя О’Шей и се навежда към мен с лакти на коленете, за да протегне дългия си врат. Мълчим няколко минути. Двете полицайки са прехвърлили четирийсетте и са започнали да побеляват и да се сбръчкват. Предполагам, че Уайт има деца, вероятно големи. О’Шей носи халка, но устните й са свити от разочарование. За миг сме обединени от размисъл за шансовете, от които не сме се възползвали, нещата, които не сме направили, и колко много сме се отдалечили от младостта. — Колко добре я познавахте?

— Не много добре. Виждали сме се само за пет минути на един купон. Тя работеше в „Отвътре-навън“ където работя и аз, въпреки че не сме се срещали там. Аз съм изследовател във „Време за престъпление“, което беше нейно предаване.

— Тогава сте работили с Джери Бонакорси? — пита Уайт и тонът й кара О’Шей да я изгледа строго. Въпреки всичко, което е видяла и чула, Уайт е смаяна, защото макар да знае какво е направил преди трийсет години Бонакорси и че може да го е повторил тази седмица, за нея той е знаменитост, име, някой, а тя, О’Шей и аз сме нищожества. Уайт не може да прикрие нотката на възхищение в гласа си, независимо дали Бонакорси е двоен убиец или не. Тя е привлечена от топлината на блясъка на тази известна личност като молец към пламък на свещ.

Мълча. Уайт чака анекдот за Джери. Иска да изпея нещо, за да платя обяда си и да й дам нещо, което да разкаже на приятелите и семейството си, за да изглежда по-колоритна професията й. За миг се замислям дали да не съчиня нещо. Няма да е трудно, защото съм гледала много часове видеозаписи с Джери, в който пее стари ирландски балади в килията си, приема добродушно шегите за Худини (фокусникът, който е можел да избяга отвсякъде, освен оттук!) на другите затворници в общите умивалници, яде затворническата помия, декламира рецептата на баба си за кекс и приглажда снежнобялата си коса, докато чака психолозите и терапевтите и количката с книги от библиотеката, също както прави Уайт в момента, и имам чувството, че наистина го познавам.

— Не съм се срещала с него, ако това имате предвид.

Сякаш някой угаси светлината. Уайт не може да скрие разочарованието си.

О’Шей хваща кормилото на изплъзналия се от контрол разпит:

— Понеделник вечерта…

— Понеделник вечерта. Пол беше тук с мен. Сигурна съм.

— Кога се прибра вкъщи?

Повдигам рамене.

— Както обикновено. В седем и половина, а може би по-късно, защото в понеделник често е зает. Може да е било дори в девет или девет и половина.

— Може ли да бъдете по-точна? — пита О’Шей.

Не съм подготвена за въртене на шиш с такива подробности. Нерешителността пълзи по гърба ми, когато виждам, че тя записва думите ми в тефтерчето си. Вратата се отваря и се появява Джош, който дъвче бонбони.

— Съжалявам, не мога да твърдя със сигурност, защото може да греша. — Мисля, че прикрих Пол за времето след питиетата с Лекс, и изглеждам неясна по начин, който показва, че не се притеснявам.

— Може ли да ми дадеш да видя предавателя ти? — пита Джош.

— Джош! Те работят.

Уайт му го дава.

— Страхотен е — възкликва синът ми и обръща предавателя в ръцете си, пипа антената.

О’Шей става и ми подава визитна картичка.

— Трябват ни показанията на съпруга ви.

— Разбира се, той с радост ще ви помогне. — Ставам и тръгвам към коридора, гледайки името й на визитката.

— Каква кола кара съпругът ви? — пита О’Шей.

Казвам й марката, регистрационния номер и цвета „престижно синьо“.

— Взе ли колата в понеделник?

Хваща ме неподготвена. Това вероятно е важно, но не съм го обмислила.

— Обикновено не ходи на работа с колата, затова мисля, че не я взе. През повечето време стои на алеята пред къщата.

Тя протяга ръка към дръжката на вратата.

— Мислите ли, че е убиец имитатор? — питам тихо.