Лъжи

29.

Те дойдоха рано сутринта, докато Пол изваждаше пликчето чай от чашата си. Ава хукна да отвори вратата и те тръгнаха по коридора, докато излизах да ги посрещна. Бяха много — О’Шей и Уайт, няколко цивилни полицаи и още няколко в униформи, нахлуха в кухнята и О’Шей съобщи на Пол, че го арестуват. Когато той попита защо, те отговориха: „В светлината на новата информация, която получихме“. Пол се обърна към мен и ме погледна безмълвно, като още държеше капещото пликче чай на лъжичката си.

— Е, да приключваме с този въпрос. — Хвърли пликчето и лъжичката в умивалника и отиде да вземе палтото си от коридора. И тогава настъпи хаос. Джош започна да крещи. Побягна след О’Шей, която последва Пол в коридора, и заби юмрук в корема й.

— Остави татко!

Пол беше блъснат в закачалката и падна на пода. Единият полицай се опита да сграбчи Джош, но откри големи запаси предпубертетска енергия. Джош го ритна и той извика от изненада и болка. Ревовете на Ава заглушиха няколко гласа, които говореха едновременно.

— Озаптете детето си! — скастри ме Уайт, докато твърде много възрастни хора се блъскаха и удряха в стените и един в друг в тясното пространство. Джош лежеше върху стъписания Пол и се вкопчи в него, когато се опитах да го дръпна.

— Не отивай, татко, не отивай! — ридаеше Джош на рамото на баща си, а съпругът ми мълчаливо ме гледаше с пребледняло лице. Не бях в състояние да изрека баналните фрази, които обикновено бих избъбрила, за да доведа сцената до бърз финал. Нямах фалшива помощ за Джош и Ава. Не можех да утеша или да вдъхна кураж на собствените си деца. Там, сред досадния хаос в елегантния ни коридор, беше доказателството, че Пол обича децата си и те го обичат, а аз ги разделям насила. Опитах се да си представя лицето на Мелъди, за да ми даде решителност да продължа, но чувах само ужасените си и съкрушени деца. Не бях донесла вкъщи страха от заплахата за живота ми, който чувствах дълбоко под земята вчера, но истината е единственото нещо, което може да ми върне спокойствието.

— Изведете го оттук — заповяда О’Шей, или поне така си мисля, че каза. Ава пищеше толкова силно в ухото ми, че тълпата се беше превърнала в актьори, които изпълняват пантомима.

Пол се опита да стане и единият полицай вдигна Джош и го отнесе. Сърце не ми даваше аз да го направя. Пол излезе от къщата, придружен от двама полицаи. Зад него Джош крещеше: „Татко!“. Пол не ми каза нито дума. О’Шей затвори вратата с крак и аз я заключих, защото Джош искаше да хукне след баща си. Тя оправи ризата си и приглади косата си.

— Мразя те! — изкрещя ми Джош и не се шегуваше.

— Очарователно — кисело отбеляза О’Шей.

— Той е борец! — обади се приветлив мъж на четирийсет и няколко години, но млъкна, когато О’Шей го стрелна с поглед.

— Дай минутка на госпожа Форман — добави тя и кимна, но ми отне много повече време, докато успокоя разтревожените си деца. Заведох ги на училище, за да поддържам нещата колкото е възможно нормални, но е трудно да правиш обикновени неща, като да им помагаш с чантите и кутиите с обяда, когато сърцето ти е изтръгнато от гърдите.

И сега, четири часа по-късно, аз седя на дивана и пия уиски с треперещи ръце. Предала съм семейството си. Разказах на О’Шей и единия мъж на средна възраст на име Бен Самюълс подробностите за онази нощ и кръвта по ръцете на Пол и им дадох шала. Очите на О’Шей блеснаха, когато го донесох. Бях спасила забуксувалото й разследване за убийство и бях избърсала лицата на няколко полицая днес. Вероятно им бях помогнала дори да получат повишение. Къщата ми е обърната наопаки, докато те търсят „материали, свързани с разследването“. Чувам ги как ровят в шкафовете. Единият полицай методично изважда книги от лавицата пред мен и ги прелиства. Някой в бяло облекло е в тоалетната и несъмнено взима проби ДНК.

— Нека да му оставим малко пространство — казва О’Шей и поглежда със сивите си очи онзи, който преглежда книгите. — Може ли да отидем в кухнята?

— Тръгваме и Бен ни следва. — Има проблем, че сте укрили информация от полицейско разследване — започва тя и се втренчва в градината през прозореца.

— Може да ви предявим обвинение, но не съм сигурна дали е от обществен интерес, пък и имате деца. — Тя се опитва да се държи приятелски и го прави добре. Гледам я как ръководи екипа в дома ми. Тя е по-млада от половината от тях. Запитвам се колко ли топки е смачкала, за да заеме място срещу главния субект в тази индустрия. — Ще претърсим канала.

Стъписвам се.

— Защо ще го правите, за бога?

— Оръжието на убийството не е намерено. Ако той я е убил, би го скрил там. — Не казвам нищо, а тя прокарва ръка по едно от чекмеджетата в кухнята. — Липсва ли някой от ножовете ви?

— Не. И съм човек, който би забелязал.

О’Шей ме стрелва с поглед на уважение към управлението на домакинството ми и аз съм готова да се обзаложа, че и на нейната маса няма трохи.

— Само една ключалка ли има вратата ви? — Тя изважда старомодния ключ. — Това ще направи невалидна застраховката ви.

Повдигам рамене.

— Тук има само застроени една до друга къщи. Трябва да плуваш по канала, за да влезеш отзад. — Потрепервам. — Никой с всичкия си не би го сторил.

— И аз мисля така. — О’Шей оглежда прозорците на кухнята, безразлична към разнебитените им ключалки и липсата на една. Тя работи в свят, където вярата в логичното няма да те спаси или предпази от злобата и насилието. — Наистина ще трябва да е луд. Няма да го искате в дома ви при децата…

— Никой на тази улица не е бил обиран най-малко от двайсет години. Имате ли цигара?

О’Шей свива устни.

— Отказах ги преди пет години. — Тя проявява милост към мен. — Бен, би ли дал цигара на госпожа Форман?

— Разбира се. — Той изважда пакет и ми го дава. Докосването до цигарата ми действа успокояващо. О’Шей се втренчва в мен. Подлага ме на емоционален тест. Запитвам се колко ли хора са се провалили на този тест през годините.

— Откъде ви е нараняването? — Тя посочва насиненото ми слепоочие.

— Лекс блъсна колата. Бях вътре.

— Кога се случи това?

— Преди две вечери. Беше много ядосан.

— Знаем ли за случая? — троснато казва О’Шей на Самюълс, който поклаща глава и се намръщва. — Бил е ядосан? Защо?

— Мислеше, че е набеден за убийството на Мелъди.

— Кой го е набедил?

— Пол, Джон, аз, всичките. Говореше несвързано. Вероятно беше пиян.

— А вие мислите ли, че е набеден?

Дръпвам дълбоко от цигарата.

— Лекс е разглезен. Когато нещата не вървят така, както той иска, обвинява другите.

— Защо Пол е убил Мелъди?

— Не знам дали я е убил. Не съм казала, че я е убил! Просто не разбирам историята с кучето… Вече не знам на какво да вярвам и на кого да имам доверие… — Започвам да гриза ноктите си. Тялото ми се изпълва с безпокойство заедно с цигарения дим. Отново си спомням думите на Лекс по време на лудешкото ни пътуване. Непрекъснато обвиняват невинни хора. Да не дава Господ да греша.

Двамата се втренчват в мен.

— Съпругът ви има ли любовница?

— Не знам.

— Изкажете предположение. Другите го правят.

— Не знам!

— Изневерявал ли е в миналото?

— Не и с мен.

О’Шей повдига учудено вежди.

— Пол беше женен. — Навеждам глава. — Тогава се влюбихме.

Тя мълчи и усещам, че Самюълс изпитва удоволствие от неудобството ми.

— Къщата ви е прекрасна, Кейт. Имате завиден начин на живот. Съпругът ви има ли някакви парични проблеми, финансови затруднения?

— Не.

— Откъде знаете?

— Виждам банковите извлечения. Имаме обща сметка.

— Какво се случи, че ви накара да промените историята си, Кейт?

Поглеждам избуяващата градина, която се оживява с настъпването на пролетта. Виждам червения покрив на къщата на Ава Уенди.

— Чували ли сте за „ефекта на ореола“?

— Не.

— Социолозите използват този термин. Ако някой е особено привлекателен физически, ние останалите погрешно предполагаме, че и всичките му други черти са привлекателни. Мислим, че този човек е по-принципен от обикновените на вид хора, по-добър приятел и по-честен. Необикновената му красота ни прави слепи за недостатъците му. Предполагам, че известните хора, актьорите и манекените предизвикват такава реакция в хората. — Съзирам чорапите на Пол върху кухненския плот. Единият още е издут във формата на крака му. Дори краката на съпруга ми са красиви. — Вече не мога да преценявам сама. Искам някой друг да го потвърди или отрече.

— Искате да кажете, че Пол го е направил, но повечето хора мислят, че не е той?

— Казвам, че не знам. Искам да знам истината. Това е единственото ми желание.

— Но защо променихте решението си?

Смачквам цигарата в чиния, пълна с трохи.

— Лекс и аз често не сме на едно и също мнение, но онази нощ го съжалих. Ако не го е направил той… Защото не мога да гледам децата си в очите, ако се съмнявам, и защото…

— Какво, госпожо Форман?

Каня се да кажа, че се страхувам за живота си, но осъзнавам как ще се изтълкува това. Казах достатъчно.

— Нищо.

О’Шей притиска папка до гърдите си, както човек държи бебе, и аз се запитвам дали кариерата е нейното дете.

— Какво ще стане сега?

— Колегите ще останат тук през по-голямата част от деня. Може да се наложи да се подпишете за някои неща, които ще вземем. — Тя става.

— Къде отивате?

— Ще разпитам господин Пол Форман.

Самюълс я изпраща до колата и ме оставя сама в кухнята. Някъде се трясва врата и вибрациите запращат единия чорап на Пол безшумно към плочките на пода, където веднага го стъпква полицай, който идва от градината.