Любимият непознат

Девета глава

Лианор или Лиарин? Коя от двете беше? Откакто бе напуснала Бел Шен, не мислеше вече за нищо друго. Кръстопътят, на който се намираше, беше страшен. Нямаше смелостта да бъде Лиарин, като си помислеше за баща си и за доказателствата, които й беше показал. Но ако се съгласеше да я наричат Лианор, губеше надеждата за бъдеще с Аштън.

Беше война между чувства и реалност и фактите говореха повече в полза на Малкълм Синклер. Голите истини на живота, изглежда, пренебрегваха копнежите на сърцето й.

Докато пътуваха от Нечиз до Билокси, тя обмисляше положението от всички страни. Ако бяха взели параход от Нечиз до Ню Орлиънс и оттам кораб до Билокси, пътуването щеше да бъде по-кратко, но Робърт Самъртън не възнамеряваше да изостави хубавата си карета. Нощуваха край пътя, без здрав покрив над главите си, а следващата вечер ги завари в една съмнителна странноприемница.

През деня беше горещо и прашно, но Робърт Самъртън сякаш не забелязваше неудобствата. Колкото повече часове минаваха, толкова по-червени ставаха бузите му. Това, изглежда, беше свързано по-малко с горещината, отколкото със съдържанието на плоското сребърно шише, което постоянно допираше до устните си. При Пърл Ривър той се опита да предизвика салджията на състезание по надпиване, което вероятно щеше да накара и двамата да паднат под масата, ако дъщеря му не се беше възпротивила. Накрая той се подчини и неохотно заплати исканата такса за прехвърлянето през реката.

Самъртън беше много весел рано следобед. Дъщеря му беше учудена от безкрайния репертоар от истории, с който разполагаше, от многото стихове, които знаеше наизуст и които рецитираше така прочувствено, че сухият му английски акцент почти изчезваше. А когато беше пил много, ставаше просто бъбрив и разказваше за преживелици, които никак не подхождаха на професията му на търговец. След известно време той започваше да се киска, замахваше с длан пред лицето си, сякаш искаше веднъж завинаги да пресече историята, и казваше: „Но това, мила моя, беше, преди да се запозная с майка ти.“

Понякога задрямваше, силното му хъркане кънтеше в каретата, а дъщеря му изпитваше желание да го събуди. Щеше й се да заспи също така дълбоко, но винаги когато затвореше очи, Аштън се изправяше пред нея. Той я преследваше и наяве, и в обятията на неспокойната дрямка.

На третия ден беше напълно изтощена и напрегнатите й нерви не можеха да се справят с вътрешния й конфликт. Затова реши да приеме мъжа, който седеше в каретата, за свой баща, като отстрани съзнателно всяко съмнение за самоличността му. А тя щеше да бъде Лианор. В крайна сметка баща й би трябвало най-добре да знае коя е. Но като гледаше как смуче шишето час по час, се питаше дали той има достатъчно разсъдък, за да я разпознае.

С усилие на волята се застави да приеме тази самоличност, въпреки че и това не разреши конфликта й. Когато най-после стигнаха до голямата къща край брега и каретата пое по алеята към входа, тя беше съвсем близо до нервен припадък.

Робърт Самъртън бързо скочи, за да й помогне при слизането. Лианор прие с благодарност ръката му, но избягваше погледа му. Тръгна към широкото стълбище и плъзна очи по прелестната фасада на двуетажната къща. Вратите и прозорците имаха тъмнозелени капаци и бяха подредени симетрично по продължение на верандите на двата етажа. Дървени парапети свързваха четириъгълните колони и ограждаха извитата стълба до горната веранда. Макар че къщата не можеше да се мери по красота с Бел Шен, тя беше очарователна и Лианор се почувства странно свързана с нея, сякаш и друг път е намирала уют и сигурност тук.

Когато започна да се изкачва по стълбата, на вратата се появи една жена и направи реверанс. Тя беше поне десетина години по-възрастна от нея, но изглеждаше толкова весела и енергична, сякаш бе открила тайната на вечната младост. Очите й светеха любезно и тя поздрави Лианор със сияеща усмивка.

— Името ми е Мегън, мадам — каза тя. — Мистър Синклер ме назначи, за да се грижа за домакинството и за вас, ако нямате нищо против.

— Мистър Синклер? — попита Лианор. — Не знаех, че мистър Синклер се разпорежда с това домакинство.

Мегън изглеждаше малко объркана.

— Защо, не ви ли е приятно, че във ваше отсъствие съпругът ви се грижи за тези неща?

Лианор се обърна и се взря недоверчиво в баща си. Не беше ли я уверявал, че ще живеят тук сами?

Робърт Самъртън се изкашля бързо и промълви:

— Малкълм каза, че ще се премести другаде през това време, значи няма причина за безпокойство.

— Дано. — Тонът й не беше особено любезен, пък и не й беше много приятно това положение, което не смяташе да приеме. — Вече казах — имам нужда от спокойствие, за да свикна с всичко.

Беше й омръзнало непрекъснато да изяснява позицията си. По време на пътуването баща й хвалеше непрекъснато младия мъж, сякаш искаше да я накара по-скоро да свикне с мисълта, че е жена на Малкълм. Но тя не изпитваше ни най-малко желание да става интимна с него, защото сърцето й беше все още при Аштън и нямаше намерение да променя нещо в отношенията си.

— Моля, влезте, мадам — настоя любезно Мегън. — Пътували сте дълго и сигурно сте напълно изтощена.

Жената отвори вратата и Лианор влезе във фоайето. Тя спря за момент, за да могат очите й да свикнат с полумрака. Постепенно започна да възприема обстановката и у нея се надигна отчаяние. Стана й ясно, че вече е била тук. Не се сещаше нито за деня, нито за годината, но без съмнение беше стояла често в това фоайе. Тесен коридор водеше към една стълба вдясно, която завършваше до насрещната страна на горния етаж. Обзавеждането беше подбрано с вкус, живите цветове създаваха впечатление за простор. Различни по големина килими бяха постлани по дъсчения под във фоайето и в съседните помещения. Най-големият килим покриваше почти целия салон; тук бяха подредени няколко малки маси и диван. От другата страна на фоайето беше трапезарията.

— Сложихме кана с лимонадата се изстудява в кладенеца, мадам — съобщи Мегън. — Бихте ли желали да ви донеса една чаша или предпочитате да хапнете от сладките за чай?

Лианор се усмихна.

— Това звучи много примамливо.

— Ами седнете в салона и си починете — препоръча й Мегън. — Ей сега се връщам.

Робърт Самъртън погледна дъщеря си и пристъпи към нея.

— Е, нещо да ти се струва познато, дете?

Лианор влезе в салона, без да отговори, и се отправи към двукрилата врата, през чиито стъкла се откриваше изглед към брега. Отвори я, за да пусне вътре свежия солен въздух.

— Прислугата е отскоро тук, нали? — попита хладно тя.

Рошавите му вежди се вдигнаха.

— Как стигна до това заключение, мила моя?

— Мегън току-що ми се представи. — Лианор вдигна рамене. — Ако беше тук по-отдавна, би трябвало да ме познава.

— След отвличането ти, старата прислуга беше освободена. Малкълм се принуди да подмени целия персонаж.

Лианор го погледна учудено.

— Никой ли не се е завърнал? Нито един предан прислужник не е поискал да заеме пак старото си работно място?

— Не… Мисля, че бързо са си намерили работа. — Самъртън избърса уста с опакото на ръката си и очите му зашариха из помещението. На един скрин той зърна няколко кристални гарафи. Облиза сухите си устни, подвоуми се, като че се бореше с някакъв силен вътрешен враг, след това се поддаде на влечението и прекоси бързо стаята, за да си налее уиски.

— Подробности не знам. Аз самият пристигнах наскоро тук. — Той отпи солидна глътка и я погледна в очите. — След като ти… и Лиарин… напуснахте дома ни, аз доста обикалях по света. След това реших да ви посетя, за да видя как сте с Малкълм. Мисля, че идеята не беше лоша.

— Не беше лоша… — повтори шепнешком Лианор и се усмихна насила. — Е, това тепърва ще се разбере.

Самъртън я изгледа остро.

— Какво искаш да кажеш?

Лианор свали замислено ръкавиците и шапката си, сложи ги на една маса и обходи бавно помещението. Разглеждаше обзавеждането с надеждата, че може би някой от предметите ще предизвика у нея по-ясен спомен. После огледа по същия начин баща си, защото искаше да се увери, че наистина ги свързва кръвно родство.

— Имам предвид, че не мога така бързо да свикна с Малкълм. Тъкмо бях започнала да вярвам, че съм жена на Аштън и за мен беше голям шок да науча, че съм се лъгала.

Баща й я гледаше слисан.

— Да не искаш да кажеш, че ти… че действително си делила леглото с този мъж?

Лианор усети, че бузите й се наливат с предателска топлина. Как би могла да му разкаже за всичките нощи, които бе прекарала в ръцете на Аштън? Как би могла да позволи тези моменти, които значеха толкова много за нея, да бъдат омърсени от Малкълм и баща й? Беше се отдала на Аштън с убеждението, че е негова жена, и не възнамеряваше да им довери каквото и да било.

— Била съм вече тук — каза тя, без да отговори на въпроса му. — Сигурна съм в това. Всичко ми изглежда познато. — За момент се загледа как морето ближеше лениво песъчливия бряг. — Усещала съм там долу вълните, когато се разхождах боса. — Тя посочи с плавно движение цялото помещение. — Мога да приема, че вероятно тук е моят дом, но… — Тя се обърна и се втренчи в Самъртън. Червено-златистите лъчи на слънцето, които влизаха през стъклата, придаваха на зелените й очи демоничен блясък. — Но за вас още не мога да си спомня.

Робърт Самъртън усети тръпки по гърба. Струваше му се, че го обхваща леден студ и се насили да се освободи от това усещане. Той отново отпи от уискито.

— Ужасно е, когато една дъщеря забрави собствения си родител. — Изтри носа си с опакото на ръката и подсмръкна, сякаш трябваше да се пребори със сълзите си. — Дълбоко съм натъжен, че си ме отблъснала от сърцето си, Лианор.

— И за Малкълм не мога да се сетя — промълви тя, като съзнателно пропусна видението на мъжа с мустаци, което я бе споходило при пътуването с каретата през Ню Орлиънс, защото онзи спомен беше твърде мъгляв. Би могъл да се отнася до мнозина млади мъже.

— Това също е много лошо. Да забравиш съпруга си! — Самъртън се обърна и погледна дъщеря си, възмутен, че е могла да каже такова нещо. Той отново отпи от чашата в ръката си, поклати се на токовете и завъртя загрижено глава. — Не знам какво ти е станало, момиче. Забравила си двамата мъже, които те обичат повече от всички други, като че ли не сме означавали нищо за теб, като че ли не сме нищо повече от пяната, която се носи долу по вълните. — Изпразни чашата си на един дъх и пое дълбоко въздух, когато алкохолът се стече като огън по гърлото му. — Ти си дарила сърцето си на един мъж, който поведе сестра ти по крив път и след това я захвърли като ненужен парцал, след като му се бе отдала. Може би Аштън Уингейт не е убил лично Лиарин, но във всеки случай е отговорен за смъртта й. Ако не беше я взел със себе си на борда на парахода, тя и досега щеше да е сред нас. — Той се загледа в очите на Лианор, като че търсеше там поне капка съгласие. — Не си ли спомняш колко оплаквахме загубата й? Ами клетвите за отмъщение?

Лианор поклати глава.

— Аштън е обичал Лиарин. Знам, че е било така! И няма да ти позволя да му приписваш, че я е убил или я е тласнал към смъртта.

Робърт Самъртън се приближи до дъщеря си, за да сложи ръка на рамото й в знак на помирение, но тя избягна докосването с рязко движение. Въздъхна, когато той се обърна и отиде пак до скрина, за да напълни чашата си, преди да започне да крачи замислено напред — назад из салона.

— Мила Лианор! — Той заговори с той на загрижен баща, приказваше бавно и настойчиво, за да могат думите му да й въздействат. — Не искам да увеличавам тревогата ти. Разбирам душевното ти състояние. Само ще ти обърна внимание на няколко факта, които би трябвало да знаеш. Аштън Уингейт е известен развратник и ми е напълно ясно защо едно беззащитно, объркано младо момиче не е могло да устои на изкуството му да прелъстява. Но, мило мое дете — той се изкиска тихичко, — не мога да си представя, че един такъв мъж вярва в призраци. Струва ми се, че от самото начало е знаел коя си. — Самъртън вдигна отново чашата до устните си и се усмихна, доволен от логиката си. — Няма ли все пак да признаеш, че си се лъгала?

Баща й обясняваше всичко толкова просто, но Лианор не можеше и не искаше да се съмнява в страстната любов на Аштън към Лиарин, пък и беше твърде уморена, за да спори с баща си. Тя стисна юмруци, докато кокалчетата й побеляха, и поклати бавно глава.

— Не искам да слушам нищо повече. — В гласа й трепна леко раздразнение. — Не бих желала да говорите така унизително за Аштън Уингейт. Той е човек на честта и въпреки всичко, което казахте, е джентълмен.

— Какво чувам? Да не си влюбена в този човек?

Лианор гледаше баща си с горящи очи и й идеше да извика силно: „Да, о, да, обичам го!“ Би изкрещяла на целия свят тези думи. Очите й се напълниха със сълзи.

— Дано Малкълм да не разбере, че си се влюбила в друг мъж. Знаеш какви мотат да бъдат последиците от това, нали? Дуел!

Лианор избяга от стаята. Не издържаше повече.

— Лианор!

Викът на баща й я накара да се затича още по-бързо. Бузите й бяха мокри от сълзи, а гърдите я боляха от напрежението да сдържа хлипането си. Във фоайето едва не се блъсна в Мегън, която носеше табла, пълна с разхладителни напитки и сладкиши. Мина край нея, без да я е грижа, че не е яла от сутринта и хукна нагоре по стълбите.

Упреците на Самъртън бяха разкъсали сърцето й. Когато стигна до горния етаж, започна неудържимо да плаче. Продължи да тича по коридора, без да обръща внимание на посоката, докато накрая сви вдясно през една отворена врата. Погледът й блуждаеше лудо из помещението, в което беше влязла. През воала от сълзи съзря голямо легло с балдахин. Беше нечия спалня. Двукрилата врата и прозорците бяха широко отворени, за да нахлува хладният морски бриз, и също като салона в партера стаята беше залята от червеникавата светлина на залязващото слънце. Цветчетата по тапетите в нежни тонове сякаш горяха — приканващо и много познато. Лианор притисна трепереща ръка към устата си, залитна през помещението към отворената врата и облегна чело на рамката. С премрежен от сълзи поглед се загледа в дюните край морето. Въпреки че гледката успокояваше, тя копнееше за сочните зелени морави на Бел Шен и за увереността, че принадлежи само на Аштън.

Лианор вдигна глава. Сърцето й ускори биенето си, когато видя един мъж да препуска в бърз галоп към къщата. За момент затаи дъх; искаше й се да е Аштън, но това беше невъзможно.

Ездачът приближи и смелостта й съвсем се стопи. Тялото му беше твърде набито, липсваше му лекотата на Аштън Уингейт при слизането от коня. Със свито сърце тя го видя да идва към къщата. Малкълм Синклер!

Стори й се, че мина цяла вечност, докато чуе тропота на ботушите му по стъпалата. Веднага след това крачките му прозвучаха във фоайето. Той се качи по стълбите, спираше се пред всяка врата, като че я търсеше в другите помещения. Лианор изпадна в паника. Огледа се бързо за някакво скривалище, но после се насили да остане, къде беше. Трябваше да приеме действителността и рано или късно да се изправи срещу Синклер.

Малкълм хвърли поглед в стаята, забеляза я и влезе, глупаво усмихнат.

— Мислех, че може да си забравила коя беше нашата стая. — Той разтвори ръце. — Чаках тук с надеждата, баща ти ще успее да те доведе, и се опасявах, че Аштън няма да те пусне да си тръгнеш.

Тя го измери с хладен поглед. Беше висок колкото Аштън, може би шест-седем килограма по-тежък и приблизително пет години по-млад. С кафявите очи и светлата си коса имаше представителен вид. Мустаците му бяха грижливо подстригани и му придаваха вид на бонвиван. Беше облечен според последната мода, костюмът му за езда сигурно струваше доста пари, но дори и в него не изглеждаше така добре, както Аштън в старите си дрехи. Липсваха му гордостта, самоувереното излъчване. Вместо това в движенията му личеше непохватно самохвалство.

— Знам, че това е моята стая. — Лианор събра цялата си смелост и го погледна в очите. — Но не си спомням да съм я делила с някого. — По лицето й заигра слаба усмивка. — Съжалявам, Малкълм, но не мога да си спомня нищо, свързано с вас.

— Проблемът може да се разреши бързо, мила моя. — Той се засмя тихо, сложи ръце на ханша й и се опита да я притегли към себе си, но тя се освободи с рязко движение и се дръпна зад едно кресло.

— Трябва ми време, за да свикна с всичко, Малкълм — каза твърдо Лианор. Сега беше много по-сигурна в това, отколкото преди няколко седмици, когато беше поставила същото изискване в дома на Аштън. — Въпреки настойчивите твърдения, че сте мой мъж, не съм в състояние да преобърна веднага вътрешния си живот и да приема мисълта за брака ни.

Той я гледаше с полуотворена уста, като че не разбираше напълно какво му говори. После бавно отпусна ръце.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да потърся друга спалня?

— Не само друга спалня, а и друга къща — заяви тя. — Оставих се да ме убедят да дойда тук, защото баща ми ме увери, че вие няма да живеете при нас и че сте готов да се изнесете, докато свикна с всичко.

Малкълм намръщи чело.

— Това ще създаде известни затруднения, Лианор.

Тя инстинктивно усещаше, че искат да я измамят и се съмняваше във всяка дума, изречена от него. Очите й гледаха хладно и настойчиво, когато го запита:

— Какви затруднения?

Малкълм вдигна широките си рамене и бавно прекоси стаята, като застана уж случайно до креслото, зад което тя бе потърсила прикритие.

— Просто в Билокси няма друго място, където бих могъл да ида.

— В хотела положително има свободни сдай — рече Лианор.

Учтивото му държание се смени със зле прикрит яд.

— И при Аштън Уингейт ли си настоявала да живеете отделно? Видях как се целувахте дори насред улицата.

С откровената си омраза и ревност Малкълм би могъл да извика Аштън на дуел и тя не искаше той да узнае какво се бе случило в Бел Шен.

— След сблъскването бях настанена в една стая за гости и докато бях там, Аштън се държеше като джентълмен. Той никога не ми се е натрапвал.

Малкълм се опита да смели този отговор, но не стана ясно дали го приема или не, защото обърна гръб на Лианор. Отпусна се на креслото и опъна крака.

— Ти твърдиш, че не можеш да си спомниш нищо, свързано с мен, Лианор. Искам да те разбера, но ми е трудно, като си помисля колко близки сме били. — Той се наведе напред и потупа седалката на един стол близо до креслото. — Седни, мила моя, и нека поговорим спокойно за това. Сигурен съм, че ще намерим някакво разрешение на твоя проблем, ако го обсъдим заедно.

Лианор го изгледа хладно и сковано седна на края на стола. Малкълм не сваляше очи от нея.

— Хайде, скъпа, отпусни се — уговаряше я той мило. — В края на краищата аз не съм някакво чудовище, което иска да те разкъса. — Изправи се, за да пъхне възглавница зад гърба й. — Облегни се удобно — каза той и сложи ръка на рамото й.

Лианор я отблъсна и инстинктивно се отдръпна от него. Хвърли му подозрителен поглед, неспособна да обясни внезапната си паника. Видя, че я гледа изненадано и се насили да се усмихне слабо.

— Предпочитам да седя така, Малкълм. Ако се облегна назад, започва да ми се вие свят.

Малкълм се отпусна отново в креслото си и се вторачи безмълвно и объркано в нея.

— Страхуваш ли се от мен, Лианор?

— Имам ли причина за това? — попита тя, вече поуспокоена.

— Не, нямаш. Но изглеждаш някак хладна и далечна.

Все още нащрек, тя го наблюдаваше, без да отговаря.

Той внезапно въздъхна и наведе очи.

— Винаги съм бил твой пленник, Лианор — промълви Малкълм. Търсеше подходящите думи, за да я предразположи. — Наистина съм щастлив, че имам такава прелестна жена. Спомням си много добре, когато те видях за пръв път. Ти беше облечена в зелено, цвета очите ти. Спрях и се загледах в теб, но те придружаваше някакъв мъж и не можах да ти се представя.

— Кой беше този мъж?

— Един възрастен човек. — Той вдигна рамене. — Вероятно някой братовчед. Наистина нямам понятие. Бях така зашеметен от красотата ти, че не му обърнах много внимание. — Затвори очи, облегна назад глава и се усмихна мечтателно. — Още помня, как блестеше кожата ти под светлината на фенерите и как примамливо се очертаваха извивките на гърдите ти под роклята…

Лианор посегна към ветрилото, което лежеше на една маса наблизо и започна да си вее, за да охлади пламналите си бузи. Малкълм беше отворил едно око и я наблюдаваше, самодоволно ухилен. Тя обърна лице, ядосана, че изчервяването й го забавлява.

— Ако е бил мой братовчед, тогава трябва да сме били в Англия. Тук в Америка нямам вече роднини. — Стори й се, че е намерила слабо място в историята му. — Можете ли да ми опишете вътрешността на къщата ни в Англия?

— Бях там само веднъж като гост и не съм виждал всички стаи, но имаше едно обширно централно помещение — голямото фоайе, както го нарече баща ти. До него се намираше друго помещение с огромна камина и каменни стъпала.

— Спомняте ли си какво висеше по стените?

— Портрети на твоите предци, мисля — каза той след малко, — и части от бойни доспехи, шлем и щит… Видях и два портрета на теб и сестра ти… уголемени копия на картините, които баща ти беше подарил на съдията Касиди.

Тръпки полазиха Лианор, защото това, което й описа, й беше толкова познато. Тя ясно си спомняше двата портрета над камината.

— Къде казахте, че са висели картините?

— Струва ми се, че бяха над камината. — Той се замисли за момент и след това кимна. — Да, точно там бяха окачени.

Надеждите й се стопиха. Тя неохотно продължи разпита.

— Откъде знаехте, че портретът ми се намира в къщата на дядо ми? Били ли сте там?

— Двамата бяхме там, мила. Не си ли спомняш?

Лианор напразно се опитваше да възстанови в паметта си това посещение.

— Не, не мога да си спомня.

— Забрави ли, колко се развълнува, като чу за смъртта на дядо си? Къщата вече беше заключена и ти постоянно се упрекваше, че си се простила с него ядосана.

Тя вдигна глава и го погледна внимателно.

— А как отидохме дотам? Пеша ли?

— Взехме карета и ти плака толкова дълго, та помислих дали да не те заведа на лекар, за да ти даде успокоително.

Този епизод се наместваше точно в мозайката, но Лианор съвсем не се радваше, че тъкмо Малкълм я е утешавал в онзи тежък момент. У нея напираше вече следващият въпрос.

— Всъщност къде сме се венчали?

— В Билокси — отвърна той. — Аз се бях установил тук и малко по-късно ти реши да обърнеш завинаги гръб на Англия. Понякога се лаская от мисълта, че остана тук заради мен. — След като тя не реагира, той въздъхна дълбоко и погледна към тавана. — Познаваме се вече от доста време, приблизително от три години. И всичките тези години — забравени! Това е огромна загуба.

— Съжалявам, че състоянието ми ви създава неприятности, Малкълм. — Гласът й беше напълно безизразен. — На мен самата ми е далеч по-трудно.

— Убеден съм, мила — каза той тихо и потърси погледа й. — Но няма причина да не се възстановят поне някои от спомените ти.

Усмивката му стана по-топла и тя отново застана нащрек. Тъмните му очи блестяха така странно, че започна да се страхува какво ще й донесат следващите минути. Той дръзко я измери с поглед от горе до долу, съблече я с очи и лицето му придоби похотлив израз.

— Има моменти, в които един мъж се нуждае от самоутвърждаване. А доста вода изтече, откакто ние за последен път…

Лианор с мъка потисна треперенето си. Опита се да изглежда спокойна и като се преструваше, че не разбира, го запита:

— От какво самоутвърждаване се нуждаете, Малкълм? Ако се тревожите заради Аштън, аз ви казах, че той беше съвършен джентълмен по време на пребиваването ми там. — Тя вдигна рамене и за да не изглежда, че го отблъсква твърде рязко, добави: — Нямам представа, може би д-р Пейдж му е обяснил здравословното ми състояние и го е убедил, че трябва да се отнася с мен внимателно и сдържано. Трудно е да се каже как бих реагирала, ако ме принудят да правя нещо. Сигурно поради шока съм получила някаква сериозна травма. И досега имам странни видения, когато се развълнувам. Представям си, че повалят и убиват някакъв мъж.

Малкълм вдигна изненадано вежди.

— Убиват?

— О, знам колко странно звучи това, но когато съм много напрегната, получавам халюцинации. И не мога да кажа, дали си спомням неща, които наистина са се случили, или фантазията ми ражда някакви ужасни химери. Както и да е, във всеки случай е доста обезпокоително. — Тя се надяваше, че е наследила артистичния талант на баща си и че ще успее да убеди Малкълм в сегашното си тежко състояние. Животът й щеше да бъде по-лек, ако можеше да живее в тази къща, без да се страхува постоянно, че ще стане жертва на изнасилване. — Представяте ли си последиците, ако някой ме принуди да правя нещо против волята си?

— Да, да, естествено. — Той, изглежда, гореше от желание да приспи страховете й. — Не бих желал да се вълнуваш. Искам колкото се може по-скоро да се възстановиш.

По коридора се чу тропането на токчета. На прага се появи младо момиче. Когато видя Лианор и Малкълм, то се спря неуверено. Колебаеше се, дали да се оттегли тактично, или да влезе.

— Влез — подкани я Малкълм, благодарен за прекъсването.

Момичето нерешително се подчини. Черната му коса, сините очи и млечнобялата кожа, порозовяла от смущение, бяха прелестна гледка, но то явно не съзнаваше миловидността си. Започна да оправя нервно бонето си, няколко кичура бяха излезли изпод колосаната шапчица и се къдреха от двете страни на лицето. Престилката беше чиста и също колосана, но седеше малко накриво върху тъмносинята й рокля. Това съвсем не намаляваше прелестта й.

— Извинете, мадам — каза тя и направи реверанс, — аз съм Мери, домашната прислужница. Мегън ме изпрати да ви попитам дали бихте желали да вземете вана.

Лианор погледна бързо Малкълм, който замислено докосваше с показалец брадичката си. Той гледаше момичето, но, изглежда, все още се занимаваше с казаното от нея. Може би бе започнал да се съмнява в душевното й здраве. Ако това го задържеше на разстояние, тя нямаше нищо против. Сега най-много й се искаше да се изкъпе, но не й се щеше да отговори пред него.

Накрая Малкълм забеляза, че го наблюдават, и отвърна с любезна усмивка на погледа на зелените очи.

— Би ли ме извинила, мила? Имам да уреждам още нещо в града. — Стана, взе дясната й ръка и докосна с устни върховете на пръстите й. — До довечера.

Лианор кимна грациозно, доволна, че той се оттегля. Надяваше се, че ще премисли и ще реши все пак временно да живее другаде.

От първата си баня в Бел Шен не беше копняла толкова много за вана с гореща вода, за да премахне болките от мускулите си. Пътуването от Нечиз до Билокси беше едно тридневно мъчение, защото колелата на каретата не бяха пропуснали никоя дупка и никоя бразда по лошите пътища. Цялото тяло на Лианор беше натъртено. Когато се отпусна с дълбока, благодарна въздишка в топлата вода, тя затвори очи и се отдаде на мислите си. Веднага си спомни как Аштън я беше наблюдавал, докато се къпеше, как я беше извадил по-късно от водата и я беше занесъл гола в леглото. Знаеше, че беше опасно, но се наслаждаваше на спомена за любовта и нежността на Аштън. Иначе отчаянието и грижите щяха да я сломят.

Изведнъж се появиха други видения, свързани също с някаква баня. Като че ли беше късно, тя току-що се беше завърнала от дълго пътуване и се готвеше да си ляга…

Послушно се остави да бъде поведена по тази пътека на спомените и се видя по нощница, върху която беше наметнала пелерина. Вървеше в тъмнината. После внезапно пламна ярка светлина и тя се озова отново сред познатия кошмар с високо вдигнатия ръжен. Но сега като че гледаше от разстояние. Силуетът на мъж с тъмна наметка пробяга покрай нея, ръце в ръкавици удряха с желязната пръчка по нечия чорлава глава.

Лианор подскочи във ваната и едва не изпищя. Но постепенно страхът й затихна, мислите й се избистриха. Изведнъж проумя какво беше видяла току-що и сърцето й почти спря. „Значи не съм го сторила аз“, прошепна тя учудено и облекчено.

Ако историята на Малкълм отговаря на истината, тя е била отвлечена от тази къща и е била заведена в Нечиз. Може би причината беше благосъстоянието на баща й…

Под повърхността на съзнанието й започна да се появява някакво друго видение. Тя се облегна отново назад, затвори очи и остави мисълта си да работи. Отначало съзираше само някакво трепкане, неясни сенки, след това изплуваха сцени от мъглата на загубените й спомени. Появи се група мъже; те изглеждаха доста пропаднали, речта им беше изпъстрена с непристойни думи. Един от тях пристъпи нахално близко и я загледа злобно в лицето.

„От теб ще спечелим добри пари, госпожичке — заяви той с крива усмивка. — Обаче не съм съгласен, дето не ни дават първо да се позабавляваме с теб. Ти си страшно фина дама. И понеже никога не съм бил с дама в кревата, ми е интересно като на козел при коза. И не съм само аз, да знаеш. Приятелчетата мислят същото.“

Тихо почукване на вратата прогони спомените. Лианор се стресна. Излезе бързо от ваната, зави се с една кърпа и отиде до вратата.

— Кой е?

— Мегън, мадам.

Успокоена, Лианор обърна ключа в ключалката и я пусна да влезе. Беше заключила за всеки случай, ако Малкълм го подгони любопитство или жажда за любов. Тъй като баща й не се уморяваше да го хвали, не беше сигурна дали има съюзник в къщата и трябваше да бъде крайно предпазлива.

— Намерих това в куфара ви, мадам. Мисля, че е подходяща. — Мегън разгъна една бледосиня рокля от органдин. Сложи я на леглото, за да може Лианор да я разгледа. — Беше лежала месеци наред в куфара с другите неща и трябваше първо да се изглади. Който е подреждал куфара, трябва много да е бързал.

Лианор се сети за думите на гостилничаря в Нечиз. Спомни си много точно как той описа заминаването на Малкълм: „Натовари куфарите на жена си в каретата й, нае един мъж, който да я кара, и после тръгна обратно.“

Мегън въздъхна.

— Много хубав куфар. Отвътре още е съвсем нов и чист, и е достатъчно голям да се поберат почти всичките ви дрехи. Разбирам защо господарят е уволнил слугите, щом са се отнесли така с изящните ви рокли. Те би трябвало да се срамуват.

— Сега това няма никакво значение, Мегън. Ти си направила роклята като нова. — Лианор наистина не можеше да намери никакъв недостатък. Около кръглото деколте имаше апликация с листа от сатен, но които изкусна ръка беше избродирала жилките. Всичко това бе обсипано с дребни перлички, които изглеждаха като капки роса. Широките ръкави бяха извезани по същия начин. Сатенен колан обхващаше високата талия, украсен, както и широката пола с мотиви от листа.

Прислужницата сияеше.

— Това наистина е прекрасна рокля, мадам, и в нея ще изглеждате като булка.

Лианор трепна вътрешно, когато в мисълта й изведнъж проблесна бегло видение. Не бяха ли някакви лица, стена от усмихващи се хора наоколо? И не стоеше ли до нея Малкълм Синклер, щастлив младоженец, който приемаше поздравленията на другите?

Тя започна да трепери и се отпусна на един стол. Отчаяно се мъчеше да види по-ясно тази картина. Тя ли беше булката на това сватбено тържество? И наистина ли Малкълм беше младоженецът?

Въпросите я измъчваха, но не намираше никакъв отговор. Струваше й се, че след пристигането си в тази къща бе започнала да вижда по-често халюцинации или може би предизвикани спомени за действителни събития, някои — откъслечни и смътни, други — по-ясни. Тъжно беше само, че не хармонираха с желанията на сърцето й. Тя беше намерила спомен за Малкълм в живота си, но досега не беше открила нищо за Аштън.

Разстроена, наведе глава и затвори очи. Искаше виденията да изчезнат, да ги забрави. Неспособността да намери някакъв спомен за Аштън сриваше всичките й надежди. Чувстваше се слаба и отпаднала. Знаеше, че трябва да погледне истината в лицето, но сърцето й копнееше за Аштън. Времето, прекарано с него, беше по-хубаво от всичко останало в живота й.

— Мадам? — Мегън сложи предпазливо ръка на рамото на Лианор. — Не ви ли е добре?

С лека въздишка Лианор се отпусна на облегалката на стола.

— Не знам. Чувствам се толкова слаба този следобед.

— Хайде, полегнете си малко — посъветвай икономката. — Ще ви донеса влажна кърпа за челото.

— Не е ли по-добре да се облека за вечеря? — Лианор хвана по-здраво хавлията, но не можеше да събере сили да се облече.

— Имаме достатъчно време, мадам. Просто си наметнете нещо и си починете, докато ви стане по-добре. След дългото пътуване малко сън не би ви навредил.

Лианор послуша предложението и се изтегна на леглото. Чаршафите бяха хладни и напарфюмирани, а меката пухена възглавница я накара скоро да се потопи в езерото на съня. Известно време плуваше в някакво пространство, където нещата се виждаха неясни зад дълги, веещи се воали. Сънищата идваха и си отиваха, тя се плъзгаше безгрижно от един в друг, докато постепенно развяващите се завеси се сключиха около нея и започнаха да светят, пронизани сякаш от слънчеви лъчи. Приближи се някаква тъмна фигура, която не можа да познае в първия момент, но след това различи обветреното лице на Аштън. Той се наведе, за да целуне голите й гърди, и пред очите й лицето му започнала става по-широко и да се изменя. Над усмихнатите устни се появиха тънки мустаци и тя изведнъж се намери срещу Малкълм Синклер. Воалите се превърнаха в море от пламъци, което я заобикаляше отвсякъде. Тя отчаяно се мяташе. След това от огъня се появиха човешки фигури и започнаха да се трупат наоколо, докато вече едва можеше да диша. Накъдето и да се обърнеше, виждаше захилени муцуни. Вдигаха се бокали, като че ли празнуваха слизането й в ада. Само един мъж стоеше настрана. Приличаше на изплашен пор, който бяга от едно скривалище към друго и се приближаваше все повече. Внезапно застана точно пред нея, лицето му закри всичко друго и безгласният му вик отекна в главата й.

Лианор се събуди с пъшкане и се огледа диво в непознатата стая, неспособна да се отърси от кошмара. Струваше й се, че ще види всеки момент измъченото лице в някой от ъглите. Сърцето й биеше неравномерно от страх. Една тъмна сянка дебнеше до леглото и едва след като реалността бавно надви, Лианор разпозна Мегън. Тя се беше навела съчувствено към господарката си.

— Вие се мятахте и стенехте, като че сънувахте лош сън, мадам, и ми се струва, че имате малко температура.

Все още изпълнена със страх, Лианор се огледа из стаята.

— Сама ли си?

Мегън смръщи чело.

— Да, мадам, тук сме само вие и аз, няма друг.

Лианор въздъхна облекчено.

— Трябва да съм сънувала кошмар.

— Да, мадам, сигурно е било така — съгласи се прислужницата, докато слагаше влажна кърпа на челото й. — Поспете още малко. Ще ви събудя, когато стане време за вечеря. Ако дотогава не се почувствате по-добре, ще кажа на баща ви, че няма да слезете долу.

— Много съм умерена — призна Лианор.

— Разбира се, че сте уморена и има от какво.

Лианор затвори очи и заспа отново. Този път нищо не наруши спокойствието на дрямката й, освен един кратък сън, който я поведе през замъглен лабиринт, където чу приглушени гласове, после сподавения плач на жена и неясното изпълнение на някакъв пиян поет.

Тя се събуди, след малко стана и с помощта на Мегън облече бледосинята органдинена рокля. После отвори вратата на спалнята, тръгна по коридора и бавно слезе по стълбите.

Шумовете от близките дюни се смесваха с тихия плисък на вълните. Двукрилата врата на салона беше широко отворена, за да влиза хладен вечерен ветрец. Температурата й не бе спаднала и тя виждаше всичко като през стъклена стена. Мегън й беше фризирала косата толкова старателно, че не личеше колко зле се чувства. Треската беше зачервила бузите й, очите й блестяха, а синята рокля й стоеше изключително добре.

Откъм салона долиташе приглушеният глас на баща й. Тя се спря, за да чуе какво казва.

— Как можеш да разговаряш така с мен!? Не направих ли всичко, за да ти помогна? Спомни си думите на поета: „Умен е този баща, който познае собственото си дете“.

Отговорът на Малкълм беше крайно непоетичен:

— Щастливо е детето, чийто баща отиде в ада.

— Нямаш капка уважение към по-възрастните хора! — За миг се възцари тишина, последвана от сладостно изпъшкване, което подсказваше, че Самъртън тъкмо бе поел глътка от любимото си лекарство. Засмя се тихо. — Внимавай, момчето ми, иначе ще завещая състоянието си на някой друг и ще останеш с пръст в устата.

— Ти си пиян — укори го Малкълм.

— Така ли? — изсъска Самъртън и сигурно щеше да каже нещо неблагопристойно, ако Мери не беше дошла откъм коридора с табла измити чаши в ръце. Тя видя Лианор и я поздрави на висок глас:

— Добър вечер, мадам. Радвам се, че вече сте добре!

Лианор се усмихна вяло, но не поправи момичето. След това влезе в салона. Малкълм бързо стана от стола си и я пресрещна. По устните му играеше странна усмивка, а очите му я галеха. Когато сложи ръка на талията й, тя се скова и с усилие потисна желанието си рязко да го отблъсне.

— Ела, седни при нас, Лианор. Зажаднели сме за красотата ти, но сега си тук и за нас е празник. Такава прелестна фигура не може да се обхване с един-единствен поглед. Позволи ни да ти се порадваме малко.

Робърт Самъртън стана доста непохватно и вдигна чашата си за тост.

— Напълно споделям това мнение. Положително си най-милата дъщеря, която може да си пожелае един баща. — Той отпи голяма глътка, за да не остави без последствие тоста си и приглади мустаци. Прокашля се, погледна в празната си чаша и кимна на Мери да му сипе пак. — Бъди добро момиче и ми донеси още едно уиски.

Малкълм намръщи неодобрително чело, докато настаняваше Лианор на канапето.

— Не трябва ли да почакаш, докато се нахраним.

Самъртън пренебрежително махна с ръка и се обърна към прислужницата:

— Една-две глътки няма да ми навредят, нали така малката?

Момичето не знаеше какво да прави и погледна въпросително Малкълм. Когато младият мъж кимна колебливо, тя изпълни нарежданията на Самъртън. Бащата на Лианор потри ръце, предвкусвайки удоволствието, и не свали очи от момичето, докато чашата не се озова в ръцете му. След това издекламира весело малко стихче:

— Вчера кралицата имаше четири Мери, днес са сам три: тук са Мери Битън и Мери Ситън, и Мери Кармайкъл, но теб те няма… — той намигна на прислужницата измени края така, че да подхожда за случая, — сладка, малка Мери Мърфи.

Момичето сложи ръка на устата си, изкиска се и бърз излезе от салона. Малкълм погледна след нея, поклати глава и седна до Лианор на канапето. Очите му топло проблясваха.

— Странно, че си решила да облечеш точно тази рокля любов моя — промълви той и прокара върховете на пръстите си по мекия волан.

— Защо да е странно? — В гласа й прозвуча лека загриженост. — Да не би да съм я носила по някакъв особен повод?

Той се усмихна леко.

— Би могло и така да се каже. Това е роклята, с коя бе облечена на сватбата ни.

Думите му я улучиха право в сърцето. Виденията изглежда, не бяха я излъгали. Отговори с тих глас:

— Не мислех, че роклята е толкова стара, или може би съм се лъгала за времето на сватбата ни. Кога казвате… — Тя въздъхна примирено и се поправи: — Кога казваш, че била?

— Ние се оженихме малко след като се срещнахме. Роклята беше най-грижливо запазена.

— Мегън я намери в един куфар — обясни Лианор разсеяно и се опита да си спомни кога може да са се срещнали.

Той пъхна ръката си под лакътя й и го стисна нежно.

— Тогава не внимавах много при опаковането. Не знаех къде са те отвлекли онези негодници и бях страшно загрижен за живота ти.

Лианор огледа безучастно помещението; това, което виждаше, не означаваше нищо за нея. На източната стена между двата прозореца имаше камина и над нея висеше един доста посредствен пейзаж, който никак не подхождаше на елегантната обстановка. Лианор си помисли, че тази картина отговаря доста точно на сегашното й положение. Въпреки че непрекъснато я уверяваха в обратното, тя имаше чувството, че двамата мъже не бяха част от живота й. Искаше да бъде при Аштън!