Любимият непознат

Четиринадесета глава

Беше спокоен следобед, а Лианор се чувстваше изнервена. Макар да знаеше, че Аштън е съвсем наблизо, струваше й се, че е самотна и изоставена. Искаше й се да го има до себе си и беше сигурна, че той веднага ще дойде, ако тя се поддаде на желанието си и го повикаше. Мислеше си постоянно за бебето, което растеше в корема й. Щеше й се да поговори с някого за това, да сподели най-съкровените си мисли с човек, който го е грижа за нея и за детето. Но заради двамата пазачи, които Малкълм беше поставил, беше опасно да извика Аштън, въпреки че той би се справил с всеки, който застанеше на пътя му.

Самъртън беше заминал по работа за Ню Орлиънс и възнамеряваше да остане там няколко дни. Малкълм беше отишъл отново в Билокси и както обикновено не беше казал кога ще се върне. Въпреки че в последно време беше свикнал да заминава и да се връща, без да я уведомява преди това, беше започнал да се държи значително по-внимателно към нея, като че ли се страхуваше за здравето й или дори се опасяваше да не я загуби заради другия мъж.

Поканата за празненството на „Речната магьосница“ бе пристигнала и за голяма изненада на Лианор Малкълм въодушевено я беше приел. Даже предложи по този случай тя да си ушие нова рокля, за да се представи в най-елегантния си вид и да направи добро впечатление на останалите гости. Все пак сред тях щяха да бъдат някои от най-богатите хора в околностите на Мисисипи и съседните щати. Естествено не било необходимо тя да ходи специално в Билокси. Той щял да се погрижи да дойде шивач вкъщи и да й вземе мярка. Всичко показваше, че това ще бъде изключително събитие, и Малкълм не искаше в никакъв случай да е по-долу от другите гости, дори те да бяха приятели на Аштън Уингейт.

Лианор обикаляше безцелно из стаите на партера, търсейки занимание, нещо, което да отвлече мислите й. Малкълм беше предложил да се заеме с иглата и конеца, и да прекарва времето си както другите жени. Но представата да седи в салона и да бродира не й харесваше. Вместо това тя посегна към един том с театрални пиеси, който баща й беше оставил сутринта в трапезарията. Подвързията беше стара и износена, затова тя предпазливо отвори книгата. На заглавната страница някой беше писал нещо, но драсканицата беше нечетлива. Тя внимателно разгледа завъртулките и украшенията, докато установи, че думите бяха просто подпис, но името не й говореше нищо. Не беше чувала никога досега за някой си Едуард Гейтлинг. От друга страна, имаше много имена, които някога са били част от живота й, и може би това принадлежеше към тях, освен ако не беше просто автограф от някой артист.

От четенето й се приспа. Тя посегна към чая, който Мегън й беше донесла. Над ръба на чашата погледът й падна върху пейзажа над камината. Запита се отново кой може да го е окачил и защо. Мястото му сякаш не беше тук.

Любопитството й се събуди и тя се изправи, за да разгледа картината по-подробно. Въпреки че беше доста голяма, надали би получила висока цена в някоя галерия.

Лианор притисна пръсти към слепоочията си. Откъде знаеше това? Колко пъти през живота си е била в такива галерии, че да може да преценява стойността на дадена картина?

Сети се отново за рисунката, която баща й й показа в Бел Шен. Според думите му тя самата беше направила онази скица. Следователно разбираше нещо от живопис и беше в състояние да оценява работата на художниците.

Възможността да е била художничка я възбуди. С няколко бързи крачки отиде до писалището, потърси перо и мастило. В дългите, тесни чекмеджета под плота за писане имаше доста пергаментови листа и когато продължи да търси, откри в едно странично чекмедже няколко недовършени скици, грижливо завързани с панделка. Те явно са били толкова ценни за някого, че е поискал да ги запази. Тя предпазливо развърза възела и дълго разглежда рисунките, като че те можеха да й открият коя е и откъде е дошла. Някои приличаха на тази, която баща й беше извадил от чантата, други показваха пейзажи, които не значеха нищо за нея. Но по нейна преценка всичките бяха доста добри. Дали с това не правеше комплимент на самата себе си?

Интересът й нарасна, когато попадна на изкусно направена рисунка, на която беше изобразена жена в облекло за езда. В позата й имаше нещо предизвикателно. Тя носеше ботуши, пола, блуза, жакет и дръзко накривена шапка с пера. Косите й бяха гладко прибрани. В ръцете си държеше камшик за езда. Не толкова фигурата привлече интереса на Лианор, колкото лицето, защото то имаше известна прилика с нея самата — или с Лиарин. С надеждата да научи нещо повече тя изследва картината сантиметър по сантиметър и накрая откри името „Лианор“, изписано сред гънките на полата. Изглеждаше невероятно да е рисувала толкова старателно самата себе си. Следователно това трябваше да е Лиарин и рисунката сигурно беше от преди няколко години.

Тя подпря картината на газената лампа, където можеше да я гледа, докато работеше. После потопи перото в мастилницата и започна да копира рисунката. Опитваше се с най-голямо старание да пресъздаде върху пергамента плавните линии на оригинала, но скоро трябваше да установи за голямо свое неудовлетворение, че перото не се плъзга така, както й се искаше. Малки мастилени петна загрозиха очертанията, а понякога се получаваха само драскулки вместо линии. Разочарована смачка листа и го хвърли в ъгъла. Опита повторно, но и този път перото не й се подчини. Разликата между старата рисунка и новия опит я доведе до заключението, че има нужда от друг инструмент за нанасяне на мастилото, иначе талантът й нямаше да може да се разгърне.

Разтреби отново писмената маса и стана, за да се качи горе. За днес край на рисуването. Нямаше желание да прекара следобеда и с книгата с театрални пиеси, нито пък да поспи няколко часа. Знаеше на какви мъки щеше да се подложи тогава. Винаги ставаше така, откакто Аштън беше събудил жената в нея.

В коридора, докато все още се колебаеше с какво да се захване, изведнъж забеляза нещо интересно. Всички врати бяха подредени по двойки, но в дъното имаше три една до друга. Тя пристъпи любопитно към третата врата. Може би щеше да разбере какво се крие зад нея. Когато обаче натисна дръжката, разочаровано установи, че е заключено, а никъде не се виждаше ключ. Но в повечето къщи ключовете ставаха не само на една брава. Лианор извади ключа от спалнята си и го пъхна в заключената врата. Механизмът щракна. Тя отвори предпазливо вратата, при което пантите злокобно изскърцаха. От другата страна на прага се намираше дълго, тясно помещение, в дъното, на което през един капак се излизаше на стръмна стълба, водеща към тавана. До вратата, през която влезе Лианор, висеше въже и когато го дръпна, капакът се открехна леко.

Лианор си представяше зад капака мрачен таван, пълен с прилепи и паяжини, но вместо това забеляза тънка сребриста ивица светлина. Окуражена, дръпна още веднъж въжето и го обви около една скоба, закрепена за стената. Капакът се отвори бавно, сякаш я примамваше да влезе.

Докато се качваше нагоре, напрегнато се вслушваше за предупредителното пърхане на крила, което незабавно би я подгонило обратно. Но всичко остана тихо и когато успя да погледне над горното стъпало, разбра, че напразно се е страхувала. Нямаше и следа от малките крилати зверчета. Четириъгълните отдушници под фронтона бяха старателно затворени. Дървени решетки пречеха на неканените посетители да се настанят под сянката на полегатия покрив. Липсваха и дебелият слой прах, и паяжините, които Лианор бе очаквала. Следователно таванът се почистваше поне веднъж годишно. На пода, укрепен допълнително с дъски, се въргаляха обичайните камари от ненужни вещи, за които долу вече нямаше място. Стари пътнически чанти, куфари и сандъци бяха струпани около счупена рамка за легло, до тях бяха облегнати завити с платно картини, а по-нататък имаше кутии с всевъзможни вехтории.

Тук беше ужасно задушно и кожата на Лианор лъсна от пот още преди да изкачи последното стъпало на стълбата. Тя побутна леко с върха на обувката си старите куфари, но всички кънтяха на кухо, с изключение на един, който изглеждаше по-нов от останалите и й се стори някак познат. Откопча с любопитство каишите му и поиска да вдигне капака, но усилията й бяха осуетени от ключалката. С нарастваща увереност, че този куфар й принадлежи, затърси инструмент, с който да счупи металната ключалка. Но намери само един изкривен нож за отваряне на писма, с който напразно я човъркаше, докато роклята залепна на гърба й. Накрая се отказа.

Продължи обиколката си и разгледа по-внимателно картините. Повечето не бяха особено интересни, но по-назад имаше една, покрита с чисто платно, която привлече вниманието й. Махна платното и занесе картината до един от отдушниците, където можеше да я разгледа на светло. На нея беше изобразен възрастен мъж, приблизително на годините на Робърт Самъртън. Лицето му беше ъгловато, чертите — твърди и ясни, косата — гъста, но прошарена със сиви кичури. Въпреки че изразът на лицето изглеждаше по-скоро недружелюбен и затворен, зелените очи говореха за честност и правдивост. Тя разгледа портрета от различни зрителни ъгли, но не откри в лицето нищо, което би събудило у нея някакъв спомен. Върна обратно картината, но изведнъж се вцепени, когато се сети за пейзажа долу в партера. Представи си на негово място портрета на възрастния мъж.

Взе отново картината и внимателно слезе с нея по стръмната, тясна стълба. В салона я опря на стената, преди да примъкне един стол към камината. Свали пейзажа, окачи портрета и после отстъпи няколко крачки назад, за да прецени въздействието му. Пейзажът стоеше като някаква кръпка, беше неуместен и грозен; сега, напротив, салонът изглеждаше завършен и хармонираше с другите помещения в къщата. Но тъй като Лианор не познаваше историята на пейзажа и не желаеше да нарани случайно Малкълм, като махне някой негов любим подарък, тя устоя на порива да остави портрета над камината.

Вместо това го занесе обратно на тавана, запомни точно къде го оставя и слезе пак по тясната стълба. Освободи въжето от скобата и затвори капака. После заключи вратата към коридора и извади ключа от бравата.

В спалнята седна на един стол до отворената врата и се зачете в сборника с театрални пиеси. Лек, свеж бриз откъм морето си играеше със завесите и разхлаждаше стаята. След малко Лианор остави книгата и се загледа навън. В съзнанието й изплува едно лице, но не беше това, което очакваше, а по-скоро приличаше на мъжа от портрета. То започна да се движи, да се усмихва, да гледа сериозно, замислено, нежно…

Лианор сви вежди. Някъде зад бялата стена на паметта й имаше спомен за този човек и тя чувстваше, че го познава добре.

Малко по-късно Малкълм се върна, яхнал черния си жребец. Животното беше обляно в пот, защото беше яздил бързо през целия път от града дотук. И сега не му даваше мира, а го подкара към палатката на Аштън. Обиколи няколко пъти в кръг, преди да дръпне юздите, и извика пренебрежително:

— Излезте от скривалището си, мистър Уингейт! Искам да говоря с вас.

Аштън се показа на входа, за да разбере какво е намислил пак Малкълм. И Лианор се появи на горната веранда, водена от същото любопитство. С ръка си правеше сянка над очите срещу лъчите на залязващото слънце.

— Какво има, Синклер? — попита Аштън, като подрязваше края на една пура.

Малкълм потупа коня си по врата — нежност, с която не го даряваше често. После отговори, сякаш едва сега беше чул въпроса:

— Научих, че търсите кон за езда, който искате да купите за някаква дама.

— Това е вярно — каза Аштън с крайчеца на устата си, докато си палеше пурата.

— Мога ли да ви попитам коя дама имате предвид?

Аштън засмука пурата, докато почна да гори както трябва, и я извади от устата си.

— Лиарин беше доста добра ездачка. — Той махна малко парченце тютюн от езика си и го изтърси в пясъка. — Мислех си, че може би ще се зарадва на такъв подарък.

Очите на Малкълм се превърнаха в две ледени топчета.

— И Лианор не е бездарна в тази област, но ако си въобразявате, че ще позволя жена ми да приеме подарък от друг мъж, лъжете се.

Аштън сви рамене с безразличие.

— Не съм имал намерение да подслонявам животното във вашата конюшня, Малкълм. Там надали ще го гледат както трябва. — Той посочи с пурата към изтощения черен кон. — Ако се отнасят така с него, не го очаква много добър живот.

Малкълм не желаеше да отстъпи в словесния двубой.

— Конете ми дават това, което искам. — Устата му се разтегли в крива усмивка. — Впрочем същото се отнася и до жените.

Сега и очите на Аштън придобиха студен израз. Той бавно потърка с палец брадичката си.

— Видях жените, които имате навик да употребявате, в кръчмата на Ръби. Те са в същото окаяно състояние като коня тук.

Малкълм подскочи на седлото. Прииска му се да се хвърли от гърба на черния кон право върху Аштън, но разумът надделя. Той се отпусна и мръдна тежките си рамене.

— Поне по отношение на някои жени, изглежда, имаме напълно еднакъв вкус.

— Да се възхищаваш на жена като Лиарин не е особено трудно. — Аштън отново пъхна пурата в устата си и известно време замислено се наслаждава на аромата. После добави: — Питам се само какво може да е намерила тя у вас.

Лицето на Малкълм потъмня. Скърцайки със зъби, той отговори:

— Аз си задавам същия въпрос по отношение на вас и полека-лека започвам да мисля, че сте я принудили насила да се омъжи. Във всеки случай тук се показахте повече от досаден.

Аштън тихо се засмя.

— За вас — може би.

— Не виждам смисъл да обсъждаме темата за отсъствието на взаимно уважение — каза хладно Малкълм. — Не вярвам някой от нас двамата да храни илюзии по отношение на другия.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Аштън. — Антипатията е напълно взаимна.

Малкълм се усмихна леко.

— Тогава разбирате защо няма да допусна Лианор да приеме подаръка ви. Значи можете да си спестите разходите.

— Когато започнах да търся, изобщо не ми е хрумвало да ви питам дали сте съгласен, Малкълм — отвърна невъзмутимо Аштън. — Това, че сега бяхте откровен с мен, не променя нещата. Аз вече намерих кон за дамата и сигурно скоро ще го доведат.

— Тя няма да го приеме! — изрева Малкълм. — Не можете ли да го проумеете с дебелата си глава?

Аштън сви лениво рамене.

— Животното ще стои тук и Лиарин ще може да го язди, когато пожелае. Хайръм ще го държи винаги готово за нея.

Безпомощен пред това нахалство, Малкълм се размърда нервно на седлото.

— Просто не мога да повярвам! Никога не съм предполагал, че има толкова твърдоглави хора като вас! Нямате ли капка разум? Трябва да сте луд, ако си мислите, че ще оставя Лианор да язди този кон!

— На всяка цена ви се иска да я задържите като пленница в къщата, нали? — отвърна Аштън. — Откакто съм тук, не сте я оставили да направи нито крачка сама.

— Учудва ли ви това? — извика Малкълм. — Единствено заради вас съм постоянно до нея. Не искам да й се случи същото, което стана с Мери след пристигането ви. Е, мистър Уингейт, какво ще кажете по този въпрос? Преди да се появите тук, в Билокси царяха мир и спокойствие.

— Естествено — отговори язвително Аштън. — Защото досега никой не се решаваше да ви се противопостави. Много добре знаете, че нито аз, нито някой от екипажа ми има нещо общо със смъртта на Мери.

— Нищо подобно не ми е известно — възрази Малкълм.

— Тогава съм ви смятал за по-интелигентен, отколкото сте — каза презрително Аштън. — Вероятно съм се заблуждавал. От друга страна, прекрасно разбирам защо толкова ви се иска да бъда обвинен в това убийство. За вас ще бъде добре дошло да се махна от пътя ви, за да можете да държите Лиарин затворена в тази проклета къща! — При мисълта за това у него се надигна такъв гняв, че той посочи рязко към сградата и прибави обвинително: — Вие не я оставяте да се движи свободно наоколо, защото се страхувате да не загубите нея или нещо, което тя притежава и на което държите.

— И какво е това нещо?

— Е — отвърна дръзко Аштън, — бащата на Лиарин не е вече много млад, освен това е пияница и не се знае какво може да му се случи. Нищо чудно един ден да станете богат човек, ако просто изчакате и оставите нещата да се развиват.

— Аз самият съм достатъчно богат — заяви Малкълм.

— Така ли? Я ми кажете тогава как сте натрупали това богатство. Доколкото ми е известно, нямате собствено предприятие или магазин. Не сте плантатор и не притежавате земя. Идвате и си отивате като врабец, нощувате там, където намерите топло гнездо, и когато отново отлетите, не оставяте след себе си нищо друго, освен изпражнения.

— Стига вече! — изсъска Малкълм и дръпна рязко поводите. Жребецът отметна глава назад, когато юздата се вряза в муцуната му, и затанцува неспокойно. Малкълм го подкара в тръс и извиха през рамо на Аштън: — Забравете коня, Уингейт, и си спестете малко пари. Няма да позволя на Лианор да го язди.

Той пришпори жребеца и след малко спря пред къщата. Скочи от седлото, хвърли юздите на конярчето и хукна нагоре по стълбите. Стъпките му трещяха като гръмотевици по дъските и издаваха яда му. Той се приближи към края на верандата, където стоеше Лианор. Не обърна внимание нито на разтрепераните й ръце, нито на несигурността в очите й.

— Този палячо долу наистина ти е купил кон! — Когато забеляза изненадата й, той се ухили язвително. — Много щедро от негова страна, нали? Но няма нужда да се замисляш как да му благодариш, защото ти забранявам да приемеш подаръка. — Очите му гледаха студено и остро, когато добави: — Само да си посмяла да не ми се подчиниш.

После се завъртя на токовете си и изчезна в къщата, като затръшна толкова силно вратата, че Лианор трепна. След напускането му на верандата отново стана спокойно. Лианор въздъхна облекчено, защото за момента гневното избухване на Малкълм, изглежда, беше преминало.

Тя погледна към палатката. Аштън все още стоеше разкрачен пред нея, и с едната си ръка подпираше лакътя на другата, така че пурата оставаше на височината на устата му. Тя почти можеше да види как върти тънката пура насам-натам между палеца и показалеца си и премигва към нея през дима. Дори от това разстояние усещаше погледа му по тялото си. Лека червенина заля страните й, защото знаеше за какво си мисли — то нямаше нищо общо с Малкълм.

Конят пристигна на следващия ден, слава Богу, в отсъствието на Малкълм. Един ездач го доведе на поляната пред къщата и Лианор се спусна без дъх навън, за да види отблизо прекрасното животно. Беше червеникава кобила с буйна грива и гъста, извита опашка. Пристъпваше ситно, сякаш танцуваше, и, изглежда, трудно сдържаше темперамента си. Беше висока и необикновено грациозна.

Без да обръща внимание на двамата пазачи, които веднага се появиха, ездачът се насочи към палатката на Аштън, където беше приет с широка усмивка и яко ръкостискане. Мъжът слезе от седлото и Аштън му направи знак да заведе кобилата по-близо до къщата, почти до чертата, която разделяше неговата територия от тази на Малкълм. Когато ездачът се подчини, двамата пазачи размениха загрижени погледи и забързаха в същата посока, за да предотвратят евентуално нарушаване на границата.

Лианор се върна на обичайното си място в края на верандата, но оттам не виждаше добре. Затова вдигна поли и изтича обратно надолу по стъпалата към малката група около кобилата. Единият от пазачите погледна през рамо, видя Лианор да идва и понечи да я спре. Аштън заобиколи кобилата, готов да й се притече на помощ, но тя сама се справи с мъжа.

— Махнете се от пътя ми — заповяда тихо, но със заплашителен тон — или ще ви ударя. Ако решите да ме спрете, ще трябва да употребите сила, защото имам намерение да ви одера и ще започна от лицето. Ясно ли се изразих?

Аштън едва сдържа смеха си, когато мъжът погледна объркано към своя другар, но той въобще не мислеше да се намесва. Едно е да премериш сили с мъж, а съвсем друго — да се биеш с жена, особено пък с някоя толкова опърничава като тази, червенокосата. Пазачът изръмжа, но се дръпна встрани.

— О, Аштън, колко е красива! — извика Лианор и бавно обиколи кобилата, безразлична към границата, която делеше мъжете. — Как се казва?

— Любимо сърце — отговори усмихнат Аштън.

Лианор се засмя и погали животното по врата.

— Подходящо име.

— И аз така си помислих — съгласи се той. — Тя е изключителна, също като теб. Ще изглеждаш прекрасно на гърба й.

Лианор въздъхна, като се сети за заповедта на Малкълм.

— Но не мога да я приема. Това ще предизвика още повече неприятности.

Аштън очакваше подобен отговор.

— Ще я задържа тук. При мен ще бъде на сигурно място. Когато ти се прииска да я видиш или да пояздиш, ще бъде на твое разположение.

Лианор се разкъсваше между забраната и желанието си.

— Може би Малкълм би ми позволил да я яздя, ако я вземам назаем от време на време… — Тя поклати глава, отказа се от тази мисъл и накрая подпря ръце на хълбоците си с дълбока въздишка. — В тази къща ще умра от скука. Просто имам нужда от малко разнообразие. А какво по-хубаво от една разходка на кон? — Внезапно на лицето й светна нетърпелива усмивка. — Би ли наредил да я оседлаят сега, веднага?

Единият от пазачите се приближи.

— Мисис Синклер, не би трябвало…

— Пфу! — С рязко движение на ръката Лианор го накара да млъкне. — Ще правя, каквото искам, и ако това не се харесва на Малкълм, много му здраве!

Усмихнат, Аштън заведе кобилата до малката палатка, пред която вече чакаше Хайръм, а през това време Лианор се завтече към къщи с вдигнати над глезените поли — нещо крайно неподобаващо на една дама.

— Мегън! — извика тя, тичайки нагоре по стълбите. — Мегън, отивам на езда, донеси ми подходящи дрехи!

След няколко минути се върна обратно, облечена в бисерно сива лятна рокля с бяла дантелена яка. Когато мина граничната линия, забеляза, че жребецът на Аштън също беше оседлан. Непознатият се сбогува, а Аштън се приближи до Любимо сърце, за да помогне на Лианор да се качи на седлото, докато Хайръм държеше кобилата за поводите.

— Да видим първо дали не си забравила да яздиш — рече Аштън, когато й подаде юздите. — В никакъв случай не искам да ти се случи нещо.

Лианор го послуша и подкара коня в кръг между къщата и палатката — отначало бавно, после в тръс и накрая в лек галоп. С радост усети, че двете с кобилата напълно си допадат. Аштън също кимаше доволен. Той се метна на седлото и последва Лианор, която за голямо неудоволствие на пазачите се отдалечи от къщата и пое покрай брега.

Настроението на Лианор мигом се повиши. Наслаждаваше се безкрайно на ездата и на присъствието на Аштън. Имаше толкова много неща, които искаше да обсъди с него, а и той явно нямаше търпение да научи нещо ново за състоянието й, искаше да знае кога очаква да се роди бебето и кога е забременяла.

— Мисля, че е станало, преди да заминем за Ню Орлиънс — промълви тя и му хвърли изпълнен, с копнеж поглед. — Само ти и Мегън знаете за това.

— За Бога, не го казвай на Малкълм! — предупреди я Аштън. — Или поне гледай да не сте сами в къщата. — Той не смееше дори да си представи какво би могъл да й стори Синклер. — Щях да се чувствам много по-добре, ако ми позволеше да пратя него и двамата му копои по дяволите. Можеш да останеш в къщата с баща си, щом толкова държиш на това, и аз дори няма да те моля да се пренеса при вас… или няма да настоявам да дойдеш с мен в Бел Шен.

Лианор се засмя.

— Та ти през цялото време настояваш!

Аштън смръщи чело и каза сърдито:

— Е, добре! Така е! Но го правя само защото означаваш толкова много за мен.

— Благодаря — отвърна тя нежно.

Мекият й, гальовен поглед го прониза. Не знаеше ли какво става, когато на лицето й се появяваше такава нежност?

— Обръщаш душата ми наопаки, жено — оплака се той с безпомощна усмивка. — В ръцете ти се разтапям като восък.

Лианор поклати глава.

— Изобщо не ти вярвам. — Хвърли поглед през рамо и установи, че се бяха отдалечили доста от къщата.

— Най-добре е да се връщаме. — Изкиска се, като си спомни смаяните физиономии на двамата пазачи, когато тръгна на езда. — Опасявам се, че ако Малкълм си дойде и мен ме няма, ще застреля хората си.

— Най-доброто, което би могъл да направи — заяви Аштън.

— О, Аштън, не го казваш сериозно, нали? — Когато погледна мрачното му лице, отново прихна. — Но може и да се лъжа.

Бяха обърнали конете и вече се прибираха, когато Аштън спря жребеца си и слезе. Лианор също спря своята кобила. Наблюдаваше го учудено как се върна по мокрия пясък до едно място, покрай което току-що бяха минали. Той порови с върха на ботуша си в пясъка, след това се наведе бързо и взе едно малко животинче с черупка. Приближи се и го постави на дланта на Лианор.

— Раче бълха — осведоми я той.

— Изглежда, че го е страх — каза Лианор, когато видя как рачето сви крачета към тялото си.

— Страхува се. — Аштън се наведе, сложи отново малката животинка на пясъка и си избърса ръцете. Когато се изправи, откри в очите на Лианор онзи израз, който така добре разбираше, защото и той в последно време страдаше денонощно от същия копнеж. Колебливо постави ръка на лявото й бедро и зачака, докато очите й изучаваха лицето му. Бавно, съвсем бавно тя се наведе надолу и докосна с устни неговите. Сладкият нектар, който си размениха езиците им, възбуди сетивата му и в сърцето му пламнаха любовта и нежността, които изпитваше към нея.

— Когато котката излезе от къщата…! — Враждебният глас, който се разнесе, ги накара да се отдръпнат един от друг.

Огледаха се и видяха Малкълм да седи с изкривено от омраза лице на гърба на жребеца си само на няколко метра от тях. Той смушка коня и застана между Аштън и кобилата на Лианор. Аштън залитна назад, за да не попадне под копитата на неспокойно пристъпващото животно. Заслепен от гняв, Малкълм плътно се приближи до Лианор.

— Предупредих ви да не купувате кон на жена ми! — изфуча той. После остро изгледа Лианор. — А на теб ти забраних да приемаш подаръка.

— Не съм го приела — отговори рязко тя. — Само яздя кобилата, нищо повече.

— С това вече е свършено — отсече Малкълм и посочи с ръка към къщата насреща. — Марш у дома! Ще си поговорим по-късно.

— Тръгвам, но само защото и без това исках да се прибера. — Лианор вирна брадичка, пришпори коня и отмина в лек галоп.

Малкълм се обърна отново към Аштън.

— Знам, че много ви се ще да проснете жена ми по гръб и да се позабавлявате с нея, но ако направите някога това, ще ви изтръгна сърцето и ще нахраня с него рибите.

— Хайде, опитайте — отговори сухо Аштън.

Малкълм се ухили язвително.

— Сигурен съм, че хората ми с удоволствие ще ми помогнат.

— Изпълняват ли всичко, което им нареждате?

— Естествено — изпъчи се Малкълм. — От години работят за мен и не се съмнявам в предаността им.

— Тогава много бих искал да знам защо преди няколко години единият от тях се беше наел на моя параход.

Малкълм зяпна Аштън с отворена уста.

— Кога е било това?

— Не си спомням точно — отвърна Аштън, — но съм абсолютно уверен, че е работил при мен.

Малкълм презрително сви устни.

— Явно не е бил доволен от вас, иначе не би напуснал.

— Или е напуснал по други причини.

— Например?

Аштън вдигна рамене.

— Още не съм съвсем сигурен. Когато разбера, ще ви уведомя.

— Направете го. — Малкълм успя да се усмихне накриво. — А дотогава стойте заедно с проклетия кон по-надалеч.

Аштън лениво се усмихна.

— Както вече казах, Малкълм, не можете цял живот да я държите затворена.

Ръката на Синклер бръкна в сакото и бързо извади пистолет. Той запъна спусъка и насочи дулото към целта. Изненадан, Аштън отстъпи крачка назад, защото не беше подготвен за такава атака. Всеки момент можеше да получи куршум в гърдите или в черепа. Ако се опиташе да изпревари другия, само би ускорил смъртоносния изстрел.

Малкълм се наслаждаваше на силата, която му даваше оръжието. Очите на Аштън бяха загрижени, но не умоляваха, което би превърнало този ден в истински празник за Малкълм. Да накара високия, надменен мистър Уингейт да скимти за милост бе най-страстното му желание.

— Е? — попита остро Аштън. — Ще ме застреляте ли или не?

— С удоволствие бих го направил — отвърна Малкълм.

— Наистина ужасно ми се ще да го сторя. — Той се изкиска, наслади се още малко на ситуацията, въздъхна дълбоко и отпусна пистолета. — Но куршумът ми трябва за кобилата.

Със силен смях заби шпори в коня си и го подгони към къщата. Аштън изтича към своя жребец, сграбчи юздите, метна се на гърба на животното и препусна в галоп. Малкълм знаеше, че другият ще се опита да го догони, но знаеше също как да изцеди и последните сили от един кон. Наведе се напред и започна да шиба с камшика хълбоците на жребеца. При това сатанински се усмихваше, като си представяше червеникавата кобила, паднала сред локва кръв в краката на Уингейт. Справедливо наказание за всичко, което този мръсник му беше сторил!

Но само след няколко метра беше откъснат от мислите си, защото чу зад себе си тропота на копита. Хвърли поглед през рамо и отначало помисли, че сънува, но след това ужасен разбра, че Уингейт го настига, и то бързо! С диво проклятие зашиба тялото на жребеца си, докато от хълбоците му не запръска кръв. Въпреки това другото животно продължи да се приближава, скъсяваше бързо разстоянието, докато ездачите се изравниха. Малкълм бегло зърна устремения напред кон на Уингейт, галопиращите му крака. Жребецът сякаш изпитваше радост от бягането. Никакъв камшик не шибаше хълбоците му, само предизвикателството и гордото сърце го тласкаха към победата.

Лианор се обърна на седлото, като чу тропота на приближаващите ездачи. Тя видя как Аштън вдигна дясната си ръка й и направи знак да мине покрай къщата.

— Давай към палатката! — извика той. — Бързо! Заведи коня на безопасно място!

— Задръжте я! — ревеше Малкълм на хората си. — Хванете и нея, и коня!

Лианор не разбираше какво става, но имаше пълно доверие в Аштън, затова веднага се подчини на заповедта му. Подкара кобилата в бърз галоп и заобиколи единия от мъжете, който беше изскочил на пътя й и се опитваше да сплаши коня, като размахваше ръце. Това внезапно разгневи Лианор и тя подгони животното право към другия, който също тичаше насреща й, за да я задържи. Когато вторият мъж забеляза, че тя няма никакво намерение да намали темпото, го хвана страх, че ще бъде прегазен. Очите му се разшириха, защото кобилата продължи да препуска право към него. Дамата хич и не мислеше да отклони животното встрани. Искаше да го стъпче и щеше да го направи, ако не се дръпнеше по най-бързия начин!

С един скок той се намери на безопасно място, но се подхлъзна и падна в тревата. Хайръм нервно тичаше пред палатката и замаха на Лианор да побърза. Тя спря кобилата до него. Черният кочияш й помогнала скочи от седлото, грабна юздите и вкара коня в палатката. Лианор тъкмо се чудеше дали да го последва, когато долетя Аштън на своя жребец. Малкълм беше по петите му. Когато Аштън забави ход, Малкълм посегна към него, скочи от седлото и падайки, го повлече със себе си. Лианор ужасено пое дъх. Двамата мъже се стовариха непосредствено пред нея. Малкълм падна отгоре. Той веднага се възползва от по-голямото си тегло и приклещи ръцете на Аштън към земята с мускулестите си крака. След това стисна с две ръце своя съперник за гърлото и започна да го души.

— Малкълм, престани! — извика Лиарин и го дръпна за ръката, за да го откъсне от противника му. С гневно ръмжене той я блъсна толкова силно, че тя политна. Но това движение беше достатъчно за Аштън. Той измъкна едната си ръка изпод крака на Малкълм, замахна и го удари с юмрук в лицето. Малкълм падна на страни. Аштън се превъртя и скочи. Още преди Малкълм да успее да се изправи напълно, Аштън вече беше до него и заби коляно под брадичката му. Главата на Малкълм отхвръкна назад, но той беше толкова разгневен, че почти не усети болката. Не дочака дори да му се проясни погледът, а се хвърли напред и обви силните си ръце около гърдите на противника. Жадуваше да чуе приятния звук на пукащи се ребра и започна да стиска, без да обръща внимание на сипещите се отляво и отдясно удари. Аштън отметна глава назад, когато натискът върху гръдния му кош стана прекалено силен, и промени тактиката си. Той забоде палци в очите на Малкълм и започна да натиска, докато противникът му не издържа на болката. Малкълм изрева, пусна го и притисна ръце към лицето си. Аштън се засили и го ритна в ребрата. Малкълм загуби равновесие и се стовари назад. Когато се посъвзе и огледа положението, видя жена си на входа на палатката, а зад нея стоеше черният кочияш. И двамата изглеждаха разтревожени. По-назад съзря неясния силует на кобилата, виновна за цялата свада, и изведнъж твърдо реши да се погрижи тя никога вече да не става повод за разправии.

Помъчи се да прогони болката от очите си и потърси пистолета, който беше загубил в началото на боя. Забеляза метален блясък в пръстта, протегна ръка, сграбчи дръжката, вдигна оръжието и запъна спусъка. Но още преди да го натисне, върху ръката му падна сянка и в следващия миг един ритник изби пистолета от дланта му. Оръжието описа дъга във въздуха. Когато падна, запънатият спусък се отпусна напред. Изтрещя изстрел и Малкълм извика. Нещо парна ръката му.

— Ранен съм! Имам нужда от помощ!

Аштън коленичи до него, дръпна сакото му и разкъса ризата, докато успя да види обилно кървящата рана. Лианор притича към тях.

— Няма му нищо — каза той презрително, — обикновена мускулна рана. Просто драскотина. След ден-два ще бъде съвсем здрав.

Малкълм се изчерви и притисна носна кърпа към мястото, за да не се вижда. Ядосано погледна Аштън и каза:

— И да умирах, пак щяхте да твърдите, че нищо ми няма.

— Надявах се да е нещо по-сериозно — озъби се Аштън. Стана и хвана Лианор за лакътя, за да й помогне да се изправи. — Достатъчно е само да промиеш раната, да я превържеш и после да го оставиш да се цупи колкото ще. Мисля, че няма повече да се опитва да убие кобилата, ако не иска да си има работа с шерифа.

Малкълм се надигна, отхвърли опита на Лианор да му помогне и се отдалечи. Аштън прибра пистолета си и се засмя, докато го оглеждаше.

— Чудна работа! Нечия невидима ръка трябва да е насочила куршума така, че да улучи единствения глупак сред нас.