Екипажът на „Речната магьосница“ започна да изкоренява растенията и да чисти земята наоколо. Храсталаците отстъпиха място на ниски колове, на които бяха наковани дъски; от по-дебелите мъжете сковаха една платформа на около петдесет сантиметра над земята. Върху нея опънаха брезентови платна и издигнаха шатра, която изглеждаше достатъчно голяма да побере някой шейх с целия му харем, поне на Малкълм така му се струваше. Не беше далеч от истината, защото Аштън я беше получил от един човек, който търгуваше дълги години с бедуините и с този подарък се отблагодаряваше за услуга, оказана му от Аштън. Години наред той не намираше за какво да я употреби. Но за случая беше напълно подходяща.
Малкълм наблюдаваше строежа на лагера от долната веранда и този път той, а не Робърт Самъртън имаше нужда от едно силно уиски. Когато Лианор и баща й излязоха при него на верандата, той им хвърли предупредителен поглед, за да възпре предизвикателните коментари.
Часовете отминаваха и бреговата ивица покрай малкия залив се превръщаше все повече в обитаемо място. Броят на работниците растеше. От „Речната магьосница“ или от града с големи каруци бяха докарани изящни мебели, скъпи ориенталски килими, голямо огледало на стойка, хранителни продукти и личния багаж на Аштън. Между вещите имаше дори и вана за къпане. Докато ги разтоварваха, лицето на Малкълм потъмня, а Лианор захапа кокалчетата на свитите си пръсти, за да не се изсмее високо. Още малко и от ушите на мъжа й щеше да започне да излиза пара.
За конете и кочияша до главната палатка беше издигната една по-малка. Хайръм пристигна към обяд, кацнал високо на капрата, като влачеше зад себе си две други коли едната, пълна със сено, а другата — натоварена с дъски за строежа на конюшнята. Минавайки покрай къщата, се ухили толкова широко, че устата му стигна до ушите. От гърлото на Малкълм се чу дрезгаво ръмжене, което му напомни, че спешно се нуждае от нова глътка уиски.
— Не можем да допуснем тази проклета чернилка да обикаля тук из нашата собственост! — изкрещя той гневно. — Ще ни обере и последната риза от гърба.
Лианор го изгледа с презрение.
— Хайръм е толкова честен, колкото въобще може да бъде човек. Малкълм. Няма защо да се страхуваш от него.
— Вероятно не е нито по-добър, нито по-лош от останалите крадци и убийци, които Уингейт е наел на кораба си. Дявол знае на какво престъпление са способни. Шерифът Коти трябва наистина да предприеме нещо срещу тях, преди да е станало късно. Най-добре ще е да сложим няколко човека на стража, които да те наблюдават, докато тези типове и капитанът им обикалят наоколо.
Лианор не се и съмняваше, че няма да я изпуснат от очи, докато Аштън се намира наблизо.
— Надявам се, че не вземаш всичко това толкова навътре, Малкълм.
— Каквото и да ми струва, мадам, заслужава си. Ти значиш твърде много за мен, за да те изложа на риск.
Хвърли й поглед отстрани и установи още веднъж колко свежа и нежна изглеждаше, а днес това се подсилваше от розовия тен на бузите и от кремавата, обточена с дантели рокля. Ако не се обличаше винаги така старателно и не беше показала открай време изискан вкус, той не би се отървал от съмнението, че се гласи заради другия. Нежната червенина на бузите й обаче беше така необичайна, че можеше да се свърже само с появата на Аштън Уингейт.
— Напоследък явно си по-добре — забеляза грубо Малкълм.
Лианор изпитваше желание да му каже, че сигурно щеше да е по-зле, ако Аштън не й се беше притекъл на помощ тази сутрин, но само се усмихна невъзмутимо.
— Благодаря, Малкълм, наистина съм по-добре от доста време насам — съгласи се тя.
Робърт Самъртън посочи с чашата към работещия отсреща екипаж и каза:
— Май Уингейт — иска да се установи тук.
Лианор пристъпи към парапета и загледа как Аштън се разпорежда с хората си. В момента правеха истинска градина от саксийни растения и дъбови качета, напълнени с изкоренени сутринта храсти. Около дървената тераса беше засадена ивица от по-дребни храсти, които отдалече приличаха на цъфнал жасмин. Венецът на тази богата градина беше появата на една маса със столове от ковано желязо.
В задуха и жегата мъжете бяха съблекли ризите си, свалили обувките и навили нагоре панталоните. Аштън изглеждаше като принц сред просяци в светлокафявия си панталон за езда, с високи ботуши и риза, разкопчана до пояса, с плоска шапка на главата. Даваше тук някакви указания, отговаряше там на някой въпрос и като че беше навсякъде. Когато слънцето се търкулна към хоризонта, той беше създал с хората си един малък рай до морето и нямаше никакво съмнение, че възнамерява да остане тук дълго.
Когато Лианор се присъедини към двамата мъже в салона, забеляза, че настроението на съпруга й беше станало още по-мрачно. Той посягаше към гарафата с алкохол толкова често, колкото и тъстът му. Нервно се разхождаше до верандата и хвърляше поглед на запад, където слаба светлина показваше мястото на Аштъновата шатра. След известно време прекаляването с уиски започна да проличава и той прекъсна упоритото си мълчание.
— Този тип обаче ще яде сам довечера в циркаджийската си палатка.
Самъртън беше достатъчно трезвен, за да допълни забележката на Малкълм.
— Да, и ако се появи тази нощ някоя малка буря, изведнъж може да се събуди с проклетия си параход в скута.
Двамата мъже се наслаждаваха блажено на възможните катастрофи, на които можеше да стане жертва новият им съсед.
— Я вижте! — Гласът на Самъртън, нахлуващ през отворената врата, изразяваше любопитство и учудване. — Какво се отдели от сянката на това водно чудовище? Едно сладко забавление за смекчаване самотната съдба на мошеника?
Думите му бяха всичко друго, но не и Шекспир, в интонацията им личеше погълнатият алкохол, но бяха достатъчни, за да събудят любопитството на Лианор. Тя взе чашата си с шери и излезе също на верандата на известно разстояние от двамата мъже.
От другата страна на слабия прибой от „Речната магьосница“ се отдели една лодка и пресече огряната от луната вода към фенера, който маркираше Аштъновото място за акостиране. Когато се доближи до брега, се чу тихото плискане на водата при потапянето на греблата. Малко по-късно лодката се плъзна по пясъчния бряг и мъжете скочиха от нея, за да я издърпат на сушата. Бяха двама прислужници в бели ливреи. Те извадиха голяма сребърна табла със сребърен похлупак и бързо я отнесоха към сложената на открито маса за хранене. След това запалиха факли и ги поставиха така, че и най-далечният ъгъл да бъде ярко осветен. Простряха бяла покривка на масата и подредиха всичко необходимо за една изискана вечеря за двама, като не пропуснаха и сребърните свещници с много свещи. Малкълм, Самъртън и Лианор очакваха с напрежение да видят какво ще стане по-нататък и кой ще бъде очакваният гост.
Малко по-късно прозвучаха меките, топли тонове на едно виолончело и бризът ги понесе към верандата. С голямо усилие Лианор успя да прикрие чувствата си, когато Малкълм потърси погледа й с твърди като кремък очи. След кратки потпури от различни мелодии прозвуча песента, която тя и Аштън обичаха най-много.
Лианор се облегна напред, за да не пропусне нито звук, наслаждавайки се на спомена за вечерите с Аштън в Бел Шен. Малкълм рязко сложи край на удоволствието.
— Този вой не се издържа. Звучи като ранена блатна котка, попаднала в капан.
Самъртън се изкиска над чантата си.
— Не, лъжеш се, друже. На цигулката опъват само карантиите.
— Това не е цигулка — поправи го остро Лианор, раздразнена от просташките забележки.
Баща й я погледна лукаво:
— Ти тази вечер въобще не разбираш от шега, малката ми.
— Мисля, че мяукането на котарака, който обикаля навън, я е ударило в главата — подигра я Малкълм. — Тя би предпочела сега да изтича при него, нали?
А защо не? Тази мисъл й мина бързо през главата. Не искаше нищо друго, освен да замени обществото на тези две недодялани същества с милото внимание на Аштън, за когото копнееше толкова силно.
Един от прислужниците се приближи до входа на палатката и каза нещо. Музиката спря и Лианор затаи дъх, когато Аштън се появи сам, но облечен изключително официално. Отиде до жасминовите храсти, откъсна клонче и го постави върху една от чиниите. След това седна от другата страна на масата. Вторият прислужник му наля вино в сребърна чаша. Отпи от него, кимна утвърдително и след това остави да му сервират блюдата едно след друго. Мястото срещу него остана празно. Накрая Лианор разбра какво значеше жасминовият цвят в недокоснатата чиния. Беше покана за нея. Дали Лианор или Лиарин, тя беше добре дошла да го посети, когато пожелае.
Малкълм също долови смисъла на този дързък жест и в очите му пламна гняв. Лианор срещна погледа му с мека усмивка, но отправи безмълвна благодарност към небето, когато Мегън ги извика за вечеря. През цялото време, докато се хранеше, тя мислеше за Аштън и за чувствата, които изпитваше към него, без да обръща внимание на мрачния израз на Малкълм и на баща си.
На следващата сутрин Лианор накара Мегън да я извини пред господата и закуси кротко и спокойно в стаята си. Това, изглежда съвсем вбеси Малкълм след неспокойната нощ, защото малко по-късно той хукна навън, блъскайки вратите, като остави Робърт Самъртън да бди двамата влюбени да останат разделени — Лианор в къщата, а Аштън в неговата шатра. Но въпреки разстоянието сърцата им все още бяха в хармония, защото, когато Лианор излезе на горната веранда да се наслади на прекрасната сутрин, Аштън отметна брезентовия отвор на шатрата си. Те се гледаха един друг. Тя усещаше как въпреки разстоянието очите му я галят, как тази милувка събужда за нов живот дълго потискани страсти и кръвта й кипва по-силно в жилите. Запита се дали и той чувства същото. Аштън взе хавлия от един стол от ковано желязо и я метна на рамото си. После тръгна бавно към плажа, където вълните мързеливо облизваха брега. Жената го проследи с очи, впила поглед в стегнатата му фигура. Той пусна кърпата на пясъка, влезе навътре и се гмурна с безупречен скок. Ръцете му мощно пореха водата. Лианор почти физически усещаше как той излива яда си на вълните.
Разтри чело с надежда да намери най-после процеп в онази стена, която държеше в плен паметта й. Да можеше само там да намери някакво място за Аштън, някакъв скъп момент, за който да си спомни… Но още преди да опита, знаеше, че е безполезно. Той принадлежеше към настоящето, не към миналото й.
Слънцето я заля с трепкащите вълни на маранята и в съзнанието й бавно се появи един мираж. Намираше се на някакъв бряг, кой знае къде. Едно момиче с червеникаворуса коса строеше пясъчен замък, малка кукла лежеше до него на земята. Момичето беше тя самата. Или беше Лиарин? Зрителното й поле беше ограничено, сякаш гледаше през някакъв къс тунел. Децата, които бяха може би по на шест години, се смееха и пищяха, гонеха се по пясъка. Тогава от далечината прозвуча женски глас: „Лианор“, извика той. Другото момиче се обърна и закри очи с ръка. „Лиарин!“ Сега зрителното и поле се разшири и тя видя жената, която познаваше като Нани, да стои на едно тревисто възвишение. Зад нея се издигаше провинциална къща с внушителни размери. „Елате сега и двете — каза жената с червеното лице. — Крайно време е да хапнете нещо и да поспите, преди да се е върнал баща ви.“
Видението избледня и Лианор премигна, когато действителността отново влезе в правата си. Страхуваше се да извика отново тази сцена, но остана един въпрос. Беше ли този момент част от спомените й, или бе само някаква желана картина, породена от най-смелите й надежди? Ако другото момиче реагира на първото име, то…
Тя крачеше напред-назад по верандата и си блъскаше мозъка в търсене на някакъв знак, на някаква опорна точка. Нещо, което би я насочило по пътя към истината.
— Лианор!
Тръпки полазиха по гърба й, когато това име нахълта в мозъка й, но това беше пак действителността. Този път в образа на Робърт Самъртън, който, грижливо облечен, бързаше по стълбите нагоре. Бузите му бяха тъмночервени и изглеждаше силно ядосан.
— Не трябва да излизаш навън по нощница, момиче, където всеки може да те види — укори я той. — Влез вътре и се облечи.
Лианор се канеше да изпълни желанието му, но забеляза как очите му поглеждат нервно към плажа. Последва любопитно посоката на погледа му и видя причината за неговото безпокойство. Аштън излизаше от водата и колкото и добре да беше изглеждал, като влизаше в морето, то сега вече бе зашеметяващ. Косата му бе мокра, капките вода по него блестяха на слънцето и тъмната му кожа лъщеше като рицарска ризница. Тя разбираше какво смущава най-много баща й. Беше незначителната по размери дреха, която покриваше голотата му, и сега, натежала и плътно прилепнала от водата, не служеше дори за това.
— Този човек трябва да си е загубил ума! — Чувството за свян на Робърт Самъртън беше дълбоко накърнено. — Да се перчи така и да ти се показва! За каква те мисли всъщност? За някаква разпусната жена ли? Та това не е гледка за една дама!
Лианор потисна развеселена усмивката си, но преди да влезе в стаята си и да затвори вратата към верандата, хвърли към мускулестата фигура на плажа последен възхитен поглед.
Робърт Самъртън побърза по стълбите надолу, за да поиска обяснение от почти голия Аштън. Едно е да ти покажат голите бедра и напиращата плът на една жена в дом с лошо име, но съвсем друго е да си принуден да станеш свидетел как един мъж се показва толкова разголен пред една дама… При това пред благородна дама!
Самъртън засука нагоре краищата на мустаците си.
— Един момент, искам да си поговорим с вас — извика той.
Аштън се спря и зачака с въпросително повдигнати вежди Самъртън да стигне до него. Треперещ от вълнение, бащата на Лианор размаха показалец пред носа му.
— Ама че морал имате, да се разхождате така пред очите на дъщеря ми. Обръщам ви внимание, че тя е дама!
— Знам това — отвърна учтиво Аштън и по този начин пресече отчасти яда на Самъртън.
— Но вие, сър, не сте джентълмен, мога да ви го кажа — продължи белокосият мъж, като изгледа Аштън неодобрително от главата до петите. — Я се погледнете! Вие сте съвсем гол! И така да се изправите пред дъщеря ми!
— Тя е омъжена жена — отвърна с мека усмивка Аштън.
— Но не е вашата! — извика Самъртън. — Какви доказателства ви трябват още, за да го проумеете най-после?
— От вас или Малкълм — повече никакви — веднага отговори Аштън и продължи пътя си, като изтриваше с хавлията косата си.
За да може да върви в крак с него, по-ниският мъж трябваше леко да подтичва. Въпреки че имаше само няколко метра до дървената тераса, лицето на Самъртън потъмня съвсем, докато я стигнаха и той беше повече от готов да приеме освежителната напитка, предложена му от Аштън. Свали си сакото, разхлаби яката, отпусна се с въздишка на един от витите железни столове и веднага опита своето питие. Аштън се извини за момент. В негово отсъствие Самъртън се огледа наоколо и видя, че жилището предвидливо е построено под клоните на едно огромно дърво; чиято сянка даряваше хлад в горещи дни. Докато размисляше над безспорната интелигентност на Аштън Уингейт, изпразни чашата си наполовина. Домакинът му се завърна малко по-прилично облечен.
— Устроили сте се тук направо уютно — забеляза Самъртън и обхвана с широк жест на дясната ръка цялата площ. — Човек може да рече, че сте помислили за всичко.
Изненадан от неочаквания комплимент. Аштън изгледа своя гост. Самъртън сякаш беше забравил напълно гнева си и правеше почти приятно впечатление. Без съмнение тази промяна се дължеше на приспивното въздействие на студеното уиски и Аштън не отказа да му долее, когато бащата на Лианор помоли за още.
— И аз съм бил някога млад — каза Самъртън замислено след известно време. После потъна пак в размишления, изкиска се тихичко, обърна чашата на един дъх и я поднеса на Аштън, за да бъде напълнена отново. — По мое време бях завъртял главите на няколко дами. Да, сър. Във всеки случай, не чак толкова, колкото ви се е удало да го сторите с бедното създание там горе в къщата. Тя е съвсем хлътнала по вас и Малкълм вижда голям зор да я накара да го заобича отново.
— Обичала ли го е някога? — Аштън не можа да се въздържи от известна ирония, но старият човек не го разбра.
— Малкълм поне така си мисли… Преди тя да си загуби паметта. — Самъртън почеса замислено брадата си. — Понякога се питам докъде ще доведе всичко. Лианор е добро момиче, да, сър. От време на време може би се горещи малко. Веднага се застъпи за мен, когато Малкълм ме упрекна заради пиенето ми.
Аштън се усмихна.
— Да, това подхожда напълно на дъщеря ви.
— Ех, аз си заслужавах всяка дума, която каза Малкълм, а тя просто му затвори устата. Тя заслужава по-добър баща от мен — каза той и кимна настойчиво, напълно в унисон с мислите си. — И може би, но само може би, заслужава и по-добър съпруг от Малкълм.
Аштън вдигна вежди.
— Аз съм напълно съгласен с вас, но не мога да повярвам, че тя е негова жена.
— Вие сте твърдоглавец, мистър Уингейт — рече Самъртън с крива усмивка. — Фактът, че сте тук, го доказва.
— Та аз съвсем не отричам това — отвърна Аштън. — Малкълм ми открадна нещо, което означава много за мен, повече от всичко на света. Аз продължавам да настоявам, че първо трябва да докаже твърденията си.
— Но той вече стори това — упорстваше Самъртън — Мислите ли, че не мога да различавам двете си дъщери?
Аштън вдигна рамене и започна да наблюдава как Самъртън изпразва чашата си.
— Общо взето, един баща би трябвало да може това.
— Именно, и ви казвам, че съм го правил и продължавам да го правя! — Самъртън се разхълца и се облегна назад на стола си, като гледаше замислено празната си чаша. Горещината и бързо погълнатият алкохол започнаха да оказват въздействието си. — Знам какво си мислите. Вие мислите, че аз пия твърде много, нали, и може би съм направил грешка. Да, ще ви разкрия една тайна, приятелю мой. Докато стигна дотам да не знам какво става, трябва да съм изпил много нещо. Малкълм знае това, а вие още не сте схванали съвсем. Аз съм мъж, който доста точно знае каква роля играе в живота! — За да подчертае заключението си, той тресна чашата в железния плот на масата и болезнено изстена, когато тя се счупи и парчетата се забиха в дланта му. Обърна ръка и ужасен се взря в кръвта, която потече от раните.
Аштън започна да вади стъкълцата от наранената длан. После отиде в палатката, донесе ленена салфетка и я притисна към дланта на Самъртън. Каза му рязко:
— Свийте ръката в юмрук и останете така, разбрахте ли? — Заповедта проникна в съзнанието на Самъртън и той се подчини. Аштън му помогна да се изправи.
— Хайде, елате, ще ви заведа вкъщи. Лиарин ще ви лекува, както се полага.
— Тя е добро момиче — промълви Самъртън и залитна несигурно, когато Аштън пусна ръката му. — Тя заслужава нещо по-добро…
Аштън видя, че старецът е в безнадеждно състояние, и го придружи обратно до дома, като го подкрепяше. Краткият път беше твърде дълъг за пияния и когато Аштън го поведе през верандата, той се отпусна още повече върху него. Младият мъж влезе през предната врата, не видя никого и извика:
— Лиарин! Лиарин, къде си?
— Аштън! — На първия етаж се чуха бързи стъпки, след това тя се появи на парапета. Той й се усмихна. Очите й се разшириха от изненада, тя сграбчи полите си и забърза надолу по стълбите. Загрижено го заразпитва:
— О, Аштън, да не си му причинил болка?
— Кълна се в честта си, мадам, нямам никаква вина — отговори той с усмивка, докато тя прескачаше последното стъпало. Потърси с ръка рана под сакото на Самъртън.
— Баща ти само си поряза ръката, Лиарин. Повярвай ми, няма му нищо.
— Ръката му? — Мръщейки нос, тя махна салфетката и заразглежда порязаното.
— Може би трябва да я промиеш — предложи Аштън и се наклони към нея. Усети омайното й ухание, очите му се спряха на нежния й тил и му напомниха с какво удоволствие го беше покривал с целувки.
— Заведи го в салона — нареди Лианор. — Ще пратя Мегън да приготви гореща вода и марля.
Аштън се подчини и помогна на възрастния мъж да седне в едно кресло. Самъртън стискаше салфетката и притискаше наранената си ръка към гърдите.
— Тя винаги се е грижила за мен — скимтеше той. — Нежният ми ангел, а аз — най-големият негодяй от всички!… — Той примигна, защото очите му се бяха напълнили изведнъж със сълзи, после подсмръкна и вдигна нос. — Добро дете, да. Не сте ли и вие на това мнение?
— Много повече от дете, бих казал — измърмори Аштън, когато Лианор влезе отново в помещението. Очите му не можеха да се нагледат на нежната й женствена красота. Тя коленичи пред баща си и разгледа подробно нараняванията му.
Отвън се чу конски тропот. И тримата се заслушаха, Лианор и Самъртън, не без загриженост. Както винаги, Малкълм пришпорваше безогледно коня си направо към къщата, преди да скочи в последната секунда от седлото и да изтрополи по стълбите.
— Казвам ви го неприкрито, злото с тихи стъпки иде — издекламира Самъртън. — О, отвори се ти, врата, за този, що от коня слезе!
Малкълм блъсна вратата, нахлу в преддверието и се спря като ударен от гръм, когато видя трите фигури във всекидневната. Очите му се присвиха, погледна двете угрижени лица и закова поглед в Аштън.
— Какво, по дяволите, търсите в дома ми? — попита гневно, дръпна шапката от главата си и я запокити на пода. Прииска му се да се хвърли към неканения гост и да му даде един хубав урок, но споменът за сблъсъка предната сутрин го накара да се откаже.
— Бащата на Лиарин си нарани ръката и имаше нужда от помощ — обясни лаконично Аштън. — Аз му я оказах, нищо повече.
— Оказали сте му я, а сега изчезвайте оттук! — Малкълм посочи входната врата на къщата. — Незабавно!
Аштън тръгна бавно към вратата и каза:
— Никой не ме е поканил, значи няма нужда да изкарвате яда си на Лиарин или на баща й…
— Лианор! — изрева Малкълм толкова силно, че стъклата на прозорците издрънчаха. — Тя е моя жена, не ваша!
Аштън леко се усмихна и си тръгна. Когато пресичаше верандата, забеляза двама мъже да яздят към къщата. По-високият от тях му се стори познат, но не можеше да си спомни къде го е виждал вече. Може би на някой от своите параходи, или бе член на някой екипаж? Аштън вдигна рамене. Беше безсмислено да се опитва да си спомни всички лица, които постоянни идваха и си отиваха. Бяха просто твърде много.
Лианор реши, че е чакала достатъчно дълго в каретата. Беше горещо и задушно, и тя не знаеше кога точно ще се върне Малкълм. По горната й устна избиха ситни капки пот, а муселинената й рокля лепнеше на гърба. Каретата стоеше до тротоара, точно там, където Малкълм й беше поръчал да чака, но нямаше никаква сянка и на конете им беше също толкова горещо, колкото и на нея. Те биеха неспокойно с опашки бръмчащите около тях мухи, ровеха с копита и от време на време мръдваха малко напред.
Лианор слезе от каретата в лошо настроение, без да я е грижа, че беше оставила бонето си там. Тя нареди на Хенри да съобщи на мистър Синклер къде може да я намери. Малкълм беше заповядал да го чака, но тя не искаше нито секунда повече да търпи това изтезание. Кочияшът прие заповедта й с едно кимване и Лианор тръгна към най-близкия магазин.
— Добро утро, мисис Синклер — поздрави я собственикът. — Как сте? Боже мой, доста време вече не съм ви виждал.
Лианор се опитваше да си спомни мъжа, но както винаги не се сещаше откъде я познава той. Почти колебливо го попита.
— Вие ме познавате?
— Но да. Мисля… — Търговецът изглеждаше малко несигурен, когато продължи: — Смятах, че сте мисис Синклер. Не е ли така?
— Така е — отвърна спокойно Лианор. — Мисля, че да.
Объркан от отговора й, мъжът я разгледа по-подробно.
— Не се ли чувствате добре, мадам?
Тя отново си завея с кърпичката.
— Вероятно е от горещината.
Мъжът посочи няколко стола до стената в дъното на магазина.
— Не искате ли да си починете малко?
— Не. Днес седях достатъчно. — Тя смекчи отказа си с една усмивка. — Чаках в каретата завръщането на мъжа си. Вероятно сделките му продължават малко по-дълго, отколкото е очаквал.
Мъжът се усмихна и кимна.
— Известно ми е как става това понякога.
Тя се огледа и размисли как да попита за името му, без да разкрие заболяването си. Той и без това явно намираше поведението й за доста странно.
— Възнамерявам да водя нещо като дневник и да пиша в него за всеки, когото познавам тук, в Билокси.
Действително сериозно я занимаваше тази мисъл, за да види дали няма да попадне на някакви имена, които биха извикали забравени спомени.
— И, разбира се, ще спомена и вас в него. Затова се питах дали бихте ми казали по букви името си.
— Б-л-е-к-у-е-л — каза той гордо буква по буква. — Д-ж-о-у-з-е-ф Блекуел.
Тя се изчерви леко, повея си с кърпичката и се засмя. Би предпочела да беше някое по-сложно име, защото сега той май ще я помисли за доста глупава личност.
— Да, точно както си мислех.
— Щом като смятате да изпълните дневника си с хора от Билокси, вероятно имате намерение да останете доста време тук — рече Блекуел.
— О, да — отговори тя. — Поне съпругът ми не е споменавал, че ще отидем скоро другаде. Освен това баща ми живее при нас.
— Ах, така ли? — Блекуел вдигна изненадано вежди. — Как сте успели да го убедите да обърне гръб на Англия? Бяхте споменали, че мрази Щатите и ги нарича винаги „колониите“.
Тя вдигна рамене.
— Вероятно просто е променил мнението си.
Търговецът кимна с разбиране.
— Сигурно не е издържал да бъде разделен от семейството си. Понякога е трудно за един баща да приеме, че дъщеря му има по-други разбирания от него самия. Трябва да е било истински удар за него, когато сте решили да живеете тук. Между другото, как е сестра ви?
По лицето на Лианор се появи тъжен израз, когато се сети отново за малкото момиче от видението си.
— Тя е мъртва.
— О, съжалявам наистина, мисис Синклер. — Блекуел снижи съчувствено гласа си. — Нямах никаква представа… — Той поклати тъжно глава. — Първо съпругът ви, след това сестра ви. Възхищавам се от вашата смелост след всичките тези удари на съдбата.
Тя го погледна учудено.
— Моят съпруг?
Блекуел отвърна на погледа й, също толкова учуден.
— Как така… да, но вие бяхте овдовяла, когато дойдохте в Билокси. — Той се почеса объркано по главата. — Най-малкото, така си мислех. Вие ми бяхте казвали нещо такова, но естествено може и да се заблуждавам. Никога не сме разговаряли много дълго, само от време на време по няколко думи. Минало е едва един месец, откакто чух за брака ви с мистър Синклер.
Бъркотия от най-различни картини връхлетя Лианор. Между размитите, неясни фигури тя позна инстинктивно само една, на баща си, въпреки че беше само една сянка. Той стоеше пред нея с протегнати ръце и я викаше да иде при него, за да я утеши. Появи се друга фигура и като че искаше да я побутне към възрастния мъж. Това бе Малкълм.
— Ето къде си била!
Премигвайки, тя се обърна, и видя Малкълм, забързан към нея. В момента й беше трудно да отдели реалното от нереалното. В представата си видя как една силна мъжка ръка го удря по гърба.
— Не знаех, че смяташ да напускаш каретата — каза той с остра нотка в гласа. — Разтревожих се. Ей така просто да тръгнеш!
— Съжалявам, Малкълм — промълви тя. — Не исках да те обезпокоявам, но в каретата беше толкова горещо.
Малкълм забеляза, че мистър Блекуел ги наблюдава любопитно, и обясни с неохота:
— Жена ми беше болна. Надявам се, че не ви е притеснила много. — Той пренебрегна смутения поглед, който Лианор му хвърли. — Тя е малко объркана в последно време и много неща не може да си спомни.
— Съжалявам да чуя това — отговори учтиво Блекуел.
Малкълм се усмихна сковано.
— Извинете, ако обичате, трябва да продължим. Уговорил съм се с баща й, а вече закъсняваме. Приятен ден, сър.
Той придружи Лианор навън, като стискаше здраво, почти до болка, ръката й, и й помогна да се качи в каретата. Леко намръщен, седна до кея.
— Нали ти казах да чакаш тук!
— Беше ми страшно горещо — отговори тя с растящ гняв. — И освен това ти се забави. Мисля, че искаше да те придружавам само защото се страхуваше, че в твое отсъствие Аштън може да се приближи до мен.
— Не ме е страх от него — промълви Малкълм.
— Не разбирам въобще защо настояваше да остана тук в каретата. Поговорих си много приятно с мистър Блекуел.
— А, така ли? — Той й хвърли студен поглед. — Че какво толкова може да ти разкаже старецът?
— Нещо много интересно. — Върху млечнобялото й лице падна сянка. — Защо никога не си ми казвал, че съм била вдовица, когато сме се срещнали?
Малкълм намръщи ядосано вежди.
— Мислех, че това ще те обърка още повече. Затова и се опитах да те запазя от клюките тук в града. Не знаех каква травма би могло да ти причини това. И какво още ти разказа твоят любезен бакалин?
— Нищо друго. Ако се съди по думите му, той не ме познава особено добре. Та ние разговаряхме твърде кратко, аз не седях дълго там.
Малкълм се отпусна назад, свали шапката си и избърса с носна кърпа потта от челото си.
— Боже мой, каква горещина — каза той малко по-меко. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Задържаха ме и просто не можах да се откъсна.
Но любопитството на Лианор не беше още задоволено и тя продължи да разпитва:
— Знаеш ли нещо за първия ми мъж?
Малкълм сви безразлично рамене.
— Мисля, че е умрял наскоро след сватбата ви от някаква тежка треска. Не си спомням вече какво ми беше разказала, освен че е живял на някакъв остров в Карибско море.
— А името му? Не помниш ли името му? — настояваше Лианор.
Малкълм подсуши лентата от вътрешната страна на шапката си и й хвърли недоверчив поглед.
— Камерън Ливингстън — отговори той.
— Ливингстън… Ливингстън… — Тя заповтаря името и реши, че звучи познато. Намръщи чело, когато се опита да съчетае собственото и фамилното име. — Лианор Ливингстън! Да! Чувала съм вече това. — Тя се засмя щастливо. — Може би най-после ще започна да си спомням. О, би било толкова хубаво, ако знаех отново всичко от миналото.
Малкълм я наблюдаваше с безцветна усмивка.
— Измина доста време от нещастния случай. Започвам да се питам дали паметта ти изобщо ще се върне някога и дали ще си спомниш отново какво означавахме един за друг.
— Вече си спомням повече неща, отколкото когато пристигнах — каза Лианор. — Напредвам, макар и бавно.
Малкълм посегна към плоското куфарче, което беше захвърлил на отсрещната седалка.
— Тук има някои документи, баща ти иска да ги подпишеш. Ще се срещнем с него след малко. В състояние ли си да сториш това?
— Не може ли да го отложим за утре? — попита тя, напълно изтощена от горещината. — В момента никак не ми е до четене.
— Няма нужда да ги четеш, любима. Баща ти се е погрижил за всичко.
— Баща ми ме е научил да разчитам само на себе си. — Тя наведе глава и се зачуди как е стигнала до тази мисъл.
Малкълм въздъхна нетърпеливо.
— Наистина, Лианор, документите не са толкова важни, че да трябва да ги прочетеш от край до край.
— Не желая да говоря повече по този въпрос сега, Малкълм — отговори тя решително. Не обичаше, когато той се опитваше да упражнява натиск върху нея. — Ако баща ми иска, нека донесе документите вкъщи, там ще ги прегледам. Не мога да ти обещая нищо повече.
Той й отвърна с презрителен смях.
— В последно време си станала доста високомерна, особено след като приятелят на чернилките се настани почти под верандата ни. Не забравяй, че аз съм твоят мъж, а не Аштън Уингейт. Трябва да се отнасяш към мен с нужното уважение.
Лианор го погледна учудено. Нямаше никакъв повод за внезапното му лошо настроение, особено след като сам каза, че документите не са особено важни.
— Малкълм, аз само те моля да прочета предварително това, което трябва да подпиша.
— Това е направо обидно. Изглежда, нямаш никакво доверие в мен, както и в баща си. А ние ти желаем само доброто.
— Още преди години баща ми ме научи да проверявам всичко лично.
— По дяволите баща ти!
— Малкълм! — Смайването й растеше с всяка минута. — Не виждам никаква причина да избухваш по такъв начин.
— Аз пък виждам! — кресна й той. — Моля те за една съвсем проста работа, а ти отказваш. Бас държа, че ако беше тук твоят драгоценен мистър Уингейт, щеше да се претрепеш, за да изпълниш желанията му.
— Ти просто ревнуваш — отговори спокойно тя.
— А нямам ли право? Ако можеш, щеше веднага да прибереш този кучи син в леглото си.
— Малкълм, отиваш твърде далеч — предупреди го тя.
— Защо? Защото го наричам кучи син, а теб — курва?
Лианор гневно пое въздух, сграбчи дръжката на чадърчето си и почука с него по малката вратичка зад кочияша.
— Хенри, моля те, остави ме тук — каза тя, когато врата се отвори. — Имам да правя още някои покупки.
— Никакво слизане! — възпротиви се Малкълм. — Ще те откарам вкъщи.
— Тогава трябва първо да ме убиеш, Малкълм. Ако не ме оставиш да сляза, ще ти направя такава сцена, че няма да можеш никога вече да се покажеш в града.
Тя говореше бавно и отчетливо, а решителността в очите й не оставяше никакво съмнение в неприятните последици.
— Слезеш ли, ще се прибираш пеша! — заплаши я той.
— С удоволствие! — гневно го изгледа Лианор. — Махай се от пътя ми, и то веднага!
Със зачервено от яд лице тя блъсна вратата. Без да хвърли поглед назад, отвори чадърчето си и прекоси прашната улица.
— Отвратителен грубиян! — мърмореше си тя. — Просто не разбирам защо въобще съм се омъжила за него! По-добре никога да не бях го срещала!
Лианор тръгна по тротоара и бързо отмина няколко магазина. Един висок хубав мъж, който се беше облегнал на една стена, свали галантно шапката от главата си и очите му блеснаха от възхищение.
— Добро утро, мис. Мога ли да ви помогна с нещо?
Тя не му обърна внимание, но щом го отмина, той тръгна подире й. С удоволствие разглеждаше хубавия й гръб, окото му на познавач разсъбличаше стройното й тяло под елегантната рокля. Когато Лианор погледна мрачно през рамо, той се ухили. Следващата витрина беше на бръснарския салон. Бръснарят, който тъкмо сапунисваше един клиент, подсвирна дълго и одобрително, като я видя.
— Гръм и мълнии, каква червенокоса кукла! — каза той. — Огнена като пипера, който садят каюните в Луизиана.
Клиентът вдигна глава, за да види за кого говори бръснарят, и позна мярналия се профил.
— Лиарин!
Той скочи от стола, дръпна кърпата от раменете си и избърса пяната от лицето си. Пътем обърна няколко стола и разблъска другите клиенти. Хвърли на коленете на един от тях влажния пешкир.
— Сакото ви, сър! — извика след него бръснарят. — Забравихте си сакото!
— Ще си го взема после — отвърна през рамо Аштън. Затича се след забързаната жена и с това привлече вниманието на контето, което вървеше след нея. Когато Аштън мина покрай него, той се спря и ядосано подпря ръце на хълбоците си.
Лианор усети как една ръка легна на рамото й. Светкавично се обърна и тъкмо се канеше да стовари чадърчето си върху главата на нахалника, когато позна веселото усмихнатото лице.
— Аштън! Ти пък какво правиш тук?
— Последвах теб и Малкълм до града — призна той — и като ви видях да се качвате в каретата, реших да се обръсна.
Тя се засмя и избърса ивица пяна от врата му.
— Май не си оставил време на бръснаря да си свърши работата докрай.
Аштън прекара ръка по брадясалото си лице.
— Тази сутрин бързах — извини се той и се огледа. — Какво правиш тук? Къде е каретата?
— Изпратих я вкъщи заедно с Малкълм.
В очите му се появи заинтересованост.
— И Малкълм те остави тук сама?
— Предполагам, че баща ми е някъде наоколо. — Тя вдигна рамене. — Въпреки че ми е все едно.
Аштън отстъпи встрани, сложи ръка на гърба й и направи с другата широк полукръг.
— Ако ми позволите да си взема сакото, мадам, за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, където желаете.
Хубавецът, който беше последвал Лианор, все още стоеше разкрачен насред тротоара. Малката си струваше една караница. Той нямаше намерение да се махне от пътя й. Аштън отвърна на предизвикателния му поглед със заплаха в очите и преведе Лианор покрай живата преграда. Когато тя отмина напред, с рязко движение на лакътя той сръга натрапника в ребрата.
— Разкарай се, ако ти е мил животът! — изръмжа тихо, защото не възнамеряваше да позволи на другия да му обърка сметките. — Тази дама е моя.
Мъжът си пое дъх и сграбчи Аштън за рамото.
— Аз я видях пръв…
Върхът на светкавично затворения чадър го улучи право в хълбока. Той нададе дрезгав вик и реши, че тези двамата са твърде войнствени за него.
— Щом настоявате… — промърмори той и разпери ръце в знак, че се отказва от всякакви претенции към хубавата самка. Тя явно вече беше направила своя избор.