Любимият непознат

Десета глава

Нежните цветове на настъпващото разсъмване нахлуваха от изток на сияйни талази по небето. Огряваха с розов блясък пенестите гребени на вълните и караха Лианор да разтвори сърцето си за красотата на утрото. Тя решеше косата си, застанала на верандата, за да вижда по-добре прибоя. Прислугата приготвяше вече закуската в кухнята. Иначе в къщата край брега цареше тишина, с изключение на приглушеното хъркане от стаята на Робърт Самъртън. В мислите си тя го наричаше „Робърт“ или „мистър Самъртън“, а не „татко“, защото не си спомняше за него и не можеше да го почувства близък. Беше чисто и просто Робърт Самъртън. От разказите на Аштън беше разбрала, че е човек с труден характер, но не беше подготвена за увлечението му по уискито. Започваше всяка сутрин със солидна порция бренди в кафето, и от този момент алкохолът го съпътстваше през целия ден.

Свеж бриз лъхна на верандата и изду пеньоара й. Лианор дълбоко пое ухаещия морски въздух. Беше едва от четиринадесет дни тук, но й се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто напусна Бел Шен. Доста дни беше прикована на легло, в полусъзнание, бълнуваща, докато температурата спадна най-сетне и тя можа да стане и да се запознае с къщата, обитателите и близката околност. Разбра, че някога много е обичала тази къща и се е чувствала добре в нея. Всеки ъгъл, всяка завеса, всяка покривка за маса й бяха познати; когато погледнеше през прозореца, виждаше дърветата в лятната им зеленина, но знаеше, че ги познава и в пъстрия блясък на есента, и в студената зимна голота. Шумът на прибоя я изпълваше с чувство на задоволство, а видът на морските птици, които се спускаха стремително, за да грабнат храната си от разбиващите се вълни, караше сърцето й да се разтваря. Понякога седеше до прозореца и наблюдаваше светлите петна по повърхността на водата. Те се носеха към сушата, нарастваха все повече и се превръщаха в големи кораби с бели, блестящи на слънцето платна. А ако минеха достатъчно близко, тя имаше чувството, че усеща люлеенето на палубата под краката си и морския вятър в косите си. Понякога й се струваше, че един мъж се притиска до гърба й и силни, загорели от слънцето ръце я прегръщат.

Лианор въздъхна и се върна в стаята. Напоследък не можеше да мисли за нищо друго, видението се промъкваше непрекъснато в ума й. Не я облекчаваше и това, че знаеше кой стои зад всяка казана дума, зад всяка съзнателна мисъл. Все по-ясно разбираше, че човек не е в състояние да пренебрегне копнежите на сърцето.

Тя седна на малкото си писалище и се опита отново да напише писмо, с което да обясни на Аштън защо е трябвало да постъпи така. Но въпреки усилията не й хрумваха логични и убедителни доводи, а думите не искаха да се леят изпод перото й.

Лианор поклати недоволно глава, облегна се назад, опитвайки се да се съсредоточи. Мислите й се гонеха като деца насам-натам, но избягваха пътя, по който искаше да ги насочи. Тя завъртя разсеяно писалката между палеца и показалеца си и се загледа в играта на светлините и сенките по сребристобялото перо. От дълбочината на паметта й се появи едно лице със силни и привлекателни устни, които се разделяха, за да срещнат нейните…

„Аштън!“ Тя само прошепна името, но фантазията й извика луди, смели видения. Имаше чувството, че усеща как ръката му се промъква под роклята й, обхваща гърдата и нежно гали върха й с палец. В нея топло се надигна възбудата. От устните й се отрони безсилен стон. Лианор захвърли писалката на масата и се изправи. Започна да се разхожда нервно из стаята. Бузите й бяха зачервени и сърцето й биеше силно. Ето че не успя да се овладее и разумът й отлетя. Започна да се пита дали отвъд вратата към паметта й не стои своенравната Лиарин и не чака възможността да влезе и да поиска тялото й, душата й.

Високото огледало в ъгъла отразяваше образа й и тя се спря, за да се огледа, преди да продължи неспокойната си разходка. Съзнаваше, че докато копнее така отчаяно по Аштън, не би се примирила да бъде жена на Малкълм. Беше разбрала, че мнимият й мъж няма намерение да отиде другаде на квартира. Стаята му беше близо до нейната и Лианор всяка вечер слагаше резетата на всички врати и прозорци. Горещината и задухът в стаята й ставаха почти непоносими, но тя не смееше да проветрява, за да осигури спокойствието си.

Следеше с недоверие всяка негова крачка, защото той идваше и си отиваше тайно като безплътен дух. Когато поискаше, прекосяваше помещенията, без тя да усети присъствието му. Понякога установяваше, че я наблюдава внимателно и разбираше как се чувства мишката пред някоя гладна котка.

Очите му можеха за част от секундата да я разсъблекат гола, ленивият му, самоуверен поглед подсказваше и други способности, за които й беше неудобно дори да си помисли. Явно му харесваше да демонстрира своята мъжественост, за да я примами по най-краткия път в леглото. Панталоните му бяха скроени по-широко от тези на Аштън, но бяха силно опънати по мускулестите му хълбоци и по бедрата и си личеше, че не носи нищо отдолу. Един явно преднамерено търсен ефект, който засилваше предпазливостта й. Сега тя всяка вечер барикадираше допълнително вратата си със столове, в случай че му хрумнеше да опита с физическа сила. Тя знаеше, че все някога ще трябва да се подчини на съдбата си и на този паун, но в момента предпочиташе да го държи на разстояние, поне докато успееше да прогони Аштън от сърцето си.

Постепенно започна да усеща, че у всеки от двамата има нещо, което напомняше за другия, но все още не беше открила какво е то: външният вид, поведението или характерът. Аштън беше чувствен и с гореща кръв, но мъжката му сила действаше по-изтънчено от тази на Малкълм. Може би и възрастта му беше причина за неговата вежливост, но дори само с беглата си усмивка и с погледа на прекрасните си очи той излъчваше огромна мъжка привлекателност и същевременно оплиташе сърцето й с момчешкия си чар. Аристократичните черти на лицето и маниерите на принц го издигаха далеч над другия.

Впрочем Малкълм също притежаваше известен чар. Външният му вид беше добър, а понякога нещо в лицето му й напомняше за Аштън, но когато разгледаше подробно широките скули и месестите устни, не й се удаваше да открие тази прилика. Не се съмняваше, че може да е събуждал плътски желания у някои жени и изглежда, той целеше точно това с предизвикателното си държание. У него имаше някаква суровост, която се проявяваше, когато Робърт Самъртън пиеше твърде много или започваше да става досаден с безкрайните Шекспирови цитати. Тогава устата му се втвърдяваше, а очите му добиваха студен израз. Ядът му беше напълно разбираем, защото Самъртън понякога можеше да изкара и светец от търпение. Тя самата реагираше много остро, когато той се опитваше да злослови по адрес на Аштън и често изпитваше желание да му отговори с думи, които не би забравил лесно. Щом се осмеляваше да клевети Аштън Уингейт, би трябвало да му се напомнят и неговите собствени грешки.

Силният тропот на конски копита пред къщата откъсна Лианор от мислите й. Тя отиде до прозореца и видя карета, която се носеше по алеята към дома. Можеше да е само Малкълм, защото единствено той заставяше кочияша да кара с такава убийствена бързина. Градусът на възбудата или яда му винаги можеше да се познае по скоростта на каретата, но обикновено не му беше необходим специален повод, за да накара да шибат конете до края на силите им. Той беше просто пристрастен към високите скорости и колкото по-бързо препускаха конете, толкова по-добре се чувстваше.

Фактът, че беше използвал каретата в толкова ранен час, показваше, че беше прекарал нощта другаде. Лианор ни най-малко не се разстрои от това, само се питаше къде и в чия компания може да е бил. Предната вечер, малко след като Самъртън напусна имението с каретата си, той самият беше заминал на кон за града. Доста по-късно Самъртън се беше върнал пеша и се бе прибрал със залитане в стаята си. Сега Малкълм седеше в каретата, а конят му беше завързан отзад.

Тя чу тропота на ботушите му по верандата, трясканото на предната врата, от което издрънчаха всички прозорци в къщата, след това бързите му стъпки нагоре по стълбата. Когато го чу шумно да крачи по коридора, се подготви за голяма разправия, макар да не знаеше каква е причината. Но за нейна изненада той се спря пред отсрещната врата. Без да почука, блъсна вратата и нахлу в стаята на Самъртън. Ако гръмотевичното му влизане не беше събудило възрастния мъж, това стори силният рев, който се разнесе веднага след това. След кратка размяна на реплики на висок тон двамата мъже понижиха гласове и само от време на време гневните крясъци на Малкълм показваха, че той далеч не се е успокоил. Лианор не мислеше, че баща й може да раболепничи пред някого. Ядосваше се, че той не прекъсва потока от ругатни и не отвръща на нападките. А още повече я смущаваше пренебрежението, с което Малкълм се отнасяше понякога към Самъртън. Баща й можеше и да се примирява с това, но не и тя!

Закопча пеньоара си, излезе и почука на отсрещната врата. Тя рязко се отвори и Лианор застана срещу Малкълм. Очите му горяха и изглеждаше все още разгневен, но изразът на лицето му моментално се промени. За миг погледът му обходи извивките на тялото й, зле прикрити от пеньоара. После отстъпи встрани и я покани в стаята.

— Влез, мила — каза усмихнато той. — Тъкмо имах малък разговор с баща ти.

— Нямаше как да не чуя — отвърна сухо тя.

Малкълм повдигна вежда, защото укорителният й тон не му беше убягнал.

— Може би трябва да ти обясня. Баща ти направил голяма обиколка из всички кръчми и забравил къде е накарал кочияша да го чака с каретата. Не само че се наложи цяла нощ да търся него и каретата, но трябваше да изслушам и някои от неприятните слухове, които дължим на този впиянчен самохвалко.

Лианор погледна към леглото, където се беше свил Робърт Самъртън. Жалка картина! Раменете му бяха увиснали, беше навел засрамено глава. Поведението му беше напълно непонятно. Много по-естествено би й се сторило, ако заради тези обидни думи той посочеше на Малкълм Синклер вратата. Напоследък много пъти я беше ядосвал, но все пак беше неин баща и тя почувства силен подтик да го защити.

— Ще ти бъда много задължена, Малкълм, ако не забравяш, че говориш с баща ми. Това е моята къща и тъй като все още не си спомням за теб като за свой съпруг, приемам те по-скоро като гост. Не ме интересува какви слухове е пуснал. Настоявам да се отнасяш към него с малко повече уважение. Ако това не е по силите ти, ще трябва да те помоля да си вървиш, и то веднага.

Очите на Малкълм станаха сурови, когато срещна погледа й, и явно се канеше да й отговори остро, но преглътна и отвърна със скована усмивка:

— Извинявай, любима. Ще се опитам занапред да проявявам повече уважение. Само бях загрижен за репутацията ни тук, в Билокси, и се страхувах, че баща ти може да я е накърнил.

Лианор го удостои с хладна усмивка, без да му отвърне. Робърт Самъртън изглеждаше съвсем объркан от това, че тя го беше защитила, и я гледаше с тъжни, зачервени очи. Бузите му бяха сбръчкани, а кожата под мекушавата му брадичка висеше отпусната. Долната му челюст бе покрита със сива четина. Ризата, с която явно беше спал, бе мръсна и смачкана. Ставаше все по-нервен под изпитателния й поглед, взе да приглажда гънките по жилетката си и се огледа неспокойно за бутилка с уиски. Но не откри никъде своята радост и спасение.

— Аз… ами… — Той облиза с надебелял език сухите си напукани устни и се изкашля продължително. — Не исках никому да причинявам неприятности и мога да разбера, че Малкълм ми се сърди. Няма нужда да се заяждаш с него, мила. За всичко съм виновен аз. Не трябваше да се забравям до такава степен.

Тя хвърли кос поглед към Малкълм, забеляза доволната усмивка на лицето му и изпита желание да я изтрие с някоя остра реплика. Мразеше нахалството и сладострастния израз в очите му, когато се спираха на гърдите й. Страхът, че може наистина да види нещо през тънкия пеньоар, я накара да се извини и да се върне в стаята си.

За голямо нейно неудоволствие няколко секунди по-късно двамата я последваха. Малкълм държеше в ръка плоско куфарче за документи. Баща й се спъна и едва успя да се подпре на писалището, на което седеше тя. Когато забеляза въпросително смръщеното й чело, той закърши смутено ръце и побърза да обясни:

— Аз… е… Малкълм… е, да… той иска да обсъди някакъв делови въпрос с теб, детето ми. — Преглътна тежко и погледът му затърси нещо за пиене.

Лианор посочи с писалката към скрина.

— Там има гарафа със студена вода, ако си жаден.

Самъртън с мъка успя да потисне треперенето на ръката си. Докато наливаше, ясно се чуваше звънтенето на гарафата в ръба на чашата. Изпи една голяма глътка и потръпна от отвращение. Когато вдигна очи, забеляза презрителната усмивка на Малкълм. Зачервените му бузи потъмняха още повече и той остави засрамено чашата.

Малкълм прикри неодобрението си зад маската на мила доброжелателност и се приближи към писалището. Наведе се да целуне Лианор, но тя обърна бързо глава и устните му докоснаха бузата й. Погледна я учудено, когато тя се изправи рязко и застана така, че писмената маса да ги разделя.

— Какво искаш да обсъдиш с мен?

Малкълм сложи плоското куфарче на плота на масата и извади куп книжа.

— Тази сутрин се срещнах в града с нашите адвокати и те ми дадоха тези документи, за да ги подпишеш.

— Добре, остави ми ги, ще ги прегледам през деня.

Малкълм започна несръчно да върти документите в ръце и се покашля. Тя го погледна ядосано и запита:

— Да не би нещо да не ти допада?

— Не, не, само че адвокатите искаха да ги получат още днес следобед. Баща ти ги прегледа подробно и даде вече съгласието си. Няма нищо особено важно, само някои незначителни неща, които трябва да се дооправят.

— Щом се налага да ги върнеш толкова бързо, мога и веднага да ги прегледам. Няма да отнеме много време. — Лианор протегна ръка, но той бързо прибра документите.

— Всъщност — каза Малкълм и ги сложи обратно в куфарчето — дошъл съм да взема баща ти, за да подпише в присъствие на адвоката. Но не искахме да те оставяме сама с прислугата и си помислихме, че подписът ти може да ни спести едно съвместно пътуване. — Той затвори капака на куфарчето.

Робърт Самъртън излезе на верандата. Той трепна, когато слънцето огря лицето му. Бързо се дръпна в сянката на вратата и се подпря, за да не загуби равновесие.

Плъзна поглед над морето и изведнъж се сепна.

— Какво, по дяволите, е това?

Малкълм стисна куфарчето подмишница и се запъти също към двукрилата врата.

— Хайде, ела, трябва да побързаш с обличането, ако искаш да… — Той проследи погледа на Самъртън и изхвръкна на верандата. — По дяволите!

Лианор се питаше какво им става на двамата мъже и се присъедини към тях. Видя с учудване облаците черен дим, които два високи и стройни комина бълваха сред морето. Един речен параход, боядисан в черно, бяло и златно се бореше с неспокойните вълни. Още докато гледаха натам, от предната и задната част на кораба бяха спуснати котви и параходът спря на двеста метра от брега, точни срещу къщата.

— „Речната магьосница“! — Устните на Лианор изрекоха беззвучно думите. Нямаше нужда да разчита буквите от страни на парахода, за да го познае.

Колелото спря да се върти и корабът застана неподвижно. Една висока фигура излезе от рубката, направи няколко крачки и се спря с ръце на хълбоците, за да се взре в къщата насреща. Коленете на Лианор омекнаха, когато позна мъжа. Не можеше да сбърка самоуверената стойка, на която така често се беше възхищавала с любящи очи. Сърцето й започна силно да бие, дишането й се учести. Обзе я безгранично ликуване.

— Не може да бъде! — Малкълм Синклер се озъби като разгневен плъх. — Аштън Уингейт, този кучи син. — Той хвърли обвинителен поглед към Робърт Самъртън, но последният само вдигна рамене. Тогава погледна Лианор, в очите му гореше ревност. — Знаеше ли за това? Ти ли го повика? — Очите му се насочиха към малката писмена маса, на която все още лежаха хартията за писане и пачето перо. — Писала си му! Ти си го уведомила къде сме!

— Не, не съм му писала. — Лианор поклати глава. Не смееше да покаже чувствата, които преливаха в нея. Радост! Възбуда! Щастие! Те бушуваха в жилите й и се смесваха в дива екзалтация. Аштън беше тук! Аштън беше тук! Повтаряше си постоянно името му. Той беше дошъл и беше вдигнал флаг, за да покаже кой е, гордо и смело обявяваше на всички, че е негова, че няма намерение така лесно да се откаже от нея.

— Но тогава как е могъл… — Малкълм не довърши изречението. Погледна остро Лианор. — Той знаеше ли, че имаш къща в Билокси?

Лианор вдигна рамене и разпери ръце, за да го увери и невинността си.

— Да. Аз бях тази, която не знаеше.

— Трябваше да се сетя, че ще те намери — промълви тихо Малкълм. — Този негодник ни откри, както кучето подушва някоя разгонена кучка. Знам вече какво иска. Иска да те отвлече. — Малкълм посочи заплашително с пръст към кораба край брега. — Но няма да остане за дълго, гарантирам ти това! Ще извикам шерифа и ще се погрижа да изчезне от там!

Самъртън се отпусна бавно на един от столовете на верандата и каза:

— Нищо не можеш да направиш, Малкълм. Човекът не е нарушил закона. Ако слезе на наша земя, можем да накараме да го арестуват, но откритото море принадлежи на всеки, който е достатъчно смел да плава по него.

Малкълм напусна с широки крачки верандата и стаята, и се върна след малко с една двуцевка.

— Само да се опита да слезе на брега! Ще го застрелям, преди да е изсипал водата от ботушите си.

Радостното чувство на Лианор изчезна. Не можеше да се предвиди какво ще стори Малкълм в омразата си, а гневът му надали щеше да е намалял, когато двамата мъже се срещнеха. Трябваше да предупреди Аштън да не слиза на брега, но как?

— Единственият недостатък на огнестрелните оръжия е — промърмори Самъртън, — че човек никога не знае доколко ги владее другият. Казаха ми, че не е за препоръчване да се закачаш с Уингейт. Ако е толкова добър стрелец, както разправят, бъди по-предпазлив.

Лианор погледна изненадано баща си. Тя си спомни как беше хвалил през онзи следобед в Бел Шен способностите на Малкълм като стрелец. А сега го предупреждаваше да внимава. Всъщност каква игра играеше той?

— Може и да е добър — изфуча Малкълм, — но вероятно не е чак толкова. — Той поглади самодоволно цевта на оръжието. — Аштън Уингейт трябва да обърне веднага проклетия си кораб и да отплава незабавно за Ню Орлиънс. Иначе ще се разправя с мен.

— Да не смяташ да наблюдаваш непрекъснато кораба? — попита го учудено Самъртън.

Малкълм му хвърли мрачен поглед.

— Не, ти ще ме сменяш от време на време.

Самъртън вдигна рошавите си вежди, след това се намръщи.

— С удоволствие ще си отварям очите вместо теб, но пушкалото не взимам в ръка. Понятие си нямам от огнестрелни оръжия.

Малкълм се усмихна злобно:

— Не се грижи, това удоволствие запазвам за себе си.

Тръпки побиха Лианор, в стомаха й се образува студена буца. Попита предпазливо:

— Няма да го убиеш наистина, нали?

Малкълм отговори студено:

— Това не би било никакво убийство, миличка. Аз съм в правото си да защитавам своята собственост, а няма съмнение какво иска този тип. Той е тук, за да те отнеме от мен.

— Остави ме да поговоря с него — предложи тя. — Ще се върне, като му обясня, че съм тук по своя воля.

Малкълм се изсмя подигравателно.

— Достатъчно съм слушал за този мистър Уингейт. Никой не може да го спре, ако наистина желае да получи нещо. — Той тръгна покрай перилата на верандата, без да изпуска из очи кораба в открито море. — Трябва да призная, бива си го този тип. Да се закотви точно там, откъдето може да ни наблюдава! — Малкълм все повече се вбесяваше и започна да заплашва кораба с юмрук. — Я вижте! Той има даже далекоглед!

Самъртън примигна със зачервените си очи, за да не изтърве тази нова провокация. Дългият месингов цилиндър, който Аштън беше доближил до окото си, го накара да възкликне:

— Боже мой, наистина има!

Лианор също гледаше непрекъснато към Аштън. Почти усещаше, как я наблюдава през далекогледа. Бузите й пламнаха, но това нямаше нищо общо с утринната жега.

Малкълм изскърца със зъби.

— Бих искал да имам оръдие тук! Щях да го гръмна този проклет идиот сред водата и щях да се радвам, като го гледам как потъва, разкъсан на хиляди парченца.

Лианор направи нов отчаян опит.

— Може ли да му изпратя поне писмо?

— Не! — изрева Малкълм. — Да си стои там, докато обмисля как да се отърва от него! След това ще се погрижа да не може никога вече да ни досажда. Аштън Уингейт скоро ще разбере кой от нас двамата е по-силен.

На радостта и щастието, както и на приливите, не може да се устои. Щом мъжете престанаха да обръщат внимание на Лианор, отново я обзеха възторжени чувства. Мисълта, че Аштън толкова държи на нея, та е дошъл чак тук, я опияни. Забрави притеснението, предизвикано от заплахите на Малкълм, и се отдаде изцяло на радостта, че Аштън е наблизо. Притисна с две ръце устата си, за да не избухне във весел смях. Раменете й се разтресоха, толкова силен беше поривът. Мегън тъкмо оправяше стаята. Лианор не искаше да показва чувствата си пред прислужницата. Но не й беше лесно да крие радостта си, особено когато жената изпитателно я поглеждаше в очите, сякаш усещаше промяната. След известно време Мегън полюбопитства съвсем открито:

— Добре ли сте, мадам?

Лианор с усилие прикри усмивката си, кимна бързо и отпусна ръце в скута си.

— Да, защо?

Мегън нацупи устни, гледайки господарката си. През последните седмици беше наблюдавала внимателно младата жена и със загриженост беше забелязала, че тя се подчинява на съдбата си и в присъствието на мъжете се държи послушно, както се очакваше от нея. Но когато бе сама в стаята си, тя стоеше нещастна на прозореца, като че копнееше за друг живот. Сега, напротив, очите й играеха оживено и за пръв път от пристигането си в Билокси господарката изглеждаше наистина щастлива. Високите гласове на верандата се чуваха из цялата къща и Мегън разбра, че на кораба има някакъв мъж, който възнамерява да вземе със себе си госпожата. Доколкото можеше да прецени от промените в господарката, едва ли щеше да му се наложи да употреби сила за това.

— Няма нужда да се страхувате от мен — увери тя Лианор. — Не съм шпионка на мистър Синклер.

Лианор погледна жената, малко уплашена от прозорливостта й. Нямаше намерение да разкрива тайните на сърцето си и запита невинно:

— За какво говориш, Мегън?

Прислужницата кимна с глава към парахода.

— Знам, че там чака един мъж, който е дошъл заради вас и така, както грее лицето ви, бих казала, че не сте нещастна от това.

Очите на Лианор се разшириха. Тя се спуска към Мегън, хвана ръката й и каза настойчиво:

— Не бива да разкриваш на никого, че се радвам на присъствието му! На никого! Особено на мистър Синклер и на баща ми. Моля те! Те мразят мистър Уингейт и не знам какво могат да направят, ако научат това.

— Не се притеснявайте, мадам — успокои я Мегън и взе слабата ръка на господарката си. — Аз също съм била влюбена и добре разбирам, какво чувствате.

Лианор не се отказа веднага от предпазливостта си.

— Какво знаеш за мен?

Мегън сви рамене.

— Чух само това, което казваха мъжете. Че сте загубили паметта си и сте мислели, че сте омъжена за друг. — Тя млъкна, когато започна да разбира връзката. — Той е, нали? Този Уингейт е мъжът, за когото сте смятали, че сте омъжена?

Лианор сведе очи, не виждаше смисъл да лъже, още повече че прислужницата четеше по лицето й какво става с нея.

— Да, аз го обичам, въпреки че много се старая да не е така…

— Добре сте се наредили, мадам, няма що!

Лианор бавно кимна. Би било много трудно, ако не и невъзможно да убие в себе си всяко чувство към Аштън.

Малкият часовник на писмената маса отбеляза с нежен звън два часа, а ударите на големия, долу във фоайето, се чуха навред из къщата. Лианор не прекъсна работата си. На сребърната лунна светлина подреди старателно възглавниците под завивката така, че да изглеждат като човешко тяло. Всеки, който хвърлеите поглед в стаята, би помислил, че тя кротко спи в леглото си. Сега можеше да измъкне от къщата и да предупреди Аштън. На вечеря Малкълм отново яростно бе заплашвал и тя реши да не губи нито минута повече. Домашният прислужник беше завързал лодката край брега, когато ходи последния път за риба и Лианор смяташе да отиде с нея до „Речната магьосница“. По нейна молба Мегън беше заела от момчето някои дрехи, но благоразумно не бе попитала за какво й трябват.

Лианор напъха гъстата си червено-златиста коса под един каскет и сбърчи нос, като се видя в огледалото. Една дама никога не би се появила в подобен вид. Ризата нямаше копчета, така че трябваше да я върже на кръста, при което се образува доста дълбоко деколте. Панталоните й ставаха, но платът, стар и износен, беше тънък като хартия. Цепката отпред не се затваряше и те се държаха само на една връв. Общо взето, Лианор имаше доста разпасан вид и ако я хванеха, можеха с право да я упрекнат, че си проси да бъде изнасилена. За да се поприкрие наметна едно износено ленено сако.

Преди да тръгне, допря ухо до вратата към коридора и се ослуша. По силното хъркане, което се чуваше откъм стаята на баща й, разбра, че сутрешният скандал го е накарал да си остане вкъщи. Сега трябваше да се пази само от Малкълм. Той беше този, от когото се страхуваше най-много. Пред него не минаваха никакви извинения. Ако я хванеше, веднага щеше да разбере накъде се е запътила.

Лианор взе чифт сандали, измъкна се на верандата, спря в сянката и се огледа за подозрителни движения. Като не забеляза нищо, продължи бягството си, слизайки предпазливо стъпало по стъпало. Най-долното тихо изскърца, когато се отпусна с цялата си тежест на него. Затаи дъх и зачака да чуе някой заповеднически вик. Но нищо не се случи и когато животът се върна отново в примрялото й от страх тяло, забърза по долната веранда към следващите стълби. Там нахлузи сандалите и изтича приведена по тревата. Тежката лодка беше изтеглена на брега. Тя нагласи веслата на мястото им и с пъшкане я бутна в тихата вода, която милваше пясъка.

На палубата на „Речната магьосница“ горяха много лампи, каютата на Аштън също беше осветена. Лианор се обърна с гръб към светлините и докато гребеше, от време на време хвърляше поглед през рамо, за да се ориентира. Скоро се оказа, че неправилно е преценила разстоянието между брега и кораба. След известно време ръцете й се разтрепериха и я заболяха от необичайното напрежение. Когато най-после достигна целта си, тя се отпусна и зачака да се възстановят силите й, докато лодката леко се удряше о фалшборда на парахода. Но треперенето на ръцете не спираше и изглеждаше, че ще може да се изправи само с огромни усилия на волята. Когато се посъвзе, Лианор реши да се изкатери откъм едно тъмно място в задната част на кораба, където Малкълм и Самъртън нямаше да я забележат, ако случайно погледнеха към „Речната магьосница“. Стиснала въжето, тя се прехвърли през дъските, които защитаваха долната палуба. Завърза въжето за една подпора и се отпусна, напълно изнемощяла. Наблизо нямаше фенери, които биха й разкрили приближаването на друго човешко същество, и мина известие време, докато разбере, че някой се беше надвесил над нея. Напразно се опитваше да се измъкне. Една ръка я хвана за лявото коляно, друга — за яката на сакото. Болезненият натиск на грубите ръце засили още повече паниката й и вместо да обясни присъствието си, тя само удряше сляпо около себе си. Изхлузи се като хлъзгава змиорка от сакото, което остана в ръката на мъжа. Другата ръка обаче затегна хватката около лявото коляно. Лианор залитна напред, но мъжът успя да я улови за ризата. Тя с ужас забеляза как възелът започна да се разхлабва. Шевовете на грубата дреха се впиха в подмишниците й, след това се чу ясен звук от разпаряне и платът се скъса. Със задавен вик тя се сви и кръстоса ръце пред голите си гърди. Опита се отново да се измъкне от преследвача си, преди маскировката й да се разпадне напълно. Мъжът тихо изруга и посегна пак към нея, като я хвана за колана. Дръпна я толкова силно към себе си, че коланът изкара всичкия въздух от дробовете й и я разтърси грубо:

— Кой те изпрати тук, малкия? — изсъска той в ухото й.

„Аштън!“ Заля я чувство на облекчение, когато позна гласа му. Никога не беше чувала по-приятен звук през краткия период от живота си, който помнеше.

— Какво, по… — Силните пръсти отпуснаха хватката. — Лиарин?

Тя усети, че той я разглежда внимателно. Изчерви се и скръсти плахо ръце пред гърдите си.

Аштън с радост установи, че мечтите му бяха станали действителност, но въпреки че облеклото й или по-скоро липсата на облекло не му убягна, той не виждаше никаква причина да действа прибързано.

— Толкова съм щастлив, любима — промълви пресипнало той. — Ела да отидем в каютата ми. Дежурният може всеки момент да се появи, а ние не искаме да те види така, нали?

Тази мисъл наистина никак не се хареса на Лианор.

— Ризата ми… — напомни тя, докато притичваше към кабината му.

Аштън вдигна дрехите и я последва. Тя се спря на вратата и когато той се пресегна покрай нея, за да отвори, така дълго потисканият копнеж я заля с тръпнещо очакване. Затвори очи и опря голия си гръб на гърдите му.

За Аштън това докосване беше като експлозия. Гореща кръв нахлу в слабините му и той пусна на пода ризата и сакото й. Белите й рамене блестяха в златната светлина на осветлението в каютата. Прегърна я и я притегли към себе си. Лек стон се изтръгна от Лианор, когато започна да гали гърдите й. Каскетът й падна от главата, когато се облегна назад, и косите й се разпиляха по раменете. Тънкият панталон беше слаба защита срещу горещата разпаленост на възбудата му. Тя не беше дошла затова, но всяка фибра на нейното същество горещо искаше той да я вземе, да я направи своя. Да го отблъсне, надминаваше и най-големите мъки на ада.

— Не бива… — протестира с тих шепот тя. — Аштън, моля те… сега не трябва да го правим.

— Трябва! — изпъшка той до ухото й и покри шията й с трескави целувки.

Вдигна я на ръце и с две крачки стигна до леглото, онова пристанище, където неотдавна бяха обгръщани от вълните на буйна страст. Положи я на дюшека. Погледът му беше като милувка, когато легна до нея и я прегърна отново. Лианор сложи ръка на гърдите му и обърна глава, за да не загуби разсъдъка си под бурните му целувки.

— Дойдох само да те предупредя, Аштън. — В гласа й прозвуча отчаяние. — Малкълм ще те убие, ако слезеш на сушата. Трябва да си отидеш.

Аштън вдигна глава и погледна надолу към нея. Понякога любовта идваше и си отиваше като неспокойните ветрове, които нахлуваха над крайбрежието; или пък можеше да бъде безкрайна, непобедима за времето, мястото и всички превратности. Аштън познаваше тази любов повече от три години и тя беше самата сърцевина на съществуването му. Редовете, които Лианор му беше оставила, трябваше да го убедят, че тя постъпва правилно, но как можеше да се съгласи с това, когато беше отнесла със себе си и сърцето му?

— Забрави Малкълм и всичко, което ти е казал — отговори той. — Остани при мен, Лиарин, и аз ще вдигна веднага котва. Ако е необходимо, ще те заведа накрай света.

По бузите й се зарониха сълзи.

— О, Аштън, не разбираш ли? Ти искаш нея, а не мен.

— Искам теб, само теб!

— Аз не съм жената, за която ме мислиш, Аштън! Аз съм Лианор, а не Лиарин.

— Паметта ти… — Той се поколеба, обзет от страх. — Възвърна ли се?

— Не. — Тя не се решаваше да го погледне в очите. — Но аз трябва да съм Лианор. Баща ми казва така.

— Баща ти ме мрази, не забравяй това. Той има всички причини да ни държи разделени, стига да може.

— Не би отишъл толкова далеч…

Аштън въздъхна.

— Ако настояваш, ще те наричам Лианор, но това не променя нещата. В сърцето ми ти си моята жена, част от мен самия.

— Трябва да се махнеш оттук — настояваше загрижено тя. — Вдигни котва и иди на сигурно място.

— Ще ме придружиш ли?

— Не мога, Аштън — тихо каза Лианор. — Искам да се върна, за да разбера истината.

— Тогава ще остана и ще се боря за теб, докато този въпрос се уреди веднъж завинаги.

— О, моля те, Аштън, моля те! Не бих понесла, ако ти се случи нещо.

— Твърдо съм решен да остана.

Тя тръсна сърдито глава.

— Ти наистина си толкова упорит, колкото казват хората. Защо не се примириш с неизбежното?

— Неизбежното? — Той се изсмя сурово, обърна се по гръб и се загледа в ниския таван над леглото му. — Три години наред търсих, но не намерих жена, която би могла да заеме мястото ти. Не можах да свикна с необвързания живот на ерген. В слабините ми гореше огън, но не исках никъде да засищам този непрекъснат глад. Може да съм бил обезумял. Може да съм бил луд. Но със сигурност бях безнадеждно и отчаяно влюбен в една мечта, в една химера, на която отговаряш само ти. — Той обърна глава и я погледна. — Знам какъв беше животът без теб и този опит ми стига. Тук съм, за да се боря, любима, и точно това ще направя.

Лианор се привдигна, за да може да го погледне. Гърдите й се опираха в голото му здраво тяло, тя разглеждаше с всеотдайност лицето му, докато по устните й се плъзна нежна, меланхолична усмивка.

— Хубава двойка сме ние с теб, обезумели от желанието за нещо, което не можем да имаме. Трябва да се връщам, а ти си решен да останеш. И въпреки това, ако можех, щях да се опитам да променя намерението ти.

Тя се поколеба за секунда. После продължи, малко засрамена от предложението, което се канеше да му направи.

— Ако ти се отдам сега, ще си отидеш ли, преди се е случило нещо лошо?

Аштън я повдигна, докато тя легна изцяло отгоре му. Тялото му жадуваше да приеме предложението й, тук и сега, но той поклати бавно глава.

— Не мога, мила, дори ако това би ми помогнало да задоволя копнежа си по теб. Твърде много те обичам, за да позволя да бъда отпратен с подарък за сбогом. Искам да бъдеш завинаги моя и с по-малко няма да се задоволя.

Лианор въздъхна нещастно.

— Тогава трябва да си тръгвам.

— Недей — помоли той. — Остани още малко. Позволи ми да те любя.

— Не би било редно, Аштън, вече не. Сега принадлежа на Малкълм.

Той сви вежди и отмести поглед, измъчван от ревност. Мускулите на лицето му потрепваха, докато потискаше порива да й разкаже как е открил точното разположение на къщата й. Една обиколка из кръчмите на Билокси го беше запознала не само с неколцина приятели по чашка на Робърт Самъртън, но и с много леки момичета. Няколко от тях, изглежда, бяха задоволявали желанията на жадния за любов Малкълм Синклер.

— Мисълта, че се връщаш при него, не ми харесва.

— Трябва — прошепна тя. Погали леко с устни неговите, след това се измъкна от прегръдката му. Облече отново скъсаната риза, нахлузи сакото и напъха косата си под каскета.

Аштън не я изпускаше нито за миг от очи.

— Ще те заведа обратно — каза той с въздишка, спусна крака от леглото и също се изправи.

Лианор не беше забравила колко трудно й беше да гребе до „Речната магьосница“ и затова с удоволствие се подчини на волята му.

— Но как ще се върнеш?

— Ще завържа втора лодка за твоята.

Посегна за ризата си и я нахлузи. Лианор го наблюдаваше как се облича. Той отговори на погледа й и отново му се прииска да я грабне в прегръдките си. И въпреки че го болеше от тези думи, каза:

— Обичам те!

— Знам — рече тя тихо, — и аз те обичам.

— Ако не се страхувах, че ще ме намразиш, бих те задържал тук, но решението зависи само от теб. Докато го обмисляш, аз ще бъда наблизо, за да мога бързо да ти се притека на помощ в случай на нужда.

Той й подаде един малък пистолет.

— Вземи, показвал съм ти вече как да си служиш с него. Ако се стреля в къщата, оттук ще мога да чуя.

Заведе я до брега и след една последна целувка за сбогом Лианор се промъкна отново в къщата. Проследи от верандата как той се върна обратно на кораба, после отиде в стаята си. Там я очакваше самотата.