Любимият непознат

Пета глава

Марелда напусна Бел Шен със стремителността на лятна буря. След кратко сбогуване с двете възрастни дами, които бяха малко объркани от внезапното й решение, тя се разпореди да натоварят големия й куфар на каретата. Аштън се появи, за да я изпрати, но тя го удостои само с едно кратко кимване, не забеляза протегнатата му ръка и се качи вътре с помощта на кочияша. Когато колата замина, Аманда и Дженифър хвърлиха към Аштън любопитни погледи, но никоя от двете не можа да си обясни широката усмивка, която озари лицето му.

Марелда все още кипеше от ярост. През целия път до Нечиз тя мърмореше мрачни проклятия с надеждата, че земята ще се разтвори и ще погълне господаря на Бел Шен и неговата избраница. Вестта за смъртта им би подсладила остатъка от дните й. Марелда даде свещен обет да изиграе буен танц на гроба на малката повлекана. Беше страдала твърде много заради нея. Колко долно, колко нечестно беше всичко!

Събитията от предната вечер току изскачаха в съзнанието й като изчадия на ада и разлютяваха още повече омразата й. Не й стигаше само да кълне двойката и да я хули, не, във въображението си тя ги разсъбличаше голи и ги просваше на масата за изтезания. Те трябваше да платят за всяко унижение, за всяка погубена надежда. Не се мина много и жаждата й за отмъщение я накара да се замисли сериозно как да вгорчи живота на двамата, но за съжаление не й идваше нищо наум. Правосъдието щеше да остане глухо за аргументите й. Каквото и да направеше, накрая пак тя щеше да излезе глупачката. Страхуваше се да не се оплете в собствените си мрежи, затова реши да не мисли повече по този въпрос, поне засега. Малко по-късно й хрумна как да си отмъсти и на двамата, без самата тя да пострада.

Каретата трополеше надолу по главната улица на Нечиз и мина покрай група мъже, които стояха на тротоара пределна кръчма и разговаряха. В първия миг Марелда не им обърна особено внимание, докато не откри сред тях Хоръс Тич. Той стоеше извън групата и се надигаше на пръсти, за да вижда по-добре, но другите не се интересуваха от него. Марелда смяташе Тич по-скоро за някаква странна птица и често му се присмиваше зад гърба, но възхитените погледи, с които я проследяваше, не й бяха убягнали. Реши, че може да го използва плановете си, без да му се отплаща с нещо повече от една благодарствена усмивка.

Тя размени няколко думи с кочияша и секунда по-късно затворената карета спря до тротоара. Наведе се от прозореца и размаха носната си кърпичка, за да привлече вниманието на дребния мъж.

— Мистър Тич! Мистър Тич!

Хоръс Тич се огледа и засия, като разбра кой го вика. Набързо се извини пред другарите си и припряно се заклатушка към каретата. Когато стигна до нея, просто се задушаваше от радост.

— Мила мис Рус! Безкрайно съм щастлив да ви видя!

В нейно лице сцената се беше лишила от един ярък талант. Коронният й номер беше да се прави на превзета, срамежлива млада дама, за каквато се представи й в момента пред Тич. Естествено Хоръс можеше да бъде подмамен с едно не толкова прецизно изпълнение, но свенливите, сведени надолу очи и плахата усмивка му направиха неотразимо впечатление.

— Много сте галантен, мистър Тич. С вас една дама се чувства като нещо изключително.

— Но вие наистина сте изключителна, мис Рус — разпалено отвърна Тич.

— Ах, мистър Тич, винаги говорите такива мили неща. Човек трябва да внимава да не му се завърти главата от толкова ласкателства.

Хоръс се топеше от възторг.

— Не, не, това няма нищо общо с ласкателството! Вие сте най-пленителната жена в цял Нечиз! И най-красивата.

Марелда сведе отново поглед и се усмихна смутено.

— Страхувам се, че ако продължавате да говорите така, ще ме накарате да се изчервя, мистър Тич.

Хоръс изпъчи гърди, при което жилетката му застрашително се опъна. Никога преди това не беше успявал да накара някоя жена да се изчерви, дори и от яд, и мисълта, че беше постигнал такъв успех при пленителната Марелда Рус, даде мощен тласък на самочувствието му. Докато се наслаждаваше от триумфа си, той забеляза изведнъж, че усмивка й се смени със загриженост и че тя нервно мачка носната кърпичка в ръцете си. После се сети, че тя го беше извикала, и попита предпазливо:

— Хм… мога ли да ви помогна с нещо, мис Рус?

— О, мистър Тич, никога не бих се решила да ви досаждам…

— Моля ви, за мен ще бъде удоволствие.

— Е, щом сте сигурен, че не искам твърде много…

— Напълно сигурен съм, мис Рус! — извика Хоръс. — Каквото и да поискате, ще бъде изпълнено, стига да е по силите ми.

Марелда си даде вид, че се колебае, след това започна да лъже.

— Просто не знам към кого да се обърна. Знаете ли, чичо ми ще дойде на гости, а той има навика да пие вечер по един малък пунш, по здравословни причини, разбирате, нали?

— О, да, естествено.

Гласът й звучеше сладко-сладко, когато продължи:

— От глупост съм забравила да изпратя слугите да вземат едно-две шишета за килера с провизии, а той пристига още тази вечер. Казвам ви, без мъж вкъщи, който да се грижи за такива дреболии, съм просто загубена. Шкафът за спиртни напитки е съвсем празен и ако не мога да предложа нещо на чичо, той ще остане ужасно разочарован от моето гостоприемство. Аз самата се страхувам да вляза в някоя кръчма. Една дама не може да се появи на такова място. А ако пратя кочияша, той трябва да остави каретата без надзор.

— О, моля ви! Позволете ми да свърша това за вас, мис Рус! — Хоръс лапна въдицата.

— Наистина ли ще го направите, мистър Тич? — Марелда развърза шнура на кесийката си; няколко монети звъннаха, когато започна да рови из нея. — Ако проявите още малко търпение, тук имам пари, сър.

Опиянен от възможността да помогне на тази привлекателна жена, Хоръс побърза да каже:

— Не искам да слушам нищо за пари, мис Рус. Моля ви, позволете ми да ви окажа тази услуга като джентълмен от старата школа. Това е най-малкото, което мога да направя.

Хоръс тръгна веднага. Клатушкаше се забързано като патица, която пресича замръзнало езеро. По пътя той реши, че би услужил по-добре на прелестната млада дама, ако купи две или три бутилки, а не една.

Очите на Марелда придобиха алчен блясък, когато я връхлетя цял рояк мисли. Любовта й към парите не беше заситена от малкото, състояние, което й остави баща й, а тук се разкриваше златна мина, която досега незаслужено беше пренебрегнала. Семейство Тич притежаваше достатъчно пари, за да се забравят недостатъците на дребния младеж. А и Хоръс явно много искаше да изпълни всяко нейно желание. Тя беше така запленена от изгледите да увеличи богатството си, та й се стори, че са изминали само секунди, когато вратата на кръчмата се отвори пак и Хоръс Тич заситни насам, понесъл голям чувал. Той дойде право при каретата, отвори с една ръка вратата и постави подаръците в краката на Марелда.

— Това ще стигне за няколко дни, мис Рус. — Той разтвори чувала, за да може тя да надникне вътре. — На вашият… ъ-ъ… чичо не бива да липсва нищо по време на посещението.

— О, мистър Тич, много съм ви задължена! Никога няма да успея да ви се отблагодаря! Не искате ли да седнете при мен в каретата? Да ви закарам донякъде?

— За мен би било удоволствие да пътувам с вас дори до края на света, мис Рус. — Той направи знак на някакъв негър, който седеше на капрата на една карета от другата страна на улицата, да кара след тях.

Хоръс се вмъкна във вътрешността на колата и седна срещу момичето. Все още се чувстваше малко неудобно в нейно присъствие.

Марелда посочи с кърпичката към мъжете отсреща, на които той беше обърнал гръб.

— Надявам се, че не съм ви откъснала от някой важен разговор с вашите приятели.

— Разговорът беше достатъчно важен, за да накара да се уплашат всеки мъж, всяка жена и всяко дете в Нечиз, ако знаеха истината — заяви Тич с многозначителен вид. — Трябва да се действа незабавно.

— Господи, звучи много страшно! — Марелда затрепка с мигли, за да прикрие любопитството си. — За какво говорите, мистър Тич?

— За онези луди, които са избягали от лудницата, естествено.

Изненадата на Марелда беше истинска.

— Избягали от лудницата?

— Нищо ли не сте чули за това? — Хоръс беше извънредно щастлив, че може да я осведоми. — Лудницата е изгоряла и в бъркотията неколцина от обитателите избягали. В този момент те обикалят наоколо и никой не може да каже на каква опасност сме изложени.

— Но кога е станало това?

— Същата вечер, когато всички очаквахме в Бел Шен завръщането на Аштън Уингейт.

Марелда се облегна назад и се загледа в Хоръс Тич, докато мислите й бавно закръжиха около новината. Аштън беше казал, че Лиарин може да се е спасила от някоя горяща къща и виж ти, а сега става ясно, че по същото време лудницата е била в пламъци. Случайност ли беше това? Или щастлива възможност за нея? В мислите си тя злорадо потриваше ръце и едва не се изсмя на глас. Може би все пак щеше да си отмъсти, без да се излага на опасност. Тя се постара да добие загрижен вид, когато погледна дребния мъж насреща си и попита невинно:

— Мислите ли, че момичето, което Аштън докара вкъщи, може да е избягало от лудницата?

Рошавите вежди на Хоръс Тич се вдигнаха изненадано. Тази възможност въобще не му беше минала през ума.

— Защо не? Като си помисля всъщност…

— Аштън твърди, че тя била покойната му жена, която сега възкръснала, но кой би му повярвал на това? — Марелда виждаше как Хоръс кълве зърната, които му подхвърляше. — Как може да е жена му, когато всеки знае, че Лиарин Уингейт се е удавила преди три години?

— Но защо… защо Аштън ще твърди, че е жена му, ако в действителност не е?

Марелда намръщи загрижено чело, преди да отговори.

— Просто ми е неудобно, да го кажа, но вие знаете какъв става Аштън, като види някое хубаво личице. Ако тя наистина идва от лудницата и твърди, че не може да си спомни нищо… е, това е изключително удобно за него!

Хоръс потриваше брадичката си замислено. Думите на мис Рус може и да бяха верни, но той не би се решил никога да излезе срещу Аштън и да го обвини в лъжа.

— Бих казал, че тази жена си е намерила сигурно убежище.

Марелда беше слисана, че той не сграбчва с две ръце възможността, която му се предлагаше.

— Какво искате да кажете?

— Никой няма да се реши да се захване с Аштън Уингейт — отговори простичко той.

— Но момичето може да е избягало от лудницата! — Разочарована от липсата на смелост у него, тя му припомни собствените му думи. — Ние всички сме в голяма опасност!

— Страхувам се, че ще трябва да почакаме тя да направи нещо, преди да я измъкнем от Бел Шен.

— И какво да направи? — Марелда едва прикриваше растящото си раздразнение. — Да убие някого?

— Или да го нарани! Трябва да е нещо наистина ужасно, за да се опълчим срещу Уингейт.

— Няма да мога да мигна нощем! — заяви Марелда, въпреки че всеки, който я познаваше, знаеше, че след няколко чаши пунш вече нищо не можеше да смути съня й, та ако ще и цялата Мисисипи да излезе из бреговете си и да отнесе къщата. — Онази жена може да ме убие в леглото, а никой няма да си мръдне пръста да ме защити.

— Бих ви предложил с голямо удоволствие закрилата си, мис Рус — щедро обеща Хоръс. — Ако ще се чувствате по-сигурна, мога всеки ден… или… ъ-ъ… всяка вечер да идвам при вас, за да видя какво става.

— О, бихте ли направили това, Хоръс? — С топла усмивка тя сложи облечената с ръкавица ръка върху неговата. — Вие сте истински приятел.

Сега, когато Мъмфърд Хоръс Тич получи най-после известно поощрение, любовта му към Марелда Рус нарасна неимоверно. Той едва изчака да мине една седмица, за да не се сблъска с чичото, пък и да измисли подходящ претекст, за да почука на вратата й. Прислужницата му отвори и го изгледа малко скептично, преди да го заведе в салона и да му каже да чака, докато уведоми господарката за посещението. Въпреки че часовникът показваше почти единадесет, Марелда, изглежда, още спеше. В усърдието да изпълни новите си задължения Хоръс не бе забелязал, че тази дама има навика да става късно. Прислужницата му донесе кафе в сребърна кана и пръстите му забарабаниха нервно по ръба на порцелановата чинийка, докато часовникът отмерваше секундите. Беше изпил вече две чаши от черната горчива течност, когато Марелда се появи най-сетне в салона, но чакането си заслужаваше, поне от негова гледна точка. По всичко личеше, че тя беше нахлузила първата попаднала й рокля и тънката дреха така щедро разкриваше от бюста й, че силното кафе се качи в главата му.

— Моля най-покорно за извинение, милостива госпожице — измънка Хоръс и скочи, при което за малко не изсипа горещата напитка в скута си. — Нямах намерение да смутя съня ви.

Марелда бавно прекоси помещението, сипа си чаша кафе, подслади го с няколко лъжички захар и прибави малко сметана. Чак тогава забеляза червеното като рак лице на Хоръс Тич. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите и да се търкулнат право в предизвикателното й деколте. Тъй като той можеше всеки миг да получи сърдечен удар, тя му обърна уж случайно гръб, докато вдигаше чашата към устните си.

— Не се притеснявайте мистър Тич. Просто не мислех… ъ-ъ…, че ще имам гост по това време. — Тя лениво погледна часовника. — Ако знаех, че ще се отбиете, за да видите как съм, щях да се подготвя по-добре. — Това си беше чиста лъжа, но тя не се смущаваше от нея; по-скоро се наслаждаваше на ефекта, който полуоблечената й фигура оказваше върху дребния закръглен, мъж. — Моля — промълви тя великодушно и посочи креслото, от което Хоръс беше скочил, — седнете удобно. — Докато той сядаше, тя се настани на един стол срещу него и показа за момент долната част на крака си, преди да го скрие под роклята.

В главата на Хоръс цареше хаос от пищни гърди, морни тъмни очи и рубиненочервени устни, който го накара да се изпоти. Той опъна врат и го завъртя насам-натам, за да разхлаби връзката си, която внезапно му беше отесняла.

— Аз… ъ-ъ… мисля, че щом сега вече сме приятели, то… ъ-ъ… „мистър“ звучи… доста… официално. Може би… — Той не се осмели да изрази с думи предложението си и бе ужасно облекчен, когато дамата, изглежда, го разбра.

— Естествено. — Тя отпи една глътка, при което го погледна в очите над ръба на чашата. — Можете да ме наричате Марелда, а аз — тя се наведе и го дари с една съблазнителна усмивка — ще ви наричам Мъмфърд.

Струваше му голямо усилие да откъсне поглед от деколтето й и да я погледне в очите. Беше невероятно трудно да възрази на Марелда, защото не искаше в никакъв случай тя да остане с впечатлението, че нещо у нея не му харесва.

— Аз… ъ-ъ… — Потта се стичаше на вадички по лицето му. Той копнееше единствено за свеж, хладен въздух. — Моето… ъ-ъ… второ собствено име е Хоръс и аз…

— Но, миличък — тя сви сладко устни. — Мъмфърд ми харесва много повече или дори…

Хоръс се сви, сякаш очакваше да го ударят.

— … Мъми!

— Аз… ъ-ъ… предпочитам да ми казват Хоръс. — Гласът му стана съвсем тих, когато си позволи да противоречи на една толкова привлекателна жена. — Майка ми и Сиси ме наричаха винаги Мъми, а момчета… — Споменът за някои от подигравките беше доста болезнен за него. Той седеше изправен на ръба на креслото, беше вперил очи във върховете на обувките си и се опитваше да смени темата, без същевременно да разлее кафето от чашата, която държеше.

— Разбира се, скъпи! — Марелда остави настрана чашата си и се изправи. — Както желаете.

Хоръс се надигна с мъка, когато тя се приближи плътно до него. Сладкият лавандулов дъх на кожата й замая сетивата му.

— Вече се убедихте, че тук всичко е наред и че не ме заплашва никаква опасност — рече тя с делови тон. После прокара ръка по хълбока си, за да опъне дрехата и от погледа й не убягна как очите му проследиха движението й. — Наистина стана късно, така че трябва да се погрижа за обяда. — Тя изобщо не закусваше, освен когато гостуваше в Бел Шен. Направо потръпваше, като си спомнеше в колко часа ставаха там. — Имате ли още нещо да ми кажете? Получихте ли някакви сведения за онази жена?

Марелда хвана ръката му и го поведе към вратата, като го докосваше уж случайно с бюста си.

— Сигурна съм, че е някоя от избягалите лупи. Защо иначе ще препуска същата вечер през гората, облечена само по нощница? Наистина е срамота, че никой не смее да поговори с Аштън за това. Той поема голям риск, като я оставя да живее при себе си. Я си представете, че тя е запалила лудницата и сега само чака да запали и Бел Шен.

Хоръс Тич не помнеше как точно се озова отвън на верандата. Спомняше си само за сладки устни, извити в пленителна усмивка, преди вратата да ги скрие от погледа му, а мисълта за мекия бюст, който се притискаше до ръката му, го влудяваше и сърцето му биеше лудо. Постепенно на хладния въздух главата му се проясни и той забеляза, че държи шапка в ръка. Шапката явно беше негова, той си я сложи и тръгна към къщи. Трополенето на колела му напомни, че беше пристигнал с карета. Качи се в нея и се замисли дали да не поговори с Аштън Уингейт за момичето и какво можеше да се случи, ако не подходи умело към тази работа.

Хоръс не преставаше да оглежда проблема от всички страни, но тъкмо когато сметнеше, че е намерил подходяща тактика, фантазията му раждаше някаква сцена, в края на която Аштън Уингейт даваше воля на яростта си и погаждаше на него, Мъмфърд Хоръс Тич, всевъзможни номера. Мислите му все още бяха заети с този въпрос, когато каретата зави край един ъгъл, на който се бяха събрали неколцина мъже. Една високо изречена дума привлече вниманието му: „Лудница!“

Хоръс почука веднага и заповяда на кочияша да спре. Слезе, приближи се и се заслуша любопитно. Един мъж на заменен от умора кон разказваше оживено:

— Да, намерили го в една от задните стаи с нож в гърба. Шерифът подозира, че е някой от надзирателите и че пожарът е запален нарочно, за да се прикрие убийството. Аз мисля, че някой от лудите го е пречукал, откраднал му е ключовете, драснал е клечката и е изчезнал.

Мъжете посрещнаха това описание с мърморене и коментари, а гласовете им ставаха все по-гневни. Докато се ослушваше, Хоръс разбра, че може би няма да е необходимо сам да се изправя срещу Аштън Уингейт, ако разкажеше на тези момчета онова, което знаеше.

Той се вгледа и установи, че повечето от мъжете бяха пияници и надничари, които само временно се захващаха за някоя работа, колкото да припечелят някоя пара за кръчмата. По дрехите им можеше да се познае лесно, че не принадлежат към имотното съсловие и сигурно щяха да се отнесат с уважение към един богат човек. Тъй като се беше облякъл в най-хубавите си дрехи заради Марелда, Хоръс беше достатъчно издокаран, за да вземе акъла на бедните хорица. Елегантният му сив сюртук и подходящите панталони имаха райета с цвят на сини сливи, а брокатената жилетка беше на цветчета в същия син нюанс. Всичко това се допълваше от сиво-бялата бродирана копринена вратовръзка. В този си вид той би могъл да накара дори Аштън Уингейт да позеленее от завист.

Хоръс се покашля, за да привлече вниманието на мъжете към себе си.

— Хора, я слушайте! Трябва да направим нещо, за да се защитим от тези луди, които обикалят наоколо. Тук вече никой не е сигурен в нищо, а жените ни рискуват живота си всеки път, когато отиват сами в Нечиз.

Мъжете закимаха и изръмжаха одобрително. След няколко секунди те отново насочиха цялото си внимание към Хоръс Тич. Той изпъчи гърди и забоде палци в джобовете на жилетката, и се впусна в темата. Забеляза, че някои го зяпаха с отворени уста, което никак не го учуди, защото го прие като израз на възхищение. Един от мъжете се наведе към съседа си и каза:

— Тоя не е никакъв мъж, щом още в ранни зори се е нагиздил в такива дрехи.

Хоръс се направи, че не е чул нищо. Мъжът потърка наболата си брада и продължи:

— Сигурно е пил цяла нощ, а след това се е забавлявал с някоя от фльорците на Меги Котънмаут.

— Ние трябва да вземем тази работа в ръцете си — дереше се Хоръс. — Не само жените са в опасност. Известно е, че подобни хора често имат сила колкото петима или шестима мъже. Те са в състояние да разкъсат някой добър гражданин и данъкоплатец на парчета заради няколко цента в джоба му. — Той търсеше точните думи, които да възпламенят тълпата. — Казвам ви, крайно време с да се обединим и да заловим отново лудите, преди да са ни хванали за гушата.

Сред групата настъпи тишина, когато мъжете проумяха, че той наистина ги приканва да предприемат нещо. Междувременно се бяха присъединили още неколцина любопитни, някой пусна сред хората една стомна, та да разквасят жадните си гърла.

— Досега се предполагаше, че избягалите обитатели на лудницата са само мъже, но аз чух, че между тях имало и една жена. А същата нощ, когато изгоря лудницата, Аштън Уингейт е довел в къщата си едно ранено момиче, облечено с нощница и покрито от горе до долу с кал и синини. Ако се замисли човек, че между Бел Шен и лудницата има само няколко мили блатиста местност, не е трудно да си направи изводите, нали?

Някои от мъжете кимнаха в знак на съгласие.

— Изобщо не искам да мисля, какво би могла да направи лудата на бедните хора там или на двете стари дами, когато Аштън Уингейт тръгне на път и ги остави сами вкъщи. Може би ще запали пак някое малко пожарче.

Повечето не изпитваха особена симпатия към старите дами, още по-малко пък към едрия черен надзирател, който командваше там. Съвсем наскоро Аштън Уингейт им беше показал какво може да стане, ако някой посегне на имота му. Спомниха си, че веднъж той извика шерифа, за да прибере няколко мъже, които тръгнали на лов за миещи мечки. След няколко часа зад решетките те трябвало да му заплатят и кравата, която през нощта им заприличала на миеща мечка. Разправяха се истории как били наемани работници за Бел Шен и след това били принудени да бъхтят там рамо до рамо с робите. Всички знаеха, че при Аштън Уингейт не можеше да се изкара и една надница, без човек да се претрепе от работа. Всяка възможност да му се натрие носът трябваше да се използва, а тази изглеждаше далеч по-добра от много други. Кога щеше да им падне сгоден случай да опердашат Уингейт на собствената му веранда?

— Не бива да допускаме подобни неща — крещеше разгорещен Хоръс. — Тази луда може да убие десетина души, че и повече, ако не я приберат.

Разнесе се одобрителен рев и когато отново настъпи тишина, Хоръс продължи с тънкия си писклив глас:

— Наш свещен дълг е да направим улиците отново сигурни за нашите жени и деца.

— Прав е! — изрева някой.

Намесиха се и други.

— Кой знае пътя дотам? Имаме нужда от някой, който да ни води!

Хоръс не биваше в никакъв случай да оставя ентусиазмът им да спадне.

— Аз ще се заема с това! — извика той и още в същия миг осъзна грешката си. — Ще ви нарисувам карта — поправи се бързо. Гласът му стана по-тих, когато добави: — Аз… ъ-ъ… бих отишъл сам, но нямам кон.

— Вземете моя! Имаме нужда от някой, който да ни показва пътя.

Хоръс изгледа ужасѐн ръката си, в която изведнъж се озоваха чифт юзди; вдигна очи, но собственикът на коня не се виждаше никъде. Кокалестата кранта на другия край на юздата коварно се втренчи в Хоръс. Животното изглеждаше така, сякаш го е сътворил някой некадърник, който беше напъхал слепешката куп дълги остри кокали в една кафеникава, обрасла тук-там с козина животинска кожа. Тесните очи на крантата разкриваха неприкритото й намерение да хвърли всеки, който прояви глупостта да се качи на гърба й. Хоръс потръпна, когато си помисли какви болки изпита при последния си опит за езда. Тогава се беше заклел да не слиза никога от добре тапицираната седалка на каретата си.

— Аз… ъ-ъ… не мога… — Мънкаше той хипнотизиран от злонамерения конски поглед… После с престорен прилив на смелост извика разтревожено: — Не знаем какво може да стори тази жена. Ще ни трябва…

— Ето! — Отнякъде през въздуха прелетя ръждива двуцевка и кацна в ръцете му. — Заредена е и е без предпазител — извика непознат глас. Трябва да я държите внимателно като бебе, ясно ли е?

Огнестрелните оръжия спадаха към нещата, с които Хоръс никога не беше се спогаждал. Винаги, когато гръмнеха, някое място по тялото му започваше да кърви. Отначало баща му го обсипваше с подигравки, защото не можеше да стреля, след това се залови да го научи. Само час по-късно старият господин лежеше на една маса и оплакваше пробитата си шапка и повредените пешове на сюртука си, докато докторът се опитваше да извади сачмите от задните му части. Когато се пооправи, Тич-старши хвърли един як пердах на сина си и никога повече не заговори на тази тема.

— Да тръгваме тогава! — извика друг глас. — Да не губим повече време.

Мъжете вече се мятаха на конете, които внезапно изникнаха отнякъде. Хоръс също се видя на седлото, гушнал пушката в ръка. Почти веднага почувства силни болки по цялото тяло. Паникьосан се огледа за кочияша и каретата си. Забеляза мустакатия заместник-шериф, който го наблюдаваше от известно разстояние, като спокойно дъвчеше тютюна си, без да предприеме нищо, за да сложи край на това начинание. Доста мъже се покатериха в една голяма кола, към която се присъединиха и няколко по-малки талиги. Цялата тази кавалкада се събра зад дребното конте, покачено върху кокалестата кранта. Хоръс все още се оглеждаше за кочияша си и се закле да му отпори ушите по-късно. Но сега нямаше измъкване.

Някой шибна коня му и в следващия миг те потеглиха сред неописуема врява. Хоръс не спираше да се чуди как дори и най-невзрачната кранта успява така да разтърсва кокалите. Ъглите на устните му се кривяха в болезнени гримаси, докато задникът му се мяташе безмилостно нагоре-надолу по седлото. За да избегне тази мъка, той се опита да се изправи на стремената, но едва не излетя с главата напред през шията на коня. А когато уплашен притисна по-здраво с крака тялото на животното, то изглежда сметна, че трябва да препусне още по-бързо. Той опъна с всички сили юздите, но сега пък крантата запристъпва вдървено, от което главата му взе да се тръска напред-назад при всяка крачка. Пътят до Бел Шен беше дълъг и Хоръс имаше чувството, че минава право през ада.

Под пръстите на Лиарин чембалото сякаш оживяваше. Тя беше възхитена, че умее да се справя с инструмента и след като двете дами се оттеглиха горе, се беше промъкнала в салона и се опитваше да разбере докъде се простира талантът й. Сладките звуци бяха привлекли Аштън в салона веднага щом се беше върнал вкъщи.

Той седеше в едно кресло, пушеше дълга черна пура, гледаше как колелцата се издигат бавно към тавана и слушаше с упоение леката, игрива мелодия. Имаше чувството, че съдбата направо го глези. Не познаваше никоя друга жена, която така да го възбужда и да предизвиква толкова приятни чувства в душата му. Дори самото й присъствие изпълваше живота му с блаженство. И все пак той знаеше, че тя все още е една загадка и имаше да му разказва толкова много за това къде и как беше живяла през изминалите три години.

Приятната атмосфера беше нарушена от силно и настойчиво чукане по вратата. Лиарин престана да свири и се огледа, сякаш беше забравила, че отвъд салона има и друг свят. Когато Аштън извика: „Влез!“, в помещението се появи един от конярите с шапка в ръка. Хикъри обикновено никога не влизаше в къщата и Аштън веднага разбра, че нещо не е наред.

— Господарю! — изрече момчето задъхано и тревожно махна с ръка в посока към Нечиз. — Една тълпа мъже препускат по пътя и комай са намислили нещо лошо. — Той преглътна, замълча за момент, пое въздух и продължи: — Право насам идат, да знаете, щото наоколо няма друга къща.

Аштън размисли набързо и загаси пурата си в един пепелник.

— Да видим какво посрещане можем да им приготвим. Имаш ли още сила в краката?

— Да, сър — Хи къри се ухили и кимна. — Аз бях горе на плевнята и ги видях, че идат. Докато стигнат дотук, ще вдигнат още една миля пушилка, може и повече.

— Джъд е долу на реката и сече гъсталака. Ще изтичаш при него и ще му кажеш да дойде веднага и да доведе със себе си всеки човек, с който разполага. Може да си имаме ядове. Хайде, Хикъри, тичай по-скоро.

Конярчето побърза навън. Лиарин беше станала от табуретката. Аштън видя колко е разтревожена. Отиде при нея и взе ръцете й в своите.

— Моля те, не се вълнувай, любима — каза той. — В града има няколко момчета, които понякога се напиват и след това яздят из околностите, за да видят къде могат пак да си изпросят боя. Знаем как да се оправяме с тях, без някой да пострада, така че продължавай спокойно да свириш. Музиката ти много ми харесва. Трябва да обсъдя още нещо с Уилабел, след това ще изляза на верандата.

Той целуна ръката й, усмихна се успокояващо и излезе. Лиарин седна отново пред чембалото, но без Аштън помещението изглеждаше тъжно и тя скоро загуби желание да свири.

Колите и ездачите се приближаваха стремително към верандата, където ги очакваше Аштън Уингейт. Щом стигнаха до целта си, всеки от мъжете се опита да заеме най-добрата позиция. Губещ в тази бъркотия беше, разбира се, най-лошият ездач, в случая някой си Мъмфърд Хоръс Тич. Този дребен момък, когото, без да иска, се оказа водач на ордата, успя с голяма мъка да спре крантата си, преди да удари копита о първите стъпала на стълбата. Ужас разкриви лицето му. Той дишаше през стиснати зъби, изправяше се на стремената, за да смекчи болката и се опитваше отчаяно да освободи пушката си от оплетените юзди, при което цевите описваха лудешки кръгове. Настана малко объркване и спътниците на Тич се разпръснаха.

Накрая Хоръс успя да откачи затвора на пушката от примките на юздите и след бърз поглед наоколо установи, че съюзниците му са се оттеглили доста назад. Значи нему се падаше задачата да хвърли ръкавицата в лицето на мистър Уингейт. Тъй като всички очакваха той да вземе най-после думата, Хоръс се изкашля и се поизправи, колкото можа, но без особен ефект — Аштън все така стърчеше доста над него. Господарят на Бел Шен явно се забавляваше, което още повече смачкваше самочувствието на Хоръс. Той отново се прокашля нервно, но колкото и да се мъчеше, не му идваше наум никаква свястна дума, с която да започне.

Аштън Уингейт спаси положението, като вдигна очи към слънцето и след това се обърна към посетителя си:

— Добър ден, мистър Тич. — Той поздрави и другите с кратко кимване. — Господа, избрали сте си хубав ден за пикник.

М. Хоръс Тич се опита да изглежда с един-два сантиметра по-висок, преди да посегне към пушката, която заплашваше да му се изплъзне.

— Грешите, ако мислите, че ще разколебаете тези мъже с изтъркани приказки, сър.

Аштън повдигна вежди.

— Но вие ще ме отървете от заблудата ми, нали, мистър Тич, или се лъжа? Да започнем с това, какво търсите вие и приятелите ви в моя имот?

Пушката постепенно дотежа на Хоръс и той я местеше ту на едната, ту на другата страна.

— Точно това и ще направя, сър, и ви съветвам добре да ме чуете. Ние сме тук от името на гражданството в Нечиз и в целия окръг Дейвис.

— Тъй ли? — скептично попита Аштън.

— Хората в околността са изправени пред голямо изпитание. — Хоръс се потеше обилно и с удоволствие би си изтрил челото, ако ръцете му бяха заети. — Както вече знаете, по време на пожара от лудницата са избягали доста обитатели. Научихме от добре информиран източник, че вие сте забъркан в тази работа. — Той забеляза как погледът на младия плантатор едва забележимо се изостри, но продължи, окуражен от присъствието на групата зад гърба си. — Изглежда, вие сте дали подслон на една от тези луди.

Хоръс затаи дъх, очаквайки реакцията на Уингейт; все пак думите му бяха прозвучали доста силно. Но господарят на Бел Шен не трепна, само мускулите му леко изпъкнаха и Хоръс реши, че не е бил разбран добре.

— Искам да кажа, сър, е, че младата жена, която сте довели в къщата си неотдавна, вероятно е една от лудите.

Зад Хоръс се чу одобрителна глъчка, но Аштън само погледна още веднъж към слънцето, а после към часовника си.

Объркан от невъзмутимостта му, Хоръс подзе отново:

— Наистина, мистър Уингейт, не разбирам защо поемате такъв риск — да приберете в къщата си една луда! Ние сме длъжни да настояваме, тя да бъде предадена на властите.

Най-после успя да привлече вниманието на Аштън. Побърза да продължи:

— Естествено само ако се установи недвусмислено коя е тя… разбирате, заради жените и децата наоколо.

Сега, когато искането беше изречено, останалите мъже се поотпуснаха малко. Вълна от одобрение мина през ездачите.

— Точно така!

— Добре го каза, Тич!

— Да бъде затворена веднага под ключ!

Странно, Аштън се държеше тъй, сякаш всичко това не го засягаше.

— Момчета, вие сте яздили дълго, а днес е страшна жега. Едва ли е удоволствие да седите през цялото време на седлата. Защо не слезете и не си починете малко?

Мъжете се спогледаха мълчаливо. Някои от тях и без това вече се чудеха как да се измъкнат от тази история. Накрая кимнаха и слязоха долу.

М. Хоръс Тич беше най-щастлив от всички да стъпи на твърда земя. Нямаше място по тялото му, което да не го болеше и той се запита дали да не се върне до Нечиз пеша вместо с жалката си кранта. Помъчи се на няколко пъти да прехвърли крак през седлото, но дългата пушка все му пречеше. Най-накрая седна точно върху нея и ако спусъкът не беше ръждясал, сигурно щеше да простреля собственото си бедро.

Реши да слезе, като държи пушката над главата си и като преметна крака си през седлото. Внезапно се оказа с единия крак в лявото стреме, а с другия не можеше да достигне земята. Така впримчен в стремето крак, той рискуваше да бъде влачен през целия път обратно до града.

Най-после един от придружителите му се смили и му се притече на помощ. Когато кракът му беше освободен, Хоръс се изправи с мъка, като използваше пушката вместо патерица. След като пооправи криво-ляво тоалета си, вдигна поглед към своя домакин и установи, че Аштън Уингейт го гледа почти със съчувствие.

— Сър, трябва да ви предупредя… — започна той гневно, но трябваше да прекъсне, за да изплюе праха от устата си. — Ние няма да се оставим да ни отпратите току-така. Бихме толкова път, за да се погрижим общината ни отново да е в безопасност.

Надничарите, които беше събрал около себе си, размахваха пушките и тоягите си, за да покажат, че напълно подкрепят думите му.

Аштън плъзна спокойно поглед над мъжете, след това извика на един слуга да донесе буре с прясна вода и стомна ром. Той изля с широк жест кафявата гледжосана стомна в бурето. После разбърка съдържанието с един черпак, поднесе го към устата си и отпи с наслада.

Скупчени, мъжете странно притихнаха и със завистливи очи следяха всяко движение. Сухите езици жадно облизваха напуканите устни, ноздрите се издуваха, за да поемат сладкия дъх на алкохола. Аштън свали черпака от устата си и изсипа мъчително бавно остатъка от течността в бурето.

— Пътят е дълъг и прашен — извика той. — Хайде, момчета, пийнете по глътка.

Въздишка на облекчение мина през тълпата, надигнаха се одобрителни викове. След това всички се юрнаха едновременно към бурето, настана боричкане и ръгане с лакти. Аштън отстъпи една крачка и се ухили, като гледаше от верандата как мъжете се блъскат в краката му.

Накрая и Хоръс се поддаде на изгарящата го жажда и вдигна пълния черпак. Почна да пие на лакоми глътки, преди да се сети защо бяха дошли в Бел Шен.

— Мистър Уингейт! Съгласен ли сте да ни предадете жената, за да я заведем при шерифа?

Бурето беше почти празно и хората отново се събраха зад своя предводител. Хоръс беше силно впечатлен от собствената си значимост. Прехвърляше пушката от едната си ръка в другата и се обръщаше непрестанно назад.

При други обстоятелства Аштън би сметнал това представление за ужасно комично, но сега само се усмихна студено. От известно време не чуваше чембалото и се надяваше, че Уилабел се е сетила да заведе Лиарин горе в стаята й.

Хоръс Тич обърна отново кръглото си мърляво лице към него и се изкашля.

— Сега знаете защо сме тук, сър. Ако бъдете така добър да извикате момичето, ще се погрижа да не ви се случи нищо.

Аштън не отговори и изразът на лицето му остана непроменен, но очите на Хоръс се облещиха, когато предната врата се разтвори и Джъд Барнъм, исполинският чернокож надзирател на Бел Шен, се показа с два огромни пистолета на колана и с пушка в ръцете. На гърдите си носеше широк патрондаш с цяла дузина патрони за ужасните оръжия. Застана безмълвно с разкрачени крака, извади от джоба си шепа малки заострени парчета метал, които напъха в цевта на пушката. После я намеси отново в сгъвката на ръката си и погледна в очите дребния мъж начело на тълпата.

Присъстващите изтръпнаха при мисълта за кървавата баня, която можеше да предизвика подобно въоръжение. Стомасите им се свиха болезнено. Внезапно тази следобедна езда престанала им изглежда забавна.

— За съжаление вие сте жертва на недоразумение, господа — съобщи им бодро Аштън.

Хоръс понечи да каже нещо, но устата му беше пресъхнала, този път от страх. Беше чувал, че Аштън Уингейт не се церемони много с пияници и негодяи, но не можеше да предположи, че ще се опълчи при такова надмощие.

— Това важи особено за вас, мистър Тич — каза Аштън.

— Защо? — заекна Хоръс.

— Дамата, за която така непочтително се изразихте, е моята жена и вие би трябвало да знаете, че нищо не може да ми бъде отнето със сила, особено когато то означава толкова много за мен.

— Ако е вашата жена, защо никога не сме я виждали? — попита отзад един брадат мъж с гнили зъби.

— Ако шерифът Добс иска да ми зададе някакви въпроси, готов съм с удоволствие да му отговоря, но на никого от вас не дължа обяснение.

— Как не! Шерифът сигурно му е приятел. Старият Харви няма да направи нищо, за да не си развали отношенията с негова светлост лорда. Трябва сами да си свършим работата, ако искаме справедливост.

Всеобщо одобрение последва тези думи.

— Да! Накрая ще излезе, че е същата луда, дето е убила пазача и може пак да убие някого. Нищо чудно да дойде и нашият ред.

— Точно така! Ако не я даде доброволно, сами ще си я вземем.

Като по команда мъжете се спуснаха към верандата. Джъд излезе крачка напред, изтегли един от пистолетите и насочи дулото към нападателите, които веднага отстъпиха.

— Не съм чул господарят Аштън да е канил някой от вас на хубавата, чиста веранда — каза той любезно. После се ухили, при което се показаха два реда прекрасни бели зъби. — Аз на ваше място много щях да внимавам, щото господарят може доста да се разсърди, ако го ядосат. Може да ми каже да гръмна главите на някои от вас. Разбрано?

— Май ти не разбираш нещо, черньо! Ще убиеш бял мъж и ще бъдеш обесен. Я помисли малко!

Усмивката на Джъд не трепна нито за миг.

— А на теб каква ти е ползата, че ще намажа въжето, като отдавна ще си заровен на шест стъпки в земята?

— Нахална чернилка! — извика един мръсен, неугледен мъж. — Държи се като лорд, мамка му…

— Много сме, ще ги надвием! — изрева друг.

— Миналата година пред очите ми двамата сами обърнаха магазина на стария Сол — обади се трети. — Я да пообмислим по-добре тая работа.

— Ето един добър съвет, джентълмени — се съгласи Аштън. — Не взимайте прибързано решение.

— Няма да ни уплашите, господарю Аштън — подигра му се един як мъжага. — Ще ви направим на кайма, вас и черните ви дяволи.

Аштън вдигна ръка и махна надясно и наляво.

— Я се покажете момчета, преди тези идиоти тук да си докарат белята.

Река от потни чернокожи мъже се изля от двете страни на къщата. Някои от тях носеха коси, други вили за сено или брадви, а някои бяха успели да се снабдят дори с пистолети или с други оръжия. По захилените им физиономии личеше, че се радваха на това, което предстоеше. От предната врата на къщата излезе Уилис, стиснал пушка, която напълно можеше да се мери с тази на мистър Тич.

Аштън се разхождаше бавно по верандата и оглеждаше лицата на неканените гости, придобили внезапно загрижен вид.

— Знаете, че не търпя натрапници в своя имот, още по-малко, ако са дошли тук да крадат или да рушат нещо, което ми принадлежи. Наричат ме корав човек, защото винаги изисквам незабавно обезщетение, колкото и малка да е щетата. Е, засега явно не мога да ви избеся, защото още не сте откраднали и не сте убили никого. Мога да наредя да ви наложат, както заслужавате, но нямам повече време да се занимавам с вас. Мисля, че една дълга, изпълнена с размисъл разходка до Нечиз ще ви бъде от полза.

Той се усмихна снизходително, хвърли поглед към Джъд и кимна. Чернокожият се ухили, вдигна пистолета и пушката към небето и натисна спусъците. Изстрелите процепиха въздуха, последвани от трясъка на всички оръжия в ръцете на Аштъновите мъже. Гърмежите стреснаха конете, а падащият дъжд от метал им подейства като рояк разлютени пчели. В следващия миг като че ли се отприщи адът. Подплашените животни се изправиха на задните си крака, хукнаха и зацвилиха диво.

После препуснаха в галоп и скоро изчезнаха зад голям облак прах. Току след тях по извития и заграден с дървета път се приближи друга група ездачи. Начело яздеше шерифът Добс, а между мъжете Аштън позна един, когото предпочиташе да не вижда в Бел Шен. Беше Питър Логън от лудницата. Аштън веднага съжали, че не беше накарал капитана на парахода да побърза.

Харви Добс насочи коня си към верандата, огледа тълпата и въоръжените чернокожи, като дъвчеше замислено един фас от пура. Сетне погледът му се насочи към облака прах в далечината. Накрая извади фаса от устата си, огледа го за момент и го хвърли под верандата.

— Трябваше да се сетя, че няма да имате нужда от помощ. — Харви удостои Аштън с крива усмивка, след това кимна към заместника си. — Фос видял суматохата в града, та решихме да проверим дали тук всичко е наред.

Мустакатият заместник-шериф вдигна рошавите си вежди, погледна Хоръс Тич и изплю голяма топка тютюн право в краката му. Водачът на останалата без коне шайка отскочи встрани.

— Виждате ли каква я свършихте! — развика се той, извади носната си кърпа и избърса върховете на ботушите си. Когато се наведе напред, пушката му се изплъзна и той по невнимание натисна спусъка. Двете дула се изпразниха с гръм в пръстта, а откатът на пушката беше толкова силен, че Хоръс загуби равновесие и се насади точно върху кафявата топка сдъвкан тютюн. За момент се възцари мълчание, докато шерифът пръв не започна да се киска, след това се разсмя силно и постепенно кикотът му зарази и останалите.

Шерифът Добс прекара ръка по устата си, сякаш искаше да изтрие смеха. После скочи от седлото и подкани Питър Логън също да слезе.

— Мистър Логън се съгласи да ме придружи и да изясни на място работата, за да не може повече никой идиот — той удостои Хоръс със смразяващ поглед, — да се появява тук и да ви създава ядове. Достатъчно е само да зърне момичето и всички слухове веднага да пресекнат. — Харви огледа мъжете, които бяха изслушали внимателно думите му и им заяви: — Мистър Логън е от болничното заведение. Той може да разпознае избягалата.

Аштън хвърли бегъл поглед към надзирателя.

— Жена ми не се чувстваше добре през последните дни. Не бих искал да се вълнува.

Веждите на Добс се вдигнаха рязко.

— Жена ви?

Аштън кимна сковано.

— Нямам сега желание за дълги обяснения, Харви, но тя наистина е Лиарин.

— А аз помислих… — започна Харви, но след това спря объркан. — Сигурен ли сте, Аштън?

— Да.

Тази едничка дума беше напълно достатъчна за шерифа, ала имаше и друга хора, с които трябваше да се съобрази.

— За да бъдете спокоен и занапред, би трябвало все пак да дадем възможност на мистър Логън да я види, Аштън. Било е извършено убийство и тези момчета може да си наумят отново да наминат, когато не сте вкъщи.

— Не бих желал сега да я подлагам на такова напрежение, Харви.

Предната врата се открехна и Аштън се обърна. Сърцето му спря, когато съзря Лиарин. Уилабел стоеше зад нея и се опитваше да я задържи.

— Трябва да знам със сигурност — прошепна настойчиво Лиарин. Тя се освободи, отвори докрай вратата и излезе на светлината на залязващото слънце. Някои от побойниците поеха шумно дъх, защото тази, която се приближаваше към тримата мъже на верандата, приличаше на ангел. Аштън никога не беше я виждал по-пленителна, отколкото в този момент. Сресаната назад коса и бледосинята рокля с дантели по края образуваха мека и изящна рамка за крехката й хубост. Нейната прелест накара присъстващите да се усъмнят в разума на Хоръс Тич, защото очевидно не ставаше дума за някоя душевноболна с див поглед. Това не беше побесняла луда. А само едно бледо, уплашено момиче.

Някои от смелите придружители на Хоръс си спомниха внезапно нещо за доброто поведение и свалиха бързо измачканите си шапки. Самият Хоръс също беше поразен и му се щеше да се извини пред младата жена, но се отказа, защото знаеше, че Марелда надали би одобрила това.

Лиарин се усмихна малко несигурно, когато застана до Аштън. Тя вдигна колебливо очи към лицето на шерифа, който беше поне една глава по-висок от нея.

— Искали сте да говорите с мен, сър — каза тихо тя.

Харви Добс се изкашля и хвърли кос поглед към Питър Логън, който се беше втренчил занемял в младата жена. Той бавно свали шапката си и се взря в Аштън, който го гледаше напрегнато. Мрачният му поглед, изглежда, накара пазача отново да дойде на себе си. Логън бързо се обърка към шерифа и поклати глава. След това се обърна към собственика на Бел Шен, й повтори поклащането, но го допълни, с усмивка и намигане.

Въпреки че поведението на надзирателя го ядоса и го накара да се замисли дали Логън въобще може да разпознае някого, Аштън почувства как го залива вълна на облекчение. Впрочем той никога не беше смятал Лиарин за избягала обитателка на лудницата, но все пак не биваше да се изключва възможността да е била затворена несправедливо там. Сега Питър Логън беше изяснил този въпрос и Лиарин бе вън от опасност. Аштън сложи ръка на кръста й и я представи.

— Това е жена ми Лиарин — заяви той гордо. — Скъпа, това е Харви Добс, мой приятел, а това — той посочи пазача — е Питър Логън, който заминава тази вечер с един от нашите параходи за Мемфис.

— Правилно ли чух, че сте от болничното заведение? — попита Лиарин и с това учуди всички.

— Да, мадам, вярно е — отговори Логън.

— Нямаше как да не чуя. Искам да кажа, гласовете бяха толкова силни… — Лиарин посочи към шайката побойници. — Чух достатъчно, за да разбера, че току-що съм била спасена от тази банда доблестни граждани. — Очите й се спряха на Хоръс Тич, който сведе бързо поглед и от неудобство започна да тъпче от крак на крак. Смущението съвсем не намаля, когато тя продължи, обръщайки се към шерифа: — Сър, аз наистина не съм тази, която търсите, но бих искала да ви помоля да вземете присърце участта на тези клети, нещастни хора, които са успели да избягат, и да не позволите да им изиграят такъв лош номер като на мен.

— Разбира се, мадам — отговори шерифът Добс с уважение. — Непременно ще го сторя.

— Относно убийството би трябвало да се помисли също дали не е извършено от някой външен човек. Или искате да обвините обитателите, без да бъдат изслушани?

— Не, мадам. — Твърдият тон на шерифа гарантираше, че това няма да се случи.

— Ще се доверя на думите ви и вярвам, че нищо лошо няма да сполети тези нещастници, докато вие отговаряте за правото и закона.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да не ви разочаровам — увери я Добс с усмивка.

— Убедена съм в това. Но какво ще стане с тези хора тук? — Лиарин погледна към неканените посетители. — Те загубиха конете си и не виждам как ще се върнат в Нечиз. Дълго ли се ходи пеша дотам?

Аштън се поусмихна, когато мъжете се сетиха отново за съдбата си и започнаха да мърморят недоволно, но нито един не се реши да се оплаче на висок глас.

— Достатъчно дълго, за да имат време да обмислят някои неща, любима — рече той.

— Може би трябва да ги закараме обратно в града?

— Истинска светица, Бог да я благослови — извика един мъж. Стоящите наоколо обнадеждено се раздвижиха. Една кола би им свършила чудесна работа в тази жега. Те очакваха със затаен дъх решението на Аштън.

Господарят на Бел Шен погледна Джъд и попита:

— Имаме ли кола, която е достатъчно голяма, за да побере всички тези хора?

Гигантът помисли за миг; след това разбра накъде бие господарят му и широко се ухили.

— Е, да, има една, ама тя е от обора. Няма да допадне на джентълмените тук.

— Всичко друго би било по-добро от вървенето пеша! — провикна се един пълен мъж от групата. Краката вече го боляха от продължителното стоене.

Аштън се обърна към Хикъри.

— Докарай тук колата от обора. Не можем да оставим мистър Тич да ходи пеша до Нечиз и да си съсипе новите обувки.

Скоро колата се появи иззад плевнята. Без съмнение беше достатъчно голяма, теглеха я чифт яки работни коне. Лиарин притисна парфюмираната си кърпичка към носа и устата си, защото от колата се разнасяше убийствена смрад на пресен тор. Големи буци бяха полепнали по вътрешните стени и покриваха пода. Облак лъскави мухи се носеше с бръмчене над возилото.

Хоръс Тич беше ужасен.

— Сериозно ли ни предлагате това отвратително нещо?

— За съжаление не съм в състояние да услужа с друга подходяща по големина кола, а вие сте довели доста хора — припомни му Аштън.

Шерифът Добс огледа недоволната сбирщина с широка усмивка.

— Чухте го, момчета. Време е да си ходите. И знайте, че следващия път няма да се отървете така леко. Тогава ще трябва да работите тук под ръководството на Джъд Барнъм, за да съберете сумата за гаранцията.

После развеселено се обърна към стопанина:

— След няколко мили изобщо няма да забелязват, че колата вони, но Бог да е на помощ на околните, когато пристигнат.

— Това ще ги накара да се позамислят — рече Аштън.

Харви Добс отново стана сериозен.

— Някои от тези момчета не забравят така лесно, Аштън. Внимавайте добре в бъдеще къде ходите и с кого си имате работа. Понякога тези, които изглеждат най-безобидни, таят най-голяма омраза.

Аштън сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Ще внимавам, Харви. И благодаря.

— Няма защо. — Шерифът се обърна и се загледа след отдалечаващата се група. Неколцина мъже, които бяха предпочели да ходят пеша, вече куцаха, а благородният Мъмфърд Хоръс Тич, който на идване гордо беше яздил начело, сега за срам беше последен в колоната. Едва по-късно съпротивата му се пречупи и той се остави да го изтеглят на колата.