Любимият непознат

Единадесета глава

Силният плач нахлу в съня на Лианор със същата натрапчивост, както и утринната светлина, която влизаше през източния прозорец на спалнята й. След връщането си от „Речната магьосница“ за щастие бе потънала веднага в света на сънищата и би предпочела да прекара така целия предобед. Заслепяващите лъчи на изгряващото слънце бавно се плъзгаха над леглото й, докато непрестанното хлипане я преследваше и под възглавницата, с която запушваше ушите си. Накрая Лианор осъзна, че наблизо някой страдаше.

Тя стана, нахлузи пеньоара си и побърза към една от отворените врати на верандата. Излезе навън и видя Мегън. С мокри от сълзи очи икономката гледаше към брега, а раменете й се тресяха от плач. Лианор проследи объркана погледа на Мегън и видя Малкълм и Робърт да стоят до лодката. Имаше още двама мъже, които надничаха под платнището, простряно върху нея. Лианор си спомни, че го нямаше там, когато тя и Аштън се върнаха. Питаше се какво толкова е заинтересувало мъжете в тази лодка и защо жената плаче.

— Мегън, какво става? — Лианор постави успокоително ръка на рамото й.

Обляна в нови потоци сълзи, икономката отговори:

— Заради Мери е, мадам. Тази сутрин момчето отишло долу на брега, за да налови малко риба за вечеря, и намерило Мери гола и мъртва в лодката. Шерифът казва, че е била убита.

— Убита? — Лианор гледаше неразбиращо прислужницата. — Мери беше така мила, толкова приятна и общителна… — Не можеше да си представи, че някому ще хрумне да й причини болка. Смаяна каза: — Но тази нощ аз гребах до „Речната магьосница“. Към четири часа мистър Уингейт ме върна обратно.

— О, мадам, по-добре не казвайте нищо на шерифа за това. Мистър Синклер твърди, че е била убита от някого от екипажа на парахода и ако разбере, че мъжът ви е слизал на брега, сигурно ще обвини него.

— Но това са глупости! Аз видях с очите си Аштън да се връща обратно с втората лодка. По-скоро аз бих могла да я убия, отколкото той.

Мегън поклати загрижено глава.

— Била е изнасилена, мадам.

— Изнасилена? — Лианор повтори ужасено думата. — Но кой би могъл да направи такова нещо?

— Не знам, мадам. Аз съм спала дълбоко и едва когато прислужникът се разтича с викове из къщата, научих какво са сторили с клетото дете. А вие, мадам? Видяхте ли някого на брега, след като си тръгна мистър Уингейт?

— Не — отвърна Лианор. Не беше чула и никакъв шум, освен хъркането, което идваше от стаята на баща й. Веднага беше заспала с мисли за Аштън и нищо не беше смутило спокойния й сън. — Какво ще предприеме сега шерифът?

— Вероятно ще разпитат първо нас, а след това мистър Уингейт и екипажа му. Мери и кочияшът много се харесваха, затова накрая всичко ще се стовари върху Хенри. А той е толкова симпатичен.

Краката на Лианор се подкосиха, когато я връхлетя отново страшното видение. Мъжът, убит с ръжен, й беше станал тъй познат, но за момент й се стори, че убиецът, загърнат в тъмната си наметка и вдигнал пръта, иска да се нахвърли върху самата нея. Студена пот обля тялото й и мина почти цяла минута, докато се върне в настоящето. Тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да успокои лудо разтуптяното си сърце, след това каза:

— Убиецът може да не е измежду мъжете тук, Мегън. Щом Мери е работила в Билокси, преди да дойде в тази къща, може да е някой от града.

Мегън избърса сълзите от бузите си.

— Мери не познаваше добре околността, мадам. Ако е живяла в Билокси, преди да я назначи мистър Синклер, то е било отскоро. Мисля, че е родена в Нечиз или някъде наблизо.

— Нечиз? — Лианор се сепна. — Оттам е и мистър Уингейт. Може да я е познавал.

— Шерифът сигурно ще го попита за това, мадам, и мисля, че не можем да направим нищо, освен да чакаме какво ще открие той. — Мегън кимна с глава към мъжете, които идваха вече към къщата. — Те положително ще започнат веднага с разпитите.

Внезапно Лианор се сети, че още не се е облякла и загърна бързо пеньоара около шията си.

— Тогава най-добре да се приведа в приличен вид.

— Ще ви донеса топла вода, мадам — й каза Мегън, и въздъхна на пресекулки. — По-добре да се захвана със задълженията си, вместо да мисля непрекъснато за бедната Мери.

След половинчасов утринен тоалет Мегън успя да прибере буйните къдрици на Лианор в кок и помогна на господарката си да облече бледосиня копринена рокля. Когато се почука на вратата, тя отиде да отвори. Малкълм влезе бавно и се облегна на стената до тоалетната масичка, откъдето можеше да гледа Лианор. Тя изглеждаше хладна и спокойна като Снежната царица и понякога той я наричаше така в себе си. Имаше моменти, когато се изкушаваше да пробие тънката ледена стена и да я подчини, но не знаеше как би реагирала тя, затова потискаше тези похотливи пориви. Но един ден в близко бъдеще очакваше да бъде напълно обезщетен за своята деликатност и търпение.

— Предполагам, че Мегън ти е разказала вече за Мери. — Той изрече думите с въпросително вдигната вежда и продължи едва след като Лианор кимна в отговор. — Случилото се изпълни всички ни с ужас. Първо твоето отвличане, а сега убийство… Впрочем не вярвам да има някаква връзка между двете, но би било по-добре, ако известно време не излизаш сама. Особено докато този параход е пуснал котва тук.

— Малкълм… — Лианор се хвана за ръба на тоалетната масичка, докато се готвеше да каже истината. — Знам, че ще се разгневиш, но тази нощ бях на „Речната магьосница“…

— Ти… какво! — изрева Малкълм толкова силно, че от уплаха Мегън изпусна четката. — Ти си отишла зад гърба ми там?! При този развратник! При убиеца на сестра ти! Ти си му се отдала, а още не се знае дали той не е убил Мери?

Лианор скочи с гневно святкащи очи. Погледна към Мегън, която кършеше объркано ръце, и й направи знак да излезе.

— Моля те, Мегън, остави ни сами. Имам да говоря нещо с моя… — тя се поколеба, преди да изговори думата „съпруг“.

Загрижена за господарката си, Мегън не излезе веднага, но Лианор й направи знак с ръка и тя напусна стаята. Затвори вратата и въпреки че не обичаше да подслушва, остана наблизо за всеки случай. Тя наистина никога не се бе омъжвала, но въпреки това знаеше как някои мъже се държаха с жените си, особено ако са така красиви като госпожата, и Мегън се опасяваше, че спорът можеше да стане опасен за господарката на къщата.

— Как смееш да говориш с мен така пред прислугата! — извика Лианор на Малкълм. — Аз не съм се отдала на Аштън. Излязох в морето, за да го помоля да си отиде. — Тя кипеше от гняв и сновеше напред-назад из стаята. — Откакто съм в тази къща, чувам само лоши неща за Аштън Уингейт, а и двамата не го познавате — нито баща ми, нито ти.

— Но ти го познаваш! — ядосано отвърна Малкълм. Той не знаеше какво толкова я привличаше у другия мъж, но тя някога бе обичала него, Малкълм. Иначе не би се съгласила да отидат пред олтара. — Ти през цялото време ни отправяш упреци, защото си влюбена в този тип. Да не искаш да отречеш това?

Лианор премълча отговора, който би потвърдил обвинението му. Знаеше каква лудост щеше да е това.

— Научих се да уважавам Аштън Уингейт, докато бях в Бел Шен…

Малкълм удари с юмрук по тоалетната масичка и изрева:

— Аз твърдя, че ти изпитваш към него много повече от уважение!

Тя вирна брадичка.

— Не ми харесва, че ми приписваш думи, които съвсем не съм имала намерение да казвам. След сблъскването с каретата на Аштън паметта ми е запечатана в черна кутия и аз не знам как да я отворя. За теб въобще не можех да се сетя, но Аштън беше любезен с мен и в Бел Шен наистина си мислех, че съм негова жена. Това изглеждаше толкова естествено…

— Но не ти изглежда естествено да виждаш в мен своя съпруг — каза той с упрек. — Това искаше да кажеш, нали?

— Съвсем не исках да кажа това! — запротестира тя. — Ти преиначаваш всяка моя дума, вместо да ме изслушаш.

— Но и преди си го казвала. Може би не с тези думи, но смисълът беше същият.

Лианор затвори очи и разтри слепоочията си, зад които започна да пулсира тъпа болка. Халюцинацията й се появи отново. През дълъг тъмен тунел виждаше Аштън да стои на релинга на кораба си, веднага след това я сграбчиха кокалести ръце, заровиха се в косата й. Над нея се надвесиха смеещи се лица, докато дебели пръсти раздърпваха дрехите й. Без съмнение щяха да я изнасилят и тя вътрешно изкрещя. Изведнъж видя Малкълм над себе си. Той разблъска мъжете и внимателно я повдигна.

Тя отпусна ръце и се загледа изненадано в Малкълм. Дали беше забравен спомен, или измамна рожба на фантазията й? Аштън не беше споменавал никога, че я е спасил.

— Чуй ме, Лианор — настоя Малкълм, — добре ме чуй! Дали си спомняш за мен или не, но аз все още съм твой мъж. Няма да допусна отново да се измъкнеш в открито море, за да се видиш с този тип, разбра ли?

— При всичките приказки за убийство и застрелване какво трябваше да правя? — извика тя. — Да стоя бездейна в стаята си и да гледам как го убиваш? Никога!

— Моля те, постарай се да говориш по-тихо — предупреди я Малкълм. — Шерифът е вече вкъщи и можеш да го наведеш на идиотски мисли…

— Добре! — Изпусна си нервите, но при сегашното й настроение й беше безразлично. Отговори предизвикателно на яростния му поглед. — Може пък да реши да закриля Аштън, като чуе как си го заплашвал.

— Тихо, жено! Ще говорим по-късно за това. — С рязко движение на ръката той прекрачи разговора и тръгна към вратата…

Като чу приближаващите стъпки, Мегън бързо се отдалечи, за пръв път този ден с усмивка на устните. Беше се опасявала, че господарката й няма да може да се наложи срещу по-силния Синклер, но сега изпита възхищение към младата жена.

След разправията с Малкълм разпитът на шерифа се стори на Лианор едва ли не като освежителна разходка в парка. Той говореше доста прямо, но учтиво. След като й се представи като Джеймс Коти, я запита за отношенията и със собственика на „Речната магьосница“ и дали смята, че някой от екипажа е способен да извърши убийство.

— Мистър Синклер несъмнено ви е разказал за моята загуба на паметта — започна Лианор. — Аштън Уингейт смяташе, че аз съм Лиарин, моята сестра близначка, за която се беше оженил преди три години. Известно време и аз мислех така. Що се отнася до мъжете на кораба, няколко пъти съм пътувала с тях и те се отнасяха към мен винаги с голямо уважение. Не мога да си представя, че биха могли да злоупотребят с една жена. Пък и те не биха имали възможност за това, защото аз лично гребах тази нощ до „Речната магьосница“ и се върнах едва след четири часа сутринта.

Тя срещна учудения му поглед открито и без свян.

— Аз посетих мистър Уингейт с надеждата да го убедя да се върне, преди да се стигне до сблъсък между него и мъжа ми. Ако не ви е достатъчна думата ми, попитайте моряка, който беше на пост на борда. Може би е видял някой след нас да напуска кораба.

— Вие казвате, че сте се върнали тук едва в четири сутринта. — Шерифът потри замислено брадичка. — Ако знаех само кога точно е извършено престъплението! Явно Мери е била убита другаде и след това е положена в лодката.

Лианор събра цялата си смелост и попита:

— Бихте ли ми казали по какъв начин е била убита Мери?

— Била е удушена — отговори кратко той. — Извършителят я е стиснал толкова силно, че пръстите му са й пречупили врата.

Изплашена, Лианор се отпусна на един от близките столове. Преди да си тръгне, Джеймс Коти я увери, че няма да се успокои, докато не открие престъпника. Тя само кимна, беше твърде потресена, за да може да каже каквото и да било.

Гробището беше мрачно и въпреки че лятото го беше покрило със зеленина, изглеждаше страшно и изоставено. Лианор беше облечена цялата в черно, което създаваше у нея чувството, че се слива с околността. Страните й бяха бледи, а тъмните кръгове правеха очите й по-големи. Тя чакаше заедно с баща си в каретата да се появи свещеникът, неспособна да направи дори едно движение при тази жега. Постоянно поднасяше шишенцето с амоняк до носа си, за да разпръсне мъглата в главата си, събра достатъчна сили и слезе от каретата.

Загрижен, Самъртън не се отделяше нито крачка от нея, докато стигнаха открития гроб, където вече чакаше Малкълм. Тя избягваше да гледа тъмната дупка, където лежеше ковчегът, а обърна очи към опечалените от другата страна. Тъй като вестта за ужасната смърт се беше разпространила бързо, повечето от присъстващите явно бяха дошли от любопитство. Вдясно зад семейството стояха Мегън и кочияшът, може би единствените истински опечалени, и хлипаха приглушено. Лианор ги изгледа със съчувствие и внезапно откри зад тях още едно познато лице.

— Хоръс Тич! — Тя само прошепна името, но Малкълм се наведе към нея:

— Каза ли нещо, мила?

С кимване Лианор посочи към Тич.

— Просто бях изненадана да видя онзи мъж там, това е всичко.

Малкълм погледна нататък и каза развеселено.

— А-а, мистър Тич.

— Познаваш ли го? — попита изненадано Лианор, защото не си спомняше да е споменавала пред него за Хоръс Тич и за неприятностите, които й беше създал.

— Тук, в Билокси, се клюкарства също толкова, колкото в Нечиз или където и да е другаде, Лианор. Чувал съм за него и ако Тич е бил само в една от кръчмите, които баща ти посещава редовно, той знае за нас колкото всеки друг. Ако още не си забелязала, мила, в околността ние сме най-обсъжданите хора. Особено откакто високоблагородният господин Уингейт практически се настани на прага ни. — Той млъкна, като хвърли поглед през рамото й, а очите му станаха студени и остри. — Говорим за вълка…

Лианор се обърна и сърцето й се разтуптя силно, когато съзря Аштън. Изведнъж почувства, че има сили да издържи предстоящото погребение.

Аштън разтегна пресъхналите си устни в лека усмивка и докосна с показалец периферията на касторената си шапка. Само с един поглед той казваше повече за любовта си към нея, отколкото би могло да се каже с думи.

Сега, когато Малкълм и Лианор го бяха открили и не можеше вече да я наблюдава незабелязано, той бавно се приближи към долния край на гроба, като се надяваше, че присъствието му хубавичко ще обтегне нервите на неговия съперник. Освен това оттам можеше да вижда по-добре Лиарин, или Лианор, както се наричаше сега. Реши да употребява това име до окончателното изясняване на въпроса за нейната самоличност. В сърцето му тя беше все още Лиарин и ако разследването покажеше, че не е прав, щяха да са му необходими известни усилия, за да се оттегли с достойнство. Но дали беше Лиарин или Лианор, той обичаше тази жена, защото спомените от миналото се бяха превърнали в ярко настояще, което принадлежеше на двама им.

Младата жена също го наблюдаваше, но не така явно. Отново беше запленена от фигурата му: той носеше черен фрак с връзка на тъмни и светли ивици, и раиран панталон в същия цвят. Както винаги ризата му беше бяла и прекрасно колосана, черните му ботуши блестяха. Лятото беше придало по-тъмен тен на кожата му, очите му с цвят на лешник сияеха с топъл блясък. Погледите им се срещнаха отново и се сляха.

Опечалените наблюдаваха мълчаливо как свещеникът хвърли шепа пръст върху ковчега и изрече монотонно:

— От пръст си направен, на пръст ще станеш…

Лианор избърса една сълза от крайчето на окото си и преглътна. Мегън изхлипа високо, а кочияшът заплака, без да се сдържа повече. Самъртън бръкна във фрака си, извади едно плоско шише и отпи няколко пъти. Малкълм гледаше само Аштън, който напусна мястото си и отиде при Хоръс Тич.

— Добро утро, мистър Тич. — Аштън му кимна, преди да погледне към заоблаченото небе. — Време точно като за погребение, нали?

— Така изглежда — промърмори Хоръс. — За моя вкус обаче е малко горещо. Може би няма да е лошо да капне дъждец, та да поохлади въздуха.

— Или да стане още по-влажен — рече Аштън, който забеляза капките пот по лицето на Тич. Запита се дали се дължаха само на горещината, или имаше и друга причина.

— Изненадан съм да ви видя тук, Хоръс. Да не сте на гости, може би при роднини?

— Да… — Хоръс прехапа устни, когато му се изплъзна тази лъжа. Можеше да каже истината, но се страхуваше, че Аштън би разказал тази история на шерифа, което пък би задвижило лавина от неприятности… — Всъщност Марелда искаше да дойде в Билокси, за да види морето… или нещо такова.

Аштън си спомни, че беше разказвал на Марелда за собствеността на Лиарин тук. И тъй като познаваше добре тази жена, не можеше да си представи, че неравностойната двойка бе случайно в Билокси. Марелда можеше да бъде изключително упорита, когато си наумеше нещо, и той постоянно се питаше какво крои този път. Изгледа остро Тич:

— Не познавахте ли случайно младата жена, която погребахме?

Хоръс изсумтя възмутено:

— Какво значи това, да не искате да ме разпитвате? Да не сте се наели тук за помощник-шериф, Аштън?

— Ами, нищо подобно! Шерифът Коти ми показа трупа на момичето и въпреки че ми изглеждаше позната, не знаех къде съм я срещал. Едва като ви видях тази сутрин, се сетих отново.

Аштън забеляза как левият клепач на събеседника му започна да трепка нервно, а пълните ръце постоянно бършеха потта от влажните си вежди.

— Лъжа ли се, или Мери работеше известно време при сестра ви?

Хоръс се прокле вътрешно, че е дошъл тук. Онова време беше останало толкова далеч в миналото, че отдавна го беше забравил. Той потисна паниката си.

— И какво от това? Да не искате да ми припишете това убийство?

— Хоръс, мисля, че протестирате твърде прибързано. Такава мисъл дори не ме е спохождала. Момичето е било, изнасилено, както сигурно сте чули вече, а аз просто не вярвам, че можете да извършите подобно деяние.

Хоръс откри обида дори и в това заключение.

— Да не би да намеквате, че не съм мъж? — Гласът му се повиши. — Тогава знайте…

Внезапно той забеляза, че хората гледаха към него и млъкна. Ако се похвалеше сега с мъжката си сила, това би могло да събуди подозренията на шерифа. Но му се струваше непоносимо Аштън Уингейт да си мисли, че е импотентен. Впрочем той не би разказал, че Кориса уволни Мери в неин интерес, защото се беше опитал веднъж да я замъкне в дървената барака. И досега си спомняше разправията със сестра си веднага след това. В крайна сметка имаше толкова плантатори, които държаха прислужнички и робини и за друго, не само за работа, та считаше, че има право да бъде като останалите. За него нямаше нищо по-важно от това да бъде приет от мъжете наоколо като равен, а това все не му се удаваше. При съвсем младите момичета не възникваше необходимост да доказва своята мъжественост и докато Марелда го дари с вниманието си, той преследваше само невинни полужени, полудеца. Някога Мери също беше много млада и много неопитна.

Аштън кротко се усмихна.

— Съжалявам, ако съм ви поставил в неудобно положение, Хоръс.

— Вие непрекъснато ме поставяте в неловко положение! — Дребният мъж гневно размаха ръце. — В последно време постоянно ми досаждате, ту вие, ту някой от вашите приятели. Наскоро се появи например Харви Добс и ме попита дали съм знаел нещо за пожара в един от складовете ви.

Изразът по лицето на Аштън не се промени.

— Странно, и аз исках да ви задам този въпрос, но в последно време твърде много неща поглъщаха вниманието ми.

— Знам какво толкова ви ангажира. — Хоръс се ухили и кимна към Лианор. — Не че ме интересува, но ще си спечелите някои куршум, ако продължавате да душите след чуждата жена. Или продължавате да убеждавате всички, че това е отдавна загубената ви Лиарин? — За своя голяма изненада с възторг установи, че е улучил право в целта. Беше открил ахилесовата пета на Уингейт.

Аштън гледаше надолу към дребничкия мъж. Мускулите на лицето му играеха. Идеше му да сграбчи Хоръс Тич и силно да го разтърси. Но само отряза кратко:

— Ще видим кой ще се смее последен, Хоръс, вие или аз.

Обърна гръб на дребосъка и се присъедини към другите, които постепенно започнаха да се разотиват. Малкълм стоеше до гроба и разговаряше с шерифа, навярно, за да го накара да се занимае със собственика на „Речната магьосница“. По устните на Аштън заигра крива усмивка. По-добре този тип да обясни къде е бил той самият по това време, ако Лианор се решеше да разкаже на шерифа за посещението си на парахода.

Аштън отиде при каретата си, която по негово указание Хайръм беше докарал в Билокси. Отзад зад колата стоеше привързан любимият жребец на Аштън. Хайръм беше намерил подслон в конюшнята под наем в Билокси, където можеше да се грижи за конете, докато чакаше нарежданията на господаря си. Тази сутрин беше извикан със сигнал на рог на брега, за да откара господаря на гробищата.

— Господарката не изглежда хич добре, маса — забеляза негърът.

— И аз си го помислих — рече Аштън, докато я гледаше как върви, опряна на ръката на баща си към каретата на Самъртънови.

— Дали този мистър Синклер се отнася добре с нея, маса?

— Бих го посъветвал да го прави, ако му е мил животът — промълви Аштън.

Лианор вдигна бавно поглед към баща си.

— Мисля, че трябва да си почина за момент — прошепна тя, докато се бореше с пристъпа на гадене, който се засилваше с всяка минута. — Чувствам се ужасно зле.

Самъртън погали ръката й в прилив на нежност и в зачервените му воднисти очи се появи съчувствие.

— Ще доведа Мегън, малката ми. Може би тя ще може да ти помогне.

Лианор облегна глава на стената на каретата и й се прииска да си е вече вкъщи. С малка, обшита с дантели кърпичка попи потта от лицето си.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя отвори очи. Аштън стоеше на крачка от нея. Обгоря лото му от слънцето лице бе загрижено, а очите му я гледаха ласкаво и нежно.

— Не ти ли е добре? — попита той.

Лианор погледна покрай него към мъжа, който се приближаваше с широки крачки.

— Моля те, върви си — помоли тя уплашено. — Малкълм идва.

Аштън отвори вратата на каретата, подпря я с рамо, взе Лианор на ръце и я положи във вътрешността на закритата кола.

— Какво става тук? — попита остро Малкълм и застана до тях. Хвана Аштън за лакътя, за да го обърне към себе си.

— Извинете, мистър Синклер. Изглежда, че дамата е болна, а не видях да бързате да й се притечете на помощ — погледна го ледено той.

Лицето на Малкълм се зачерви до корените на косата. Малкълм знаеше последствията, ако предизвикаше Аштън сега.

След като не забеляза нищо по-застрашително от едно гневно намръщване, господарят на Бел Шен отстъпи крачка назад и погледна Лианор, като докосна периферията на шапката си.

— Пожелавам ви лек ден, мадам. Сигурен съм, че скоро ще бъдете по-добре.

— Благодаря — промълви тя и хвърли загрижен поглед към Малкълм. Мъжът й видя как Аштън се качи в собствената си карета и студените му очи го изпратиха с неприкрита омраза.

Лианор изтича надолу по стълбите, без да се интересува, че гънките й голи глезени се виждат под полите на нощницата. Пеньоарът й се развяваше след нея като крила на странна птица. Сърцето й биеше лудо. Тя току-що беше започнала утринния си тоалет, когато до ушите й достигна гневният рев на Малкълм. Нямаше нужда някои да й казва, че Аштън е причината за този изблик. Питаше се само какво е направил този път, за да подлуди така Малкълм.

Предната врата беше отворена и тя видя мъжа си да стои на верандата с ловната двуцевка в ръце, наметнал с хавлия голите си рамене. Явно тъкмо се е бръснел, защото лявата му буза все още беше покрита с пяна. Косата му беше разрошена, краката му боси. На партера Лианор поспря и загледа изпитателно Малкълм. Той наблюдаваше нещо и не я чу да идва. Внезапно изригна проклятия и с един скок се прехвърли през верандата.

Лианор изхвърча навън, изпълнена със страх, че той може да убие Аштън. Няколко малки, натоварени догоре лодки тъкмо влизаха в заливчето долу. От тях слязоха Аштън и половин дузина от неговите хора. Докато няколко души измъкваха лодките на брега, други нарамваха вързопи и сандъци. Един от тях видя Малкълм да тича с пушката в ръце. Той предупреди с вик другарите си и те се разбягаха на всички страни. Аштън не мръдна от мястото си, като че искаше да предизвика нападателя си да стреля. Лианор, която се страхуваше точно от това, нададе вик, Малкълм вдигна оръжието, прицели се и натисна спусъка. Чу се силен гръм и Аштън се хвърли встрани. Малък пясъчен фонтан се издигна нагоре, когато сачмите се забиха в земята там, където току-що беше стоял.

Малкълм се прицели отново, като следваше лъкатушното движение на Аштън по дюните. Той дърпаше бавно спусъка със злобен смях. Когато Лианор го настигна, вдигна двете си ръце и удари отдолу цевите на оръжието. Дулата се насочиха нагоре и вторият заряд изгърмя към небето. Почти веднага Малкълм се обърна рязко и ударът му я повали по гръб на пясъка. В мозъка и блесна ярка светкавица и тя видя тъмната фигура с вдигнатия ръжен в ръка.

— Мръсница такава! — изсъска Малкълм, запокити пушката настрана и се хвърли върху нея. — Ще те науча аз теб как ще ми се пречкаш втори път!

Сграбчи я за раменете, изправи я и се засили да я удари, когато с крайчеца на окото си забеляза Аштън да тича през дюните с изкривено лице. Той блъсна Лианор, за да освободи ръцете си, но не му остана време да се подготви за нападението.

Аштън го удари с рамо в гърдите и го повали със себе си в пясъка. Долу хвана хавлията около врата на Малкълм, скочи на крака и издърпа и врага си нагоре. Загубил напълно равновесие, Малкълм залитна безпомощно. Силен юмрук го удари в корема, веднага последван от втори в слепоочието. Докато юмруците на Малкълм удряха празното пространство в отчаян опит да се защити, Аштън обработваше лицето и тялото на омразния си съперник с добре премерени удари. Накрая кръстоса двата края на кърпата около врата на Малкълм, раздруса го с нея насам-натам, докато чу тракането на зъбите му, и изръмжа:

— Само да посегнеш още веднъж на Лианор, ще те убия!

Малкълм изцъкли очи, борейки се да си поеме дъх. Аштън го разтърси още веднъж и настоя за отговор. Накрая Малкълм издаде хриплив звук, които приличаше на съгласие. Аштън го блъсна с презрение и пусна хавлията, при което нещастникът се просна на пясъка.

— Помни ми думата, ще те убия!

Пъшкайки, Малкълм се повдигна на лакти и разтърка гърлото си.

Аштън пристъпи към Лианор и й помогна да стане. Тя му хвърли благодарен поглед и започна да изтърсва пясъка от пеньоара си.

— Сега готова ли си да дойдеш с мен? — попита той.

Лианор погледна към Малкълм, после поклати едва забележимо глава.

— Трябва да открия истината, Аштън.

Робърт Самъртън тичаше към Малкълм през пясъка, наведе се към него, за да му помогне и хвърли на Аштън сърдит поглед.

— Какво търсите на наша земя?

По лицето на Аштън плъзна ленива усмивка, сякаш се забавляваше.

— Май тази земя не е само ваша — каза той. — Щом и двамата настоявате, че Лиарин е мъртва, то това имущество принадлежи наполовина на мен. Лиарин и аз се оженихме в Луизиана, и според тамошното право аз съм неин наследник. Тъй като тази къща и принадлежащата към нея земя е била оставена по равно на Лианор и Лиарин от майка им, то сега сме, така да се каже, партньори. Ако желаете, можете да задържите къщата, тогава в замяна ще взема земята. Съгласни ли сте?

— По-скоро ще вляза в пъкъла, отколкото да ви дам и педя земя, — изграчи Малкълм.

Аштън се засмя в отговор:

— Ако бързате толкова да идете там, мога да ви помогна. Един дуел може би ще е най-доброто разрешение на целия спор.

— Не! — извика Лианор и хвана Аштън за ръката.

Сега беше ред на Малкълм да се ухили.

— Май дамата е загрижена за моето здраве.

— Явно е разбрала, че си служите с оръжието толкова зле, колкото и с юмруците си.

Малкълм позеленя от обидата.

— Ще ви докажа противното.

— Ще ми докажете какво? Как се използва пистолет от двадесет крачки разстояние, надявам се.

Малкълм си спомни в миг слуховете, че противникът му бил отличен стрелец и ловец, и не намери смелост да се отзове на предизвикателството.

— Е, хайде, човече, какво искате да ми докажете? — настояваше Аштън.

— Ще си говорим затова по-късно — изръмжа Малкълм. — Няма смисъл излишно да тревожим Лианор.

Аштън гледаше младия мъж с презрение. Може би малко пускане на кръв сега би го усмирило.

— Та значи сте съгласни да взема земята?

— Не! Мисля… — Малкълм познаваше закона толкова добре, колкото и Аштън, и знаеше, че няма изход. — Казах вече, ще говорим по-късно за това.

— Съжалявам, сега или никога — настоя Аштън. — Или вие ще напуснете къщата, или аз ще взема земята. Имате ли някакви съмнения относно правото ми на това?

Малкълм отвори уста, за да оспори, но не намери аргумент и замълча.

— Ще ви оставя малко земя, за да можете да стигате до къщата. Всичко останало ще наредя да се обозначи от моите хора и ви съветвам да не стъпвате на тази земя без разрешение. — После добави леко усмихнат: — Дамата естествено може да ходи, където си иска, но само тя и никой друг.

— А баща й? — попита Малкълм. — Искате да кажете, че баща й не може да се разхожда, където иска?

— Нищо вече не свързва баща й и мен. Той е отстъпил всички права върху земята на своите дъщери. Аз претендирам за частта на Лиарин и ако той почувства желание да се разхожда из тази част, трябва да поиска разрешение от мен.

— Носи ви се славата, че сте крайно труден партньор при преговори — каза в отговор Малкълм.

— Правя каквото трябва, за да защитя интересите си.

— Вие сте змия! — изсъска Малкълм.

Аштън реагира с безразлично повдигане на рамене, обърна гръб на Малкълм и се приближи до Лианор. Протегна ръка и оправи една къдрица, която беше паднала на лицето й. Този жест приличаше на нежна милувка.

— Аз съм наблизо, в случай че имаш нужда от мен — каза той.

После се обърна и даде знак на хората да продължат своята работа.

— Хайде, побързайте да разтоварите материала от лодките. Ще ни трябва цял ден, за да свършим.

Малкълм гледаше след него с омраза, хвърли и на Лианор един почти толкова зъл поглед. Жена му сведе очи. После изтича към къщата, като едва прикриваше радостта си. Чак когато затвори вратата на стаята зад гърба си, тя се разсмя щастливо.