Любимият непознат

Шестнадесета глава

„Лиарин! Лиарин!“

Лианор мръщеше насън чело и въртеше неспокойно глава по възглавницата.

„Къде си? Лиарин? Лиарин? Излез, където и да си се скрила…“

Тя се криеше зад един грижливо подрязан храст, който беше засенчен отчасти от мрачната провинциална къща. Младо червенокосо момиче се промъкна до нея и те заглушиха кискането си с ръце, докато стъпките идваха по-близо… все по-близо.

„Лиарин, Лианор… излезте! Къде сте? Хайде, излезте вече…“

„Шшт — тихо предупреди тя сестра си, която щеше да се изсмее на глас и с това да издаде скривалището. — Ще те чуе и ще ни намери и двете.“

Малките кварцови камъчета по пътеката заскърцаха под стъпките, които се приближаваха все повече и повече. Една огромна сянка падна върху тревата. Те се свиха зад храста и зачакаха, като почти не смееха да дишат. Сянката се плъзна колебливо към тях. След това постепенно изчезна от тревата и вместо това падна върху храста, когато мъжът пристъпи по-наблизо. Изведнъж пред носовете им забръмча пчела и те нададоха уплашени викове.

„Аха!“

В гласа на мъжа прозвуча триумф, когато скочи зад храста и се хвърли към тях.

Стресната, Лианор рязко се изправи и се взря с широко отворени очи в тъмното помещение. Мъжът от портрета! Същият човек се яви в съня й!

— Лиарин… Лиарин…

По гърба й полазиха тръпки, тя се притисна отново във възглавниците и напрегна слух да долови нещо, но това беше почти невъзможно при лудото туптене на сърцето й. Дали гласът идваше от съня, за да продължи да я преследва?

— Лиарин… Лиарин…

Аштън! Тя разпозна гласа му и разбра, че виковете не са нито сън, нито фантазия. Скочи от леглото, дръпна двойната врата и изтича на верандата. Хвана се за перилата и се наведе колкото може по-напред, за да зърне господаря на „Речната магьосница“. Но къде беше той? Погледът й се плъзна наоколо, насочи се надолу към брега. Някакъв шум точно под нея привлече вниманието й. Ето го, стоеше опрян на един стълб на долната веранда.

— Аштън! — прошепна тя.

— Ах, дамата на моето сърце! Лиарин, царице моя! — извика той, направи няколко несигурни крачки, излезе от сянката на къщата и я дари с галантен поклон. — Примамих ли те най-после от твоите покои? Душата ми се отчайваше вече, неспособна да трогне сърцето ти, но сега тръпне от звука на гласа ти!

— Върви си, Аштън, моля те! — шепнеше тя. — Върни се в палатката и си легни.

— В никакъв случай, милейди. — Той поклати глава и се олюля. — Не без теб, без сладките ти, меки гърди, за да положа главата си на тях.

— Малкълм е вкъщи — напомни му тя тревожно.

— Знам! И точно това ме измъчва! Аз направих каквото беше по силите ми, но той все още е тук и те държи в плен.

— Ще те чуе, моля те, върви си! — Не знаеше какво друго да му каже. — Ще те убие, ако те намери тук!

Аштън се замисли за момент над това твърдение, после отметна назад глава и се засмя.

— Нека му позволим да опита, милейди.

— Казвам го сериозно, Аштън. Ти не си в състояние да се отбраняваш.

— Ах, мадам, не мисля за себе си. Дошъл съм да ви закрилям. Полагам меча си в краката ви, предлагам ви услугите си… ръката си, за да ви защитавам… и всяка друга част от тялото ми, от която бихте имали нужда. — Той направи отново крачка напред. — Ще победя омразния змей, който ви държи в плен, и после ще ви заведа в онзи дворец. — С дясната си ръка той посочи към палатката, която беше станала негов дом. — Вижте! Стои там в очакване на вашето присъствие, милейди!

— Не мога да тръгна с теб! — извика приглушено Лианор. — Върви си сега, моля те…

— Няма да си тръгна без дамата на сърцето ми — заяви той твърдо и се изпъчи, но загуби равновесие и падна на колене. За миг остана в това положение, после омекна като парцалена кукла с подгънати крака. Отпусна глава в тревата и простена: — Лиарин… Лиарин… Слез при мен.

Дожаля й от измъчените му молби, почувства как очите й се напълниха със сълзи. За миг в гърдите й остро се сблъскаха съчувствие и страх, след това хукна по стълбите надолу. Изтича боса по тревата. Нямаше го! Огледа се, но не можа да го види никъде в огряната от луната предна градина.

— Аштън! — прошепна тя. Тръгна предпазливо към малка група дървета от източната страна на имението. — Аштън, къде си?

Изведнъж бе сграбчена изотзад, една ръка обви хълбоците й. Тя притаи дъх, когато ръцете се плъзнаха нагоре и я притиснаха към твърдите му гърди. Плътните му устни се впиха в нейните, усети силен вкус на бренди. Почувства настойчивата мъжественост на Аштън, когато той притисна бедрата й към себе си.

— Аштън, дръж се прилично — помоли тя, останала без дъх в прегръдките му. Затвори очи и обърна глава, за да избегне пламенните му целувки, които сякаш щяха да я изпепелят. Светът започна да се върти лудо, когато устата му се плъзна надолу и погали гърдите й. Копнежът заля тялото й като река от лава. Тя потръпна. Дясната му ръка беше на ханша й и я притискаше към него. При това докосване желанието й нарасна неудържимо.

— Искам те, Лиарин — шепнеше той дрезгаво. — Не мога да се върна без теб.

Изведнъж й стана ясно, че опасността, която ги дебнеше, се увеличава с всяка изминала секунда. „Заведи го на сигурно място — мислеше си тя, — после ще се върнеш пак в къщата.“

— Аштън, ще дойда с теб — прошепна тя бързо, когато устните му се плъзнаха още по-надолу. — Моля те, пусни ме и ще те придружа.

— Аз ще те нося. — Той я пусна, за да я вземе на ръце, но тя се засмя и сложи длан на гърдите му.

— Ако се опиташ, ще се търкулнем и двамата надолу из дюните — рече тя и го погали по бузата. — Ти си твърде пиян.

— Вярно, че обърнах няколко чаши — изфъфли той.

— Няколко! — Тя тихо се изкиска и плъзна пръстите си по мускулестите му ръце. — Изпил си повече от няколко, миличък! — Задърпа го леко, докато тръгна.

Вървяха един до друг по огряната от луната трева. Аштън искаше да се спира на всяка крачка, за да я прегръща, но тя всеки път го примамваше по-нататък със сладкото обещание: „В палатката, любими!“

Когато стигнаха до целта, Аштън вдигна платнището и я пусна да влезе. Тя смаяно се огледа. Не беше очаквала да види такъв лукс. Светлината на множество лампи огряваше дебелите килими и трептеше по златистите завеси около леглото.

Аштън я наблюдаваше с онази момчешка несигурност, която така допълваше мъжкия му чар. Как можеше да му откаже нещо, когато я гледаше по този начин? Но трябваше да го направи за негово добро.

— Обичам те — прошепна тя с нежна усмивка — и ще остана при теб още малко, но ми е нужно време, за да приведа в ред мислите си.

Аштън въздъхна разочаровано и кимна с нежелание. Обърна се и си свали ризата. Загорялата му кожа блестеше под светлината на лампите. Тя се изчерви и наведе очи. Толкова много го желаеше!

Той се тръшна в едно кресло и събу с усилие ботушите си. След това подпря лакти на коленете си и отпусна унило глава. Видът му причиняваше болка на Лианор, но тя потисна надигащото се съчувствие — в него се криеше опасен копнеж. Дръпна с леки движения завесите на леглото и сгъна покривката. После отгърна завивката, изпъна чаршафа и отстъпи колебливо назад.

— Ела да си легнеш, Аштън — тихо каза тя.

Той вдигна глава и я погледна с неизречен въпрос в очите, но тя отбягна погледа му.

— Ще поседя малко при теб, след това трябва да се връщам.

Той се изправи с въздишка, обърна й гръб, пусна панталоните да се смъкнат в краката му и седна на ръба на леглото. Не се опита повече да спори с нея. Лианор го погледна любопитно и установи, че беше затворил очи и беше смръщил вежди, сякаш го мъчеше силна болка.

— Аштън? — прошепна тя.

Гъстите му мигли се вдигнаха и той се втренчи в нея с неприкрито желание. След това пое дъх, издиша и се отпусна бавно назад върху възглавниците. Лианор усети, че й става горещо и че кръвта запулсира по-бързо в жилите й, когато очите й се плъзнаха по изтегнатото тяло. Във въображението си често го беше сравнявала с гладиатор — мускулест, с бронзова кожа, и сега отново си помисли, че той действително прилича на бойна машина. Не за първи път виждаше голото му тяло, но едва сега си даде сметка колко й е липсвал в последно време. Тя се наведе, събу панталоните и повдигна дългите му крака на дюшека. Покри голотата му със завивката, събра дрехите му и ги окачи на закачалка. Духна лампите, после се върне на леглото и седна със скръстени крака в дъното под големия балдахин. Очите й обиколиха тъмната палатка и й се стори, че мракът я поглъща. Тя се отпуска назад, твърдо решена да не заспива, и насили паметта си да си спомня…

… Морският вятър рошеше червено русата й коса със соления си дъх и караше къдриците и панделките на главата й буйно да танцуват. Видя сестра си да лудува далеч напред по пясъка, засмя се и пъхна малката си ръка в широката, голяма длан, която галеше нейната. Високият мъж я вдигна и я сложи на раменете си. Тя надаваше възторжени писъци, особено когато той се преструваше на конче и галопираше след сестра й. С тънките си пръсти се държеше здраво за гъстите му черни коси и знаеше, без да е нужно да поглежда надолу, че очите на ъгловатото му лице са тъмнозелени…

… Гората беше гъста и ставаше все по-мрачна, докато двете момичета се промъкваха бавно през нея. Сестра й, вече петнадесетгодишна, сложи пръст на устните си и затаи дъх. Те се спряха, загледаха се в гъсталака и тогава видяха как сърната, към която се бяха приближили, вдигна глава и взе да души. Ушите й трепнаха и тя обърна глава. Големите й очи се вгледаха в шубраците, но пукането на клонка я изплаши и тя изчезна с един скок в храстите. Момичетата се изправиха разочаровани. Оттам, откъдето беше изпукал клонът, прозвуча познат глас: „Лианор… Лиарин…“ Между дърветата се появи мъж с кафяв ловен костюм и с дълга пушка в ръка. „Лианор, Лиарин, къде сте?“…

— Лиарин — прошепна глас до самото й ухо, преди напукани устни да докоснат бузата й. — Лиарин?…

— Да — въздъхна тя, обърна се и се притисна към топлото тяло.

— Искам да те любя, Лиарин…

Думите проникнаха в сънищата й и тя видя в далечината фигура, която стоеше до релинга на един параход.

— Нека да те любя, Лиарин…

— Да — прошепна тя.

Все още замаяна от съня, тя прие с радост прегръдката му и легна по гръб. Ръцете му се плъзнаха нетърпеливо от талията й нагоре и разкъсаха плата. Тя премигна и когато целувките му опариха гърдите й, разбра с разтуптяно сърце, че вече не сънува. Поклати глава, но тъмнината погълна движението. После това изведнъж загуби всякакво значение. Тя беше там, където искаше да бъде — у дома!

Разтрепери се от страстта на милувките му. Дъхът им се сля, когато устните им се докоснаха, а езиците им се отдадоха на възбуждаща игра. Той смъкна напълно нощницата й. Търкулнаха се бавно по леглото с притиснати устни. Дългата коса на Лианор обви и двамата; тя се изправи над него, облегна се назад, а устните му усещаха сладостта на гърдите й. Стройните й крака го обкрачиха и тя потрепери, когато потърси члена му и го пое в себе си. Парещата горещина запулсира в нея, събуди за живот всяка нейна фибра. Наведе се напред, плъзна ръка по гъстите косми на гърдите му. След това се наведе още, за да го целуне страстно, докато той се извиваше под нея и с всяко движение я възбуждаше все повече. Тя му отговаряше и нежните тласъци на тялото й почти спряха дъха на Аштън. Двамата се носеха към върха на удоволствието, около тях изчезнаха и времето, и пространството и те се издигнаха над границите на настоящето в царството на блаженството.

После тя заспа в ръцете му, главата й почиваше на широкото му рамо, червено-златистата коса падаше свободно по възглавниците. Аштън поемаше аромата й с дълбоки, равномерни вдишвания и не смееше да помръдне. Сърцето му ликуваше.

Три часа по-късно гневен вик го събуди от най-дълбокия сън. Слънцето беше изгряло и светеше през входа на палатката. Аштън отвори очи и забеляза огромна, леко приведена сянка, която тъкмо нахълтваше вътре. Малкълм Синклер! С два скока той се приближи до леглото, лицето му стана тъмночервено от гняв, щом съзря спящата жена, отпусната спокойно в ръцете на собственика на „Речната магьосница“. Пламналите му очи се приковаха в Аштън Уингейт, който го наблюдаваше спокойно.

— Копеле такова! — Ярост и презрение разкривяваха чертите Малкълм. Той посегна да издърпа завивката, то докато се усети, ръката му беше стегната в желязна хватка от дългите, тънки пръсти на Уингейт.

— В момента жена ми не е облечена подходящо, за да приема гости, Синклер — каза кратко Аштън.

— Вашата жена?! — Малкълм успя да се освободи с огромно усилие.

Лианор отвори сънено очи. Когато забеляза натрапника, на лицето й се изписа страх. Със смесица от омраза и отвращение очите му се плъзнаха по тялото й, което ясно се очертаваше под тънкия чаршаф и сякаш му се подиграваше с всяка извивка, с всяка пищна закръгленост. Нямаше съмнение, че беше гола. Доказваха го нежните издутини на гърдите й, извивката на тънката й талия и дългите крака, един, от които се подаваше изпод бедрото на Аштън и с това като че ли утвърждаваше неговите претенции за собственост. Тази картина порази Малкълм и той стигна до заключението, че Лианор никога не е била по-хубава. Подлудяваше го мисълта, че тя обичаше именно Уингейт. С иронично изкривени устни той я запита:

— Добре ли спахте, мадам?

Лианор не знаеше какво да отговори, обърна лице и срещна спокойния поглед на Аштън.

— След като сте се позабавлявали малко, бих желал да изчезнете оттук, мистър Уингейт! — изкрещя Малкълм. — Достатъчно щети ми нанесохте! Отсега нататък за мен всеки ден ще бъде ад, докато не се убедя дали отвратителното ви поведение няма да им някакви последици.

Бузите на Лианор пламнаха и тя тихо промълви:

— Мога да ти го кажа веднага, Малкълм. Още тази зима ще родя дете от Аштън.

— Не! — Малкълм се хвърли напред, за да я издърпа от леглото, но внезапно очите му се разшириха, като забеляза насоченото право към носа му дуло на голям пистолет. Не знаеше къде бе стояло оръжието, но сега беше пред него. По челото на Малкълм изби пот, когато пръстът на Аштън бавно запъна спусъка.

— Веднъж вече ви казах, че ще ви убия, ако се докоснете до Лиарин! — Аштън изчака заплахата да стигне до съзнанието на противника му, после размаха пистолета. — А сега изчезвайте!

— Превърнахте ме в рогоносец! — ругаеше Малкълм, препъвайки се назад. Аштън се усмихна, поклати глава и отпусна пистолета. — През цялото време сте блудствали в това безпътно легло и сте се подигравали с мен!

— Аз го считах за свой мъж! — Лианор се изправи възмутено, като прикри гърдите си със завивката.

— А тя е моя жена — заяви Аштън.

— Ако е ваша жена, защо, по дяволите, се омъжи за мен? — попита Малкълм, кипящ от гняв.

— И аз много бих искал да знам това — отговори Аштън. — Просто не проумявам защо Лиарин е отишла с вас пред олтара.

— Но тя е Лианор! — извика Малкълм, сочейки с протегната ръка жената до Аштън.

— Лиарин — поправи го той.

Претърпял поражение, Малкълм скърцаше със зъби и си блъскаше главата за някой аргумент, който би могъл да убеди другия, но не намери такъв. Той погледна Лианор и нареди с протегнат показалец:

— Сега ще станеш от леглото и ще ме придружиш до вкъщи, където ти е мястото!

— Мисля, че трябва да си вървиш, Малкълм — отговори тя.

— Какво? Да не се срамуваш пред собствения си съпруг? Искаш да отпратиш мен, докато той те зяпа, без това да те смущава?

Лианор посрещна спокойно погледа му.

— Най-добре е да си прибереш нещата и да напуснеш къщата. Още днес преди обед.

Малкълм се втренчи в нея с широко отворени очи, отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Не! Имам право да бъда тук! — Той кимна към Аштън.

— Уингейт е този, който трябва да изчезне. Не аз!

— Не искам повече да рискувам. Докато си тук, ти представляваш опасност за нас. Бих искала да се чувствам сигурна в собствения си дом. Аз нося в себе си бебе, за което съм отговорна.

— А с него какво ще стане? — Малкълм беше почервенял като рак. — Той къде ще отиде?

— Където пожелае — отговори простичко Лианор. — Ще го помоля да ме придружи до Англия. Като дете имах дойка, която положително ще ме познае и ще ми каже истината, защото няма нищо против Аштън.

— А ако откриеш, че действително си Лианор?

— Ще ми е необходимо доста време, за да обмисля положението си. Едва ли мога да остана омъжена за теб и да родя дете от друг мъж.

— И аз съм на това мнение — изсумтя Малкълм.

Лианор не обърна внимание на язвителната забележка.

— След всичко, което се случи, би било прекалено сложно да живея в една къща с теб. Затова настоявам още веднъж да се изнесеш.

— Ако си тръгна сега, няма да отсъствам дълго. Скоро пак ще се върна!

— Нямаш причина да се връщаш, Малкълм. Дори и действително да съм Лианор, между нас всичко е свършено. Ще се разведа.

— За да можеш да се ожениш за него! — изрева Малкълм.

— Целият щат ще говори за теб!

— Не мога да променя това — каза равнодушно Лианор. — Трябва на първо място да мисля за детето.

— Да, предполагам, че малкото копеле ще има нужда от име.

Аштън измери другия с леден поглед.

— Вие сипете обидите си точно толкова щедро, колкото и заплахите си, Малкълм, а това започва да ми омръзна. — Пръстът му сякаш случайно си играеше със спусъка на пистолета. — Мисля, че трябва да си вървите. Всичко вече е казано.

Малкълм му хвърли последен гневен поглед, след това се врътна унизен на токовете си и закрачи тежко към къщата, като през цялото време мърмореше проклятия и кроеше планове за отмъщение. Не беше свършил още с мистър Уингейт.

Аштън стана, загърна хълбоците си с една кърпа и тръгна към входа на палатката, за да погледне след него. Пусна платнището пред отвора и се върна в леглото.

— Несъмнено ще дойде пак — промълви той. — Няма да се откаже толкова лесно.

— Не виждам причина да се появи отново тук. — Лианор погледна въпросително към Аштън. — За какво?

— Има доста причини и всички са свързани с теб.

Тя се усмихна. Очите й искряха от щастие, когато сложи ръка на бедрото му.

— Бог да ни е на помощ, ако е упорит като вас, мистър Уингейт.

Аштън отвърна на усмивката й.

— Аз само се борех за нещо, което ми е нужно повече от всичко друго на света. Моята царица!

Тя се изсмя тихо.

— А сега, след като спечели?

Той вдигна рамене.

— Докато спечеля окончателно, ще мине известно време. Още няколко хода в играта, едва тогава ще мога да празнувам победата си.

— Настояваш ли все още, че съм Лиарин?

Той се наведе над нея и целуна голото й рамо.

— Не мога да си представя, че съществува друга като теб.

Лианор се засмя и хвана здраво ръката му, когато тялото му се наклони над нея и я накара да се отпусне отново в постелята. Аштън покри шията й с целувки. Тя отметна глава назад, докато устните му си плъзгаха по-нагоре. Подпрян на едната си ръка, той пъхна другата под гърба й и я притисна към себе си. Завивката се смъкна на хълбоците й, когато тя обви ръце около врата му и посрещна страстната му целувка с отворени устни.

Аштън хвърли поглед към малкия часовник, който украсяваше вътрешността на палатката му, и се запита колко ли време ще е нужно на Лиарин, за да се върне от града, където я бяха откарали с каретата баща й и мистър Ивънс. Тя го беше поканила на обяд и се беше смяла, когато той я увери, че дори самото й присъствие е храна за него.

Сара наблюдаваше потеглянето на каретата от входа на палатката. Чакаше Аштън да се сбогува с Лиарин, за да обърне внимание на счетоводството. „Речната магьосница“ още не беше заела мястото си до брега, но на борда на „Сивия орел“ цареше голямо оживление, защото капитан Мейерс и екипажът се подготвяха за отплаването към Карибите. Сара щеше да продължи работата си в някоя каюта на кораба и ако всичко беше наред с Лиарин, Аштън възнамеряваше да вземе двете жени в Нечиз. За пръв път, откакто се бяха запознали в кръчмата, Сара се осмели да го запита за любимата му и как Лиарин или Лианор беше изпаднала в сегашното положение. Аштън й разказа всичко, което знаеше.

Когато свърши, Сара въздъхна замислено.

— Сигурно е ужасно да се чувстваш в плен на подобен кошмар, да не знаеш дали си здрав и си станал жертва на някакво мошеничество, или пък си болен и с право си затворен. — Тя погледна надолу към сплетените си една в друга ръце. — Понякога се питам дали омразата ми и желанието да си отмъстя не са оставили и у мен своите следи. — Тя вдигна глава и впери поглед в далечината. — Понякога за миг виждам образа на мъж и тогава си мисля: „Ти го познаваш! Това е човекът, който превърна живота ти в ад.“ Той взе името ми и го надраска на лист хартия! И тогава всичко мое стана негово; той можеше да направи с него, каквото пожелае, а мен ме хвърли в ръцете на дявола. Нямаше причина да чака смъртта ми, напротив, забавляваше се, като ме остави да живея. Защо пък не? Той си беше присвоил вече всичко с едно драсване на перото. — Тя сви вежди. — Перото на друг. Не моето! — Тя поглади разсеяно с дясната си ръка горната част на лявата и премигна, за да сдържи сълзите си. Видя, че Аштън я гледа с въпросителен поглед, и каза: — Извинете, мистър Уингейт. Говоря твърде много.

— Няма нужда да се извинявате, Сара — рече Аштън със съчувствие. — Като ви слушам, започвам да мисля, че няма да ви навреди, ако се изприказвате поне веднъж истински.

— Да, прав сте, мистър Уингейт. — Тя тежко въздъхна. — Видях с очите си как беше съсипан, дори направо убит баща ми, а после ме затвориха неоснователно. — Поколеба се за момент, несигурна дали да продължи. — Не в затвора, за който може би си мислите, мистър Уингейт. Беше адът… ад с вериги… и побоища… и мокрици, които пълзяха по яденето. Плащаха на един мъж, за да ме пази да не избягам. Но след това го убиха и аз дори не знам защо — може би защото беше започнал да ми съчувства. А сега виждам неща, които ми се струват познати и се страхувам, че и на други може да се случи това, което стана с мен, ако не си отворя устата… И все пак не съм сигурна в себе си, не знам дали не се заблуждавам, дали не ме лъжат очите? — Тя вдигна поглед и в него имаше молба, отчаяно желание той да разбере това, което се опитваше да му каже. — Разбирате ли, мистър Уингейт? Бях твърде дълго там, твърде дълго…

Аштън усети как космите по врата му настръхнат и не знаеш какво да каже. Думите на Сара го разтревожиха, но не можеше да разбере причината. Забеляза, че тя се притесни от приказливостта си, и й сипа нова чашка кафе, за да преодолее неловката пауза. Сложи малко сметана в чашата, пусна бучка захар вътре и й я подаде. Когато видя сълзите в очите й, у него се надигна вълна от съчувствие. Почака, докато тя остави чашата, после хвана ръцете й и ги стисна.

— Всичко е наред, Сара — утеши я той. — Слушах внимателно и смятам, че започвам да разбирам.

Очите й го гледаха плахо.

— Наистина ли, мистър Уингейт?

— Да, Сара, така мисля.

Когато тя си отиде, го обзе безпокойство. Поглеждаше постоянно към часовника, крачеше нервно напред-назад и му се искаше Лиарин вече да се е върнала. Накрая се преоблече, обу панталони за езда, риза и високи ботуши. Беше обещал на Лиарин да поязди следобед с нея. После му хрумна, че късно вечерта могат да се къпят голи в прибоя и да спят на плажа. Откакто пристигна тук, тази представа го беше изпълвала неведнъж с приятна тръпка, но сега щеше да бъде доволен, ако тя въобще се върнеше, за да не се тревожи за сигурността й.

Неспокоен, той среса косата си и след това се огледа в малкото огледало, което висеше на един подпорен стълб над легена за миене.

Наведе се, за да вземе шапката си, която лежеше на един куфар, и трепна, когато нещо голямо и блестящо прелетя край него и за малко не го улучи. Огледалото се разби със звън, във въздуха полетяха парчета. Аштън подскочи и се вторачи в ножа, който стърчеше забит в стълба. Издърпа го и в същия миг чу зад себе си стъпките на нападателите. Грабна пистолета, който лежеше върху раклата, и рязко се обърна, но преди да успее да се прицели, две яки тела връхлетяха върху него. Лъсна втори нож. Една ръка замахна и Аштън грабна някакъв смачкан на топка чаршаф, за да отблъсне като с щит удара. Твърд юмрук го улучи болезнено в ребрата, но той успя да удари нападателя с дулото на пистолета по слепоочието. Бандитът рухна в безсъзнание. Сега пред Аштън имаше само един противник, но видя, че през входа на палатката нахълтват други двама. Той насочи пистолета към мъжа, който го беше ударил с ножа, и натисна спусъка. Нападателят залитна назад и погледна учудено растящото петно на ризата си, преди да падне на колене и да се строполи мъртъв.

Аштън пусна безполезния вече пистолет и издърпа ножа от чаршафа. Единият от новодошлите, също въоръжен с нож, се нахвърли върху него. Вторият държеше къса абордажна кука в ръка и вървеше на три-четири крачки зад приятеля си.

Когато първият се приближи, Аштън го блъсна с юмрук в лицето. Мъжът залитна, ослепен от болката. От ноздрите му потече кръв. Аштън използва предимството си, подложи крак на своя противник, така че той загуби равновесие и падна по гръб върху съучастника си. Мъжът извика силно и се вцепени, оръжието се изплъзна от ръката му. Залитна бавно напред. Абордажната кука се беше забила дълбоко в гърба му и когато се сгромоляса на пода, тежестта на тялото му изтръгна дръжката от ръката на втория мъж.

Сега шансовете бяха изравнени. Аштън се обърна към последния си противник, който се отдръпна назад и изтегли от ботуша си дълъг, тънък нож. Очите му лукаво проблеснаха, когато погледна към дъното на палатката. Аштън се сети, че единият от двамата първи нападатели беше изпаднал само в безсъзнание, и съвсем навреме отскочи встрани, когато опомнилият се пират се хвърли отзад върху него. Той вдигна ножа си и нападателят изкрещя, улучен в левия хълбок. Надали беше кой знае каква рана, но мъжът побягна веднага и изчезна от палатката.

Последният противник нападна, преди Аштън да се беше съсредоточил, но навитият около лявата му ръка чаршаф отново пое удара. Дивите, искрящи очи на бандита не оставяха съмнение в неговата решимост. Аштън се извъртя и го удари с дръжката на ножа си в слепоочието. Те паднаха на пода, острието на кинжала се заби в покритите с килими дъски. Аштън нанесе още един удар, този път в брадата на противника си, но той въпреки това успя да сграбчи с дебелите си пръсти дръжката на кинжала и да го изтръгне от пода.

Двамата мъже скочиха и започнаха да се дебнат в кръг. Якият бандит се хвърли напред, ножът прелетя във въздуха, но Аштън парира умело. Когато нападателят отстъпи, ръкавът му бе украсен с бързо растящо кърваво петно. Аштън не му даде време да се опомни. Атакуваше, посрещаше удари, отскачаше и удряше, докато отбраната на противника му започна да отслабва. Бандитът разбра, че само една малка грешка го делеше от края. Опита се да държи Аштън на разстояние, но ножът му беше твърде къс и тънък; Аштън го обърка, подмами го и после удари с всички сили. Якият като бик бандит изхриптя, пусна оръжието си и притисна с ръце корема си. Залитна към входа на палатката и рухна отвън.

Аштън се огледа и изведнъж забеляза, че стените на палатката бяха в пламъци. Пращенето на огъня изпълни въздуха, гъст дим задръсти дробовете му. Той си проправи път към изхода и тъкмо когато се канеше да излезе навън, видя насоченото към главата му дуло на пистолет. В трептящия от горещината и дима въздух плуваше подигравателно ухиленото лице на мъжа, когото беше ранил в хълбока. Преди да успее да отскочи назад, се чу оглушителен трясък. Пареща болка прободе ребрата на Аштън. Той притисна ръка към раната и усети лепкавата, топла кръв. Започна да му се повдига, когато го обгърна нова вълна пушек. С мъка държеше зачервените си очи отворени и видя как бандитът извади втори пистолет.

— Хайде, излез и умри, дяволе! — Мъжът размахваше пистолета и ревеше от смях. — Или си остани вътре и изгори! Все тая, важното е да пукнеш!

Кашляйки, Аштън се запрепъва обратно, за да потърси собствения си пистолет. Пушекът ставаше все по-гъст. Като държеше едната си ръка пред лицето, за да се защити от пламъците, той изтича към раклата. Изборът, който му предложи мъжът, никак не му харесваше и той реши да използва трета възможност. Вдигна тежкия капак на раклата, извади своя „Деринджър“ и тръгна обратно към входа на палатката. Премигваше, за да вижда по-добре, но пиратът беше изчезнал. Измъкна се предпазливо отвън на платформата. Насълзените му очи съзряха една карета, която спря пред къщата. Лиарин скочи от стъпалото и се затича към него. Макар че беше щастлив да я види, за нея беше опасно да се приближава до палатката.

— Не! Бягай оттук, бързо! — викна Аштън. Зад гърба му прозвуча налудничав смях и той с един скок се обърна.

— Значи изпълзя навън, дяволе! — изкрещя пиратът с крива усмивка, излизайки иззад един храст, и насочи пистолета си към корема на Аштън. — Дамата се завърна тъкмо навреме, за да види как ще пукнеш! — Малките свински очички хвърлиха кратък поглед към Аштъновия „Деринджър“. — Сигурен бях, че ще извадиш нещо такова, но няма да имаш време да го използваш.

Аштън чу трясъка на някаква детонация и зачака удара на куршума, болката, която щеше да разкъса вътрешностите му, но странно — нищо не последва. Мъжът пред него отвори уста и бавно се свлече. В първия момент Аштън не разбра какво става, докато не видя зад пирата една висока тъмна сянка. Беше Хайръм с пушката в ръце. Когато дотича до мъртвия бандит, кочияшът се спря за миг, след това погледна Аштън с ококорени очи.

— Той искаше да ви убие, господарю! — извика учудено негърът.

— Да, Хайръм, точно това щеше да направи. — Аштън въздъхна облекчено. — Но ти му попречи.

За секунда сърцето на Лианор беше спряло, но сега отново се заблъска в гърдите й. С вдигнати високо над глезените поли тя тичаше към горящата палатка. Видя опръсканата с кръв риза на любимия си и страх сви сърцето й. През главата й минаваха трепкащи картини, безброй впечатления, които се преплитаха, и всичките бяха свързани с Аштън. Той вървеше, седеше, стоеше, смееше се, спеше, изпълваше съзнанието и, цялото й същество, душата й до последното ъгълче. Тя тичаше и в ума й се редяха видения, една препускаща въртележка, която внезапно спря и в последната сцена тя видя как беше стояла с Малкълм на неговия гроб…

— О, Аштън, Аштън — извика тя и се хвърли, хлипайки, в разтворените му ръце. Той я притисна към себе си, докато тя се тресеше от страх. Усети устните му по косите си, гласът му мълвеше успокоителни слова в ухото й. После тя изохка уплашено, когато цялата палатка внезапно лумна, обхваната от ревящи огнени езици. Аштън се отдалечи бързо с нея от опасната зона.

— Изкарай конете от другата палатка! — извика той на Хайръм и се спусна след чернокожия през ниския храсталак, за да отведе животните на сигурно място.

Лианор вдигна ръка и се загледа в кръвта, която лепнеше по дланите й. Сърцето й заби още по-бързо. Около нея всичко започна да плува, стана тъмно, сякаш я обви мъртвешки саван, докато не остана нищо, освен непрогледен мрак. Посред най-тъмната нощ… точно в часа на призраците, когато зейват гробищата и от ада лъха чума върху земята…

Светло петно, което постепенно нараства…

Пламък! Огън! Камина! Печка с тенджери! Яка ръка, която посяга към ръжена, вдига го бързо нагоре и го стоварва върху главата на вцепенен от уплаха мъж! Отново и отново, докато човекът пада мъртъв. Един мъж с наметало, който се обръща бавно, вдига отново ръжена… после гореща, остра болка в гърба й.

Тя тича през някакъв тъмен коридор! Преследват я тежки стъпки! Студеният дъх на страха докосва тила й! Една врата се затваря след нея. Пуска се резе! Тя се спуска през един прозорец и тича! Тича! Не — язди!

Тесен път, дървета… и после огън! Домът, в който държаха жената затворена! Не! Помощ! Един черен силует зад нея. Гора, отново дървета! По-бързо, по-бързо! Скачай! Да, на завоя! По-нататък! Само да не падне сега! Той ще я хване!

Ето, открито поле! Бързо, скачай! Гърмящи копита! Конски впряг! Лети съм нея! Нееее!

И отново тъмнина — дълбока, мрачна, непрогледна…