Любимият непознат

Шеста глава

Тропотът на конете заглъхна бавно в далечината. Над къщата се възцари тишина, но Лиарин не можеше да се успокои. Тя се беше върнала в салона, за да може Аштън да размени на четири очи още няколко думи с приятелите си, преди шерифът и хората му да си тръгнат. Сега седеше напрегната на ръба на един стол и не спираше да трепери. Когато чу обвинението на Хоръс Тич и бандата му, почти й беше прилошало от страх, че мъжете можеха да излязат прави и тя наистина да е избягала от лудницата.

От деня, в който се събуди от празнотата, не беше страдала така от загубата на паметта си, както в този миг. Струваше й се, че стои пред някаква врата и знае, че решението на загадката може да бъде намерено от другата страна, но е неспособна да натисне дръжката, за да я отвори. Толкова искаше да знае откъде произхожда, кое е семейството й, кои са били приятелите й и какви събития я бяха довели до сблъсъка с каретата на Аштън.

Мистър Логън беше категоричен и въпросът като че ли се бе изяснил. Но преди това й беше направило впечатление нещо странно. Въпреки че Аштън беше показал недвусмислено, че ще я защитава до смърт от бандата, не изглеждаше въодушевен от срещата с побелелия пазач. Сякаш и него го гризеше някакво съмнение.

Тя изтри треперещите си пръсти в полата и се загледа в скромната златна халка, докато внезапна болка зад челото не я накара да затвори очи. Разтри бавно слепоочията си с пръсти, опита се да изгони туптенето с масаж. Внезапно в съзнанието й се появи една картина: ръжен с остър шип накрая, обхванат от една ръка. Желязната пръчка се вдигна и изсвистя надолу, после отново и отново, с жестока неумолимост. Внезапно на мястото на ръжена изникна разкривена маска, тя се превърна в мъжко лице, широко отворена уста и ужасени очи, които се врязваха дълбоко в душата й. Тя се сви и заскимтя от страх, искаше да избяга от това ужасно видение, което не преставаше да я мъчи.

Скочи с приглушен вик, когато една ръка легна на рамото й. Тя се стресна, искаше да се отскубне, но друга ръка обхвана талията й и я притисна към широки гърди.

— Лиарин? — Аштън я разтърси леко, за да я върне в съзнание. — Лиарин, какво има?

Тя го гледаше изплашено и въртеше глава.

— Не знам, Аштън — заекна тя. — Една ужасна картина… Не ми дава покой. — Тя обърна лице, сълзи се стичаха по бузите й. — Виждам вдигната ръка и тя удря… удря постоянно! — Изхлипа силно, раменете й се тресяха. — Питам се дали не съм сторила нещо ужасно. Може би трябваше да изпълниш желанието им. Може би аз съм тази, която търсят, а мистър Логън да е излъгал!

— Глупости! — Аштън я хвана за раменете и се взря в окъпаните от сълзи смарагдовозелени очи, като че искаше да я принуди да му вярва. — Като изключим загубата на паметта ти, иначе всичко е наред. Ти си претърпяла шок и не можеш да си спомниш. Да не искаш да превърнеш обвиненията на тези хора в свои спомени?

— Не — изстена тя. — Ти не разбираш. Това видение го имах още преди да дойдат тук мъжете днес следобед.

Аштън я привлече към себе си и докосна нежно челото и с устни.

— Вероятно е само някакъв сън, който си сънувала някога и сега го взимаш на сериозно.

— Бих искала да ти повярвам. — Лиарин склони глава на гърдите му. Когато той я прегръщаше, чувството и за сигурност ставаше реално и дълбоко в нея се пробуди мъчителен порив.

— Толкова бих желала да вярвам, че този кошмар никога не се е случвал. Аз… бих искала да съм твоя жена. Бих искала… бих искала да съм част от теб и семейството ти, да знам сте сигурност, че мястото ми е тук, в тази къща. Просто трябва да знам истината!

Аштън взе лицето й с две ръце.

— Тогава ми вярвай, Лиарин — настоя той шепнешком. — Приеми фактите така, както ти ги обясних. Не искам нищо лошо. Ако знаеше само колко те обичам, нямаше да се страхуваш.

Бавно, предпазливо наведе уста към устните й и я зацелува все по-силно и възбуждащо, докато страховете й отстъпиха някъде в края на съзнанието й. Игриво, но настойчиво успя да я накара да му отвърне. Заспалата жарава се разпали в нов огън. Ръцете й се плъзнаха нагоре по гърба му, а устните се поддадоха на пламенния му натиск. Беше като чудо, сякаш небето слизаше на земята. Те споделяха с наслада упоителния нектар, който могат да усетят само истински влюбените. Трополене на токове във фоайето ги откъсна един от друг.

Аштън вдигна глава и погледът в очите му почти я изгори с безмълвното си обещание. Пусна я нежно и излезе от стаята, като я остави там, възбудена и изпълнена с изгаряща страст. Тя не искаше да я види никой; прибра поли и изтича през трапезарията в коридора, където се сепна, смутена и зачервена, когато Аштън се спря на другия му край и се обърна. Струваше й се, че погледът му я докосва навсякъде, че я разсъблича гола и навлиза в нея, в сърцевината на нейното същество. Смелостта на този поглед спря дъха й и в очите му тя прочете, че правилно е изтълкувал състоянието й.

Накрая той си тръгна. През оглушителните удари на сърцето си Лиарин чу бъбренето на двете стари дами, които тъкмо влизаха в салона, фоайето беше празно. Лиарин побягна, защото знаеше, че позволи ли му сега да я докосне, това би помело всякакво благоразумие.

Останала без дъх, тя изтича нагоре по стълбите и се скри в стаята си. Заключи вратата и се сви на канапето, но не я изпускаше от поглед и наостряше уши, за да не пропусне случайно шума от ботушите му в коридора. Ето го! Той се приближи до вратата и замря. Чу се тихо почукване. Тя прехапа устни, когато то се повтори. Накрая се почука за трети път, топката на вратата се завъртя, после стъпките му се отдалечиха по коридора. Лиарин въздъхна от облекчение, но се почувства и някак разочарована.

От север нахлуха студени ветрове. Появиха се големи черни облаци и закриха и последната руменина на западния хоризонт. Започна да вали, отначало само ситни капки, които прочистиха въздуха от праха и донесоха прекрасен свеж мирис. След това вятърът се превърна в буря. Светкавици раздираха здрача и върху полята на Бел Шен се изля истински порой. Из стаите се разтичаха слуги да затворят прозорците и да разпалят огньовете, които бяха изгасени през деня. Лошото време предизвика весели разговори за съдбата на мистър Тич и бандата му. Всички бяха единодушни, че техният колар Хикъри има достатъчно ум, за да намери някъде подслон, но как тайфата щеше да прекара вечерта в някоя плевня, без да се разкъса взаимно, никой не знаеше.

Уилабел помогна на младата си господарка да се преоблече за вечеря и въпреки че Лиарин би предпочела да се скрие в стаята си, накрая отстъпи пред милите грижи на чернокожата икономка. Не й беше трудно да избере рокля, тъй като имаше една-единствена — смарагдовозелената. Беше много елегантен тоалет с открити рамена, дълбоко деколте и пристегнат корсаж, който повдигаше бюста. Всяка дама със скромността на Лиарин би се притеснявала от неговата предизвикателност, особено в присъствието на Аштън. Впрочем деколтето беше малко по-прибрано от това, с което Марелда се появяваше напоследък, но във всички случаи говореше за дързост и самочувствие.

Когато слезе по стълбите и чу тиха музика от салона, Лиарин се почувства малко по-спокойна. Докато Аштън беше зает с виолончелото си, щяха да й бъдат спестени настоятелните му нежности и пронизителните погледи. Нещо повече. Докато той се отдаваше на свиренето, тя щеше да има възможност да го наблюдава до насита.

Топлите пламъчета, които танцуваха над големите свещници, потапяха помещението в мека светлина. В камината гореше весел огън и създаваше приятна интимна атмосфера.

По нощното небе навън все още проблясваха светкавици, бурята бушуваше около къщата и брулеше дървета и храсти в градината. Аштън седеше с гръб към вратата.

Въпреки че го виждаше само отзад, Лиарин позна веднага, че е облечен както винаги безупречно. Той, изглежда, имаше вкус към елегантни и отлично ушити дрехи, както личеше сега от тъмносиния фрак без нито една гънка, обгръщащ изящно широките плещи и тънката талия. Естествено заслугата бе не само на шивача. Висок и строен като бог, с гъвкави движения, Аштън изглеждаше също така добре и в старите си панталони за езда, които носеше често денем.

Младата жена не искаше да го смущава и стъпваше на пръсти, но Аштън мигом я усети и музиката секна. Той остави инструмента и пристъпи сякаш към нея. Запленен от красотата й, погледът му се спря възхитено на закръгления й бюст. Пое ръцете й в своите и наведе глава, за да целуне устата й с разтворени устни. Когато я докосна леко с език, тялото й се разтърси като от удар. Не беше очаквала такава волност в присъствието на възрастните дами. Освободи се притеснено от прегръдката му.

— Баба ти ще получи сърдечен удар — протестира тя задъхана.

Аштън се усмихна.

— Заради мен? Успокой се, тя не е тук.

— Не е тук? — Лиарин погледна към двете празни кресла, в които обикновено седяха ламите. — А къде е?

— Аманда и леля Дженифър са поканени на вечеря у съседите — сви рамене той. — Поканата важеше и за нас двамата, но аз помолих да ни извинят.

— Тогава… — Лиарин огледа загрижено салона, докато внезапно разбра. — Тогава значи сме сами?

— Да, ако не броим слугите. — Той повдигна развеселено дясната вежда. — Не си ли доволна, мила?

Лиарин кимна колебливо.

— Доста сте хитър, мистър Уингейт.

Аштън се засмя и я заведе до бюфета, където в светлината на свещите проблясваха кристалните гарафи. Наля шери в една чаша, прибави мъничко вода и й я подаде.

— И защо да съм хитър?

Тя отпи една глътка и въздъхна дълбоко, преди да отговори:

— Мисля, че възнамеряваш да ме прелъстиш.

Зъбите му светнаха, когато й се ухили наново.

— Мила моя, разликата между прелъстяване и изнасилване е в малката думичка „не“. Трябва само да я кажеш.

Лиарин не намери остроумен отговор. Беше започнала да употребява тази малка думичка спрямо Аштън с все по-голямо неудоволствие.

Погледът му се премести върху деколтето й, той се наведе и я целуна по рамото.

— Мадам, тази вечер изглеждате особено съблазнително… истински сладкиш… — Езикът му докосна леко кожата й, дъхът й спря, пулсът й затуптя бурно. Ярка руменина заля лицето й. Развеселен, той наблюдаваше как баграта се разлива надолу по гърдите й. — Само едно вкусване не е достатъчно — шепнеше той и се навеждаше още по-дълбоко, за да я целуне там, където започваха примамливите й гърди.

— Аштън!

Един клон удари стъклото на прозореца и Лиарин подскочи. Опита се да отблъсне Аштън с едната си ръка, като шепнеше настойчиво:

— Моля те… прислугата!

Развеселен, той се изправи и я целуна малко по-благоприлично по слепоочието. Ликуваше вътрешно, че тя го отблъсна само заради слугите.

— Ах, любима, така съм зажаднял за теб, че едва се сдържам, дори и при толкова хора в къщата. Да можех да те взема с мен в Ню Орлиънс, в старата хотелска стая, където се любехме тогава, сам-сами в света.

Някъде из къщата се блъсна врата и Уилабел влезе с шумни стъпки в трапезарията.

— Леле Боже, ако се усили още малко този вятър, направо ще събори къщата — изкудкудяка икономката, клатейки глава. — Като нищо ще издуха мистър Тич право в Нечиз. Пък и дъждът тъкмо хубавичко ще го окъпе в оная кола. Да можех да го зърна само! Как пък му хрумна, че ще вземем да му предадем господарката! Ама вие хубаво го наредихте мистър Аштън. Само така, сър!

Тя се изкикоти отново, после погледна изящно подредената маса. Премести няколко прибора, завъртя се още веднъж и изчезна с доволно поклащане на главата. Секунда по-късно се появи Уилис, за да съобщи, че вечерята е готова. Аштън предложи ръка на жена си и я заведе до мястото, където Уилабел беше преместила приборите. Ръката му погали леко талията й. Тя му хвърли въпросителен поглед, който очите му задържаха за един дълъг, сякаш безкраен миг.

Аштън не беше мъж, който оставя някоя възможност неизползвана. Устните му се притиснаха още веднъж в устата й. Откъсна се, за да надникне в зеленикавите дълбини на очите й. Лиарин се почувства като хипнотизирана, едва усещаше пръстите му, който се спускаха от шията й през ключицата надолу. Устните й се разтвориха и дишането й се учести, когато устата му последва пътя на пръстите. Уж неволно той постави дясната си ръка на лявата й гръд, но горещината, която пламна в главата й при тази милувка, я накара да дойде отново на себе си. Трепереща, тя се отдръпна от него и се отпусна на стола си. Когато той също седна, тя впи умолително очи в неговите. Устните й не можеха да изрекат думите, които искаше да каже — настойчивата молба да се отнася по-предпазливо с чувствата й. Да, тя искаше любов, но можеше ли всичко да стане толкова бързо? Как да различи истината от лъжата, когато не знаеше коя е?

Докато вечеряха, погледът на Аштън не се отделяше от нея. Постепенно шерито помогна на Лиарин да прогони колебанията си и тя започна да се наслаждава на интимната атмосфера, както и на нежните му докосвания, когато ръката му срещнеше нейната върху покривката.

Върнаха се отново в салона и Аштън затвори двукрилата врата след тях. Лиарин седна пред чембалото и се опита да изсвири по памет някои забравени мелодии. Аштън се наведе над нея, помагаше да си припомни отделни пасажи, но се беше съсредоточил главно върху голите й рамене и закръглеността на гърдите й. Когато плъзна показалеца си надолу по шията й, тя се усмихна със сияещи очи и се потопи в омаята на близостта му. По едно време той стана да стъкне огъня, но щом посегна към ръжена, изведнъж нещо стана с младата жена. Пръстите й замръзнаха над клавишите. Видението с железния прът, който се стоварва ожесточено върху главата на един мъж, изведнъж блесна пред нея и разруши хармонията на мига.

Аштън се обърна изненадан, когато мелодията секна с остър дисонанс. Видя паническия страх по лицето й, хвърли ръжена и се спусна към нея. Знаеше добре какво я мъчи. Затова я грабна и я притисна в прегръдките си.

— Всичко е наред, миличко — мълвеше той. — Всичко вече е добре. Опитай се да не мислиш повече за това.

— Ръженът… — Лиарин трепереше в обятията му. — Виждам все една и съща картина: мъж, когото бият с железен прът. О, Аштън, няма ли да свърши това?

— Знаеш ли кой е мъжът? — попита Аштън. — Виждала ли си го някога преди?

— Всичко е много неясно. — По лицето й се стичаха сълзи. — О, Аштън, толкова ме е страх! Не знам защо виждам постоянно тази картина. Може да е… може да е спомен за нещо, което съм направила. Сигурен ли си, че мистър Логън…

— Не, няма нищо общо с това — прекъсна я той. — Мъжът е бил прободен с нож, а и е бил великан, два пъти по-тежък от теб. Дори и с ръжен ти не би могла да му сториш нищо. Той щеше да ти избие острието, преди да се усетиш.

— Но белегът на гърба ми… ти каза, че изглежда, като че някой ме е бил. Може би…

Аштън я улови за раменете и я отдалечи от себе си. Заговори настойчиво:

— Питър Логън каза, че ти не си жената от лудницата, Лиарин! Приеми най-после този факт. Ти не си жената от лудницата! Ти си Лиарин Уингейт, моята съпруга!

Естественият му авторитет като че поставяше нещата на местата им и тя постепенно преодоля страха си. Ако искаше да прекара останалата част от живота си с горе-долу ясен разсъдък, не биваше да се поддава на натрапчивите видения. Тя избърса сълзите от бузите си. Аштън отиде до бюфета и й наля чаша бренди.

— Ето, изпий това — каза той. — Ще ти подейства добре. — Той гледаше как Лиарин отпива предпазливо и се усмихна, когато тя изкриви лице с отвращение. Нежно побутна чашата към устните й:

— Всичкото, скъпа.

Лиарин се подчини с неудоволствие и изпи брендито на малки глътки. С последно потръпване подаде чашата на Аштън, докато усещаше, как топлината на алкохола се разлива в жилите й. Аштън я притегли до канапето и я прегърна. Тя се сгуши в него, покорена от нежността му и най-после започна да се отпуска. Седяха дълго, притиснати един до друг и се наслаждаваха на блажения миг, докато пламъците в камината трепнаха за последен път и угаснаха. Когато в стаята захладня. Аштън стана неохотно и хвърли няколко цепеници в жаравата. След това приклекна пред канапето, сложи ръка върху бедрото на Лиарин и попита:

— Сега по-добре ли си?

— Мисля, че да. — Смелостта на жеста му й се видя странна, но и нежното докосване й беше приятно. Бузите й се зачервиха под изпитателния му поглед и тя отвърна объркано очи.

— До моята спалня има още една стая — каза той и зачака, докато тя го погледне отново. — Бих искал да спиш там тази нощ. — Лека усмивка придружи думите му. — Знам, че така изкушението ще ме мъчи повече, но все пак бих искал да си до мене, макар и в другата стая… поне за момента. Сигурно вече си разбрала какво желая всъщност. Във всеки случай това не са отделните спални.

— Моля те, внимавай с мен, Аштън — прошепна тя с тъжна усмивка. — Ти ме привличаш толкова силно… Не съм сигурна, че ще мога да ти устоя.

Той вдигна изненадано вежди. Това признание го учуди.

— Мадам, знаете ли какъв подарък ми правите?

— Просто ти имам доверие — отвърна Лиарин с невинно изражение.

Той смръщи неволно чело, защото тази дума погребваше надеждите му.

— Хм. — Той се изпрани и й предложи ръка. — Елате, мадам, ще ви придружа до новата ви спалня, за да не се нахвърля още тук върху вас.

— Но ти каза, че доверието е от огромно значение за един брак.

Аштън я погледна със съмнение.

— Тази дума започна да ме преследва в последно време. Ще се опитам да променя представата ти за доверието, като те заведа отново в Ню Орлиънс. Ако и това не помогне, вече не знам какво да правя.

— Сериозно ли говориш? — попита тя. — Наистина ли ще заминеш с мен за Ню Орлиънс?

— Да — каза той. Идеята започваше да му харесва.

— Но ти току-що се върна оттам.

— Този път ще предприемем пътуването само за наше удоволствие, мадам — усмихнато я увери той.

Лиарин го изгледа скептично.

— И, разбира се, ще се опитате съвсем между другото да доведете до успешен край опитите си да ме прелъстите.

— Да, мадам, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той я взе на ръце и нежно целуна трапчинката на шията й, а тя се притисна към него и обви ръце около врата му. При това гърдите й се опряха в тялото му. Изключително съблазнителна гледка, реши той и се отдаде на приятно съзерцание, докато я носеше към спалнята.

Блъсна с рамо вратата и пренесе сладкия си товар през прага, пресече с нея стаята, докато стигнаха банята, където я пуска да стъпи на пода.

— По-добре се съблечи тук, стаята още не е много топла. — Аштън посочи към един скрин, където лежеше купчина дрехи. — Помолих Уилабел да донесе някои неща.

Лиарин позна зелената си рокля и копринената нощница, и разбра, че поканата да премести спалнята си до неговата съвсем не е възникнала така спонтанно. Той явно е бил сигурен, че тя ще се съгласи. Изгледа го учудено и каза:

— Мисля, че все пак съм те подценявала.

Аштън се засмя.

— Знаех, че няма да имаш нищо против.

— Винаги ли си толкова сигурен в себе си? — попита тя.

— Въпрос на логика, мадам. Тук е много по-удобно…

— И отговаря чудесно на намеренията ти.

— Точно така — призна той откровено. Свали фрака, жилетката и шалчето и ги окачи на една дървена закачалка до вратата. После пое ръцете й и ги поднесе до устните си. — Ще запаля огъня, докато се събличаш.

Вратата се затвори след него и Лиарин, останала за няколко секунди сама, се опита да дойде на себе си. Ставаше й все по-ясно, че в негово присъствие почти не мислеше за съпротива. Той беше като силен магнит, който я привлича неудържимо. Трудно можеше да избяга от един толкова самоуверен мъж, след като жадуваше да се почувства нормална жена. Все повече й харесваше да бъде омъжена за него. Разумно или не, тя копнееше за него телом и духом.

Кадифеният му халат висеше при останалите дрехи на закачалката и когато тя го докосна, от него я лъхна такава силна мъжка миризма, че й омекнаха коленете. Пое дълбоко въздух, изненадана от странните си желания и се насили да мисли за друго. Съблече се. Копринената нощница се плъзна гъвкаво по голото й тяло и тя отново се запита дали, ако се любят с Аштън, ще изпита удоволствие, или мечтите са далеч по-красиви от реалността.

Погледна се замечтано в огледалото. Очите му я бяха омаяли. В тях гореше някакъв огън, на който никоя жена не можеше да устои.

Лиарин поклати ядосано глава. Мислите й пак бяха започнали да се реят не където трябва. Вместо да им дръпне юздите, тя ги беше оставила да препускат. Не беше логично да си представи как ще легне с него в леглото, докато все още й изглеждаше толкова чужд. Защо се поддаваше на подобни лекомислени блянове, когато би било по-разумно просто да държи Аштън на разстояние?

Тя завърза колана на зеления си кадифен халат и влезе в съседната стая. Босите и стъпала потънаха в скъпия килим и тя се възхити на меките му пастелни тонове и на изисканата мебелировка наоколо. Будоарът предлагаше всичко, което можеше да си пожелае една жена; в сравнение с него предишната й стая наистина бледнееше. Ако беше видяла по-рано тази спалня, никога не би се усъмнила в искреността на Аштън.

Когато Лиарин влезе в стаята, той се изправи. Младата жена тръгна към него, хвана го под ръка и каза усмихната:

— Стаята е прекрасна, Аштън, ти беше прав. Човек просто не може да се откаже от нея.

Вдигна се на пръсти, за да го целуне по бузата, но той бързо обърна глава и посрещна устните й със своите. Страстта, с която я целуваше, я изгори като огън. Устата му се разтвори и тя докосна с език вътрешността й, все още колебливо, но това го окуражи и той я притисна по-здраво към себе си. Прегръдката му стана по-силна, целувката — по-страстна. Разкъсвана между желанието и страха, тя трепереше в ръцете му. Почувства възбудата му да нараства. Разбра, че трябва незабавно да стори нещо, преди съпротивата й да рухне.

— Имам нужда от време, Аштън — прошепна умолително тя, когато се отдръпна от него. — Моля те, дай ми време да намеря себе си.

Той се намръщи. Лиарин виждаше какви мъки му причинява, но не знаеше как да му помогне. Тя го последва до леглото, където той отгърна завивката й. После се обърна отново към нея, въздъхна дълбоко и вдигна ръце, като че искаше да ги сложи на раменете й. Тя почака да довърши жеста си, но той се извърна и простена:

— Тръгвам си.

— Моля те, Аштън… — Очите й търсеха разбиране. — Не искаш ли да останеш и да поговориш с мен няколко минути?

— Мадам, или подценявате прелестите си, или пък надценявате волята ми. Изкушението е твърде силно за мен. Ако остана още само секунда тук, едно просто „не“ вече няма да е достатъчно. — Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Мускулите на лицето му изпъкнаха на възли. — Не мога вече да отговарям за въздържаността, си. Моля те, Лиарин, бъди по-предпазлива. Върви и просто си легни в леглото, докато не съм загубил напълно разсъдъка си.

Лиарин не се реши да пренебрегне предупреждението му и се отказа дори да свали дрехата си, преди да се пъхне под завивката. Аштън се приближи отново към камината, хвърли още едно дърво, след това се втренчи замислено в червено-златистите пламъци. Тя наблюдаваше силуета му на фона на горящия огън и се учудваше колко скоро беше започнала да го желае. Някъде дълбоко в себе си знаеше с абсолютна сигурност, че бе изживяла моменти на най-съкровена близост с някой като него. Когато затвореше очи, можеше да си припомни почти осезаемо един мъж, който става гол от леглото й и се отдалечава от нея. Бегло си спомняше ръста, широките плещи и тесния ханш, късата коса на леки вълни по бронзовия врат. Уилабел я беше убеждавала, че мъж като Аштън не се намира всеки ден и тя й вярваше. Действително, ако можеха да се преценят положителните страни на един човек за толкова кратко време, той бе точно това, което й трябваше, за да се радва на живот, изпълнен с любов и внимание.

— Аштън?

Той се обърна.

— Да? — Мълчанието й го накара да се приближи до леглото. — Какво има, Лиарин?

Тя се помъчи да види израза на лицето му на светлината на огъня.

Знаеше, че рискува много в този момент, защото беше крайно уязвима. Да, можеше да бъде наранена дълбоко и все пак искаше той да я люби. Копнееше да почувства тялото му и да му се отдаде без задръжки. Тя отметна завивката:

— Мисля, че няма нужда да пътуваш с мен до Ню Орлиънс. Можеш да имаш всичко, което пожелаеш, сега, веднага.

Сърцето му лудо заби, дълго потисканото желание се възпламени. Откопча трескаво копчетата на ризата. След няколко секунди голите му плещи проблеснаха в светлината на огъня. Той седна на ръба на леглото, за да свали ботушите си. Лиарин се изправи на колене, измъкна се от кадифената дреха и се притисна към него. Допира на гърдите й по гърба му го възбуди толкова много, че по слабините му се разля гореща, сладка болка. Това беше неговата Лиарин — топла, отдаваща се, истинска жена, способна да възпламени всичко у него. Вторият ботуш изтрополи на пода, докато ръцете й се плъзгаха по твърдата му гръд, потърсиха един белег и след това продължиха пътя си по изпъкналите мускули и окосмените гърди.

— Бързо! — прошепна тя в ухото му и го близна закачливо с върха на езика си. Той се отпусна по гръб на леглото и посегна към нея. Притегли я надолу към себе си и я зацелува лудо, а ръцете му се плъзгаха по задничето и, опипваха гърдите й и накрая спряха до отвора на нощницата. Лиарин пое изненадано дъх, когато с едно дръпване той разкъса на две дрехата й. Най-после изгладнелите му очи можеха да се нагледат на пищните й гърди. Устните му ги галеха. Полазиха я тръпки, нежният му огън почти спря дъха й и накара сърцето й да забие бурно. С още едно дръпване Аштън разкъса напълно нощницата и я захвърли в края на леглото. Очите му искряха. Със загадъчна усмивка Лиарин се изправи, хвана ръката му и го дръпна до себе си, докато застанаха на колене един срещу друг. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й, а тя го целуваше нежно по врата и лицето. Твърдите пъпки на гърдите й докосваха окосмената му гръд.

— Мисля, че съм влюбена в теб — прошепна тя. Пръстите си й играеха с косите на врата му. — Желая те… О, Аштън, толкова те желал…

Той я сграбчи в ръце, устата му потърси нейната. Устните им се сляха със страстно нетърпение. Когато се откъснаха един от друг, в очите и на двамата имаше едно и също желание. С възхита Лиарин плъзна длани по гърдите на Аштън, след това по-надолу към колана на панталона и после по стройните, твърди бедра, докато той се разкопчаваше. Ръцете й погалиха с леко докосване корема му, той пое дълбоко въздух и стисна зъби. Гореща кръв нахлу в слабините му, нервите му пламнаха.

Изправи се и смъкна панталона, след това застана гол пред нея. Видът му събуди у нея мъчително желание, тя протегна ръце. Той я прегърна, положи я нежно да легне, а ръцете и устните му се плъзнаха по копринената й кожа със сигурността на мъж, който знае силата си. С изтънчено умение той дразнеше сетивата й, а тя отговаряше с тихи, щастливи стонове. Възбудата й нарастваше все повече, докато започна да трепери и да се извива. Той я взе с дълбок, горещ тласък. Буря от непрекъснати усещания я облада и я изпълни с безкрайна радост. Тласъците му бяха нежни, изпълнени с копнеж, докато страстното желание ги накара да станат по-бързи и двамата се понесоха бурно към кулминацията. Тя се надигаше насреща му, отговаряше на коравите му удари със същата пламенност. Слети в едно, те се носеха все по-нагоре по вълните на своята страст, плуваха заедно през един проблясващ божествен свят, докато напуснаха орбитата му и се върнаха обратно на земята. С въздишка на задоволство отново сляха устни в заглъхващия топъл огън, който току-що ги беше поглъщал. Навън дъждът се лееше по стъклата на прозорците, но нито Лиарин, нито Аштън му обръщаха внимание, докато пиеха от сладкия нектар на задоволената страст.

Мъжката стая беше затъмнена срещу утринното слънце и само няколко лъча проникваха през кадифените завеси, спуснати над врати и прозорци. Лиарин се размърда и протегна ръка. Когато усети празното място до себе си, отвори очи и се изправи. В стаята беше тихо, никакъв шум не издаваше присъствието на Аштън наоколо. През нощта той я беше пренесъл в леглото си и с това веднъж завинаги беше сложил край на отделните спални. Стаята му бе подредена богато и изискано, преобладаваха пастелните тонове, тъмното дърво подчертаваше мъжката нотка, фактът, че тук живееше нейният любим, накара Лиарин да вижда помещението в още по-приятна светлина.

Тя отметна косите от лицето си и се отпусна със замечтана въздишка на възглавницата. Спомените от изминалите часове щяха да й запълнят времето, докато Аштън се върне при нея. Господарят на Бел Шен беше превзел и тялото, и душата й със своя покоряващ чар. Сърцето й му принадлежеше завинаги. Беше я омаял и сега тя си припомняше стройното му бронзово тяло, здравите мускули и стегнатия корем, излетите като от желязо бедра. Бузите й пламнаха, когато прибави към тази картина малко по-интимни подробности. Лека усмивка заигра по устните й, като си спомни как той всеки път оживяваше отново под ласката на търсещата й ръка. И по-късно, когато я остави за миг, за да стъкне огъня, тя беше запленена от гъвкавата игра на мускулите по гърба му и от стегнатия мъжки задник.

Вратата на втората спалня се отвори. Лиарин разпозна тежките стъпки на Уилабел и понечи да стане, когато изведнъж се сети, че е гола. Грабна халата на Аштън от таблата на леглото и го нахлузи. Уилабел отиде в банята, вратата се затвори след нея. Лиарин си отдъхна и се отпусна отново на леглото. Срамуваше се Уилабел да я види така, толкова скоро след като се беше клела да не се обвързва прибързано с Аштън. Но рано или късно ще трябва да обяви новото си положение на господарка на плантацията. Дори и в тази огромна къща не би могла да избегне за повече от час срещата с Уилабел.

Надойдоха и други прислужници и донесоха вода за къпане. Когато излязоха, на вратата леко се почука. Преди да отговори, Лиарин хвърли поглед в огледалото и установи, че косата й е напълно разчорлена и предателска руменина покрива бузите и шията й. Личеше си, че е прекарала нощта в прегръдките на мистър Уингейт и дума не можеше да става за благоприличие. Освен ако Уилабел не се покажеше много, много дискретна.

Лиарин реши да направи най-доброто в тази ситуация и смело отвори вратата. Икономката тъкмо подреждаше чисти кърпи и бельо. Тя си тананикаше тихичко под носа. Тя се обърна и поздрави господарката с обичайната си весела усмивка и бъбрене, така че Лиарин се почувства напълно непринудено. Уилабел явно не намираше присъствието й в спалнята на господаря за нередно.

Малко по-късно, когато Лиарин се разтапяше от блаженство в топлата вана, долу във фоайето се чу тропот на ботуши. Луела Мей изтича бързо по стълбите и почука на вратата на господарската спалня. Уилабел се измъкна веднага от покоите и остави младата жена сама.

Аштън влезе в стаята си и чу тананикане от банята. Той облегна рамо на вратата и загледа с удоволствие голата красавица във ваната. Беше се появил точно навреме. Дамата на сърцето му се къпеше и от проникващата през прозореца утринна светлина кожата й с цвят на слонова кост блестеше като коприна. Приличаше на нимфа, къпеща се в някое скрито горско езеро.

Най-после Лиарин вдигна глава; беше почувствала присъствието на друг човек и помисли, че е Уилабел. Когато вместо нея видя Аштън да стои в рамката на вратата, тя се стресна. Още не беше свикнала дръзки мъжки очи да гледат тялото й и се изчерви до пъпките на гърдите си.

— Добро утро, любима. Изглеждаш вълшебно!

Той носеше панталон за езда, ботуши и бяла риза с широки ръкави. Лиарин се изчерви още по-силно, защото в това облекло той изглеждаше още по-самоуверен, което я накара да почувства по-силно собствената си голота. За да прикрие неловкостта си, тя попита:

— Беше ли вече на езда?

— Да, ходих да видя дали всичко е наред с работата по изкореняването долу край реката — отговори той, като наблюдаваше поточетата сапунена пяна, които се стичаха от гърдите й. — Смятам да те заведа днес в Нечиз, за да си избереш нови рокли за пътуването ни до Ню Орлиънс.

— Мислех, че сега няма…

— Напротив, любима — Аштън пристъпи към ваната и седна на стола до нея. Взе гъбата и започна да й мие гърба, като бавно движеше ръката си от долу на горе. — Ню Орлиънс може би ще ти помогне да си възвърнеш паметта. Освен това имаме нужда от време да свикнем отново един с друг. И къде е най-добре да стане това, ако не там, където е започнало?

Лиарин наклони глава настрана и въздъхна от удоволствие, когато пръстите му започнаха да масажират гърба и раменете й.

— Хубаво ли е? — попита тихо той.

— О, да, много! — Тя забрави стеснителността си и се наведе напред, за да посрещне ръцете му. Той започна да я разтрива по-силно и след това се захвана с гърдите й. Сърцето й заби по-бързо. С премрежен поглед потърси очите му. Той се наведе, захапа меката част на ухото й, отмахна настрани косата, която падаше по раменете й като мокър водопад и покри шията й с нежни целувки. Ръцете му се движеха насам-натам между гърдите й, после се плъзнаха във ваната и извадиха бялото й тяло на коленете му. Дрехите му се намокриха, но двамата не обърнаха внимание, те имаха очи само един за друг, останалият свят вече не съществуваше за тях.

Когато Лиарин застана горе на стълбите, Аштън отново се почувства зашеметен от вида й. Тя беше избрала за разходката една от роклите, ушити за нея в Нечиз; изглеждаше очарователно. Още при първата им среща той беше разбрал, че тя по всичко отговаря на представата му за привлекателна жена. Споменът за нея не го беше напускал през последните три години, но когато я видя пред себе си от плът и кръв, разбра, че от очите му беше убягнал истинският мащаб на красотата й. Или може би разумът му си правеше шега с него, защото сега тя му се виждаше още по-хубава, отколкото беше образът в паметта му.

Аштън се усмихна и й махна. Докато тя плавно слизаше по стълбите, той попиваше всяка възхитителна подробност. Роклята с корсаж от синьо-зелена тафта и широка бяла пола от същата материя открояваше почти съвършената й красота. Колосана къдрава яка обгръщаше шията й. Ръкавите бяха бухнали горе, а надолу прилепваха плътно по ръката. Синьо-зелената шапчица беше обточена с дантела. Белотата на шията дръзко се подчертаваше от кадифена панделка със същия цвят.

— Мадам, русалките от приказките биха позеленели от завист при вида ви — театрално издекламира Аштън.

Лиарин се изсмя и обви шията му, а той я сграбчи през кръста и я вдигна от стълбата. Целуна я пламенно във въздуха, а тя му отвърна с цялата си страст. Той въздъхна и я пусна бавно на пода.

— Внимавай, ако продължаваш да ме възбуждаш така, ще те заведа право в леглото.

Тя му се усмихна прелъстително и пъхна ръце под жакета му.

— Все още не е късно да го направиш.

— Това е най-голямото ми желание — намигна й той в отговор, — но трябва да ти купя нова нощница. Не го забравяй. Имаме нужда от солиден запас за нощите, които ни предстоят.

— Сега разбирам защо Марелда ме мрази така — прошепна тя в ухото му. — Наистина е голямо удоволствие да се люби човек с тебе.

Аштън я погледна скептично, докато прекосяваха фоайето.

— Марелда не би могла да даде такава преценка, защото никога не съм бил в леглото с нея.

Лиарин притисна здраво ръката му и се усмихна:

— Много, много се радвам за това.

Хайръм чакаше до отворената врата на каретата. Когато младите излязоха от дома, той смъкна шапката от главата си и се ухили до уши.

— Леле, леле, такава хубава двойка градът отдавна не е виждал.

— Благодаря, Хайръм — отговори развеселена Лиарин. — Мистър Уингейт е много представителен мъж, нали?

— Да, мадам — отговори кочияшът. — Ама далеч не е толкова хубав като вас.

С ясен като камбанка смях Лиарин пое ръката на мъжа си и се качи в каретата. Плъзна се по кожената седалка и прибра поли, така че да има място за него. Той преметна лявата си ръка зад гърба й и тя да се сгуши плътно до него.

— Обичам те — прошепна й той.

Лиарин срещна нежния му поглед с мека усмивка.

— Това чувство е напълно взаимно, сър.

Каретата пое по обичайния маршрут за Нечиз, но за Аштън това пътуване беше съвсем ново изживяване. За пръв път от много месеци насам той се чувстваше напълно спокоен и уравновесен. Нощта беше донесла на тялото и сетивата му дългоочакваното освобождение. Но истинската причина за задоволството се дължеше на личността, която се притискаше така предано до него.

Лиарин махна едно влакънце от панталона му и използва случая да погали мускулестите му бедра. Аштън се засмя. Той се наведе над устните й и останалата част от пътуването мина по най-приятния начин, докато Хайръм не спря колата пред шивашкото ателие.

Аштън помогна на младата си жена да слезе на тротоара, обясни на Хайръм колко време ще се забавят и обвил с ръка талията й, я придружи в магазина. Мис Гъртруд забърза насреща им откъм задните помещения, като надничаше над топовете плат, разхвърляни навред по масите. Когато видя кой беше влязъл, тромавата жена с лице на папагал, вдигна ръце към небето:

— О, мистър Уингейт, бях толкова любопитна да се запозная със съпругата ви! — изчурулика тя.

Той представи двете дами една на друга и мис Гъртруд огледа Лиарин от шапчицата до кожените пантофки през своите тесни очилца, кацнали на тънкия й клонест нос. След това се усмихна и кимна одобрително:

— Баба ви беше тук вчера сутринта, мистър Уингейт и говори с такова възхищение за жена ви, че чак ми се стори прекалено, но сега виждам със собствените си очи, че всяка дума отговаря на истината.

Тя взе ръката на Лиарин и я потупа приятелски.

— Щом дамите ви видят в моите тоалети, ще щурмуват магазина ми, за да ги облека също като вас. Не че не мога да правя чудеса, мисис Уингейт, но дори и аз не съм в състояние да накарам някого да изглежда като вас. Вие сте толкова очарователна, че предчувствам големи неприятности.

Лиарин се засмя на необикновения комплимент и рече:

— Значи ли това, че отказвате да ми пробвате?

Мис Гъртруд се изпъна рязко и се втренчи в Лиарин с престорен ужас.

— Какво?! Та да ви облича някой друг? Мила моя, това е смешно! Никой, освен мен не може да се справи. — Устата й се изви в крива усмивка. — Естествено, че ще се юрнат към магазина ми и ще се пукнат от завист, но не берете грижа, аз ще се оправя с тях.

Да, наистина щяха да се пукнат от завист, мис Гъртруд не се съмняваше в това. От доста време се носеха слухове за хубавия Аштън Уингейт и младите красавици, които се надпреварваха за благосклонността му. Най-упорита между тях беше Марелда Рус. При честите си посетения в магазина на мис Гъртруд, тя не преставаше да се хвали колко я обожавал Уингейт. Прибързаната му сватба я беше смутила малко, но тя бързо й намери обяснение: Аштън е бил принуден да се ожени от някой разгневен баща. На въпроса, кой би могъл да упражни натиск върху мистър Уингейт, Марелда Рус отговори само с повдигане на рамене. О, Аштън е обезчестил в пияно състояние някоя жена и после е бил принуден, все така пиян, да поправи стореното. Мис Гъртруд реши, че ако това е вярно, Уингейт е имал невероятен късмет да открие слепешката това съкровище с несравнима красота.

Модистката ги поведе към задната част на магазина. Лиарин се повдигна на пръсти и прошепна на Аштън:

— Мисля, че мис Гъртруд повтаря пред всичките си клиентки един и същ комплимент.

Аштън се усмихна и притисна талията й.

— Мис Гъртруд е известна с това, че понякога може да бъде пряма до грубост, а и не виждам защо ще те ласкае напразно. Ако още не знаеш, ти наистина си много приятна гледка.

Не му беше убягнало, че и други мъже гледаха жена му с нескрито възхищение. Така стана и в близкия ресторант, където се отбиха да обядват. Беше вече късно и неколцината посетители се губеха из салона за хранене, Аштън срещна приятели, които искаха непременно да бъдат представени на Лиарин, а след това го потупваха по рамото и му пожелаваха всичко хубаво. Непознатите я зяпаха съвсем открито. Аштън срещаше погледите им с предизвикателно вдигнати вежди, докато те не се откажеха. Той заведе младата си жена до една маса в дъното на залата, където можеше спокойно да се наслаждава на това, което не искаше да дели с други. Но дори и тук забеляза, че собственикът на ресторанта, един слаб кокалест мъж, я гледа с натрапчиво любопитство.

— Извинете, мадам, но правилно ли чух, че мистър Уингейт ви представи току-що като своя жена?

Лиарин кимна колебливо.

— Да.

Собственикът се почеса по главата, явно объркан.

— Тогава трябва да съм се заблудил. Мислех, че може би сте дамата, която мистър Синклер търси.

— Мистър Синклер? — попита Лиарин.

— Да, милостива госпожо, мистър Синклер каза, че жена му била отвлечена и доведена тук от похитителя си, но щом сте съпруга на мистър Уингейт, явно не бихте могли да бъдете и другата, нали така?

— Не познавам никакъв мистър Синклер — промълви тихо Лиарин, но видимо се разстрои. — Защо помислихте, че може да съм жената, която търси?

— О, тя беше веднъж тук и аз я видях, макар, за съжаление, твърде отдалеч. Тя беше изключително красива жена, също като вас. Отначало мислех, че мъжът, който я придружаваше, е кочияшът й, защото караше конете, но след това взе стая непосредствено до нейната. Те почти не излизаха. Дамата, изглежда, страшно се вълнуваше от нещо, но така и не ми се удаде да говоря с нея или да я видя отблизо. Каквото и да е имало, тая работа не беше много чиста, защото и двамата се държаха доста нервно. Онзи не беше нищо особено. Мистър Синклер е много по-представителен. Както и да е, когато се появи тук, другият мъж изчезна и взе жената със себе си, така поне мисля. Мистър Синклер ги търсеше известно време, но след това се отказа, натовари куфарите на жена си в каретата, нае един човек да я кара и си замина обратно. Оттогава е идвал още един-два пъти, но не е тукашен, пък и не приказва много.

— Кога се случи всичко това? — попита Аштън.

Собственикът потри небръснатата си брадичка и се замисли за момент.

— Ако не се лъжа, малко преди да изгори лудницата. — Той премисли още веднъж и кимна решително. — Да, горе-долу тогава.

Лиарин почувства нервна тръпка в стомаха си. Макар да си повтаряше непрекъснато, че човекът я бърка с някого и че тя е Лиарин Уингейт и никоя друга, изведнъж я нападнаха съмнения. Ако не си приличаше поразително с онази жена, защо я беше заговорил собственикът? От друга страна, портретът в Бел Шен показваше, че тя без съмнение е съпругата на Аштън. Лиарин се вкопчи в тази мисъл и доброто й настроение постепенно се възвърна. Аштън, който не я изпускаше из очи, забеляза с облекчение това.

След обяда излязоха да се поразходят. Пред един обрасъл с дива лоза свод Лиарин задържа Аштън, обгърна с мамеща усмивка врата му и притегли главата му за целувка. Той с радост поде играта и мигът продължи дълго.

Изведнъж някой ахна от изненада. Влюбените се откъснаха бързо един от друг и забелязаха висок мъж с пясъчен цвят на косата, който ги гледаше слисано. Той стоеше като парализиран и очите му шареха между Лиарин и Аштън. Младата жена хвана полите си и избяга смутено, а Аштън я последва засмян, като промърмори някакво извинение. На главната улица викнаха на Хайръм да докара каретата и седнали вътре, със смях одумваха смаяния, добре облечен непознат.

Човекът още стоеше под свода, когато малко по-късно се зададе Хоръс Тич с Марелда Рус под ръка. Марелда беше видяла тръгването на семейство Уингейт и каза на Хоръс:

— Просто не разбирам как успя тази жена да убеди Аштън, че е Лиарин Уингейт, след като твърдеше в същото време, че била загубила паметта си. Уж нито знаела коя е, нито откъде е. Аз все още смятам, че е от лудницата.

— Но, съкровище, мистър Логън се закле, че не я е виждал никога преди това — престраши си да възрази Хоръс.

— Като се има предвид всичко, което Аштън прави за този човек, чудно ли е, че мистър Логън е казал това само за да не обиди благодетеля си? Трябваше да настояваш да я арестуват заради убийството на пазача, а ти се остави Аштън да те направи на глупак.

Хоръс сви юмруци и промърмори:

— Никога няма да му го простя и ти се кълна, че ще си отмъстя един ден.

— Най-добре вземи цяла армия със себе си следващия път, когато излезеш срещу Аштън Уингейт — посъветва го сухо Марелда. — Изглежда, че в такива ситуации той винаги печели.

Погледът на Марелда падна върху високия непознат и очите й заблестяха възхитено. Въпреки че мъжът явно бе по-млад и по-едър от Аштън, имаше нещо, което й напомняше за него. От кройката и плата на дрехите му не бе трудно да се заключи, че е състоятелен, но и без това допълнително предимство за Марелда той бе доста по-привлекателен от Хоръс Тич.

Високият мъж докосна периферията на шапката си, но старателно подстриганите му мустаци дори не трепнаха, когато Марелда му отправи съблазнителна усмивка.

Жалко, помисли си тя, разочарована от неговото безразличие. Какъв ли важен проблем тегнеше на плещите му, та почти не я забеляза? Обикновено мъжете отговаряха далеч по-възторжено на кокетната й усмивка и сластната нега в погледа й.