Любимият непознат

Четвърта глава

Преди вечеря семейство Уингейт се събираше в салона. Беше времето на отмора след дневните усилия, време за спокоен разговор, чашка шери или бренди и малко музика. Понякога в къщата се разнасяше мекият, плътен тон на виолончело — или в съпровод на чембало, или соло, както тази вечер. Сърцето на Марелда трепна, когато чу мелодията; само Аштън можеше да накара инструмента да зазвучи с такава топлота. Той беше мъж с много дарби, който търсеше във всяко нещо съвършенството.

Марелда се спря пред огледалото във фоайето и се усмихна одобрително на отражението си. Черната й коса беше сресана настрани и преминаваше зад ухото във водопад от малки букли. Тази вечер беше облякла тъмночервена тафтена рокля и сега знаеше, че няма да съжалява. Усмихна се и изпъчи гърди. Изборът на дълбоко деколтираната рокля беше отлично хрумване. Подложките в корсажа повдигаха малкия й бюст нагоре и създаваха илюзията за сладострастна пищност. Никой мъж не би останал равнодушен пред подобно дръзко деколте, а Аштън беше мъж. Разбира се, възрастните дами сигурно щяха да се възмутят от вида й, но вниманието на домакина си струваше риска. Марелда не можеше повече да бездейства, докато червенокосата хитруша й го отмъкваше под носа.

Приближи се на пръсти до стаята на съперницата си и долепи ухо на вратата. Чу гласа на Уилабел, ала негърката говореше толкова тихо, че думите си оставаха неразбираеми. Но това нямаше значение. Марелда и не очакваше оная повлекана да стане и да слезе за вечеря. Цяла седмица не си беше подала носа от стаята си и се правеше на болна.

Малка глупачка! Докато се търкаляше, слаба и бледа върху възглавниците си, Марелда щеше да се добере до Аштън. Пък после ще видим, дали той ще упорства да я представя за изчезналата си съпруга.

Тананикайки си весело, Марелда се понесе надолу по стълбите. Чувстваше се лека и спокойна сега, когато Аштън беше на една крачка от нея. Познаваше силата си и умееше да си служи с красотата си, когато се налагаше. Но въпреки, че не се отказваше от някое удоволствие тук или там, държеше да запази девствеността си, поради което й излезе име, че само си играе с мъжете. Не че имаше нещо против да изживее някое хубаво приключение, но рискът беше много голям, а тя искаше да стане жена на Аштън Уингейт.

И за да бъде въздействието наистина поразително, Марелда се приближи до салона съвсем тихо и застана на вратата, без някой да я забележи. Аманда и леля Дженифър седяха в любимите си кресла до камината, свели глава над ръкоделията си и слушаха музиката, Аштън витаеше в друг свят, отдаден изцяло на свиренето. Меланхоличният му израз издаваше някакъв дълбок, скрит копнеж, който обезпокои Марелда. Дано само не бленуваше за момичето в стаята за гости. Трябваше да се сложи край на това… и то веднага!

— Добър вечер на всички — промълви тя сърдечно и тутакси стана център на вниманието. Аштън се обърна и спря да свири, което пък накара двете възрастни дами да вдигнат учудено глави. Очите на леля Дженифър се насочиха към вратата и се разшириха, но веднага се свиха от болка, тъй като се убоде по левия показалец.

— Мили Боже! — изплъзна се от устата на Аманда, при което тя притисна едната си ръка към гърлото и се отпусна назад в креслото.

Аштън се надигна и се усмихна.

— Добър вечер, Марелда.

Младата жена посочи чембалото.

— Може ли да ти акомпанирам?

— Моля — отвърна учтиво Аштън.

Той почака, докато тя се настани, и седна отново. Марелда раздвижи пръстите си по клавишите и почака той да кимне с глава. Затрогващата мелодия на виолончелото изпълни къщата с копнеж. Тогава се включи чембалото и засипа леещата се хармония със силни, ярки тонове, които все избързваха или изоставаха с половин такт. Марелдината атака върху клавишите накара леля Дженифър да настръхне и да си убоде още няколко пъти пръстите. Аманда внимаваше да не се мръщи много, но неволно кимаше, сякаш за да подскаже на Марелда верния такт. Аштън забеляза това и се смили над двете възрастни дами, като бързо и умело завърши пиесата.

Марелда стана и отиде към бюфета, където върху сребърен поднос бяха наредени кристални гарафи. С гръб към Аштън тя взе една чаша и щедро си наля бренди.

Аманда й хвърли предпазлив поглед и установи, че бюстът й направо заплашва да изскочи от роклята. Напудрените, порозовели възвишения, напиращи от деколтето на Марелда, накараха дори нея да се изчерви от срам. Големият часовник в ъгъла обяви с мелодичния си звън кръгъл час. Аманда използва случая и запита:

— Къде е всъщност Уилабел? Обикновено по това време вече няколко пъти е притичала, за да провери масата и да се оплаче от кухненския персонал.

Аштън отговори, без да вдигне поглед:

— Вероятно стои на главата на готвачката и я подлудява.

Темата бе добре дошла за Марелда.

— Ти въобще си много мек с хората си, Аштън — каза тя. — Уилабел командва в къщата, като че ли е нейна.

Аштън изтръгна от виолончелото висок стържещ звук, който накара Марелда да отскочи крачка назад.

Но тя не се отказваше лесно.

— Глезиш твърде много прислугата. Човек би помислил, че са членове на семейството.

— Аз не ги глезя — отговори спокойно Аштън. — Дал съм само куп пари за тях и нямам намерение да похабявам инвестициите си, като се отнасям зле с тях.

— Носят се слухове, че им плащаш нещо за работата и дори след години им даваш възможност да се откупят. Ясно ли ти е, че всъщност така нарушаваш законите?

Аштън вдигна глава и загледа Марелда, без да обръща внимание на външния й вид.

— Всеки роб, който мисли само за свободата си, няма вече стойност за мен, Марелда. При първа възможност той ще се опита да избяга. А във вериги не ми върши никаква работа. Ако някой иска да напусне, аз го оставям да отработи цената си и го завеждам там, където ще бъде в безопасност. Това е просто и удобно, и по този начин не нарушавам нито един закон, доколкото ми е известно.

— Чудо е, че въобще някой работи за теб.

— Мисля, че вече обсъждахме управлението на Бел Шен. Няма нужда да започваме спора отново. — Той приключи разговора, като се приведе над струните и изтръгна от тях нежна мелодия. Ядът му постепенно утихна и мисълта за Лиарин се върна отново. Преди да слезе в салона, беше почукал на вратата й, но Уилабел му каза, че тя не се чувства добре. Копнееше да я види и му беше мъчно, че тя се крие от него. Питаше се дали изобщо ще приеме някога техния брак.

Той вдигна очи и за момент му се стори, че има халюцинация. Ръцете му спряха да свирят и почти забрави да диша. Последният трепетен тон заглъхна и настъпи пълна тишина. Това бе гледка, за която беше мечтал безброй пъти през последните три години, но сега тя се оказа прекрасна действителност.

— Лиарин! — Извика ли името й, или само го произнесе наум?

Марелда се обърна така рязко, че брендито в ръката й се разплиска и намокри широката й пола. Вбесена и невярваща, тя се взираше във видението на вратата.

Плътно зад Лиарин стоеше Уилабел, за да я подкрепи при нужда. Тя безрезервно беше приела Лиарин за своя господарка и сега очевидно се пръскаше от гордост.

Аштън се изправи. Сърцето му заби лудо, когато се взря в жена си и попи всяка подробност от външността й. Дългата червеникава коса беше прихваната леко на главата, а надолу се спускаше на нежни вълни. Въздействието беше така вълшебно, както и розовата рокля, с която беше облечена. Широките копринени ръкави завършваха на китките с маншети от сатен; панделка в същия цвят украсяваше шията й, която се издигаше, стройна и бяла, над разкошна дантелена яка. Лиарин беше крехка като цвете, но Аштън знаеше, че пред него стои истинска жена. Под розовата коприна се очертаваше тяло без недостатък — образец на разцъфнала красота. Той не мислеше вече за Марелда, забрави целия свят. Сякаш в салона бяха само двамата с Лиарин. Погледите им се срещнаха и останаха слети.

Смутена усмивка заигра по устните й, но очите й бяха сериозни. Те не изпускаха погледа му, макар че думите й бяха отправени към всички:

— Уилабел каза, че ще е добре, ако сляза за вечеря. Но не бих желала да ви се натрапвам и ако преча…

— И дума не може да става! — Аштън остави виолончелото, скочи към Лиарин и взе ръката й. Нареди бързо на Уилабел: — Погрижи се да сложат още един прибор.

— Не е необходимо, сър. — Икономката се подсмихна и забърза навън, като добави през рамо: — Вече съм се погрижила за това. Да, сър, то се знай.

— Извинете — промълви Лиарин. — Чух ви да свирите. Не искате ли да продължите?

— Само ако ми акомпанираш — отвърна тихо той.

— Да ви акомпанирам? — Тя се обърка за момент.

Аштън посочи чембалото. Лиарин бързо отказа.

— О, не, не мога… Няма да си спомня…

— Ще видим, може пък да се получи.

Аштън я заведе до инструмента и опита клавишите, докато тя сядаше на изящната пейка. Щом чу мотива, Лиарин го изсвири след него. Усмихнат, той изпълни един дълъг пасаж и с растящо въодушевление тя веднага то повтори. Когато той отдръпна полите и, тя се поотмести, за да седне до нея на малката пейка. Изсвириха един малък дует на четири ръце, при което Лиарин вземаше високите тонове, а той — по-ниските. За нейна изненада й хрумна един забравен стих и тя го изпя радостно, без да знае откъде бликаха думите. Накрая и двамата избухнаха в смях, и когато той я прегърна, и я притегли към себе си, тя съвсем естествено се притисна до гърдите му.

— Беше много забавно, мадам. Покорно благодаря.

— И аз благодаря, сър — отвърна тя сияеща.

Марелда наблюдаваше със стиснати зъби как пропадат най-съкровените й надежди. Повдигаше й се, като гледаше как двамата си гукат весело. Беше крайно унизително да седи тук е полугола гръд, пренебрегвана от мъжа, който се въртеше омагьосан около червенокосата никаквица. Ако гордостта й позволяваше, тя би станала и с вдигната глава би напуснала салона.

Другите съвсем не споделяха настроението й. Аманда се радваше на присъствието на Лиарин, защото развесели не само Аштън, но и нея. Колко добре си подхождаха двамата! Лиарин беше толкова красива и женствена, колкото Аштън бе представителен и мъжествен, и те изглеждаха по-добре заедно, отколкото поотделно. Наистина съвършена двойка.

Аманда размени радостна усмивка със сестра си и двете се разбраха без думи. Единственото, за което можеше да се съжалява, бе, че Лиарин така късно се присъедини към техния семеен кръг.

Когато съобщиха, че масата е сложена, Аштън заведе жена си до мястото, определено за господарката на дома. Никой не предложи да придружи Марелда, така че тя трябваше да отиде сама до трапезарията. Разкъсваше я люта ревност, като гледаше как Аштън слага ръка върху тънката талия на Лиарин. Вбесена, тя отпрати Уилис и остана права до стола си, очаквайки Аштън да й се притече на помощ. Когато той най-сетне й дръпна стола, тя уж случайно изпусна носната си кърпичка. Почака, докато той се наведе и го докосна с гърдите си. Лиарин видя малката сцена и се убеди, че Уилабел беше казала истината. Марелда искаше да привлече Аштън и явно никак не бе придирчива в избора на средства.

— Радваме се, че сте сред нас, мила — каза Аманда, като спря за миг до стола на Лиарин и я докосна леко с ръка.

— Да, наистина — присъедини се леля Дженифър.

Искрената им добронамереност трогна Лиарин. Тя примигна, за да скрие внезапната влага в очите си и се усмихна смутено.

— Благодаря ви.

През цялата вечер Марелда имаше повод за страхове и ревност. Макар че тълкуваше стеснителността на Лиарин като хитрост и лукавство, и я наблюдаваше с очите на змия, дебнеща жертвата си, не успя да намери недостатък, за който публично да подиграе съперницата си. Мисълта, че отсега нататък ще бъде все така, не й даваше мира. Не можеше да не се забележи готовността на семейството и на прислугата да приемат червенокосата като жена на Аштън.

Към края на вечерята Лиарин почувства, че силите започват да я напускат и помоли да я извинят. Аштън също стана, за да придружи жена си до стаята, без да го е грижа за погледите на Марелда. Лиарин залиташе леко и Аштън спря във фоайето, за да я вземе на ръце. Забеляза, че лицето й се изкриви от болка.

— Извинявай, мила — каза той. — Някоя рана ли докоснах?

— Няма нищо — увери го бързо тя. — Само един белег на гърба.

Тя се сгуши на гърдите му и го прегърна през шията. Усещането беше разтърсващо. Бузите й пламнаха, постепенно започна да разбира защо Марелда не се отказваше от него. Представата, че е съпруга на този мъж, вече не изглеждаше толкова неприятна.

Аштън си спомни, че Уилабел му беше споменавала за белега по гърба на Лиарин.

— Спомняш ли си откъде имаш тази рана?

Тя повдигна рамо.

— От сблъскването, предполагам.

— Уилабел каза, че приличало на следа от камшик. Спомняш ли си подобно нещо?

— Не, нищичко. И не мога да си представя, защо някой би го направил.

— Искаш ли да ми покажеш мястото? — попита Аштън. Тя го погледна изненадано и малко недоверчиво. Той се усмихна. — Просто съм любопитен, скъпа.

Лиарин му върна усмивката:

— Можехте да измислите и по-убедителен довод, сър.

— Не съм забравил, че имате много хубав гръб, мадам, и ще е радост за мен пак да го видя. — Той блъсна вратата на спалнята и пренесе жена си през прага. — Спомням си, че всяка част от тялото ти е изключителна. — Желанието в очите му почти й отне дъха. — Ти си тъй нежна, тъй женствена…

Тя побърза да заговори за друго:

— Страхувам се, че ви се натрапих тази вечер. Откъснах ви от семейството и от гостенката ви.

— Напротив, аз съм ти задължен, защото ми даде повод да се измъкна от тях.

Тя му хвърли дяволит поглед.

— Мислех, че играта на мис Рус ви харесва.

Очите на Аштън погалиха бюста й и заблестяха:

— Виждал съм и по-вълнуващи прелести от тези на мис Рус.

Усети как тя се изчервява под пронизващия му поглед и потръпва силно.

— Вече може да ме пуснете…

Въпреки че стомахът му се свиваше от възбуда, Аштън продължи да се държи безупречно и положи Лиарин върху оправеното легло под балдахина.

— Ето ни пак, мадам, невредими и без повече синини в леглото. Мисля обаче, че през нощта ще ви бъде горещо с тези дрехи. Да ви помогна ли да ги свалите?

Тя се усмихна развеселено:

— Благодаря, ще почакам Уилабел.

— Как? Отхвърляте тези покорни ръце? Мадам, един мъж има право да услужи на жена си. — Белите му зъби блеснаха в широка усмивка. — Обещавам да се държа като джентълмен.

Лиарин вдигна вежди недоверчиво.

— Ето един женен джентълмен, който се отнася сериозно към правата си.

— Естествено — подразни я той. — Че как иначе?

Тя се засмя.

— Не вярвам, че съм в безопасност, когато съм насаме с вас.

— Но, мадам! Би ли се нахвърлил един мъж върху собствената си съпруга?

— Ако е достатъчно отчаян… — отговори тя дръзко.

— Аз наистина съм отчаян — призна той откровено, — но трябва да ми имаш доверие. Ако успея да се въздържа, докато развързвам дрехата ти, ще ми повярваш ли, че се грижа само за здравето ти?

— Твърде съм уморена, за да споря с вас. — Тя отстъпваше, и то с много по-малка съпротива, отколкото го изискваше предпазливостта. Какво имаше в този мъж, че я правеше толкова отстъпчива? Той безспорно изглеждаше добре, но освен това притежаваше и една мъжка решителност, която особено много й харесваше. — Помислете добре какво казвате, сър. Доверието играе голяма роля във всяко семейство.

Аштън се засмя и започва да дърпа връзките на роклята й, но бързо стана сериозен, когато дрехата се разтвори и откри грозната рана. Той опъна малко кожата, за да я разгледа по-добре, което накара Лиарин да поеме рязко дъх.

— Спокойно, миличко — говореше й нежно той. — Искам само да я видя. — Взе лампата и освети отблизо гърба на Лиарин. Раната започваше от лявото рамо и стигаше почти до кръста. Аштън си спомни надзирателката в лудницата с нейната пръчка, но тази резка бе от нещо по-тежко. — Не е възможно да си получила това при падането от коня.

Мисълта, че някой нарочно я е наранил още преди сблъскването, обърка напълно Лиарин. Тя не можеше да си представи кой, как и защо би направил подобно нещо. Обърна се да сподели мислите си с Аштън и замря. Настроението му рязко се беше променило, загрижеността беше отстъпила под напора на страстно желание. Мускулите под загорялата от слънцето кожа се бяха напрегнали, ноздрите трептяха при всяко вдишване. Тя усети как силно се разтуптя сърцето й, всичките й сетива се бунтуваха. Страстта в погледа му разпалваше кръвта й и вътрешно тя се почувства съвсем слаба. Страхуваше се, че той ще я докосне и тя ще му се отдаде, трепереща и покорна. Скочи от леглото и избяга зад паравана.

Мина дълъг, болезнен миг, преди Аштън да се овладее отново. Той попита:

— Да ти изпратя ли Уилабел?

— Не. Мисля, че сега нямам нужда от нея.

— Да продължа ли да ти помагам?

Тя се засмя нервно, свали презрамките на долната си риза и я смъкна надолу заедно с розовата рокля.

— Не мога да се преборя с чувството, че имате сърце на развратник, мистър Уингейт.

Аштън се усмихна.

— Точно това ми каза и преди три години.

— Значи поне здравият разум ми е останал.

Очите им се срещнаха над паравана.

— Във всеки случай хубостта ти е същата.

— Бихте ли ми донесли нощницата от креслото — помоли тя, за да отклони мислите му.

Аштън й подаде дрехата над паравана. Докато чакаше Лиарин да излезе, той свали двуредното си сако, разкопча жилетката и ризата и хвърли връзката си на един стол. Когато тя, вече по нощница, тръгна към леглото, той не можеше да откъсне поглед от гъвкавите й бедра. Лиарин усети близостта му и тялото й се скова от напрежение. Аштън сложи ръка на рамото й. Вълна от възбуда я заля, сърцето й заби още по-силно.

Той я обърна към себе си и приближи лицето си към нейното. Зелените очи несигурно премигваха, но после, малко преди устата му да докосне устните й, клепките й бавно се отпуснаха. Целувката започна като нежен въпрос, устните му галеха нежно нейните, но за секунди плахото пламъче лумна в буен огън. Желанието му я подлудяваше; тя вече не изпитваше нищо друго, освен копнеж за ласки. Ръката му се плъзна по-надолу, той я притисна към себе си, докато устата му като че ли я изпиваше. Тя се отпусна с въздишка, стори й се, че телата им се сливат.

Едно почукване на вратата ги върна грубо в действителността. Аштън вдигна глава и измърмори някакво проклятие. Чукането се повтори, този път по-силно и настойчиво. Той се откъсна от Лиарин и отиде до прозореца. Откачи една кука и отвори широко крилото, за да поеме нощната прохлада и да дойде на себе си.

Лиарин също имаше нужда от малко време, за да си придаде поне външно спокоен вид.

— Да, моля. Кой е? — попита тя.

Един твърде познат глас отговори:

— Марелда Рус. Може ли да вляза?

Аштън прокара вбесен пръсти през косата си и промърмори:

— Някой ден ще счупя врата на тази жена.

— Секунда само, Марелда — помоли Лиарин и почака, докато Аштън с кимване на глава й позволи да отвори вратата.

— Преди няколко дни забравих тук една книга — избърбори Марелда, като се промъкна покрай Лиарин. — Иска ми се да почета малко преди лягане. Помага ми да заспя. — Очите й претърсиха набързо стаята, докато откриха това, за което беше дошла. — О, Аштън! — Тя успя да си придаде изненадан вид, въпреки че най-лошите й опасения се бяха потвърдили. Очите й станаха студени, но усмивката не слезе от устните й. — Съжалявам, ако съм ви… попречила, мили мои.

Аштън посрещна погледа й смръщен, но не каза нищо. Тя забеляза раздразнението му, затова продължи бързо:

— Само ще си взема романа. Трябва да е някъде тук, до креслото. — Тя прекоси стаята и взе книгата. Знаеше, че лежи на малката масичка до леглото на Лиарин. Все пак беше успяла да ги прекъсне.

— Ах, Аштън… — Марелда спря на вратата. — Мисля, че чух шум откъм обора, преди да се кача горе. Да пратя ли някого да види какво става? Или сам ще го сториш?

— Ще се погрижа за това — изръмжа Аштън, вече напълно вбесен.

— Да остана ли при Лиарин, докато се върнеш? — Марелда се усмихваше услужливо.

Лиарин отговори рязко:

— Не е необходимо, Марелда.

— Е, добре, лека нощ тогава и приятни сънища — изчурулика Марелда, докато затваряше вратата.

Скърцайки със зъби, Аштън грабна сакото си и го метна през рамо.

— Нарочно го направи!

Лиарин мислеше същото, но не искаше да подклажда още повече яда му.

— Надявам се, че с конете всичко е наред.

— Марелда си го е измислила — отговори Аштън. Лицето му се разведри, когато притегли Лиарин към себе си. — Цяла мъка е да те напусна.

— Би било мъка, ако останеш — прошепна тя. — Аз още не съм готова, Аштън. Върви, моля те, да нагледаш конете и ми остави време да размисля.

Леко почукване накара Аштън да вдигне глава от счетоводната книга. Почти в същия момент часовникът на писалището удари единадесет. Той стана и се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб. След лъжливата тревога с конете преди малко каква ли неприятност му се готвеше сега? Отвори вратата неохотно.

Гледката надмина и най-лошите му опасения. На прага стоеше Марелда, облечена в лек отворен пеньоар върху прозрачна нощница. Дрехата откриваше повече, отколкото скриваше. Беше само от една паяжина върху тялото й. Косата й падаше като тъмен водопад по раменете и когато се промъкна в стаята му, сладък, тежък аромат изпълни въздуха. Марелда затвори вратата, облегна се на нея с прелъстителка усмивка и изпъчи малките си гърди. В очите й беше изписана недвусмислена покана. След като той не откликна, тя се приближи бавно към него, докато го принуди да отстъпи, за да избегне допира.

— Мисля, че правиш грешка — каза той. Две дълбоки бръчки прорязаха челото му.

— Никаква грешка, Аштън! — Червените й устни се разтвориха, докато смъкваше пеньоара от раменете си. — Не мога повече да те дебна между брака ти и твоето заблуждение — каза тя театрално. — Дойдох да ти предложа себе си, за да знаеш какво мога да ти дам. Никоя друга жена няма да задоволи страстта ти така, както аз, която те познавам по-добре от всички. Увличаш се по непознати, но те са само временни заблуждения. Все някога ще им се наситиш, но аз ще съм винаги тук, за да те обичам.

Той поклати глава, ядосан от упоритостта й. Ако някога я беше ухажвал пламенно, все пак би разбрал нежеланието й да се откаже от него.

— Съжалявам, Марелда. Аз не съм подходящият мъж за теб, а дори да бях, не съм свободен, за да приема предложението ти.

Но тя не мислеше да се откаже така лесно. Опита се да го омае с нежен, умоляващ глас:

— Ти си толкова свободен, колкото пожелаеш, Аштън, и аз съм дошла по собствена воля, за да ти се отдам. Знаеш, че ме обичаш. Защо се съпротивляваш тогава? Не е ли това по-силно от нас?

За момент Аштън се вгледа смаяно в нея, напълно неподготвен за аргументите й. След това въздъхна дълбоко и се опита да смекчи думите си с почти сърдечна усмивка:

— Мамиш се, Марелда. Трябва да разбереш, че аз обичам жена си. — Усмивката му изчезна и той каза още веднъж, подчертавайки всяка дума: — Обичам Лиарин.

Най-после Марелда схвана смисъла и за няколко секунди у нея настъпи страшна промяна. Кадифената усмивка се превърна в гневно фучене. Тъмните й очи пламнаха и тя се нахвърли със съскане върху му, като се опитваше да му издере лицето.

— Марелда, успокой се! — каза й остро той, хвана я за китките и я задържа на разстояние от себе си, докато тя се извиваше бясно насам-натам. — Няма да стигнеш доникъде така.

От гърлото на Марелда се чу ръмжене, тя се отскубна, наведе се за пеньоара, нахлузи ръкавите и завърза колана. Ружът и тушът на миглите й контрастираха толкова рязко с бледия й тен, че с изкривеното си от гняв лице, подобно на маска, заприлича на някоя евтина проститутка. С трескави, резки движения тя прокара ръка по косата си и обсипа Аштън с най-долни улични ругатни. Веждите му се вдигнаха развеселено.

— Мръсен негодник! През цялото време се разхождаш наоколо в тези проклети тесни панталони и поклащаш стегнатия си задник, докато се унижих дотам, че нахлух в спалнята ти! Положих безпомощно влюбеното си сърце в ръцете ти, а ти го разкъсваш на парчета и ми го хвърляш пред краката като изгнил плод; след това ми обръщаш гръб, самодоволен и надут, за да се наслаждаваш на гърдите на една съвсем чужда жена! — Тя сложи ръка на дръжката на вратата, отметна назад глава и избълва яростно: — Долен кучи син! Мръсник! Пфу! Мъже! Всички до един си оставате идиоти до последния си дъх!

Тя отвори рязко вратата и я блъсна отново след себе си. Малко по-късно затръшна и вратата на собствената си стая.