Любимият непознат

Седемнадесета глава

Клепачите на Лианор трепнаха, тя отвори очи и се загледа в едно загрижено, изцапано със сажди лице. Слаба усмивка се появи на устните й. Тя вдигна ръка, Аштън я пое внимателно и целуна нежно тънките пръсти. Погледът й обиколи бавно спалнята. Лежеше напълно облечена на леглото си, а Мегън й слагаше мокра кърпа на челото. Робърт Самъртън стоеше в края на леглото, стиснал здраво рамката, и изглеждаше напълно объркан. Когато го погледна, нещо сякаш стана с лицето му, като че някаква сянка премина по него.

Тя премигна, за да го види по-ясно, но чертите му все още бяха призрачни и продължаваха да се променят, докато кръглата му брадичка стана ъгловата, бялата му коса потъмня, а очите му придобиха зелен цвят. Объркана, тя смръщи чело и отмести поглед.

— Какво е станало? — попита шепнешком.

— Мисля, че припадна — отговори Аштън, вече поуспокоен.

— Да, мадам, точно така беше — потвърди Мегън.

— Но как се озовах тук?

— Мистър Уингейт ви донесе — отговори прислужницата.

Лианор се опита да се изправи, но веднага се отпусна отново на възглавниците и затвори очи, защото цялото помещение се въртеше около нея. Аштън сложи ръка на рамото й и по този начин мълчаливо я помоли да не надценява силите си. Тя го погледна и попита:

— Раната ти сериозна ли е? Боли ли те?

— Не, само една драскотина, любима — увери я той. — Мегън ей сега ще ме превърже.

Лианор въздъхна облекчено.

— Здравата ме изплаши.

— Нямах такива намерения — промълви той с извинителен тон.

— Ти не! Но онзи човек искаше да те убие!

— И на мен така ми се стори — призна Аштън. — Той и още неколцина.

— И други? — Тя се замисли и си спомни, че беше видяла някакво тяло да лежи на дървената платформа. — Двама ли бяха?

— Мисля, че преброих четирима — отговори той.

— Четирима! — изохка тя. — Как успя да се спасиш?

— Талант, мадам! — Очите му искряха развеселено. — Изглежда, че имам известна дарба за побоища.

Лианор простена.

— О, Аштън, ти не вземаш нищо на сериозно! Не разбираш ли, че тези мъже можеха да те убият?

— Спомням си, че ми мина нещо подобно през ума, мадам!

— Какво ли са искали тези бандити!

— Главата ми, мадам.

Тя го погледна въпросително.

— Смяташ, че не са били крадци?

— Убийци — заяви той. — Някой ги беше насъскал срещу мен.

— Но кой? — У нея се породи едно съмнение. — Малкълм?

Сега Самъртън се намеси в разговора. Клатейки глава, той каза:

— Е, момиче, нали не допускаш сериозно, че Малкълм може да направи това! Сигурен съм, че зад цялата работа стои онзи Тич, когото арестуваха на „Речната магьосница“. Малкълм ми разказа какво се е случило там. Тич има всички основания да желае смъртта на Уингейт.

— Но Хоръс е задържан от шерифа Коти — възрази Лианор.

Самъртън разпери ръце и вдигна рамене.

— Е, и какво? Както е наел крадни за снощи, така би могъл да прати и убийци тази сутрин.

Аштън погледна остро Самъртън.

— Хоръс обаче се кълне, че е невинен.

— И вие му вярвате? — Самъртън се засмя на пресекулки. — Тогава трябва да сте доста наивен.

— Просто още не съм съвсем сигурен — отвърна Аштън.

— Сега ме занимава въпросът, защо Марелда защити Хоръс и какво имаше предвид, като каза, че бижутата, които Малкълм е подарил на Лиарин, са били откраднати от нейна позната преди време. Когато ги видя за пръв път, тя се поколеба, но след известен размисъл заяви, че няма съмнение в това.

— Откраднати? — Лианор докосна шията си там, където беше лежала огърлицата, после погледна Мегън. — Донеси бижутата, моля те. Някой трябва да ги занесе на шерифа, за да се провери твърдението на Марелда.

Мегън отиде до скрина, отвори едно тайно чекмедже и се обърна с отворена уста.

— Няма ги, мадам. Изчезнали са!

Лианор поклати объркано глава.

— Но снощи аз лично ги сложих там!

— Да, мадам, и аз присъствах — потвърди Мегън, също така объркана.

— Видя ли някой да влиза в стаята, докато ме нямаше? — попита Лианор.

— Мистър Синклер беше тук рано сутринта, но почти веднага изхвръкна разгневен навън. Не се задържа много дълго в стаята ви, мадам.

— И не е влизал втори път в нея?

— Е, това не знам точно, мадам. Когато се върна от палатката, той ме… — Тя хвърли бегъл поглед на Самъртън, сякаш не й се искаше да продължи в негово присъствие. — Той каза, че имате нужда от няколко рокли, но като ги донесох, него вече го нямаше.

— А двамата пазачи? — попита Лианор. — Какво стана с тях?

— Когато слязох сутринта долу, те спяха в салона, мадам, и при тръгването си мистър Синклер ги взе със себе си. Докато се завърнахте днес следобед, тук бяхме домашният прислужник, готвачката и аз. На практика всеки би могъл да ги вземе.

— Тогава само Бог знае у кого са сега. Малкълм го няма, но мистър Ивънс ще се върне довечера.

— Да не искаш да припишеш кражбата на приятеля ми! — възмути се Самъртън. — Мен ако питаш, в тази работа е замесен друг. Докато бяхме в града, имаше достатъчно време да бъдат откраднати бижутата. — Той хвърли остър поглед към Аштън, но бързо вдигна рамене. — Може някой от хората на Тич да е изпразнил скрина, докато другите са били заети с Уингейт. Ти си носила снощи украшенията, значи е знаел, че ги имаш. Както и да е, сега във всеки случай ги няма и вероятно никога вече няма да се появят.

Лианор се надигна предпазливо и помоли Аштън да й помогне да стане от леглото. Поседя за момент на ръба, докато спря да й се вие свят. Аштън хвана ръката й и попита:

— По-добре ли си?

Тя кимна бавно и предпазливо.

— Да, благодаря… Но съм ужасно гладна.

Мегън се засмя и побърза към вратата.

— Ще кажа на готвачката, че сте по-добре, мадам. Двамата с господина можете да слезете, когато пожелаете.

Икономката излезе и Самъртън неохотно се упъти към вратата.

— Аз… ъ-ъ… аз мисля също да сляза долу. — Той погледна въпросително Аштън. Не му се щеше да остави младата двойка насаме. — Вие идвате ли, мистър Уингейт?

— След малко — отговори Аштън и почака Самъртън да излезе и да затвори вратата.

Но бащата на Лианор изсумтя недоволно.

— Не донесохте ли вече достатъчно мъка в този дом, та сега се държите с дъщеря ми като с ваша метреса?

Аштън го погледна хладно.

— Някой от нас наистина трябва да напусне стаята, мистър Самъртън. Нямаме какво повече да си кажем.

Робърт Самъртън хвърли поглед към Лианор.

— Дъщеря ми вече ясно показа, че предпочита да си отида аз!

Вратата се хлопна след него, а Лианор наблюдаваше Аштън, докато стъпките на баща й заглъхваха. За да укроти гнева на любимия си, тя обгърна с ръце врата му и леко целуна навъсеното му чело.

— Не му обръщай внимание — прошепна тя. — Все едно дали съм Лиарин или Лианор — аз те обичам.

Устата му потърси нейната и те потънаха в гореща, страстна целувка.

— Много дрехи си облякла — каза той след малко и лекичко захапа крайчето на ухото й.

Тя се отпусна в ръцете му. Изведнъж й хрумна една мисъл.

— Палатката?…

Аштън сви рамене.

— Опасявам се, че я няма.

— О! — Лианор беше разочарована. — Беше толкова уютно… там отвън.

Аштън се засмя.

— Палатката я няма, мадам, но това, което я правеше уютна, можем да го имаме навсякъде. — Той я целуна игриво по леко отворените устни, когато видя въпроса в очите й. — Ние самите, любима! Нищо повече не ни е нужно.

— На мен ми е нужно да похапна малко — подразни го тя.

Това го накара да се засмее, но веднага направи гримаса и притисна с ръка ребрата си. Усмихна се и я предупреди:

— Не ме измъчвайте с шегите си, мадам.

Лианор разтвори предпазливо окървавената риза и разгледа раната му.

— Някой трябва да те превърже.

Аштън прекара ръка през косата си и усети, че мирише на дим.

— Преди всичко имам нужда от баня.

— И за това можем да се погрижим. Ще кажа на Мегън. — Тя се примъкна напред, за да слезе от кревата, но тъй като той стоеше пред нея, трябваше да стъпи вляво и вдясно от неговите крака. Полите й се закачиха за рамката на леглото и Аштън съзря достатъчно, за да се надигне у него злосторника. Той мушна бързо ръце под фустите й и изследва прекрасните закръглености, които се криеха там.

— Бихте ли могли да почакате минута-две, мадам?

Искрящите зелени очи му отговориха още преди устните й да промълвят едва чуто:

— Не ми се вярва да се ограничим с минута-две…

Аштън я вдигна обратно върху леглото и доказа за сетен път таланта си в разкопчаването на дамски дрехи.

— Нали каза, че си гладна.

— Кой ти мисли за ядене, когато има по-приятни занимания? — попита Лианор със закачлива усмивка.

Много по-късно, току-що изкъпана и грижливо облечена, Лианор махна резето от вратата към тавана и се изкачи по стръмната стълба. Горящата палатка беше накарала неколцина мъже от „Сивия орел“ да слязат на сушата, но те вече се бяха върнали на кораба, след като Аштън ги беше уверил, че никой не е пострадал. За всеки случай им беше възложил да наблюдават околността на къщата. Сега той лежеше в стаята на Лианор и си почиваше. Тя самата обаче не можеше да намери покой. Имаше чувството, че нещо се мъчи да пробие плътната стена, която обграждаше паметта й. Сега вече знаеше кое я беше довело до сблъскването с каретата на Аштън, но все още оставаше неясен убитият мъж. Освен това във видението й някой се беше опитал да убие и нея. Щом са искали да я ликвидират, защото е станала свидетелка на убийство, тогава извършителят вероятно все още обикаляше наоколо и чакаше, без тя да знае кой е.

На тавана както винаги беше задушно и Лианор започна да се поти. Проправи си предпазливо път сред вехториите. Знаеше защо е тук. Търсеше портрета на мъжа, който й се беше привидял, когато погледна баща си! Тя взе картината, свали покривалото и се загледа в ъгловатото лице. Сега то съвсем не й се виждаше толкова строго, защото междувременно го беше опознала в сънищата си и бе започнала да го обича. С трепереща ръка докосна изсъхналата маслена боя, погали силната брадичка и изведнъж видя в съзнанието си как лицето оживя и как една детска ръка погали същата брадичка. Мъжът целуна малката главица, която се притискаше към гърдите му, и Лианор примигна с просълзени очи, защото внезапно изпита същата привързаност, каквато беше изпитвало тогава онова момиче.

— Робърт Самъртън? — прошепна колебливо тя и продължи с растяща увереност: — Ти си моят баща! Ти си Робърт Самъртън!

Сърцето й подскочи от радост. Тя притисна картината до себе си и направи крачка към капака, но нещо голямо препречи пътя й и тя се спъна. Беше огромният куфар, който се беше опитвала да отвори още при предишното си посещение на тавана. Беше го забравила напълно, но сега усети как в съзнанието й се заражда едно видение. Прислужници сваляха тежкия куфар от багажника на една карета, докато тя и Малкълм стояха на верандата и се сбогуваха със заминаващите гости. Тя носеше бледосинята рокля от органдин и по всичко личеше, че е булка. След като помахаха и на последните гости. Малкълм я прегърна и те се целунаха, преди да влязат усмихнати в къщата. Той отиде в салона, а тя се качи на горния етаж — ясно виждаше стълбите пред себе си, — после вратата на спалнята се затвори зад нея. Видя собственото си лице в огледалото над тоалетната масичка. Не изглеждаше съвсем щастлива, по-скоро копнееше за нещо, което не можеше да се осъществи. След това се стегна и в зелените й очи се появи решителен израз. Посегна да оправи фризурата си, но изведнъж се вцепени. В рамката на отворената врата към верандата стоеше мъж.

Лицето му не беше хубаво, но тя го познаваше от безбройните кошмари, само че сега не беше разкривено от викове и не беше пребито до смърт от ръжена. Лианор усети, че в гърдите й се надига писък, както тогава, когато мъжът влезе бързо в стаята и я замоли с боязлив, почти отчаян жест да не го издава. Очите му гледаха страхливо и той се озърташе нервно. Изтича до масата и посегна към смачкания пергамент, който й беше дал преди това. Разгъна го и я накара да го прочете. Лианор изпита ужас, чиято причина не можеше да си обясни. Мъжът тикна в ръцете й и други предмети, които още повече увеличиха тревогата й, после вниманието й отново се съсредоточи върху посетителя. Той вдигна ръка, махна й да го последва… да го последва… да го последва…

… Клепките на Лианор затрепкаха, когато видението изчезна зад мъглива завеса и съзнанието й се върна в настоящето. Тя гледаше куфара и изведнъж разбра, че трябва на всяка цена да узнае какво има в него. Но й бяха необходими подходящи инструменти, за да изкърти ключалката. Реши да замени пейзажа в салона с портрета на баща си и след това да се качи горе с инструмента.

Предпазливо свали картината по стълбите. Примъкна стол до камината, махна пейзажа от куката и закачи портрета. После седна в едно голямо, високо кресло, за да чака човека, който се беше представил за неин родител. След около половин час той се появи в салона, забол нос в някаква разтворена книга.

— Ама, че жега! — забеляза възрастният мъж, разхлаби възела на вратовръзката си и избърса потта от челото си. — Рибите направо изскачат от голямата тенджера вън.

Той се изсмя на собствената си шега, но веселото му настроение бързо се стопи под втренчения поглед на Лианор. Покашля се, отиде до масата за сервиране, за да си налее едно уиски, и седна на дивана. Когато съзря портрета, изведнъж се вцепени. Долната му челюст увисна.

— Велики Боже! — изпъшка той. Наведе се напред, погледна Лианор и установи, че изразът в очите й не се е променил. Лицето му помрачня, на челото му се появиха бръчки. Бързо отпи голяма глътка уиски и избърса уста с опакото на ръката си.

— Можете ли да ми отговорите на един въпрос? — Гласът на Лианор звучеше спокойно.

Той отново надигна чашата и попита:

— Какво искаш да знаеш, момиче?

— Кой сте вие?

Той нервно се размърда.

— Какво искаш да кажеш с това, дъще!

— Мисля, че не съм…

— Че не си какво?

— Че не съм ваша дъщеря.

Погледна я объркано.

— Разбира се, че си моя дъщеря! Тя бавно поклати глава.

— Не, не ви вярвам.

— Как така? Пак ли се появиха празнини в спомените ти? — попита той ядосано и добави с измъчен смях: — Мислех, че с това вече е свършено.

— Да — съгласи се тя, — но постепенно започвам да си припомням и други неща. — Вдигна дясната си ръка и посочи портрета, но той дори не обърна глава натам, сякаш се боеше от гледката. — Това е баща ми, нали?

— Милостиви Боже! Момиче, ти трябва напълно да си си загубила ума! — избухна той.

— Наистина ли? Или бавно си го възвръщам?

— Нищо не разбирам! — Той скочи и започна неспокойно да крачи напред-назад. — Какво ти става? Този проклет Уингейт влезе в къщата и ти вече отблъскваш всички, които те обичат.

— Името в книгата е вашето, нали? Едуард Гейтлинг, артист.

Белокосият мъж изстена и закърши смаяно ръце.

— Защо ме измъчваш по такъв жесток начин, дете? Не знаеш ли колко много означаваш за мен?

— Така ли? — попита недоверчиво тя.

— Естествено! — Той вдигна лявата си ръка. — Аз съм ти баща и съм загрижен за теб.

Лианор скочи разгневена.

— Край на глупостите! Вие не сте ми баща! Вие сте Едуард Гейтлинг! Престанете да се правите на палячо! — Посочи отново към портрета над камината. — Това е баща ми! Това е Робърт Самъртън! И аз искам да знам коя съм! Ако наистина съм Лианор Синклер, защо е тогава цялото това представление?

Гейтлинг разтвори изненадано очи.

— Но ти си Лианор и Малкълм действително е твой съпруг.

Тя поклати глава, объркана и болезнено разочарована. Беше се надявала на съвсем друг отговор.

— Защо са тези преструвки? Защо играхте ролята на мой баща?

— Толкова ли не разбираш, дете? — Той се приближи бързо към нея, вдигнал умолително едната си ръка. — Ти беше в дома на Уингейт и си мислеше, че си Лиарин и че си негова жена, а и той упорито твърдеше същото. Трябваше да се намерят по-силни аргументи от думата на Малкълм, за да се върнеш вкъщи.

— Но защо не повикахте истинския ми баща?

— Защото е в Англия, момиче, а Малкълм се страхуваше от това, което можеше да се случи между теб и Уингейт. Докато бъдеше уведомен баща ти, докато пристигнеше тук… Боже мой! Та дотогава ти можеше да родиш дете от този мъж!

Сега беше неин ред да закърши ръце.

— Значи Малкълм ви е наел, за да ми разигравате тази комедия?

Едуард Гейтлинг кимна едва-едва.

— Да, нещо подобно.

— Изглежда, сте много привързан към Малкълм — забеляза хладно тя. — Откога го познавате?

Гейтлинг отпи от уискито и стисна чашата с две ръце.

— Бих казал, от доста време.

— Още от преди сватбата ни?

— Аз… ъ-ъ… аз бях… Дълго време ме нямаше — промърмори той.

— Значи изобщо не сте присъствали на сватбата.

— Не, не присъствах… Не мога да ти опиша всички подробности.

— Аз си спомням, поне отчасти — каза тя.

Едуард Гейтлинг рязко вдигна глава.

— Така ли? Аз пък си мислех, че не можеш нищо да си спомниш.

Лианор се усмихна.

— Нали ви казах, че започвам бавно да си припомням.

Той намръщи загрижено чело, после отново сведе поглед.

— Малкълм ще се зарадва да чуе това.

— Не виждам защо.

— Как така? — Той я погледна объркано.

— Дори да си възвърна напълно паметта, това не би променило нищо. Нямам представа защо съм се омъжила за него, но каквото и да е имало между нас, всичко е свършило.

Гейтлинг отпусна рамене и въздъхна дълбоко.

— Горкият Малкълм. Той толкова те обича…

— Не съм много сигурна, но дори да е така… Вече съм решила.

— Ще се върнеш ли с този Уингейт в Нечиз?

— Нямам намерение да ви информирам за плановете си. — Лианор се поколеба за момент, после продължи: — Бих желала да напуснете къщата колкото може по-бързо. Вече няма причини да оставате тук.

Гейтлинг й хвърли изненадан поглед, след това кимна с нежелание, остави чашата си и тръгна към вратата. На прага се спря и я изгледа продължително, после напусна помещението. Лианор чу как бавно и тежко се качва по стълбите. Малко по-късно вратата на стаята му се отвори и отново се затвори.

Къщата утихна. В самотата на салона Лианор вдигна поглед към портрета на истинския си баща и се запита как ли изглежда сега. Ако тълкуваше правилно откъслечните си спомени, той вероятно искрено е обичал дъщерите си. И Аштън би бил такъв, помисли си тя с усмивка. Добър баща. Сърцето му беше изпълнено с любов. Запита се защо сестра й не се е борила с всички сили, за да остане жива и да се радва на любовта, която той можеше да й даде.

Поклати глава и се опита да отпъди мислите, които я измъчваха. Имаше ли право да заеме мястото на сестра си? Да се възползва от обожанието на Аштън към другата, за да се наслаждава на близостта му? Той я беше убеждавал, че я обича, независимо дали е Лиарин или Лианор, но беше ли вярно това? След като мечтата му бе разрушена от жестоката съдба, не беше ли се хвърлил твърде прибързано към нея само защото беше копие на любимата му? И не използваше ли тя любовта му към сестра й просто за да запълни някаква празнина в самата себе си?

Едуард Гейтлинг я беше нарекъл метреса! Това беше тя: любовница на мъжа на сестра си! Прелюбодейка!

Обхвана я мрачно отчаяние. Когато прозря, че белокосият мъж не е баща й, беше започнала да се надява, че може пък и тя да не е Лианор. Но ако тази надежда беше напразна, тогава би трябвало да приеме, че беглите й спомени за сватбата с Малкълм са истина. Синята рокля… гостите… куфарът…

Лианор вдигна глава. Трябваше просто да разбере какво има в куфара. Тя тръгна да търси чук и длето, взе пейзажа подмишница и се заизкачва още веднъж към тавана. Сега, в късния следобед, горещината там беше непоносима, но тя човъркаше ключалката с дива решителност, без да обръща внимание на влажната задуха и на залепналата за гърба й рокля. Най-после ключалката поддаде и тя вдигна капака. Горната част на куфара беше празна. Там обикновено се подреждаха различни тоалетни дреболии. Под дървената преграда трябваше да са дрехите й. Тя бързо я извади и я остави настрана. Но на дъното на куфара нямаше нищо друго, освен големи камъни. Смаяно се наведе напред, за да обърне един от тях и внезапно усети странна, отвратително сладникава миризма, напомняща за развалено месо. Очите й се разшириха, когато забеляза тъмночервените петна по вътрешните стени на куфара.

Отвратена политна назад и си удари силно главата в някаква греда. Стомахът й се разбунтува. Притисна ръка към устата си. За да не погледне още веднъж към куфара, затвори очи и опря чело в дървената подпора. Кожата й настръхна, тръпки полазиха по гърба й, а сърцето й заби учестено и неравномерно. Опитваше се да не мисли и стисна още по-здраво очи, за да се откъсне от кошмара, в който изведнъж попадна.

… „Не — стенеше тя, — не, не!“ Мъжът отново и отново издигаше ръжена и удряше с убийствена жестокост. Тя се сви, не искаше повече да гледа, но ужасът не отстъпваше, той проникваше в съзнанието й, докато наоколо не остана нищо друго, освен кръв! Всичко у нея крещеше против престъплението, на което беше станала свидетелка. След това високата, широкоплещеста фигура се обърна, лицето беше изкривено от гняв, очите горяха и тя внезапно разбра кой стои срещу нея.

— Малкълм! — изпъшка Лианор и отвори очи.

— Мръсница такава! — викаше той откъм стълбите. Тя се обърна рязко, за да побегне, но в следващия миг той беше зад нея, сграбчи грубо ръката й и заби пръсти в тежкия кок на тила й. Разтърси я така, сякаш искаше да й прекърши врата. Тя вече не виждаше нищо, остра болка я стрелна в главата, но не желаеше да плаче или да го моли за милост.

— Ти си го убил! — изсъска тя. — Ти си го убил и след това си скрил трупа в куфара ми, за да го пренесеш!

— Не трябваше да тръгваш оттук с него — изръмжа той до ухото й. — Не трябваше въобще да го слушаш! Аз го чаках долу… чаках… чаках… Времето напредваше, трябваше да се качваме на борда на кораба. Щяхме да отплаваме за Европа, но ти просто не слезе. Тогава дотича кочияшът и каза, че някой го съборил на земята и откраднал каретата. Хукнах по стълбите, но не те намерих горе.

— А как разбра накъде сме тръгнали?

Малкълм се изсмя студено.

— Беше оставила на масата писмото, което онзи негодник ти беше написал. Тогава разбрах накъде те е повлякъл. Към Нечиз, при сестра си, за да ти даде доказателство за твърденията си и за да я освободи с помощта на свидетелските ти показания. — Кратък презрителен смях прекъсна думите му. — Сара! Още една мръсница! И тя не ми се доверяваше, но поне ме обичаше. А ти тичаш само след този дявол Уингейт.

— Двуженец! — Жилите на врата й изпъкнаха, когато се опита да се освободи от хватката му, но той дръпна главата й назад и я стисна с другата ръка за гърлото, така че тя трябваше да се откаже от съпротивата си, ако не искаше да бъде удушена. Но ядът й не можеше лесно да се укроти. — Убиец!

Малкълм обърна с ръка лицето й към себе си и се втренчи в зелените й искрящи очи.

— Няма нужда да ревнуваш, малката ми. Аз се оправих с нея. Тя сега е само купчина пепел.

— Ти ли подпали лудницата? — попита ужасена Лианор.

— Много ме бива, когато става дума да се запали огън — похвали се той. — Обичам добре свършената работа. Когато съм плащал на други, за да ми направят подобна услуга, всеки път нещата се проваляха. Както стана със складовете на Уингейт. Хубав номер, за да го подмамим да излезе от Бел Шен, та баща ти да те придума да заминеш. Жалко, че тези проклети бараки не изгоряха напълно. Щях да хвърля вината върху Хоръс Тич.

Стената постепенно започна да се руши и през растящите пукнатини проникваше голият ужас.

— Ти си накарал да затворят Сара, след като се срещнахме! По това време брат й е бил още в чужбина, а аз се намирах в Англия. Не знам как дяволският ти разум се е сетил за Нечиз и защо не си я убил.

— Успях да спечеля симпатиите на семейните адвокати… Трябваше да преодолея огромни трудности, докато я затворят в лудницата. Щеше да бъде глупаво да предизвикам съмнението им, още повече че всяко по-подробно разследване на нещастния случай, при който загина баща й, би разкрило вината ми. Адвокатите повярваха, че брат й няма да се върне никога, и ме оставиха да получа всичко, към което се стремях. Много бях разочарован, като установих колко бързо се харчи богатството на семейството. Тъкмо бях открил ново поле за действие, когато се появи брат й… и те отне от мен.

— Ние току-що бяхме пристигнали в Нечиз и възнамерявахме да посетим Сара на следващия дек. Как можа да уредиш всичко толкова бързо?

— Вие направихте грешката да пътувате с каретата по суша, мила моя. Аз, напротив, пътувах първо с кораб и после с витлов параход нагоре по Мисисипи. Вие трябваше да оставяте конете да си почиват и да си наемате стая за през нощта. А аз не се бавех никъде. — Малкълм отпусна хватката около ръката й и я погали нежно. — Не трябваше тогава да влизаш в стаята му…

— Чух гласове, караница…

— Да, и любопитството едва не те погуби. Колкото и да те обичах, не можех да те оставя жива, след като беше станала свидетелка на убийството. — Ръката му се придвижи към лявата й гръд. Побиха я тръпки. — Щеше да бъде много по-просто, ако бях успял да отстраня трупа на този нещастник, без ти да забележиш нещо. Тогава щеше да си помислиш, че той просто е изчезнал, без да ти се обади. А и положително нямаше да имаш възможност да узнаеш нещо сама в лудницата, тъй като вече я бях запалил.

— Просто не разбирам какво става в главата ти, Малкълм — каза смаяна Лианор. — Действително ли мислиш, че можеш да продължаваш така до безкрай!

— Аз съм много амбициозен, мила, и достатъчно интелигентен, за да постигна всичко, което съм си наумил.

— Щом си толкова невероятно интелигентен, тогава обясни ми защо си напълнил куфара ми с камъни и след това си го скрил тук, където можех да го намеря? Трябваше просто да го хвърлиш в реката.

— О, за съжаление не успях да го направя. Кочияшът, когото бях наел, ме наблюдаваше през цялото време. Той ми помогна да го изнесем от хотела и настояваше, че е отговорен за багажа дори когато пристигнахме тук. Не исках прислугата да отвори куфара, затова помолих мъжа да го качи с моя помощ на тавана. Стори ми се, че там е на сигурно място, поне на първо време.

— Ами трупът? Кога се отърва от него?

— Още първата вечер след завръщането. Измъкнах го от странноприемницата и го завлякох в гората. После напълних куфара с камъни, за да не се усъмни кочияшът. Нямаш представа колко съжалявах, че си избягала без нашия кочияш.

— Той беше твой слуга — отговори тя. — Дори и да се беше съгласил да ни закара, щеше да остави толкова ясна диря, че ти много лесно щеше да ни проследиш.

— Предаността на моите хора винаги ми е била от полза — рече Малкълм.

— Убийци! Крадци! Насилници!

Гневът й го развеселяваше.

— От време на време трябва да им позволявам да се позабавляват малко.

— Защо не допусна да ме изнасилят? Защо ме спаси от ръцете им толкова театрално?

— Е, мила моя — въздъхна той. — Човек би желал да запази за себе си някои удоволствия.

— Тогава можеше да ме имаш със сила. Защо положи усилия да ме ухажваш, да искаш ръката ми?

— Не ми трябваха трохи. Исках да получа всичко. Когато те видях за пръв път, бях смаян от красотата ти. Последвалите проучвания те направиха още по-желана. Мислех вече, че съм те изгубил от очи, но… за моя голяма радост хората ми те бяха пленили. Всъщност те искаха да те пуснат на свобода срещу откуп, естествено, като преди това ти се изредят всички.

— Ала ти им попречи…

— Исках да ти направя добро впечатление, не разбираш ли? След като те върнах здрава и читава на баща ти, само за една нощ се превърнах в герой. — Малкълм намръщи чело. — Но ти и тогава не ми обърна внимание. Плановете ми, изглежда, щяха да се осуетят. Предложението ми беше отхвърлено, но след това ти дойде в Билокси и аз започнах да храня нови надежди. — Пръстите му обхванаха като стоманени клещи ръката й и той се усмихна, когато тя изкриви лице от болка. — Но ти никак не улесни задачата ми. Беше потънала в скръб по мъжа си.

— И не биваше да допускам да преодолееш въздържанието ми! Щях да си спестя много грижи. — Тя едва се сдържа да не изкрещи, когато ръката му се вдигна към гърлото й. — Ако си решил да ме убиеш, Малкълм, тогава хайде, направи го! Нямаш причини да чакаш повече.

— О, за съжаление, имам, мила моя! — Той се изкиска развеселен. — Причината, поради която се ожених за теб. Твоето значително богатство! Имам всички документи, с които мога да докажа, че сме женени. Така ще получа цялото ти имущество. Разполагам дори със завещанието ти…

— Не си мисли, че ще го подпиша.

— Не е необходимо, мила. Самюел Ивънс е много способен в своята област. Той състави документите и им придаде необходимия юридически вид. Да ги подпише с твоето име е детска игра за него. Той преправи и документите за женитбата ни, но това не направи впечатление никому. Не можех да допусна този дявол Уингейт да разбере кога сме пристъпили към олтара.

— Въпреки хитроумните ти планове и машинации няма да получиш нито цент, Малкълм! Ако умра, всичко, с изключение на тази къща, получава обратно баща ми. Имуществото е негово и той ще е единственият, който ще го ползва.

Малкълм я наблюдаваше с високо вдигнати вежди и самодоволна усмивка.

— Вече съм се погрижил за това: Точно в този момент мъжът, когото наех, трябва да е изпълнил мисията си и скоро всички ще научат за смъртта на баща ти.

— Не! — изстена Лианор, смъртно пребледняла, и се отпусна в ръцете му.

— Хайде, хайде, мила, няма защо да скърбиш. Спокойно можеш да си въобразяваш, че е жив, в края на краищата той живее толкова далече. А аз само чакам потвърждението от моя човек, после ще започна да обирам каймака, защото съгласно закона получавам всичко, което ти е оставил.

Тя поклати уморено глава.

— И какво възнамеряваш да правиш с мен?

— О, ще те задържа още известно време тук, за да се подсигуря, в случай че възникнат някакви трудности с наследството. Не искам Уингейт отново да ми попречи. Знам една лудница наблизо, където ще се грижат добре за теб, когато вече няма да ми трябваш.

— А после? И нея ли ще подпалиш? — попита Лианор с горчива ирония.

— Не е изключено. Един малък пожар може много да улесни нещата.

— И ти е безразлично колко хора ще загинат при това?

— За тези нещастни, достойни за съжаление същества ще е по-добре да са мъртви.

— Не всеки ще се съгласи с теб, Малкълм.

— Зная. Пазачът на Сара ме откри и се опита да ме спре. Убих го в кухнята и след това го замъкнах в къщата, та да изгори заедно с нея. И без друго имах намерение да го убия, така че не е кой знае каква загуба.

— Ти си самият дявол, Малкълм — каза Лианор. — Целият си изтъкан от злина.

Но разговорът явно беше омръзнал на Малкълм и той дръпна Лианор към капака.

— Ела, трябва да намеря любовника ти.

— Любовника ми ли? — запита тя остро.

— Не се вълнувай. Искам да видя лицето на Уингейт, когато го заплаша, че ще ти пръсна черепа.

Внезапно обзета от отчаяние, тя направи опит да се изтръгне от него, но той стисна още по-силно ръката й и опря дулото на пистолета под брадичката й.

— Ако си мислиш, че няма да натисна спусъка, лъжеш се. Самюел Ивънс вече от доста време работи за мен и ще направи всичко, което му кажа — дори ще състави писмо, в което ми обясняваш защо си се самоубила.

Той я задърпа към капака, обхвана с ръка талията й, вдигна я и я понесе надолу по стръмната стълба. Тя не смееше да се съпротивлява, защото, ако той загубеше равновесие, и двамата щяха да си счупят вратовете. При долната врата Малкълм се спря и прошепна в ухото й:

— Та значи къде е любовникът ти?

У нея се надигна страх, но отвърна спокойно:

— Трябва да съм луда, за да ти кажа.

— Е, добре. — Той не изглеждаше ни най-малко ядосан. — Тогава баща ми ще ми каже.

— Баща ти ли? — Тя се спря, но той я побутна да продължи напред. — Кой е пък той?

— Пияницата — отвърна Малкълм подигравателно.

— Едуард Гейтлинг ти е баща?! — Тя беше направо слисана.

— Е, не бих казал, че се гордея особено с него, но това е истината.

— И на него са му известни всички твои действия?

— Повечето, предполагам. Сигурно не одобрява някои от тях, но и самият той не е безгрешен. Изоставил е майка ми още когато съм бил малко момче. И едва след смъртта й, а по това време аз отдавна вече бях зрял мъж, той дойде да лази в краката ми и да ме моли за прошка. Оттогава насам изкупва греховете си.

— Като прави други. — Лианор се изсмя кратко и презрително. — Нищо чудно, че пие толкова много. Вероятно ще мине доста време, докато приспи съвестта си.

— Пфу! Той просто е твърде превзет. Извръща глава и се прави, че не вижда какво става. Играе си на невинен. Мисля, че все още се пита кой ли е убил Мери, а много добре знае, че тя беше подслушала разговорите ни и, разбира се, трябваше да бъде отстранена. Но поне се погрижих да й доставя удоволствие в последните мигове.

Лианор потръпна от ужас. Не познаваше друг толкова зъл човек. Ако трябваше някой да бъде затворен в лудница, това беше той.

Малкълм отвори вратата към коридора и задърпа пленницата подире си, като че беше парцалена кукла. В партера се чуха бързи стъпки. Мегън тихичко си тананикаше някаква мелодия. Малкълм изръмжа предупредително и притисна Лианор толкова силно към себе си, че тя простена болезнено. Впи пръсти в ръкава му и се опита се да охлаби хватката му, защото се страхуваше, че костта й няма да издържи на натиска.

— Така или иначе ще разбера — прошепна Малкълм. — Можеш да си спестиш болките, ако ми кажеш къде се намира Уингейт.

— В спалнята ми — простена измъчено тя.

— Колко удобно — да настаниш любовника в леглото си, докато се приготвиш за него!

Не беше в състояние да му отвърне. Той поотпусна малко ръката й, но дулото на пистолета все още беше опряно в долната й челюст, така че не можеше да направи нищо друго, освен да го последва мълчаливо по коридора. Вратата на спалнята беше затворена.

— Аз съм непосредствено зад гърба ти — каза шепнешком Малкълм. — Опиташ ли се да ми избягаш, ще улуча или теб, или него с куршума си. Разбрали ме? — Почака, докато тя отвърна с колебливо кимване. — А сега отвори вратата много бавно.

Ръката й трепереше, когато хвана дръжката и я натисна бавно, докато браната тракна. С разтуптяно сърце бутна вратата и прекрачи прага. Аштън лежеше на една страна с лице към нея. Явно беше спал, но при влизането и отвори очи. Усмихна й се, когато я съзря, но след това видя пистолета до лицето й и високата фигура зад нея. Без да задава въпроси, той се хвърли към долния край на леглото, където беше оставил собствения си „Деринджър“.

— Ще я убия! — изрева Малкълм и притисна пистолета към шията на Лианор. — Бога ми, ще го направя! — Почака, докато Аштън схване, че заплахата е сериозна, след това изкомандва: — А сега много внимателно извадете оръжието, което сте скрили там. Сложете го на пода и го плъзнете към мен… бавно, много бавно. Ако направите само едно излишно движение, Лианор ще плати за това. И не си мислете, че няма да я убия. Тя може да ви разкаже колко хора съм убил вече.

Аштън погледна Лианор и загрижеността в очите й му подсказа, че си имат работа с далеч по-опасен човек, отколкото бяха предполагали досега. Той измъкна оръжието изпод дрехите си, сложи го на килима и го бутна леко към Малкълм.

Малкълм хвана китката на Лианор и размаха пистолета си.

— Вдигни го, но така, че пръстите ти да не попадат на спусъка. — Ухили се доволно, когато заповедта му беше изпълнена, пъхна втория пистолет в джоба си и се захили, опиянен от силата, която му даваше оръжието.

— Странно, колко почтително взехте да се отнасяте изведнъж към мен. Може би започвате да се учите. — Той сложи ръка на рамото на заложницата си и махна на Аштън с пистолета. — Сега може да си обуете панталона. Въпреки че жена ми явно предпочита сегашното ви състояние, сигурен съм, че Мегън ще бъде възмутена, ако слезете долу гол, само с една превръзка на ребрата. Моите хора щяха да ми спестят доста ядове, ако се бяха справили по-добре с вас.

Аштън нахлузи панталона и запита рязко:

— Какво искате?

— Възнамерявам да ви заведа долу и там да почакаме заедно останалата част от хората ми. Наредих им да се промъкнат до къщата с най-голяма предпазливост, за да не се усъмни някой от кораба.

— И когато дойдат тук? — попита Аштън и закопча колана си.

— Тогава ще сме достатъчно на брой, за да мога най-сетне да си разчистя сметките с вас. Бях обещал на Лианор, че ще ви кастрирам, ако ви хвана още веднъж заедно.

— Не! — извика Лианор и се опита отново да се освободи от хватката му.

— Знам колко много означава за теб тази част от тялото му, скъпа, но не биваше да ми изневеряваш точно с него.

— Да ти изневерявам! На теб! — Тя пламна от гняв и въпреки че ръцете му заплашваха да я смачкат, продължи да се дърпа. Аштън направи крачка напред, но в следващия миг дулото на пистолета се насочи към него и го принуди да спре. Лианор веднага се отказа от съпротивата си и замоли: — Не! Не му прави нищо, ще сторя каквото поискаш. Само не му причинявай болка… моля те!

— Загрижеността ти за него е трогателна, мила. — Гласът на Малкълм беше изпълнен с подигравка. — Ако ми беше оказвала същото внимание преди време, щеше да си спестиш куп неприятности.

— А с какво си заслужил вниманието ми? — попита Лианор. — С лъжите и измамите си ли?

— Дребна работа — малко двуженство, нищо повече — изсмя се пренебрежително Малкълм. — Но сега Сара е мъртва, а и другите проблеми скоро ще бъдат разрешени.

Аштън погледна въпросително Лианор. Тя му обясни през сълзи:

— Малкълм е бил женен, когато е пристъпил пред олтара с мен. Той затворил жена си в приют за душевноболни и после го подпалил, за да се отърве от нея.

— Значи вие сте съпругът на Сара — каза замислено Аштън. — И това, което тя е видяла тук, съвсем не е било игра на въображението й.

Малкълм смръщи чело и се загледа в мъжа пред себе си.

— Откъде знаете за Сара?

Аштън вдигна рамене.

— Не сте успели да я убиете. Сега тя работи за мен.

— Тази малка мръсница! — изруга Малкълм. — Вечно ми създаваше ядове.

— Ако попаднете някога в ръцете на Сара, Синклер, ядовете, които сте имали досега, ще ви се сторят детска игра — подхвърли Аштън. — Никак не й беше приятно, че сте я тикнали в лудницата.

— И на Лианор няма да й хареса — отговори цинично Малкълм.

Аштън забеляза, че Лианор потръпна от страх, но в момента не можеше нито да каже, нито да направи нещо, за да я успокои.

— Сега ще тръгнете надолу по стълбите, Уингейт — нареди Малкълм, — и ще вървите на достатъчно голямо разстояние пред нас. Можете да си представите какво ще се случи с любимата ви, ако се опитате да избягате или да направите някое рязко движение.

— Нали не очаквате баща й и прислугата да гледат спокойно как ни държите като заложници?

— Аштън, този човек не е мой баща, той е баща на Малкълм!

— Така е — каза Малкълм — и междувременно трябва вече да е заключил слугите. — Той посочи с пистолета към вратата и последва Аштън на известно разстояние, като теглеше Лианор със себе си. — Вървете! И внимавайте, ако нашата червенокоса красавица означава нещо за вас.

Аштън тръгна бавно към вратата и излезе в коридора. Постоянно се обръщаше назад, за да гледа Лианор. Малкълм здраво я държеше над лакътя, докато с другата си ръка насочваше пистолета напред. Когато той и заложницата му достигнаха партера, Аштън беше вече до канапето. По заповед на Малкълм той спря и се обърна с лице към вратата.

Едуард Гейтлинг притича с дълго въже в ръка.

— Бързо! — нареди Малкълм. — Гледай да вържеш Уингейт както трябва. Не бива да правим никакви грешки.

Аштън погледна Гейтлинг право в зачервените очи, но артистът наведе глава и пристъпи зад него. Дръпна ръцете на Аштън зад гърба му и завърза китките му една за друга.

— И глезените също — заповяда Малкълм. — Не ми се ще проклетият кучи син да ме ритне.

Гейтлинг блъсна Аштън на дивана и го предупреди:

— Надявам се, знаете, че не би било добре за вас, ако се опитате да ме нападнете.

Малкълм се ухили.

— Уингейт знае, че Лианор ще умре, ако му хрумне някоя глупост. А сега прави каквото ти казах.

Отвън се чу шум от стъпки и всички в помещението се ослушаха със затаен дъх. Две исполински фигури влязоха през вратата откъм верандата. При вида им Малкълм въздъхна облекчено. Единият мъж имаше сплъстена червена коса и носеше два дългоцевни пистолета, затъкнати в колана. Другият държеше в ръце ловна пушка, а на бедрото му висеше кожена кания с нож в нея. Мазната му черна коса падаше до раменете.

Аштън изгледа двамата мъже, след това хвърли остър поглед към Малкълм.

— От вашите хора ли са?

Единият негодник застана на пост до вратата към верандата, а другият до вратата към коридора. Малкълм отвърна с подигравателна усмивка:

— И какво, ако е така?

Аштън посочи с глава по-ниския разбойник.

— Този беше между пиратите, които нападнаха кораба ми. Той стреля по мен, след като Лиарин падна зад борда.

Малкълм се изсмя кратко.

— Скоро пак ще има такава възможност.

— А другият работеше в машинното отделение. Сигурно той е повредил двигателя, когато се появи пиратската лодка.

— Я виж ти, колко бил умен господинът! — иронично каза Малкълм.

— Щом това са ваши хора, значи вие сте водачът на речните пирати!

Малкълм се престори, че не чува последната забележка на Аштън, и се обърна към червенокосия:

— Кога ще пристигнат другите, Тепи?

— Първите трябва всеки момент да бъдат тук, останалите ще дойдат малко по-късно — гласеше отговорът. — Няколко души подготвят кораба за отплаване.

— Ще напуснем къщата чак след като се мръкне — каза Малкълм. — Не ми се ще хората на Уингейт да ни последват.

— И вие мобилизирахте цяла армия само заради този мъж!? — попита Тепи. — А на всичкото отгоре май че е и ранен.

— Уингейт изби тази сутрин четирима от нашите хора, а самият той се отърва с една драскотина — каза рязко Малкълм. — Не искам повече да рискувам с него. Робърт Самъртън беше много богат човек и няма да допусна нещо да ми обърка плановете с наследството.

— А какво ще правите с този тип? — попита другият негодник и се захили кръвожадно.

Малкълм се изсмя, като забеляза нетърпението на главореза.

— Е, да, Барнъби, мислех си, че ще ти достави голямо удоволствие да го поразпориш. Тогава дамата ще може в буквалния смисъл на думата да отнесе сърцето му със себе си, когато иде в лудницата.

Внезапен гневен вик процепи въздуха и Малкълм залитна назад, когато остър ток се заби яростно в крака му. В следващия миг беше нападнат от една фучаща, драскаща и хапеща котка. Изкрещя от болка, когато дългите й нокти одраха бузата му. Бликна кръв. Със силен удар той запрати нападателката си на пода. Аштън изръмжа и се хвърли към Малкълм, но беше възпрян от заредения пистолет. Едуард Гейтлинг беше забранил да му върже краката.

— Е, хайде, натиснете спусъка! — Аштън предизвикателно изгледа водача на речните пирати. — Така или иначе ще умра, но като ме застреляте, рискувате моите хора да чуят изстрела и да слязат на сушата, за да проверят какво става. Хайде, дайте им знак, че сте тук!

Барнъби пристъпи между двамата мъже, сложи мощната си ръка на гърдите на Аштън и го бутна обратно на дивана.

— Само не ми разваляйте кефа. Отсега предвкусвам как ще ви поодялкам, а дотогава искам да останете здрав и читав, за да имате сили да крещите яко.

Малкълм притисна носна кърпа към бузата си и гневно погледна надолу към жената, която го беше нападнала така внезапно. След това рязко се обърна към баща си:

— Проклет пияница! Нали ти казах да вържеш глезените на Уингейт! Не можеш ли поне едно нещо да свършиш както трябва?

— Съжалявам, Маркъс — извини се засрамено Гейтлинг.

— Маркъс? — попита Аштън.

— Точно така. Маркъс Гейтлинг — озъби му се Малкълм. — Но промених името си на Малкълм Синклер, както знаете. Майка ми се казваше Синклер. — Той измери баща си със злобен поглед. — Предпочитам това име.

Други трима мъже се приближиха по коридора и влязоха в салона. Малкълм им кимна, после хвана баща си за лакътя и каза:

— Иди при Мегън и й кажи да опакова някои дрехи на господарката си. Аз ще пратя един от мъжете с Лианор горе, за да пази пред вратата й, докато тя си облече нещо подходящо за пътуването. Когато минаваме с каретата през Билокси, всичко трябва да изглежда съвсем нормално.

Гейтлинг побърза да излезе от помещението. Малкълм дръпна Лианор да стане и изсъска:

— Сега ще идеш горе и ако още веднъж ме ядосаш, ще позволя на Барнъби да си поиграе първо с теб. Разбрахме ли се?

Тя кимна, погледна загрижено Аштън и напусна салона, придружена не от един, а от двама мъже. Те застанаха пред вратите на спалнята й, единият откъм верандата, а другият откъм коридора. Когато Мегън влезе, Лианор вече беше съставила плана си. Докато обясняваше на икономката подробностите, тя извади пистолета, който Аштън й беше дал на борда на кораба, и прегледа дали е зареден.

— Ще кажеш на пазача отвън, че съм загубила съзнание, и като се наведе над мен, ще го удариш. — Тя подаде на прислужницата един ръжен, макар че вътрешно се разтресе от отвращение. — Това е единственото нещо, с което можем да го ударим, без да привлечем вниманието на другия пазач. Разбра ли, Мегън?

Прислужницата, която нямаше кошмарни спомени за окървавени ръжени, отговори:

— Мадам, щом от това зависи животът ви — а имам всички основания да мисля, че е така, — ще го сторя с готовност.

Мегън хвана желязото и Лианор отново изтръпна. Не беше сигурна дали ще издържи, ако трябва втори път да гледа как нападат някого с ръжен, но в момента най-важното беше да спасят живота на Аштън. Освен това в стаята нямаше друг подходящ инструмент. Ако използваха лампа или ваза, те можеха да се счупят и мъжът в коридора щеше да чуе шума. А нито тя, нито Мегън бяха достатъчно силни, за да превърнат някой крак на стол в тояга. Ръженът си оставаше единствената възможност.

Лианор легна на пода и кимна на Мегън.

— Извикай го сега да влезе… и гледай да свършиш добре работата.

Мегън дръпна вратата на верандата и се хвърли с престорена паника към застаналия отвън пират.

— Бързо, елате, господарката припадна и си удари главата! Помогнете ми да я вдигнем на леглото!

Тепи изтича в стаята, видя безжизнената фигура и прибра пистолета, който беше извадил при появата на Мегън. Наведе се, за да вдигне Лианор. В следващия миг нещо експлодира в главата му, режещата болка премина в мрак и той се строполи в безсъзнание на пода.

— Готово, мадам!

Лианор отвори очи и първо провери дали мъжът диша. Той беше жив, но възникна друг проблем.

— Трябва да го вържем и да му запушим устата, иначе, като се свести, ще вдигне тревога — прошепна тя на Мегън. — След това ще отидеш да потърсиш помощ. Може да не са хванали Хайръм. Той трябва да доведе шерифа и толкова хора, колкото успее да събере. Кажи му, че тук просто гъмжи от пирати и убийци.

Мегън изгледа загрижено господарката си, когато Лианор издърпа пистолета от колана на пирата.

— Но, мадам, какво ще правите? Къде искате да идете?

— Долу. Те заплашиха, че ще измъчват мистър Уингейт, ако не ги послушам. Ще се опитам да предотвратя най-лошото и може би ще успея да им сервирам някоя изненада.

— Връщате се в бърлогата на лъвовете? — запита смаяно Мегън. — Никога няма да излезете жива оттам!

Тъжна усмивка се появи на устните на Лианор, когато видя пред себе си лика на един висок мъж, облегнат на релинга. От опит знаеше, че животът без него няма никаква стойност.

Слънцето залязваше. Аштън имаше чувството, че времето изтича като пясък в пясъчен часовник. Толкова много мъже го държаха на прицел, че само някакво чудо би му помогнало да вземе инициативата в свои ръце. За миг проблесна надежда, когато по алеята пред къщата се чу тропот на карета и Малкълм се спусна тревожно към прозореца. Но водачът на бандитите се усмихна облекчено, а секунда по-късно в салона нахлу набит мъж, повлякъл за ръка млада жена, която отчаяно се съпротивляваше.

— Гледайте кого срещнах в Билокси! — Със злорада усмивка мъжът представи на присъстващите своята пленница. Лицето й беше зачервено от гняв, а зелените й очи святкаха. Малкълм се вторачи в нея като ударен от гръм. Хората му наддадоха изненадани възклицания. Едуард Гейтлинг се отпусна на дивана, удивен не по-малко от останалите.

Аштън скочи и направи крачка напред, за да разгледа по-добре жената.

— Лиа… — започна той, но веднага спря. Чертите на лицето бяха почти същите, но не така фино изваяни. Той поклати глава, напълно сигурен в заключението си. — Ти не си Лиарин.

— Разбира се, че не съм. Аз съм сестра й Лианор. А вие кой сте? — Въпросът беше зададен с леден тон. — Един от тези подлеци, които ни отвлякоха, когато слизахме от кораба?

Аштън се усмихна, после започна да се смее с глас.

— Мисля, че някой ми е изпратил погрешния портрет. — След това отново стана сериозен. — Мисис Ливингстън?

— Да — отговори тя. — А вие кой сте?

— Аз съм вашият зет, Аштън Уингейт — отговори той.

— Аштън? — Очите й се разшириха от изненада. — Но той е мъртъв!

— Не — отвърна мъжът от Нечиз с широка усмивка. — Все още съм жив, както виждате.

— Но Лиарин беше сигурна, че Аштън е загинал! — настояваше Лианор. — Видяла го е да умира. А Малкълм й показал гроба му.

Аштън погледна с високо вдигнати вежди Малкълм, който най-сетне беше успял да затвори устата си.

— Моят гроб? И къде е той?

— Лиарин каза, че Аштън е погребан близо до мястото, където пиратите нападнали „Речната магьосница“. Малкълм й показал гроба наскоро, след като я спасил.

— Страхувам се, че Малкълм е измамил всички ни. Кълна ви се, че нося името Аштън Уингейт и все още съм между живите. Сигурен съм, че сестра ви ще потвърди това.

— Къде е тя? Къде е Лиарин? — попита Лианор. — Искам да я видя.

Аштън тържествуващо се обърна към Малкълм.

— Бихте ли изпратили някой от хората си да доведе жена ми?

Малкълм му хвърли мрачен поглед, след това кимна на червенокосия пират.

— Доведи я и не забравяй прислужницата. — След като мъжът напусна помещението, Малкълм изгледа любопитно Лианор, която тъкмо си сваляше ръкавиците.

— Какво търсиш тук?

— Пристигнахме, за да видим какво става с Лиарин, Малкълм. Опитали са се да убият баща ми и той започнал да се тревожи за нея. На път за насам мина с кораба покрай островите и ме взе със себе си.

— И баща ти ли е тук? — попита изненадано Малкълм. — Къде е?

— В каретата. Тези негодници се отнесоха толкова грубо с нас, че предизвикаха гнева му и той започна да се съпротивлява. В отговор те го пребиха до безсъзнание. Още не е дошъл на себе си.

Малкълм впи поглед в мъжа, който я беше довел, и посочи с ръка към верандата.

— Доведи Самъртън, и то веднага, идиот такъв! Той е твърде опасен, за да бъде оставен сам отвън!

Лианор гледаше изненадано Малкълм.

— Да не би ти да си водачът на тази банда нехранимайковци?

Настроението на Аштън се подобряваше с всяка минута и той се възползва от случая.

— С това предположение улучихте точно в целта. Може би не знаете, че истинското му име е Маркъс Гейтлинг и че е син на — той се обърна леко, за да посочи с глава към стария пияница, който наблюдаваше Лианор със зачервените си очи. — Едуард Гейтлинг, артист. — Аштън кимна към другите мъже в помещението. — А господата там са делови партньори на Малкълм, които с удоволствие бих ти представил, но Малкълм пропусна официално да ме запознае с тях.

— Престанете да дрънкате глупости! — сряза го Малкълм.

— Само не се нервирайте — подигра му се Аштън.

Малкълм вбесено се обърна.

— Нямате никакъв повод за веселие, Уингейт. Тя може да е ваша жена, но това няма да ви помогне, нито пък на нея и на детето в корема й. Защото вие ще сте мъртъв след малко, а Лиарин, както казах, ще иде в лудница.

Лианор го изгледа ужасена.

— Не говориш сериозно!

— Съжалявам, че трябва да го кажа, мадам, но Малкълм не се спира пред нищо, за да постигне целите си — отбеляза Аштън. — Питам се само как ще отстрани от пътя си вас и баща ви.

Малкълм злобно се усмихна.

— Това никак няма да ме затрудни…

— Махнете си ръцете от мен, бандит такъв!

При звука на гръмливия глас Малкълм се стресна. Верандата потрепери от тропота на ботуши, след това се чу силен трясък, когато предната врата се блъсна в стената на къщата.

— Мога да вървя и сам, дявол да го вземе! Искам да ида при дъщеря си! Къде е Лиарин?!

Всички стъкла в салона зазвънтяха, когато стъпките приближиха вратата на помещението. Дори Малкълм не бе вдигал такъв шум и при най-страховитите си избухвания. Пиратите размениха объркани погледи, но още преди Малкълм да им нареди да изтичат навън и да се заемат с новодошлия, той нахлу вътре.

Аштън вече не вярваше, че някога ще се запознае с Робърт Самъртън, ала щом съзря святкащите зелени очи и сивата коса над ъгловатото лице, разбра, че това наистина трябва да е бащата на Лиарин. Един от пиратите се втурна напред, за да сграбчи възрастния мъж, но с небрежно движение беше пометен встрани. Той се блъсна с гръб в стената и се свлече замаян на пода. Робърт Самъртън застана пред Малкълм и гласът му прогърмя:

— Искам да видя дъщеря си, и то веднага!

Бандитът, който беше изпратен да доведе Лиарин, се втурна през вратата, заобиколи Самъртън и прошепна нещо на Малкълм. Водачът на пиратите почервеня.

— Намерете я! — изрева той. — Не позволявайте на тази мръсница да избяга!

Аштън хвърли поглед през рамо и долови някакво движение на верандата. Зърна само как една развята пола изчезва зад рамката на вратата. Втори поглед му показа, че Малкълм е изцяло зает да дава заповеди на хората си. Незабелязано се приближи до отворената врата, обърна се и протегна завързаните си ръце през прага. Почувства как невидими пръсти бързо развързаха възлите. Почти се беше стъмнило и той не разполагаше с много време, за да се справи с пиратите. Усети изненадано как му пъхнаха пистолет в ръцете. Затъкна го отзад в колана на панталона си, след това се покашля високо.

— Лиарин сигурно се е скрила на тавана. Тя често се качваше там.

Малкълм се обърна, видя, че Аштън е твърде близо до вратата, и изрева:

— Дръжте здраво този кучи син, преди да…

— Няма да избягам — прекъсна го бързо Аштън и се върна към дивана, като държеше ръцете си зад гърба.

— Предупредих проклетата пачавра, че ще наредя да ви насекат на парчета — изръмжа Малкълм. — Мисля, че вече е време Барнъби да си получи удоволствието.

— Ама наистина, Малкълм, в последно време си станал ужасен грубиян — укори го Лиарин и се плъзна през вратата на верандата. Много се надяваше, че изглежда по-весела, отколкото беше в действителност. Междувременно паметта й напълно се беше възвърнала и тя си припомни миналото с всички подробности. Пиратите изумено се взираха в двете близначки, но Лиарин не им обърна никакво внимание и продължи да се кара на Малкълм. — Напоследък само сипеш заплахи, а не ги изпълняваш. След смъртта на клетата Мери не си успял да убиеш никого… — Тя чу как Едуард Гейтлинг хлъцна и се запита дали поне това злодеяние на сина му няма най-сетне да го ужаси. — Ако продължаваш така, скоро вече няма да те взимаме на сериозно!

— Уличница! — изръмжа той. — Когато те видях за пръв път с Уингейт на борда на „Речната магьосница“, те мислех за ангел. Аз наредих на хората си да го убият, за да мога да те спечеля за себе си, но ти ми създаваш само ядове.

— Горкичкият! — подигра му се тя, повдигна невинно рамене и прекоси салона, като държеше дясната си ръка под един шал. Приближи се до баща си, към когото един мъж беше насочил дулото на пистолета си. Самъртън бързо огледа дъщеря си с гордо искрящи очи, след това тя се хвърли в разтворените му обятия. При това ловко плъзна малкия „Деринджър“, който държеше в дясната си ръка, в джоба на сакото му.

— Този без ризата е наш приятел, татко — прошепна му тя. — Всички останали могат да вървят по дяволите.

Робърт Самъртън я целуна по челото, след това се отдръпна и тръгна към Малкълм.

— Проклятие! Още веднъж питам какво става тук! Когато придружихте Лиарин до Англия, казахте, че сте я освободили от ръцете на убийците на мъжа й, а сега изглежда така, сякаш вие сте подлецът в тази игра.

— Такъв си е — измънка под носа си Едуард Гейтлинг. Той беше застанал до масата за сервиране и си сипваше уиски. — Синът ми използва случая и се опита да се намъкне в чуждо легло. Да се пържи в пъкъла дано!

Очите на Малкълм горяха от гняв, когато се вторачи в баща си. След това се обърна отново към Самъртън.

— Дъщеря ви щеше да се удави, ако моите хора не я бяха спасили. Издърпаха я за косите в последната секунда, иначе щеше да се блъсне в лодката и да потъне. Вместо да ме ругаете, би трябвало да сте ми благодарен.

— Благодарен ли?! — прекъсна го Лиарин. — Бих искала да знам за какво, негодник такъв! Ако хората ви не бяха нападнали парахода, изобщо нямаше да ме грози опасност. Те стреляха по мъжа ми, за да си помисля, че е мъртъв. После се яви ти — великият спасител, смелият герой, който се бори сам с цяла орда бандити. След моето така наречено спасение не ти хрумна нищо по-добро, освен да заведеш мен, опечалената вдовица, на гроба на мъжа ми, където беше поставен дори надгробен паметник. На празен гроб!

— Можех да променя това обстоятелство по всяко време! — кресна Малкълм. — Щеше ли да си по-щастлива тогава?

— Само не казвай, че не си се опитвал! — изсъска тя. — Ти даде нареждане на бандитите си да го убият, обаче той се оказа по-добър от тях.

Барнъби се ухили мазно.

— Ще видим колко е добър, като започна да точа ножа си в него!

Лиарин се извърна рязко към набития пират със сплъстената коса.

— Отвратителна, кръвожадна твар! Аз лично ще се погрижа да се печеш в пъкъла, и то в най-скоро време!

— Брей, каква огнена жена! — забавляваше се бандитът. — Случайно в жилите ми тече и малко индианска кръв, а знаете ли какво обичат индианците най-много? — Очите му блестяха. — Скалпове! Да, лейди, и вашият би изглеждал чудесно, окачен на колана ми.

Лиарин се изсмя пренебрежително и му обърна гръб.

— Когато ме придружи до къщата на дядо ми, нещо странно ми направи впечатление — каза тя на Малкълм. — Беше изчезнал портретът на Лианор и нито баща ми, нито тя знаеха какво е станало с него. Но ти знаеше, нали? Или най-малкото беше отгатнал. Знаеше, че Аштън е жив и че вероятно по недоглеждане са му изпратили погрешния портрет. Затова, когато се върна в дома на дядо ми, ти не търсеше него. Търсил си други неща, с чиято помощ да ме убедиш, че съм Лианор. И мисля, че беше още там, когато Аштън и аз се поогледахме из къщата.

— Точно така — презрително каза Малкълм. — Видях ви заедно и това затвърди намерението ми да ви разделя отново. Имах късмет с твоята загуба на паметта и реших да я използвам колкото може по-добре. Уингейт дълго време те беше смятал мъртва и трябваше само да го убедя, че ти си Лианор. Дори се погрижих Самюел Ивънс да промени името на документа за женитба — Лианор вместо Лиарин Уингейт.

— Но Аштън не се остави така лесно да го убедят — подигра му се Лиарин. — Той още от самото начало прозря машинациите ти и ги обърна в своя полза.

— Въпреки това победата вече е съвсем близо, малката — отговори Малкълм със злобен смях. Мисълта за скорошната смърт на Аштън веднага подобри настроението му, но когато изгледа отвисоко съперника си, откри в очите му само насмешка. Това разклати собственото му самочувствие и той се запита има ли нещо на този свят, което би накарало Аштън да се почувства несигурен. Направи нов опит. — Ще оставим трупа на Уингейт тук и вината пак ще бъде приписана на мистър Тич. Бедният Хоръс! Много ми беше полезен в играта. Ще ми липсва.

— Възможно е шерифът да не е чак толкова лековерен, колкото си мислите — рече Аштън. — Снощи му казах, че всичко ми се вижда твърде просто и че Хоръс вероятно е използван от крадците само като изкупителна жертва.

— Вие поставихте клопка на хората ми, но в нея се хвана само малкото зайче — злорадо се усмихна Малкълм. — Скоро лисиците ще си тръгнат и тук няма да остане никой, освен дребната плячка.

— Убеден съм, че сте си взели обратно и бижутата, които Лиарин носеше на парахода като подарък от вас — каза Аштън.

Малкълм вдигна рамене и се ухили.

— Защо не? Тя ми отряза квитанциите.

Откъм дивана се чу неясно мърморене:

— Маркъс ми казваше, че тя наистина била Лианор…

— Изглежда, че сте баламосвали всички ни — каза с обвинителен тон Самъртън. — Дори и баща си. Не сте се спрели пред нищо, само и само да се ожените за дъщеря ми.

— Лиарин имаше нещо, което исках да притежавам. — Малкълм облиза месестите си устни. — Богатство. Бракът с нея щеше да ме направи заможен човек. Затова започнах настойчиво да я ухажвам и накрая тя се съгласи да се омъжи за мен. — Той смръщи чело. — Но в сватбената ни нощ тя ме напусна… само защото един човек твърдеше, че съм вече женен. Тя не се е поколебала нито за миг, а веднага е повярвала.

— Той ми показа доказателства! — извика Лиарин. — Документа за женитбата ви, медальона, където сте изобразени двамата със Сара, и писмо до брат й, написано от мъжа, когото си наел да я пази. Само че той започнал да се тревожи за нея, защото никак не му харесвало това, което си й сторил. Брат й тръгнал да я търси и установил, че ти си си намерил нова жертва — мен. Следобеда, когато беше сватбената церемония, той се опита да ме предупреди, като ми връчи едно писмо, но аз бях прекалено заета, за да го прочета… докато стана твърде късно.

— И тогава, в сватбената нощ, ти ме напусна! — изрева Малкълм, сякаш изживяваше отново болката на разочарованието.

— Точно така! — кресна Лиарин. — Не можеш да си представиш колко съм щастлива, че никога не съм спала с теб!

Аштън наблюдаваше двамата разпалени противници, които се гледаха с гневно святкащи очи. Неволно започна да се подсмива. Робърт Самъртън се зарази от израза му и също се ухили. Лианор се кискаше с ръка на устата, а накрая се разсмя и Лиарин. Ала тъкмо усмивката на Аштън подразни най-много Малкълм.

Скърцайки със зъби, той се хвърли към него и го сграбчи за гърлото. Но когато понечи да го стисне, внезапно чу познато щракане и почувства как нещо твърдо се забива в корема му. Той се отдръпна предпазливо от съперника си, погледна надолу и видя матово проблясващото дуло на пистолет. С огромно усилие успя отново да вдигне глава и да погледне Аштън в очите. Стомахът му се сви от страх.

— Кажете на хората си да мируват или сте мъртъв! — тихо нареди Аштън.

Малкълм се опита да кимне, но главата му само малодушно потрепери. Чу щракането на втори предпазител и тъкмо щеше да си отдъхне, когато Барнъби изрева:

— Този кучи син има пистолет! Хайде, дръжте го!

Но още преди някой да успее да изпълни заповедта му, стана чудото. Дузина мъже с пистолети и пушки нахлуха през вратите на верандата начело е шерифа Коти. Бандитите се опитаха да избягат през вратата към коридора, но Коти беше разположил и там тежковъоръжени мъже.

Лиарин усети как по бузите й потекоха радостни сълзи. Мегън! Бог да я благослови! Успяла е да се промъкне и ги спаси!

Шерифът Коти здраво хвана Малкълм над десния лакът.

— Създали сте много неприятности, както чувам. Сигурен съм, че мистър Тич ще изпита голямо облекчение, като научи, че сте арестуван заради престъпленията, в които беше обвинен той.

Докато представителят на закона даваше заповеди да отведат Малкълм, Робърт Самъртън се приближи до Аштън и му протегна ръка.

— Не знам как се казвате, млади човече, но дъщеря ми каза, че сте приятел.

Лиарин се засмя облекчено и хвана ръката на Аштън.

— Нещо повече от приятел, татко! — С грейнали очи тя обясни на баща си, който внимателно я слушаше. — Това е моят съпруг Аштън Уингейт, когото обичам от все сърце.

Самъртън изненадано вдигна вежди. Загледа се за миг в младата двойка, очите му се напълниха със сълзи. После сложи десница върху ръцете им и каза:

— Хубаво е, че най-после се запознах с теб, синко, а още по-хубаво е, че отсега нататък ще принадлежиш към семейството.

Лиарин погали голата ръка на мъжа си и тихо каза:

— Толкова се радвам, че си съгласен с избора ми, татко. Сега внукът ти ще има име и баща, с които ще може да се гордее — както аз се гордея с теб.