Мистерията на къщата с часовника

9

Следващият ден беше събота и Луис се събуди в паника. Чувстваше се като тенджера под налягане с плътно затворен капак и запушен с дъвка отвор за парата. Мисли непрекъснато бълбукаха и изплуваха на повърхността на съзнанието му, но нито една не му изглеждаше логична. Какво щеше да прави? Какво можеше да прави?

Седна и огледа стаята. Две дълги рамки от слънчева светлина лежаха върху нацепения и опръскан с боя под. До камината имаше високо огледало с назъбен парапет отгоре, същия като над леглото на Луис. Пред огледалото беше постлан красив ръчно изработен килим. Джонатан твърдеше, че прабабата на госпожа Зимърман лично изтегляла нишките с куката си. Мотивът на килима беше „есенни листа“. Листа с къдрави ръбове, яркозлатисти и наситено кървавочервени, изпъстрени със зелени за контраст. Килимчето сякаш се рееше пред огледалото, а листата плуваха в езеро от силна слънчева светлина. Разбира се, беше илюзия. Килимчето не беше вълшебно. Но Луис обичаше да стъпва върху него сутрин, докато се облича. Имаше чувството, че се освобождава от земята макар и за съвсем кратко.

И сега беше стъпил на килимчето, докато обуваше панталона си и пъхаше в него ризата. Блещукането на листата го вдигна от пода. Вече всичко му изглеждаше по-ясно. Трябваше да се свърже с Тарби. Той щеше да знае как да постъпят. Наистина той го избягваше, но не бяха станали врагове. Пък и Тарби беше замесен в тази история точно колкото и Луис. Той държеше фенерчето, докато Луис рисуваше магическите кръгове и пишеше с тебешир името — Селена. Явно това беше собственото име на госпожа Изард. Тя трябва да му го беше втълпила. А зад онези метални врати всъщност никога не е била съвсем мъртва…

Луис прехапа устна, за да прекъсне тези мисли. Слезе долу, закуси сам и побърза да излезе. Тарби и неговите деветима братя и сестри живееха в голяма паянтова къща на половината път през града. Никога не бяха канили там Луис и той не знаеше как се казват родителите му, камо ли братята и сестрите му. Знаеше, че господин Кориган — това беше фамилното име на Тарби — има железария. И толкова.

Беше ясен и ветровит априлски ден и небето беше изпъстрено с бели облачета, които непрекъснато се разпокъсваха и се сливаха едно с друго. Прелитаха птици и по поляните се появяваше първата буйна влажна зеленина. Когато стигна до къщата на семейство Кориган, Луис завари група малки деца да си играят в предния двор, който беше опоскан и целият на кални дупки. Едно от по-малките хлапета, което много приличаше на Тарби, висеше от коленете си от клона на изсъхнало дърво, по което бяха заковани червени отразителни стопове. Другите деца строяха замъци от кал, биеха се едно друго по главата с лопатки за пясък, мъчеха се да карат счупени велосипеди или просто седяха и пищяха с пълно гърло. Луис се промъкна между камиончетата и вътрешните гуми, разпилени по пътеката пред къщата. Натисна звънеца и зачака.

След малко пълна и изморена жена се показа на вратата. Носеше бебе и то я потупваше по рамото с шише, което държеше за биберона.

— Да? — Звучеше раздразнена и нищо чудно.

— Ами… Госпожо Кориган? Бихте ли ми казали къде да намеря Тарби?

— Тарби ли? Боже, не знам дали е вкъщи. Ще проверя. — Тя отметна глава назад и се провикна: — Тааарбиии!

Никакъв отговор, макар че дори да имаше, в тази врява трудно щяха да го чуят.

— Ами, май не е — каза жената. Усмихна се изморено и мило. — Сигурно рита навън с другите деца.

Луис благодари и тъкмо да се обърне да си ходи, когато тя каза:

— Я чакай! Ти не си ли момчето на Барнавелт?

Луис потвърди.

Жената го изгледа умолително.

— Моля те, не разказвай на Тарби повече истории за призраци и за гробища. След Хелоуин цяла седмица сънува кошмари. Много мило, че си помолил чичо си да го покани на понички и сайдер и да го остави да пренощува, но тези истории… е, знаеш го колко е чувствителен.

Луис успя да запази сериозно изражение.

— Ммм… добре… разбира се, госпожо Кориган. Няма да му разказвам повече за духове. Довиждане.

Докато се връщаше обратно по пътеката, препъвайки се в детски играчки и избягвайки една-две кални топки, запратени по него, Луис едва се сдържа да не се разсмее на глас. Значи, това беше разказал Тарби за нощта на Хелоуин! Така, така. И къде беше прекарал нощта? Разтреперан под задната веранда? Под някое дърво? И после цяла седмица кошмари! Ама разбира се, че не се е уплашил. Заради лунната светлина ще е. Беззвучният смях на Луис се превърна в крива усмивка.

Спря до едно блокче с халка за връзване, за да си завърже връзките на обувката. И какво щеше да прави сега? Е, в Ню Зебъди имаше само две бейзболни игрища. Едното зад училището и другото до пистата за лека атлетика. Реши първо да провери зад училището.

Когато стигна там, завари Тарби да играе с другите деца. Тарби хвърляше топката и момчетата крещяха: „Давай, Тарби! Заблуди го!“ и „Давай, метни му един накълбол!“, а ако бяха от противниковия отбор, викаха: „Даа! Питчър с гумена ръка!“.

Тарби замахна, въртейки ръка като вятърна мелница, спря няколко пъти — беше позволено, защото играеха софтбол, не бейзбол — и след като принуди батсмана да замахне напрегнато и половинчато няколко пъти, изстреля топката към него. Батсманът замахна толкова силно, че падна.

— Страйк три! Аут! — провикна се момчето, което беше рефер.

Луис застана отстрани на игрището, направи фуния с ръцете си и се провикна:

— Ей, Тарби, може ли да поговорим?

— Не сега, Дундьо. Играя.

Сълзи бликнаха в очите на Луис. Тарби за пръв път го наричаше „дундьо“. Или поне не помнеше да го е правил друг път. Преглътна сълзите и зачака търпеливо, докато Тарби срази и следващия батсман с три шеметни бързи топки. Това беше третият опит и отборът на Тарби се прибра от игрището. Тарби нехайно хвърли ръкавицата си на земята и каза:

— Здрасти, Луис. Какво мога да направя за теб?

— Чичо Джонатан има сериозни проблеми. Здравата сме загазили. Нали си спомняш онази нощ на гробището?

За огромна изненада на Луис, Тарби го сграбчи за яката и го дръпна рязко напред, докато лицата им бяха на броени сантиметри едно от друго.

— Виж какво, ако научат, че си бил там през онази нощ, ще им кажеш, че си ходил сам. Не го ли направиш, ще се сдобиеш с две счупени ръце и може би счупена глава.

Луис се помъчи да се откопчи от хватката на Тарби, но не успя. Усети как кръвта нахлува в лицето му, когато кресна:

— Тарби, става дума за нещо по-страшно от случилото се на Хелоуин! Става дума за призраци, вещици, дяволи и… Пусни ме, Рижко!

Тарби пусна Луис и се вторачи в него със зяпнала уста. Рижко беше просто обръщение между двама герои от комикс, който четеше Луис. Нищо не означаваше.

Тарби стисна устни.

— Как ме нарече?

Няколко момчета започнаха да крещят „Бой! Бой! Бой!“, макар да не очакваха да се случи. В крайна сметка това беше просто Луис.

Луис стоеше зачервен и уплашен.

— Аз… не знам как те нарекох.

— Ами следващия път да запомниш! — Тарби вдигна юмрук и го стовари в рамото на Луис. Много го заболя.

— Стига, Тарби — провикна се високо момче на име Карл Холабо. — Не си губи времето с Шишко. Този ининг си батсман, а сме с шест ръна назад. Идвай тук и удряй.

Тарби се върна в играта, а Луис се затътри по улицата, разтривайки рамото си. Плачеше.

В очите му още напираха сълзи. Закрачи и обиколи целия град покрай редиците от къщи, които го зяпаха безизразно. Не можеха да му предложат съвет. Прекоси Главната улица и известно време зяпа Паметника на загиналите, обаче каменните войници с вдигнатите си щикове и шомполите за оръдия също нямаха какво да му кажат. Стигна до другия край на Главната улица и се вторачи във фонтана, в който се пенеше кристална върба сред кръг от мраморни колони. Нощем фонтанът беше осветен и ставаше червен, оранжев, жълт, после син, зелен и отново червен. В момента обаче беше прозрачен. На Луис му се прииска и мисълта му да е толкова бистра, но не беше.

Обиколи фонтана три-четири пъти, после прекоси улицата и закрачи по шосе 9, което беше продължение на Главната и водеше извън града. Когато стигна до квадратната метална табела за край на града, просто се отклони сред високите треви, седна, загледа как пълзят мравките и се заслуша в профучаващите коли. Очите му вече бяха сухи. Край на сълзите. Хрумна му, че напоследък доста плаче, а така нищо нямаше да реши. Размишленията може би щяха да помогнат, но не беше съвсем сигурен. Седеше, мислеше и се опитваше да реши как да постъпи.

Надигна се късно следобед. И едва не падна, защото левият му крак беше заспал. Поразтъпка се сред плевелите, за да задвижи кръвообращението си, и се отправи към къщи. Беше взел решение. И в главата му звучеше старият химн:

Представяше си, че повежда кавалерийско нападение. Ако носеше със себе си някой от бастуните на Джонатан, щеше да замахне с него като с меч. От време на време спираше и усещаше по цялото му тяло да пробягват тръпки, от които настръхва. Чувстваше се много храбър и горд, но и много уплашен. Трудно беше да се опише.

През нощта, много след като всички останали бяха заспали, Луис изпълзя от леглото и слезе на пръсти по стълбите. Къщата беше притихнала, съвсем притихнала, защото беше една от нощите, когато Джонатан спираше всички часовници — всички без онзи, който не можеше да спре. Във вестибюла огледалото на стенната закачалка си говореше самичко насред кратко припукване от време на време, а ръбовете му проблясваха леко. Може би се опитваше да предупреди Луис. Ако беше така, той не му обърна внимание. Беше си наумил какво да направи. Той беше започнал тази страховита история и той щеше да я прекрати.

Положи длан върху порцелановата стойка за чадъри. Разтършува се сред бастуните и доста потрака с тях. А, ето го. Ръката му стисна черната дървена пръчка и… и какво беше това? Луис дръпна пръстите си и ахна отвратено. Допирът до вълшебния бастун беше като допир до ръката на жив човек. В него пулсираше живот. Луис стоеше и се взираше в бастуна. Кълбото му вече проблясваше мъжделиво. На сивкавата светлина видя снежен вихър и тъмен, но напълно истински се появи чудатият малък замък. Вълшебната светлина хвърляше бледо и треперливо сияние върху тапета. Способен ли беше да използва този мощен предмет? Помисли си, че Джонатан е проявил прекомерна скромност, когато се определи като обикновен фокусник.

Луис стисна зъби и се пресегна с ръка, все още изтръпнала от преживяното смайване. Стисна здраво бастуна. Измъкна го. Кълбото засъска и запращя, от сивкаво стана розово и после отново сивкаво. Луис отвори входната врата. Вътре влетя влажен и свеж полъх и леко блъсна вратата в стената. Листата на кестена се разлетяха с въздишка, посипаха се бели цветчета. Луис погледна към отсрещния тротоар. Въпреки избуялия жив плет се виждаше, че в къщата на Ханчет свети. Промърмори молитва и заслиза по стълбите.

По средата на улицата едва не се обърна и не си плю на петите, но нещо го тласна да продължи напред. Когато стигна отсрещната страна, стана по-лесно да продължи. Все едно тичаш надолу по склона, а вятърът те блъска в гърба. Живият плет прекъсваше на тухлената пътека към предната веранда. Луис мина под надвисналите клони. Стигна до основата на стълбите.

Къщата на Ханчет имаше старомодна двойна врата от черно дърво и две матови прозорчета. Стъклата винаги напомняха на Луис за Десетте божи заповеди и сега също си помисли: не влизай! Обаче прозорчето беше открехнато. Да не би да го очакваха? С разтуптяно сърце пое нагоре по стълбите.

Спря току до вратата, под лампата в коридора, който беше пуст. Пуст и гол. Нямаше никакви мебели, никакви столове, шкафове или масички. Никакви чадъри, облегнати на стената. Луис забеляза тъмни квадрати по бледорозовия тапет. Бяха с цвета на тапета, когато е бил нов. Семейство Ханчет бяха окачили картини на тези места, но картините вече ги нямаше. Госпожа О’Мийгър не беше сложила свои.

Луис безшумно се приближи до широката арка, която водеше към дневната. И там нямаше никого. Имаше мебели, но немного. Няколко паянтови наглед столчета с криви крака и неудобно на вид канапе. Ниска масичка с два миниатюрни порцеланови пепелника. Едно почукване на плоскодънната лула на Джонатан би строшило и двата. Луис обиколи столовете, докосваше полираните подлакътници и гладките тапицирани гърбове. Очакваше мебелите да се пукнат като сапунени мехури при допира му, но всичко беше плътно и здраво. Подът беше толкова излъскан, че виждаше отражението си. На едната стена имаше тухлена камина. Цялата беше боядисана в яркорозово, дори отвътре. Нямаше и следа от сажди. Явно старата вещица не обичаше огъня. На лъскавата желязна подпора в камината имаше два брезови пъна.

Върху полицата над камината Луис забеляза нещо, което го изненада — украшение. Беше от онези пумпали с изрязани силуети на ангели. Запалваш свещ вътре и от топлината ангелите се завъртат. Тези тук надуваха тръби. Луис се пресегна и докосна колелцето. Скръъъц. То се завъртя паянтово. Звукът го стресна толкова, че рязко се обърна и вдигна вълшебния бастун за защита. Нямаше никой.

Надникна в кухнята. Няколко пластмасови плочки на стената и електрически часовник. Червен ламиниран плот и тръбен стоманен стол, също тапициран в черешово червено. В ъгъла имаше хладилник. Луис го отвори и намери бутилка кока-кола. Това ли беше всъщност? Завъртя бутилката в ръце. Отвън беше грапава. Сякаш мръсна. Сякаш е била заровена. И течността вътре беше по-светла от кока-кола. Кафеникавочервена. Луис върна бутилката на мястото й. Затвори вратата на хладилника. Къщата му се струваше изпълнена с някакво бучене, но той знаеше, че това е кръвта в ушите му. Стисна вълшебния бастун с потната си трепереща ръка и отиде да разгледа останалите стаи.

Провери целия първи етаж, но не намери нищо — само наполовина довършени стаи. Някъде маса, другаде стол. Където имаше лампи, всички бяха изключени, но в стаите светеха голи крушки от тавана. Луис стигна до подножието на яркоосветеното стълбище. Поспря там, после изведнъж чукна с бастуна по пода и се провикна:

— Дойдох да ви победя, госпожо Изард! Покажете се! Страхувате ли се от мен? Така и трябва! Знам коя сте и какво искате да направите. Предизвиквам ви на дуел по старите правила на магьосниците!

Луис очакваше предизвикателството му да прозвучи внушително и тежко, да отекне ясно и силно като зов на сребърна тръба. А вместо това то прозвуча кухо. Заглъхна в тежкото безмълвие на къщата. Луис се почувства глупаво. Бузите му пламнаха. И той започна да се тревожи.

Луис не знаеше нищичко за „древните правила на магьосниците“. Беше дошъл тук с вълшебния бастун на Джонатан и с надеждата да свърши неговата работа. Вече се съмняваше. Ами ако бастунът работеше само за своя господар? Ами ако магията на госпожа Изард беше по-силна от тази на Джонатан?

Луис погледна към светещата топка на дръжката и после нагоре по стълбите. Искаше му се да се обърне и да хукне с всичка сила. Но как тогава щеше да спаси госпожа Зимърман, Джонатан и света и как щеше да изкупи простъпката си?

Къщата беше съвсем притихнала. Луис пое голяма глътка въздух и започна да се качва по стълбите.

Някъде по средата на площадката спря да разгледа една картина. Единствената, която беше видял в къщата. В овалната и тежка черна рамка имаше изображение на неприятен мъж. Стоеше прав или седеше — не си личеше кое от двете — до стена с тапет със сложна шарка. Луис дълго съзерцава картината. Запамети всички детайли — няколкото косъма, вчесани върху почти плешивото теме, хлътналите очи, които сякаш гледаха право към него, ястребовия нос. Разгледа и дрехите на мъжа — беше облечен със старомодна риза с корава яка с прегънати връхчета. Лявата му ръка почиваше вероятно върху бастун. По бастуна като че ли имаше някакъв надпис, но Луис не можеше да го прочете.

Стоеше и се чудеше кой ли е възрастният мъж. Възможно ли беше…? Смъкна снимката и я обърна отзад. Нямаше надпис. Бързо я обърна и отново се вторачи в снимката. Забеляза нещо познато. Разбира се! Тапетът! Беше от вестибюла на горния етаж. Римската цифра II, преплетена със завъртулки. Луис вече знаеше, че гледа снимка на Айзък Изард.

Значи беше вярно. Тази жена беше съпругата му, върнала се от отвъдното… за да направи какво? Луис усети как сърцето му бие като лудо. Никога през живота си не беше изпитвал такъв страх. Вече не искаше да се бори с госпожа Изард. Просто искаше да излезе от тук. Погледна ужасено нагоре по стълбите, към тъмния вход на спалнята. Никой не идваше. Тръгна да слиза, но госпожа Изард му препречи пътя.

Стоеше и се усмихваше. Държеше бастун с дръжка от слонова кост.

— Е, млади човече, какво има? Какво те кара да смяташ, че можеш да обикаляш хорските къщи посред нощ? Какво искаш?

Луис се уплаши, че ще припадне, но не стана така. Вместо това усети как се сковава. Вдигна бастуна.

— Не знам какво искате да направите с това, госпожо Изард — каза той, — но няма да стане. Магията на чичо ми е по-силна от вашата.

Тя се изсмя рязко и злобно.

— За тази играчка ли говориш? Сигурно я е купил на окръжния панаир. Не ставай глупав, дете.

В цялата къща бастунът беше светил с постоянна сивкава светлина, а сега, докато госпожа Изард говореше, започна да гасне. Луис сведе очи и установи, че пред очите му има нещо, което много прилича на изгоряла електрическа крушка.

— А сега — поде госпожа Изард и пристъпи напред, — а сега, млади мой приятелю, ще разбереш какви са последиците от това да безпокоиш симпатични старици, които предпочитат да бъдат оставени на спокойствие.

Тя дръпна бастуна от скованата му ръка, хвърли го и той изтрополи по стълбите. Старицата се наведе над Луис и очите го заболяха от светлината, отразена от очилата й. Гласът й прозвуча гневно и тя заговори по-бързо:

— Имаш ли представа какво е да си заровен дълбоко в земята, обграден от тъмни камъни, без никой да може да те види или чуе, в компанията само на един мъртвец? Знаеш ли?

— Веднага престанете, госпожо Изард. Нали не сте започнали да се разправяте и с деца?

В основата на стълбите се появи госпожа Зимърман. Лицето й беше озарено от невидими светлини някъде отдолу, беше облечена с дълга до пода пурпурна наметка. В гънките вместо сенки имаше дълбоки кладенци с оранжеви огньове. В едната си ръка държеше висок черен прът, увенчан с прозрачно стъклено кълбо. В кълбото грееше пурпурна звезда, която ставаше по-ярка, когато госпожа Зимърман заговореше, и избледняваше, когато тя мълчеше.

Госпожа Изард се обърна спокойно с лице към госпожа Зимърман.

— Значи ти си била — каза тя. — Е, силата ми не е стигнала кулминацията си, но съм достатъчно могъща да се справя с теб. Махни се!

Тя насочи бастуна си от слонова кост към госпожа Зимърман. Нищо не се случи. Тя престана да се усмихва и пусна бастуна си.

Вече беше ред на госпожа Зимърман. Тя тупна веднъж с тоягата си по пода и стълбите се озариха от ултравиолетова мълния. Със страховит дрезгав крясък, какъвто никое човешко същество не е издавало, госпожа Изард се втурна покрай Луис нагоре по стълбите. Госпожа Зимърман я погна.

— Бягай у дома, Луис! — подвикна му тя, докато профучаваше покрай него. — Ти си храбро момче, но не си за тази битка. Бягай, чуваш ли!

Луис хукна надолу по стълбите, като ги вземаше по няколко наведнъж. Не беше на себе си от страх, но беше и много доволен. Докато изхвърчаше през предните стълби на къщата, чу странни експлозии и пронизителни викове. Клоните опитваха да го сграбчат, докато припкаше по изметената тухлена алея. Един от тях наистина се обви около левия му крак и започна да го дърпа. С писък и бясно мятане Луис се откъсна и се стрелна през улицата. Отвори портата и буф! блъсна се в нещо твърдо, но и меко. Джонатан.

Луис рухна. Разрида се истерично, притиснал лицето си към синята работна риза на Джонатан. Той го обгърна с ръце и го притисна силно. Луис не виждаше, но чичо му гледаше над главата на момчето към къщата на семейство Ханчет и на лицето му се появи мрачна усмивка. Пурпурна светкавица озари прозорците на горния етаж. След това в съседния прозорец блесна синьо-бяло пламъче, сякаш някой току-що беше запалил клечка кибрит. Синята светлина се разпростря и изпълни целия прозорец. После стигна и до съседния прозорец и погълна избледняващата пурпурна светлина. Чу се глуха и мощна експлозия като от бомбичка по време на фойерверки. Ушите на Джонатан писнаха. Пред очите му двата горни прозореца се превърнаха в искрящо пурпурно. Коминът на къщата се срути и тухлите му се търкулнаха по покрива. Избуялият жив плет започна да се огъва и люлее като в хватката на ураган. Няколко ромбоидни парчета стъкло се отделиха от рамките си и се посипаха звънко на пътеката долу. После къщата отново стана тиха и тъмна.

Луис беше престанал да плаче и се обърна да гледа. Мина цяла минута. После входната врата се отвори и се появи госпожа Зимърман. Слезе спокойно по стълбите, мина по тухлената пътека и излезе на улицата, като си тананикаше. Оранжевите пламъци в гънките на наметката й бяха угаснали, вълшебните светлини отдолу също. В едната си ръка държеше чадър. Дръжката му беше кристална топка, в която още гореше пурпурна искрица. В другата си ръка госпожа Зимърман стискаше бастуна на Джонатан, чиято топка още беше тъмна.

— Здрасти, Флорънс — каза Джонатан, все едно я среща на улицата в неделя следобед. — Как мина?

— Ами добре — отговори тя и му подаде бастуна. — Ето ти вълшебната пръчка. Още е стъписана, но мисля, че ще се съвземе. За госпожа Изард не знам обаче. Може и да съм я унищожила или просто да съм я извадила от строя за известно време. Тъй или иначе, хайде да се възползваме от времето, което ни е дадено, и да намерим този часовник!