Мистерията на къщата с часовника

2

На следващия ден Луис се събуди с объркани спомени от предната нощ. Общо взето, впечатлението му беше ведро въпреки зловещите неща, които се спотайваха в ъглите на цялата картина.

Облече се, слезе долу и завари Джонатан и госпожа Зимърман да закусват. Изглежда, госпожа Зимърман винаги идваше да приготвя закуска за Джонатан, когото никак не го биваше в кухнята. Е, Луис нямаше нищо против. Седна да хапне палачинки и наденички и не след дълго вече обмисляше как да оползотвори трите седмици свобода преди началото на учебната година.

Много скоро установи, че три седмици са крайно недостатъчни, за да проучи град Ню Зебъди и къщата на Главна улица номер 100. За три седмици можеше само да постави началото.

Първо на първо, градът беше прекрасен. Точно на такова място открай време му се искаше да живее. Родният град на Луис в Уисконсин изглеждаше, все едно е построен предния ден — всички къщи бяха еднакво големи, а главната улица беше просто върволица от барове и бензиностанции. Ню Зебъди беше различен. Тук имаше много високи и разкошни къщи. Дори обикновените бели сгради имаха по някоя отличителна особеност — прозорец със стъклопис или букет железни цветя на върха на купол. Освен това много от къщите сякаш криеха тайни.

Джонатан поразходи Луис из града, но най-често просто го оставяше сам да откривателства. Понякога Луис просто обикаляше по Главната улица и разглеждаше високите и внушителни фалшиви фасади на магазините. На горните етажи на един от тях се натъкна на изоставена опера. Джонатан му обясни, че старите декори още са там, облегнати на сандъци с шоколадови десертчета „Маундс“ и евтини писалища. В края на Главната улица се намираше паметникът на загиналите в Гражданската война — каменна фантасмагория с формата на художнически статив. Във всяко ъгълче и сглобка на статива имаше по един войник или моряк, който заплашваше вражеската армия с мускет, сабя, шомпол или харпун. Плоската част на статива беше запълнена с имената на жителите на окръг Кафарнъм, загинали по време на Гражданската война. Близо до паметника се издигаше неголяма каменна арка, допълнение към паметника, защото на нея бяха изписани имената, които ваятелите не бяха успели да поберат на главния монумент. Дядото на Джонатан се беше сражавал във войната в Пети мичигански полк на огнените зуави и Джонатан разказваше какви ли не истории за подвизите на своя старец.

А що се отнася до къщата на Главна улица номер 100, тя беше точно толкова красива, колкото и градчето, но доста по-плашеща. Имаше многобройни стаи за проучване: не толкова хубави дневни на горния етаж и малко по-прилични спални в задната част; шкафове за спално бельо, стаи за игри и най-обикновени стаи. Някои от тях бяха празни и прашни, но други бяха претъпкани със старинни мебели. Имаше в изобилие маси с мраморни плотове, тапицирани столове на скрибуцащи крака и ковьорчета на облегалките, препарирани яребици под стъклени похлупаци. Всяка стая разполагаше със собствена камина от мрамор, който в зависимост от помещението изглеждаше като синьо сирене, сладолед с карамел, зелен сапун за ръце или млечен шоколад.

Един следобед, както слизаше по задното стълбище в южното крило на къщата, Луис се озова пред прозорец с витраж на площадката. В къщата имаше доста такива прозорци. Луис ги намираше на задни стълбища като това, в неизползвани бани или в дъното на някой коридор. Понякога дори на тавана. Беше виждал този прозорец и преди или по-точно, беше виждал друг прозорец на мястото на този. И точно затова спря и се вторачи.

Прекрасно помнеше другия прозорец. Беше голям и овален с червено като домат слънце, което залязваше в море, синьо като старите шишенца за лекарства. Овалната рамка още си беше там, но в нея Луис виждаше изображение на човек, който бягаше от някаква гора. Гората беше с цвят на слива, а тревата под нозете на човека беше яркозелена. Небето беше сгърчено, мазно, кафеникавочервено. Напомняше на Луис полир за мебели.

Какво беше станало с другия прозорец? Да не би Джонатан да обикаляше нощем да сменя прозорците? Странна работа.

Другото странно нещо беше закачалката във вестибюла. Отначало Луис я взе за най-обикновена стенна закачалка. Беше висока около метър и осемдесет, с кръгло огледало отпред. Виждаха се кукички за палта и шапки, а отпред имаше и малко дървено отделение за галоши. Изглеждаше най-обикновена закачалка, но един ден, докато Луис си закачваше дъждобрана, погледна в огледалото и видя маянска стъпаловидна пирамида насред зелена тропическа гора, от която се издигаха изпарения. Знаеше, че пирамидата е маянска, защото я беше виждал в своя стереоскоп. Само че изображението пред него не създаваше илюзия за триизмерност като диапозитивите му. Изглеждаше така, все едно можеш да се пресегнеш през стъклото и да докоснеш лианите. Пред погледа на Луис яркочервена птица с дълга опашка прелетя между две дървета. Пирамидата трепереше на маранята. Луис примигна и отново се вторачи. Видя отражението на мокрия от дъжда сивкав прозорец зад гърба си.

Луис мислеше често за стъклописа на прозореца и за закачалката. Вълшебни ли бяха? Той вярваше във вълшебства, макар да го бяха учили да не вярва. Баща му цял следобед беше обяснявал на сина си, че призраците са породени от рентгенови лъчи, отразени от далечни планети. Луис обаче беше упорито момче, пък и нали беше видял Аладиновата лампа на гърба на чичовите си карти за игра и надписа „Окръг Кафарнъм, Магьосническо дружество“? Беше убеден, че вълшебството е в дъното на тази загадка.

Луис беше убеден също, че ще му се наложи да разплете и друга загадка, преди да се заеме с проблема със стенната закачалка и със стъклописите. Трябваше да научи защо Джонатан снове из къщата всяка нощ с фенерче в ръка.

Установи, че странният случай през първата му нощ в Ню Зебъди е всъщност обичайно поведение. Всяка нощ след дванайсет Джонатан обикаляше и търсеше. Какво — Луис не знаеше.

Отново и отново, както през първата нощ, чуваше дюшемето да скърца пред вратата му. Отново и отново чуваше как Джонатан се прокрадва на пръсти по коридора, влиза в стаи, затваря врати. Чуваше го отгоре, на третия етаж, където Джонатан почти не стъпваше денем. След това слизаше отново долу, тършуваше, блъскаше се в мебели. Може би се страхуваше от крадци. Но дори да беше така, защо чукаше по стената? Крадците рядко влизат в стените.

Луис си беше наумил да разбере какво се случва. И така, една нощ малко след дванайсет той тихо се измуши от леглото си и стъпи на студеното дюшеме. Възможно най-безшумно прекоси стаята на пръсти, но изкорубените дъски на пода се заоплакваха под стъпалата му. Когато стигна до вратата, беше напълно разколебан. Изтри ръце в дрехата си няколко пъти и завъртя топката на вратата. Пое си дълбоко дъх, изпусна го и излезе в тъмния коридор.

Луис запуши устата си с ръка. Беше стъпил на щръкнала главичка на пирон. Всъщност не го заболя особено, но се уплаши да не се разболее от тетанус. Когато се поуспокои, направи още една стъпка. Започна да се прокрадва по коридора.

Луис обаче не го биваше в прокрадването крадешком, колкото си мислите, и когато удари главата си в тежка позлатена рамка на картина за трети път, Джонатан се провикна откъм една от отдалечените стаи.

— О, за бога, Луис! Престани да се правиш на Шерлок Холмс! Повече те бива за доктор Уотсън. Ела при мен. Аз съм в спалнята със зелената камина.

Луис беше доволен, че поруменялото му лице не лъщи в тъмното. Е, Джонатан поне не беше луд.

Момчето прекоси коридора предпазливо, докато намери отворена врата. И ето го Джонатан, стоеше в тъмното с фенерче в ръка. Осветяваше часовника върху полицата над камината — четвъртит и черен, със златни дръжки отстрани като ковчег.

— Добър вечер, Луис. Или добро утро, зависи. Искаш ли да ме придружиш на обиколката ми?

Гласът на Джонатан звучеше напрегнат и нервен. Луис се поколеба, после попита решително:

— Какво правиш, чичо Джонатан?

— Спирам часовниците. Денем е приятно да тиктакат в цялата къща, но нощем не ми дават да заспя. Знаеш как е, Луис, с капещите кранчета… и други подобни.

Без да спира да нарежда напрегнато, Джонатан обърна часовника, бръкна зад него и спря късичкото махало. След това махна на Луис да го последва, размаха фенерчето прекалено бодро и влезе в следващата стая. Луис го последва, но се озадачи.

— Чичо Джонатан, защо не светнеш лампата?

Чичо му се умълча за момент. После отговори със същия напрегнат глас:

— Ами, знаеш как е, Луис. Ако обикалям по стаите и непрекъснато светвам и угасвам лампите, какво ще си помислят съседите? А сметката за електричество? Знаеш ли, че се отчита един час потребление при всяко включване и изключване на осветлението?

Обяснението не прозвуча убедително на Луис. Първо, чичо Джонатан никога преди не беше показвал, че го е грижа какво мислят съседите за неговите занимания. Ако му се приискаше да поседне в люлката под кестена и да посвири на саксофон в три през нощта, най-вероятно щеше да направи точно това. И второ, Джонатан неведнъж оставяше лампиона в кабинета си да свети по цяла нощ. Беше небрежен човек и не даваше пет пари колко голяма ще е сметката за тока. Вярно, Луис познаваше чичо си едва от три седмици, но имаше усещането, че е наясно какво представлява Джонатан.

От друга страна, не можеше спокойно да изтърси нещо като: „Чичо Джонатан, лъжеш и окото ти не мига!“, затова мълчаливо последва чичо си в съседната стая, втората хубава баня на втория етаж. И там имаше камина — бяла, с плочки, — а също и малък пластмасов бял часовник, който тиктакаше на полицата. Джонатан го изключи, без да обели нито дума, и отиде в следващата стая, където спря часовник от черешово дърво с махало, който имаше три живачни колонки за тежест. И после отиде в следващата стая.

Последният часовник, който трябваше да замлъкне, беше големият стоящ часовник в кабинета. Помещението имаше много висок таван и лавици с книги по всички стени. Имаше и едно пухкаво и наклонено кафяво кожено кресло, което просъскваше, като седнеш на него, и разбира се — камина, в която още гореше огън. В ъгъла до плъзгащата се врата, която се отваряше към дневната, стърчеше високият и унил часовник. Месинговият диск на махалото проблясваше матово на светлината на гаснещия огън. Джонатан бръкна и стисна дългата черна пръчка. Часовникът спря.

Сега, когато странната им обиколка приключи, Джонатан се умълча. Явно беше потънал в размисъл. Приближи се към камината, подкладе огъня и пъхна още една цепеница. Отпусна се в коженото кресло и махна към зеления фотьойл от другата страна на камината.

— Седни, Луис, искам да поговорим.

Луис се зачуди дали предстои да бъде смъмрен, задето шпионира чичо си. Не му се стори много вероятно. Джонатан изглеждаше и звучеше приятелски, макар че гласът му си оставаше леко напрегнат. Луис седна и загледа как Джонатан пали наргилето си. Винаги обичаше да наблюдава този ритуал. Наргилето имаше формата на испански галеон, а гарвановото гнездо на върха на главната мачта беше чашката. Туловището на кораба беше пълно с вода за охлаждане на пушека, а върху чашката беше стъпила керамична фигурка на боцман с лула в устата. В кърмата на кораба беше пъхнат дълъг маркуч, който завършваше с черен гумен мундщук. Духнеш ли в маркуча, горящият тютюн в гарвановото гнездо изпускаше висок стълб пушек и боцманът започваше да прави фюууу! с малката си лула. Понякога, когато Джонатан сбъркаше и напълнеше кораба с прекалено много вода, боцманът правеше бълбук! и се образуваха няколко мехурчета.

Джонатан разпали хубаво лулата, напълни си устата с пушек, изпусна го бавно и каза:

— Луис, мисля, че за теб ще е по-добре да се страхуваш, отколкото да мислиш чичо си за свадлив стар безумец.

— Не мисля, че си свадлив — отговори Луис.

Джонатан се засмя.

— Обаче ме мислиш за откачалка. Е, след тази вечер не те виня.

Луис се изчерви.

— Не, чичо Джонатан! Не исках да кажа това! Знаеш, че не те мисля…

Джонатан се усмихна.

— Да, разбира се, че знам. Но въпреки това според мен ще е най-добре да ти кажа едно-друго за тази работа с часовниците. Не мога да ти разкрия всичко, защото не го знам. Всъщност понякога ми се струва, че не знам много. Но ще ти кажа каквото ми е известно.

Той кръстоса крак връз крак, облегна се и дръпна от наргилето, а Луис се приведе напред в големия зелен фотьойл. Стискаше и отпускаше ръце, вторачен в Джонатан. След кратка и театрална пауза и едно особено дълго всмукване от наргилето галеон, чичо му поде:

— Не живея в тази къща цял живот, Луис. Всъщност се пренесох тук преди пет години. Преди живеех на Спрус Стрийт, близо до фонтана. Но когато предишният собственик почина и къщата беше обявена за продан евтино, което ми даваше възможност да се настаня в съседство на най-добрата си приятелка госпожа Зимърман…

— Кой беше предишният собственик? — прекъсна го с въпрос Луис.

— Ще стигна и до това. Казваше се Айзък Изард. Инициалите му на латиница са I.I., като римската цифра II. Ще ги видиш гравирани, написани или отпечатани върху всякакви неща навсякъде в къщата: ламперията, дюшемето, вътрешността на шкафове, таблото с бушоните, полиците над камините — навсякъде. Ще откриеш римското II вплетено във фигурите на тапетите в предния коридор на горния етаж. — Джонатан замълча и се замисли. — Някой ден трябва да сменя тези тапети… О, да се върнем на разказа. Стария Айзък Изард — странно име, нали? Според госпожа Зимърман идва от „иззард“, което на някои места в Англия е думата „зет“, което пък е английското название на буквата Z. Ще приема теорията на госпожа Зимърман, защото не ми хрумва по-добра. Освен това нейното име започва с тази буква, така че би трябвало да е наясно. Както ти споменах обаче и наистина ще ти разкрия нещо в даден момент, Луис… — Той избълбука отново с наргилето и се размърда в креслото си, за да се намести удобно. — Както ти казах, старият Айзък беше вещер.

— Какво е това?

Чичо Джонатан изглеждаше много сериозен.

— Вещица, но от мъжки пол.

Луис сви рамене. После изневиделица му хрумна нещо.

— И ти ли си? — попита той с тъничко уплашено гласче.

Джонатан го изгледа със странна усмивка.

— Ще се уплашиш ли, ако ти кажа, че съм?

— Не. Страшно много ми харесваш, така че ако искаш да си вещер, нямам нищо против. Сигурен съм, че не си лош вещер.

— Зависи какво наричаш „лош“ — изкиска се Джонатан. — Ако искаш да кажеш, че не мога да бъда зъл, прав си. Ако искаш да кажеш, че сигурно не се справям лошо с магьосничеството… ами зависи. Аз съм по-скоро фокусник, макар че владея и по-сериозни номера от тези със зайците и картите за игра.

— Например със стъклописи и стенни закачалки? — ухили се до ушите Луис.

— Да. Именно. И за да си напълно сигурен, нека те осведомя, че госпожа Зимърман също е магьосница, макар че за нея ще е по-точно да се каже вещица.

— Не може ли да намериш по-хубаво название? — плахо попита Луис.

— Е, тя предпочита „омайница“ или „чародейка“, но тези думи ме разсмиват до сълзи, затова за мен тя си е дъртата вещица Флорънс. Тя наистина е много по-сериозна магьосница от мен. Получила е степента „д-р маг. а.“, което ще рече Doctor Magicorum Artium, от университета в Гьотинген, Германия, през 1922 година. Аз съм само бакалавър от Мичиганския селскостопански колеж.

— По какво? — попита Луис, все едно интервюираше Джонатан за работа. Всъщност наистина се интересуваше какво е правил Джонатан в колежа. И двамата родители на Луис бяха завършили колеж и разказваха много за заниманията си там.

— По какво ли? — изчерви се Джонатан. — По какво? Ами по агрономство, животновъдство, такива неща. Канех се да бъда фермер, докато не умря дядо ми и не ми остави една камара пари. Но да се върнем на Айзък Изард. Още проявяваш интерес, нали?

— О, да! Разбира се! Моля те, разкажи ми. Искам да знам.

— Както ти казах, Айзък беше вещер. Занимаваше се с черна магия — най-лошото, което може да прави един магьосник. Не се сещам за огромна злина, която да е причинил — със сигурност, — но доколкото е възможно един магьосник да прецени друг, бих казал, че той е зъл. Много зъл. Госпожа Зимърман е на същото мнение. Да не забравяме, че е била негова съседка дълги години. Трябва сам да я попиташ, разбира се, но не една вечер, докато двамата с нея стояхме в задния й двор, вдигахме поглед и виждахме лошото лице на стария Айзък на прозореца в кулата на къщата. Държеше газена лампа и просто се взираше навън в тъмното. Госпожа Зимърман твърдеше, че през деня часове наред стоял в кулата. И като че си пишел нещо.

— Боже, странна работа. Какво може да си е пишел?

— Един бог знае, Луис. Но съм сигурен, че не е било нищо хубаво. Както и да е, продължавам с историята… Сигурно вече е много късно, но без часовниците нямам представа кое време е. Докъде бях стигнал? А, да. Старият Айзък умря по време на силна буря, една от най-опустошителните в историята на окръг Кафарнъм. Провери в „Кроникъл“ на Ню Зебъди, ако искаш: издухани покриви на плевни, изкоренени дървета, а една мълния дори стопила железните врати на гробницата, в която е погребан Айзък. Трябва да ти я покажа някой ден. Стара и грозна — една от онези каменни къщички за почитаемите покойници. Има няколко такива в нашето гробище, някои от тях са наистина хубави. Тази е построена от семейството на Айзък през 1850 година, но не била използвана, докато не погребаха там жена му. Почина преди него.

— Тя що за човек беше?

— Доста особена, както може да се очаква, след като е избрала Айзък за съпруг. Помня само очилата й.

— Очилата й ли? — опули се Луис.

— Да. Веднъж се разминах с нея на улицата, тя се обърна и ме погледна. Сигурно е заради отражението на слънцето, но си спомням два ледени кръга сивкава светлина, които ме прогориха. Извърнах се и затворих очи, но двете студени петна си останаха. После цяла седмица сънувах кошмари.

— Как почина тя? — Луис си представяше, че госпожа Изард е паднала от някоя скала по време на ураганна буря или се е хвърлила от кулата на къщата.

— Как ли? Кротко и загадъчно. Без погребение. Странни хора от друг град пристигнаха и помогнаха на Айзък да я погребе. След това той се уедини. Още повече. Двамата с нея открай време живееха като отшелници, но след смъртта й той истински се затвори. Издигна висока дъсчена ограда между своята къща и къщата на госпожа Зимърман. Съборих оградата веднага щом купих къщата. — Джонатан се усмихна доволно. Луис усети, че чичо Джонатан е щастлив на Главна улица номер 100 въпреки факта, че старият Айзък е превърнал това място в крепост.

— Това ли е цялата история? — попита Луис предпазливо.

— О, боже, не. Тъкмо стигаме до най-интересното. Ама я гледай, аз егоистично си пуша това корабче, а ти нямаш нищо. Хайде да си вземем по чаша мляко от кухнята и малко шоколадови бисквити. Съгласен ли си?

— И още как! — възкликна Луис, който обичаше шоколадови бисквити дори повече от фъч блокчетата „Уелчис“.

Няколко минути по-късно се върнаха в кабинета, настаниха се до тихо пращящия огън и хрупаха бисквити. Не щеш ли, от библиотеката падна книга. Туп. Още две паднаха. Туп, туп. Луис погледна към тъмната пролука в редицата книги. Оттам се появи дълга, съсухрена и костелива ръка. Май търсеше нещо пипнешком.

Луис се скова от ужас, а Джонатан просто се усмихна.

— Малко по-наляво, скъпа. Точно така. Напипа го.

Изщрака резе и голяма част от вградената библиотека се плъзна напред. Още книги паднаха на пода. И ето ти я госпожа Зимърман с увиснала от лявото стъкло на очилата й паяжина. По ръкава й се беше посипал белезникав прах.

— Така ли се строи тайна врата! — промърмори тя. — С резето откъм стаята вместо откъм прохода.

— Така е по-загадъчно, Кукличке. Както сигурно си се досетил, Луис, в къщата има таен проход. Влиза се от бюфета за порцелановите съдове в кухнята. Влизай, Флорънс. Тъкмо разказвах на Луис за часовника в стените.

Госпожа Зимърман го изгледа, все едно искаше да каже: „Мислиш ли, че е разумно?“. Но само сви рамене и се почерпи с бисквитки и мляко.

— Хубави бисквити — отбеляза тя, дъвчейки. — Много хубави.

— Винаги го казва, защото тя ги прави — обясни Джонатан и си взе още две. — Сега, като всички сме с пълна уста, мога да продължа. Докъде бяхме стигнали? А, да. И така, веднага щом се нанесох тук, усетих, че нещо не е наред. Къщата сякаш мълчеше и се ослушваше. И тогава го чух.

— Какво чу? — попита Луис, който беше застанал на ръба на стола си. Дори престана да хрупа бисквитата си.

— Часовника. Нали знаеш как понякога си в стая, където тиктака часовник, а дълго не го забелязваш. И после, когато стане много-много тихо и ти не мислиш за нищо конкретно, ето го и него!

Луис скокна и се озърна като обезумял.

— Къде?

Джонатан се засмя.

— Не, не, не. Не исках да те плаша. Просто за пръв път го чух точно в тази стая. Тиктакаше в стените. Отиди и сам ще го чуеш, ако искаш.

Луис стана и се приближи до запълнената с книги стена. Доближи ухо до лавица подвързани с кожа черни томове и се заслуша. Ококори се.

— Наистина е тук, чичо Джонатан, наистина! — Развълнува се от откритието, но после изражението му се промени. Изглеждаше уплашен. — Какво има, чичо Джонатан? Какво прави той?

— Нямам дори бегла представа — отговори Джонатан, — но знам, че искам да го заглуша. Затова имам всички тези глупави часовници. Преди не обичах толкова постоянното тиктакане и внезапната дандания на всеки кръгъл час. Обаче предпочитам моите часовници пред този.

Лицето на Джонатан стана мрачно. Той поклати глава, усмихна се вяло и продължи:

— Сигурно се чудиш защо просто не съборя стената и не изкъртя часовника. Е, няма да помогне. Струва ми се, че е зад всяка стена: на тавана, долу в мазето, в килерите, дрешниците и дневните. Понякога като че ли забавя. Все се надявам да спре. Но после отново забързва и продължава да работи. Не знам какво да правя. — В гласа му се долавяше отчаяние. За миг на Луис му се стори, че чичо му ще се разплаче. После госпожа Зимърман се намеси.

— Ще ти кажа какво не бива да правиш, Джонатан Барнавелт. Не бива да плашиш Луис с нещо, което и на теб ти е неизвестно. В крайна сметка тиктакането може да се окаже вълшебство, останало от експериментите на стария глупчо. Или дървесни бръмбари. Или някаква илюзия като в къщите, които имат екливи коридори. Понякога в главата си чувам странно бръмчене. Някакво дууууу известно време и после спира.

Джонатан видимо се подразни.

— О, Флорънс, няма какво да го увъртаме. Нито ти, нито аз мислим, че е нещо безобидно. Не бих го казал на Луис само за да го плаша. Мисля, че за него е по-добре да знае за часовника, отколкото да мисли, че чичо му се готви за лудницата. Нали разбираш, спипа ме по време на нощните ми обиколки.

— Е, не знам за лудницата — отговори госпожа Зимърман, — обаче чичо Джонатан най-добре да се готви за леглото, ако ще ни води на пикник утре.

Тя бръкна в гънките на роклята си и извади сребърен часовник на дълга верижка. Отвори капачето и съобщи, че е три след полунощ.

Джонатан вдигна изненадано очи.

— Така ли? Хубава работа, представа нямах…

— Моля те, чичо Джонатан — прекъсна го Луис. — Ще ми кажеш ли само още едно нещо?

— Разбира се, Луис. Какво?

Луис смутено се размърда на мястото си.

— Ами… ако другите часовници заглушават шума от часовника в стените, защо ги спираш нощем?

Джонатан въздъхна.

— Не ги спирам всяка нощ. Понякога просто обикалям и проверявам всички стаи. Вдъхва ми сигурност. Не мога да го обясня. Но понякога нощем, например сега, ме обзема желание да пресека цялото проклето тиктакане. Струва ми се, че ако направя така, че къщата да притихне — напълно да притихне — тогава може би ще чуя истинския часовник, вълшебния, да тиктака зад една конкретна стена или в някоя ниша. Обаче все не се получава и аз винаги се чувствам малко луд, задето опитвам.

Луис все още изглеждаше озадачен.

— Ако часовникът е вълшебен — бавно каза той, — няма ли да е невидим? Няма ли да е нещо, което не е възможно да докоснеш?

Джонатан поклати глава.

— Всъщност не, Луис. В повечето случаи вълшебството се постига с ежедневни предмети, за които се изричат заклинания. Една вещица се опитала да унищожи врага си, като оставила негова снимка под водата, стичаща се от капчука й. Смятала, че той ще мре, когато лицето на снимката бъде заличено. Разпространен метод. Не, Луис, часовникът е не по-малко истински от онзи на пода отсреща. Само че е омагьосан. Какво обаче е омагьосан да прави, нямам ни най-малка представа.

— Ами, аз знам нещо, Брадат Сурат — каза госпожа Зимърман и разклати часовника си като махало пред очите на Джонатан. — Знам, че ако не си затворим очите поне за съвсем мъничко, на сутринта всички ще бъдем начумерени като буреносни облаци. Заминавай да си лягаш, Луис. Джонатан, за теб се отнася същото. Аз ще изплакна чиниите от бисквитите и ще прибера млякото.

По-късно, вече в стаята си, Луис застана насред пода и се загледа към участък от тапета на цветя близо до камината. Бързо приближи до стената и долепи ухо до нея. Да, и тук се чуваше тиктакането. Прекоси стаята и преслуша друга стена. Пак същото.

Върна се в средата на стаята и после рязко закрачи. Правеше бързи крачки с ръце зад гърба, както беше виждал баща си да прави, когато е разстроен. Сновеше и се опитваше да разсъждава логично. Обаче логиката не му беше от голяма помощ, що се отнася до часовника в стените, затова се отказа. Настани се в леглото и заспа.