Мистерията на къщата с часовника

6

На следващата сутрин, когато Луис слезе на закуска, чичо Джонатан четеше статия на първа страница на нюзебъдиския „Кроникъл“. Тласкано от любопитство, момчето се наведе над рамото му и ето какво прочете:

ГРОБНИЦА, ОСКВЕРНЕНА ОТ ВАНДАЛИ

Търсят се отговори за едно безумно деяние

Предната нощ вандали проникнали в гробницата на стария Изард в гробището на Оукридж. Вратите на гробницата са намерени открехнати, а катинарът лежал строшен върху плочите. Инцидентът по печален начин осквернява празнуването на Хелоуин, преминало иначе без прояви на вандализъм и неоправдана разрушителност. Какво са се опитвали да постигнат тези човеци вампири, остава, за късмет, неразбираемо, но нека се надяваме…

— Добро утро, Луис — каза Джонатан, без да вдига поглед. — Добре ли спа?

Луис пребледня. Знаеше ли Джонатан?

Госпожа Зимърман седеше от отсрещната страна на масата и хрупаше любимата си зърнена закуска „Чириос“.

— Пише ли, дали са опитали да отворят саркофага? — попита тя.

— Не, не пише — отговори Джонатан. — Вероятно пазачът просто е затворил вратата и отново е щракнал катинара. Не го виня. И на мен хич не ми се иска да надникна в гробницата на стария Айзък Изард.

Луис седна. Твърде много неща му се въртяха в главата и се опитваше да ги подреди.

— Аз… аз съм ходил в гробището няколко пъти с Тарби, чичо Джонатан — каза той предпазливо, — обаче не съм виждал гробница, на която да пише „Изард“.

— Ами той не искаше на гробницата да пише името му. Когато я построи за тялото на съпругата си, доведе каменоделец, който издълба фамилното име и една омега.

— Омега ли? — попита Луис. — Какво е това?

— Последната буква от гръцката азбука, която се използва често от магьосниците. Прилича на „О“, само че е отворена отдолу. Това е знакът на Страшния съд — края на света.

Луис седеше и зяпаше малките О-та, които плуваха в купата му. Насили се да хапне няколко.

— Но защо е искал такъв знак на гробницата си? — попита той. Опитваше се да прикрие трепета в гласа си.

— Един бог знае — отговори Джонатан. — Ти нали не си уплашен от тази работа с гробищните мародери? Старият Айзък Изард отдавна е мъртъв и погребан. Няма да ни безпокои.

Луис погледна Джонатан. След това госпожа Зимърман. Знаеше, доколкото изобщо знаеше каквото и да било, че двамата нямат търпение той да отиде на училище, за да обсъдят случилото се насаме. Затова си дояде закуската, изломоти едно довиждане, взе си учебниците и излезе.

Джонатан и госпожа Зимърман наистина искаха да обсъдят на четири очи нахлуването в гробницата. Всеки опит за оскверняване на гробницата на двама могъщи магьосници като Айзък и Селена Изард заслужаваше сериозно обсъждане, а не искаха да плашат Луис с разговорите си. Двамата обаче изобщо не подозираха какво е направил той. Джонатан нямаше навика да наднича при спящия си племенник нощем, затова не знаеше, че Луис е излизал от къщата. Разбира се, от известно време двамата с госпожа Зимърман бяха загрижени заради чудатото поведение на Луис, но не го свързваха със случилото се в нощта на Хелоуин.

След обсъждането — което не стигна до никакъв извод, освен че става нещо нечисто — Джонатан и госпожа Зимърман решиха, че би било добре да изведат Луис на нощна разходка с кола из окръг Кафарнъм. Знаеха, че той обича да се вози в кола, и тъй като не го бяха извеждали от известно време, решиха, че може би една екскурзия ще му помогне да се отърси от мрачното си настроение.

Но когато Луис се прибра от училище в онзи ден, той беше потиснат и разтревожен. Цял ден беше мислил за тази работа с гробницата. Затова, когато Джонатан избута стола си след вечеря и попита Луис дали му се ходи на дълга и приятна разходка с колата, момчето веднага вдигна рамене и отговори: „Да, май нямам нищо против“ с гласец като на умираща котка.

Джонатан го измери с очи, но не каза нищо. Просто стана и отиде да вземе ключовете на колата си. Скоро тримата — Джонатан, госпожа Зимърман и Луис — се сместиха на предната седалка на колата на Джонатан, „Мъгинс Симун“ от 1935 година, голяма черна кола с непрекъснати прагове и предно стъкло, което се отваря. Автомобилът бълваше облаци синкав пушек, докато излизаше на заден по алеята към улицата.

Караха с часове насред дългото сияние след залеза, докато долчинките не се изпълниха с пурпурна мъгла. Минаха покрай плевни, на чиито стени се мъдреха големи рекламни табели на тютюн за дъвчене. Минаха покрай зелени трактори „Джон Диър“, спрени в дълбоки кални коловози. Караха нагоре-надолу по хълма, по неравни прелези с Х-образни табели „Железо-лез пре-пътен“, ако ги прочетеш неправилно, през градчета, които бяха просто няколко къщи около църквица, бакалия с бензинова колонка и пилон със знаме насред зелената трева на кръстовището. Когато се стъмни, бяха на километри от Ню Зебъди.

Вече се прибираха, когато без очевидна причина според Луис Джонатан спря колата. Изключи двигателя и просто се вторачи в редицата зелени лампички на таблото.

— Какво има, чичо Джонатан? — попита Луис.

— Непрекъснато ми се струва, че чувам някъде кола — отговори Джонатан. — Ти чуваш ли, Флорънс?

— Да — отговори госпожа Зимърман и го изгледа озадачено. — Но какво толкова странно има? Позволено е да се шофира нощем по пътищата, нали?

— Така ли? — попита Джонатан със странен глас. Отвори вратата на колата и стъпи на чакъла. — Чакайте тук — нареди им. Отдалечи се малко по пътя, спря и се ослуша. Въпреки отворената врата, Луис чуваше само вятъра в крайпътните дървета и подрънкването на метална табела по телената ограда. Колата беше паркирана близо до върха на високо възвишение и Луис вече забеляза фарове на автомобил, които изникваха от едно дере и потъваха в следващото.

Джонатан се завтече обратно към колата. Затръшна вратата и запали двигателя. Зави със свистене на гуми и се насочи по обратния път.

Луис се уплаши.

— Какво има, чичо Джонатан? — попита той.

— По-късно ще ти обясня, Луис. Флорънс, кой е най-хубавият друг път обратно до Ню Зебъди?

— Тръгни по следващото отклонение вдясно. Това е пътят Дванайсета миля, който стига до Уайлдър Крийк Роуд. И натисни газта, настигат ни.

Много пъти, когато се возеше с родителите си, Луис си представяше, че ги преследва някоя кола. Така се забавляваше по време на дългите и отегчителни разходки с колата и сега си спомни колко разочарован оставаше, когато загадъчната кола завие по някоя пресечка или отбивка. Тази вечер обаче не се случваше наужким.

Правеха остри завои, накланяха се опасно и прекалено силно, гумите свиреха. Нагоре по хълма, надолу по хълма, после със 110–120 километра в час по прав участък, който по лъкатушещите селски пътища никога не е прав достатъчно дълго. Луис за пръв път виждаше Джонатан да шофира толкова бързо и толкова безразсъдно. Въпреки високата скорост обаче двата светли кръга не спираха да прогарят огледалото му за обратно виждане.

Явно и Джонатан, и госпожа Зимърман знаеха кой или какво се намира в колата зад тях — или поне знаеха, че е някой, способен да им навреди. Обаче почти не говореха, само от време на време се съветваха накъде да поемат. Затова и Луис само си седеше и се опитваше да почерпи успокоение от зелените лампички на таблото и от топлия полъх на парното върху коленете си. Разбира се, вдъхваха му увереност и двамата магьосници, притиснали топлите си и дружелюбни тела към неговото в мекия мрак. Усещаше обаче, че те са уплашени, от което го дострашаваше дваж по-силно.

Какво ги гонеше? Защо чичо Джонатан или госпожа Зимърман просто не махнат с ръка и не превърнат злата кола в пушеща, тлееща метална топка? Луис вдигна очи към отражението на фаровете и си спомни какво бе видял на гробището и какво му разказа чичо Джонатан за очилата на госпожа Изард. В главата му вече започваше да се оформя теория как си пасват тези неща.

Колата продължаваше да лети и изпод гумите й хвърчаха камъчета. Надолу в падини между тънки като кости дървета, нагоре по високи възвишения, не спираха, а залязващата луна сякаш също препускаше, за да ги следва. В онази нощ прекосиха огромна част от окръг Кафарнъм, защото заобиколният път беше дълъг. След като шофираха сякаш с часове, стигнаха до разклон, където се срещаха три пътя. Докато колата шумно вземаше завоя, Луис мярна за броени секунди оръдие от Гражданската война, побеляло от скреж, дървена църква със зацапани прозорци със стъклописи и универмаг с тъмна витрина и мъждукащ надпис: „Салада“.

— Вече сме на Уайлдър Крийк Роуд, Луис — осведоми го госпожа Зимърман и го прегърна. — Скоро всичко ще свърши. Не се бой.

Колата продължаваше да хвърчи. Стъблата на мъртви крайпътни растения се огъваха от топлата струя след автомобила, а надвисналите клони шибаха металния покрив. Изгарящите бели светлини все така танцуваха в огледалото и май се приближаваха. От началото на гонитбата не бяха доближавали повече от разстояние за два-три автомобила.

Джонатан натисна педала на газта до пода. Стрелката на скоростомера отскочи до сто и трийсет, което по тези пътища си беше най-малкото опасно. По-голямата опасност обаче беше зад тях, затова Джонатан вземаше завоите с широки кръгови движения на ръцете и свистене на гуми, а калниците почти опираха изронения асфалт отстрани на пътя. По тази настилка можеха да се движат по-бързо, отколкото по застланите с чакъл странични пътища.

Най-сетне стигнаха до върха на хълма и долу беше Уайлдър Крийг, който блещукаше спокойно на звездна светлина — луната вече беше залязла. Показа се и мостът — лабиринт от кръстосани черни трегери. Фучаха надолу по склона все по-бързо и по-бързо. Колата отзад ги следваше също толкова бързо. Почти бяха стигнали моста, когато фаровете зад гърба им направиха нещо, което фаровете по принцип никога не правят. Уголемиха се и станаха по-ярки, докато отражението им не се превърна в ослепителна ивица бяла светлина. Луис закри очите си с ръце. Да не би да ослепяваше? Дали и Джонатан да беше заслепен? Катастрофа ли предстоеше…

Изведнъж Луис чу силното тракане на дъските на моста под колата. Смъкна ръце от лицето си. Виждаше. Джонатан усмихнат натискаше спирачките. Госпожа Зимърман въздъхна дълбоко от облекчение. Прекосиха моста.

Докато чичо му отваряше вратата, за да излезе, Луис се завъртя на мястото си и видя, че другата кола е спряла точно преди моста. Фаровете й вече бяха угасени, бяха останали само две тлеещи светли точици. Луис не виждаше дали в колата има някой, защото предното стъкло сияеше в непроницаемо сребристо.

Джонатан стоеше с ръце на хълбоците и наблюдаваше. Вече не изглеждаше уплашен от другата кола. Загадъчният автомобил обърна бавно и отпътува. Когато се качи отново в своя „мъгинс симун“, Джонатан се подсмихваше.

— Всичко приключи, Луис. Спокойно. Вещиците и другите зли същества не могат да прекосяват течаща вода. Старо правило, но още е в сила.

— Добави и факта — додаде госпожа Зимърман педантично, — че Елайху Клабърнонг построил този мост през 1892 година. Уж за благото на окръга, но всъщност искал да се подсигури, че духът на покойния му чичо Джедедая няма да прекоси реката, за да го докопа. Елайху си падал малко вещер и в желязото за моста вложил…

— О, небеса! — възкликна Джонатан и си запуши ушите. — Да не се каниш да разкажеш цялата история на окръг Кафарнъм в четири през нощта?

— Толкова късно ли е вече? — попита Луис.

— Толкова или по-късно — отговори Джонатан изморено. — Добре се повозихме.

Потеглиха към Ню Зебъди. Пътьом се отбиха в денонощна закусвалня и закусиха обилно с вафли, яйца, хрупкави пържени картофки, наденички, кафе и мляко. Дълго седяха и си говориха как са се отървали на косъм. Луис задаваше многобройни въпроси, но не получаваше много отговори.

Върнаха се в Ню Зебъди на зазоряване. Утрото на облачен ноемврийски ден. Градчето и околните възвишения сякаш плуваха в сивкава зърниста мъгла. Когато спря пред къщата, Джонатан каза:

— Нещо не е наред, Флорънс. Остани в колата с Луис.

— О, боже! — възкликна тя и набръчка устни. — Какво още може да се случи?

Джонатан отвори рязко металната порта и решително закрачи по пътеката. От мястото си Луис виждаше, че входната врата е отворена. Обяснението не беше трудно, защото жителите на Ню Зебъди никога не заключваха вратите си и понякога дори не слагаха резетата, когато ги затваряха. Джонатан хлътна в къщата и не се показа цели десет минути. А когато се появи, изглеждаше разтревожен.

— Хайде, Флорънс — каза той и отвори вратата от нейната страна. — Вече е безопасно, струва ми се, но някой е влизал в къщата.

Луис избухна в сълзи.

— Нали не са откраднали наргилето ти? Или бонсуар франковете?

Джонатан се усмихна безсилно.

— Не, Луис, опасявам се, че не е толкова просто. Някой е търсил нещо и мисля, че го е открил. Хайде, да влизаме.

Луис очакваше да завари къщата в пълен безпорядък, с потрошени маси и столове и разпилени вещи. Обаче като влезе във вестибюла, всичко си беше наред. Поне така изглеждаше. Джонатан го потупа по рамото и посочи към тавана:

— Погледни там.

Луис ахна. Месинговата чашка на мястото, където шнурът на полилея влизаше в тавана, беше откачена и висеше по средата на кабела.

— В цялата къща е така — обясни Джонатан. — Всеки аплик или полилей е с откъртена чашка. Няколко стола са преобърнати, има счупени вази, колкото да прилича на обикновен взлом. Да не се заблуждаваме обаче. Който е влизал тук, е знаел къде да търси. Елате.

Джонатан поведе Луис и госпожа Зимърман към предния салон, почти неизползвана стая, пълна с натруфени столчета, тапицирани с червен плюш, и кушетки. На стената над хармониума имаше месингов аплик като всички останали в къщата — потъмняла лампа с формата на чаша, закрепена на стената, от която стърчеше извита месингова тръбичка. В края на тръбичката имаше фасунга и крушка с розов абажур с къдрички.

— Нали каза, че чашката е разхлабена? — обади се Луис.

— Беше. И още е — отговори Джонатан. — В този случай извършителят е опитал да я върне в първоначалното й положение, което е глупаво от негова страна, като се има предвид как всички останали чашки в къщата са по средата на кабелите. А някои са смъкнати чак до фасунгата. Според мен извършителят се е помъчил доста неумело да отклони вниманието ми от тази лампа.

Джонатан придърпа стол и се качи отгоре. Дръпна чашката и надникна вътре. После слезе и се запъти към избата за фенерче. Когато се върна, госпожа Зимърман и Луис бяха надникнали под чашката един след друг. И двамата недоумяваха. Във вътрешността на прашната чашка видяха зеленикаво ръждиво петно. На Луис му заприлича на същото, което бе виждал в пукнатините и процепите по медните римски монети, с които играеха покер. Беше следа от нещо, останало скрито в старата месингова чашка много-много дълго време. Следата изглеждаше ето така:

— Прилича на ключ за часовник — отбеляза Луис с немощен гърлен гласец.

— Да, така е — съгласи се Джонатан. Освети с фенерчето вътрешността на чашката и примижа съсредоточено.

— Чичо Джонатан, какво означава това? — Въпросът на Луис прозвуча така, сякаш момчето всеки момент щеше да ревне.

— Ще ми се да знаех — отговори Джонатан. — Наистина ми се ще да знаех.