Мистерията на къщата с часовника

8

На следващия ден Джонатан помагаше на Луис да намери зимните кънки в килера. Луис имаше слаби глезени и се ужасяваше да не падне на леда, но беше решил да опита да се научи да се пързаля. Ако станеше достатъчно умел кънкьор, може би щеше отново да си спечели благоразположението на Тарби. Никога не го беше виждал да кара зимни кънки, но беше сигурен, че играчът, който най-често бележи хоумрън, ще бъде и шампион на Ню Зебъди по пързалянето със зимни кънки. Сигурно беше способен да си напише името на леда на езерото Дърджи.

И така, Луис и Джонатан хвърляха в коридора изкривени тенис ракети, кожуси от миеща мечка, галоши и кошници за пикник. Най-накрая Джонатан се показа, стиснал нещо, което приличаше на джуджешка алуминиева ска. Беше кънка за начинаещи с две ръбчета на плъзгача.

— Това ли е?

— Едната. Много благодаря, чичо Джонатан. Сега трябва да намерим и другата.

Докато търсеха, Луис подметна уж нехайно:

— Кой живее в предишната къща на Ханчет?

Джонатан рязко се изправи в килера и удари главата си на полицата. Когато разтри главата си и престана да се мръщи, той изгледа Луис и отговори доста рязко:

— Защо те интересува?

— Просто така — отговори Луис стеснително. Отново се запита защо е ядосан чичо му.

Джонатан излезе от килера с другата кънка в ръка. Пусна я върху купчина дрехи.

— Просто така, а? Е, Луис, най-добре е за теб просто да не научаваш някои неща. Ако искаш съвета ми, престани да си вреш носа там, където не си желан. Ето ти другата кънка и… приятен ден. Имам работа в кабинета, а вече изгубих предостатъчно време да отговарям на глупавите ти въпроси.

Джонатан рязко се изправи и се запъти към кабинета си. Отвори вратите с шумно плъзгане, после спря и се върна до килера, където Луис още клечеше със сълзи в очите.

— Моля те да ми простиш — каза уморено Джонатан. — Напоследък се чувствам наистина ужасно. Може би прекалявам с пурите. А що се отнася до къщата отсреща, научих, че е дадена под наем на възрастната госпожа О’Мийгър. Била малко опака, така чувам. Не съм я виждал и… наистина не искам да ти се случи нещо лошо. — Джонатан се усмихна напрегнато и потупа Луис по рамото. След това се изправи и се запъти към вратата на кабинета. Отново спря.

— Не ходи там — каза той бързо и после влезе вътре и затръшна двойната врата.

Луис усети как тайнствеността, страхът и напрежението се кръстосват като линии, които го ограждат от всички страни. За пръв път виждаше чичо си да се държи така. И любопитството му към новата съседка отсреща нарасна повече от всякога.

Една нощ седмица преди Коледа, след обилен снеговалеж, Луис се събуди от звънеца на входната врата. Бррр! Дзъъън! Бррр! Дзъъън! Не беше електрически звънец, а стар и изморен механичен звънец, монтиран по средата на вратата. Някой въртеше плоското метално ключе, което навиваше дрезгавите стари камбанки. Бррр! Дзъъън!

Луис седна в леглото и погледна будилника на шкафчето. Стана му студено дори само при мисълта за студения вестибюл. Сгуши се в завивката си и потрепери.

Отново се чу звънецът. Звучеше като хленчещ човек, който настоява за някаква глупост в спор. От стаята на Джонатан не се чуваше нито звук. По-точно, никакви признаци, че се е събудил. Луис чуваше равномерното и силно хъркане на чичо си през дебелата стена между стаите им. И артилерийски обстрел не би събудил Джонатан.

Луис се изправи. Отметна завивките, наметна халата си и намери чехлите. Тихо зашляпа по коридора и после надолу по тъмното стълбище. На входа на вестибюла спря. Улична лампа светеше точно пред портата на двора и хвърляше крива черна сянка по надипленото перде на входната врата. Луис замръзна на мястото си и се вторачи в сянката. Не помръдваше. Той бавно пристъпи напред. Когато стигна до вратата, обхвана с пръсти металната топка и я завъртя. Вратата изтрака и се отвори, леден вятър смрази голите му глезени. На прага стоеше леля му Моти, а тя беше мъртва.

Луис отстъпи назад, когато старицата, изкривила глава на една страна както винаги, се затътри по пода към него. Треперлива синкава светлина струеше край нея и Луис, ококорен от връхлетелия го кошмар, съзря леля Моти каквато беше, когато за последен път я видя жива. Роклята й беше черна и измачкана, носеше тежки обувки с дебели подметки и потропваше с къдравия си черен чадър, докато ходеше. Луис дори си помисли, че тя мирише на керосин — къщата й, мебелите й и дрехите й винаги воняха така. Обезцветеното й от гъбичките лице се поклати и просветна, когато тя каза с ужасно познат глас:

— Е, Луис? Не се ли радваш да ме видиш?

Момчето припадна. Когато се свести, лежеше по гръб в студения коридор. Треперещата синкава светлина беше изчезнала. Леля Моти също, но входната врата зееше. През протрития праг беше навял сняг и уличната лампа осветяваше улицата безшумно и студено. Дали всичко не беше само сън на сомнамбул?

Луис не беше на това мнение. Никога досега не беше ходил насън. Позамисли се, после незнайно защо излезе на предната веранда и заслиза по заснежените стълби. Стъпалата му толкова измръзнаха, че започнаха да парят, но той продължи да крачи, докато не стигна средата на пътеката. После зави и погледна към къщата. Ахна. По тъмните прозорци и грубите стени от пясъчник играеха странни светлини. Посред лято не биха били странни, но в декемврийската нощ бяха зловещи. Защото това беше шарена сянка — менливите кръгове и полумесеци от слънчева светлина, която се процежда през листата.

Луис се вторачи за няколко минути. После светлината избледня и той остана сам на тъмния и заснежен двор. Кестенът посипа снежец по главата му и го извади от унеса. Стъпалата му бяха станали безчувствени и изтръпнали и той усети за пръв път как студеният вятър развява тънката му пижама и разтворилия се памучен халат. Луис се разтрепери и пое обратно по алеята, залитайки.

Когато се добра до стаята си, приседна на ръба на леглото. Знаеше, че няма да заспи отново. В огнището му имаше подпалки, знаеше и къде държат въглищата. Няколко минути по-късно седеше до греещ и весел огън, който хвърляше уютни сенки по черния мрамор на неговата си камина. Отпи горещо какао от тежка керамична чаша и се опитваше да има приятни мисли. Нито една не му хрумваше. След като седя, сърба и размишлява около един час, той включи лампиона, извади втората лекция на Джон Л. Стодард за Китай от библиотеката и чете край огъня до зазоряване.

На следващата сутрин на закуска Луис забеляза, че Джонатан е със зачервени очи и се държи напрегнато. И той ли не беше спал добре? Джонатан не беше обсъждал с него влизането с взлом, гонитбата с колата или гробницата на Изард и момчето не възнамеряваше да повдига никоя от тези теми. Знаеше обаче, че нещо тревожи чичо му, знаеше също, че след нощта на взлома Джонатан и госпожа Зимърман провеждат среднощни обсъждания. Чуваше гласовете им през топлопровода, но не разбираше думите. Няколко пъти си мислеше да се скрие в тайния проход, но все се страхуваше да не го спипат. Проход, в който се влиза през бюфет с тракащи порцеланови съдове, не е толкова таен, колкото му се иска на човек. А ако някоя тайна пружина се откачи и той се окаже заключен, щеше да се наложи Луис да крещи за помощ и после да дава обяснения.

Почти му се искаше да се случи нещо такова, защото му беше омръзнало да пази тази тайна. Омръзнало му беше, защото това създаваше дистанция между него, Джонатан и госпожа Зимърман. Луис все имаше усещането, че двамата го наблюдават, очакват той да се предаде и да им разкаже всичко. Какво точно знаеха?

Тази година Коледа на Главна улица номер 100 беше едновременно приятна и неприятна. В кабинета имаше голяма елха, а стъклените топки по нея бяха вълшебни. Понякога те отразяваха стаята, друг път показваха древни руини на непознати планети. Джонатан подари на Луис няколко вълшебни играчки, включително голямо розово великденско яйце… или пък коледно яйце, ако предпочитате — покрито с някакви лъскави неща и някакво подобие на глазура, макар да не ставаше за ядене. Когато Луис се вторачеше в яйцето, можеше да види която си поиска историческа битка. Не битката, каквато бе в действителност, а каквато той искаше тя да бъде. Макар Луис да не знаеше, яйцето, подобно на топките на коледната елха, можеше да му показва гледки от други планети. Само че той откри тези свойства на яйцето едва когато стана възрастен човек, който работеше като астроном на връх Паломар.

Джонатан направи и много други неща онази Коледа. Сложи свещи на всички прозорци в къщата — електрически, не истински, защото електрическите му харесваха повече — и силни лампи зад прозорците с витражи, защото те хвърляха прелестни сенки в червено, синьо, златисто и пурпурно върху снега, който искреше отвън в тъмното. Той изобрети Джуджето от кутията с бушоните — дребно човече, което се показваше изневиделица иззад кутиите с боя в избата и крещеше: „Вряк! Вряк! Аз съм джуджето от кутията на бушоните!“. Луис изобщо не се страхуваше от малкото човече и смяташе, че същество, което крещи Вряк! е по-скоро за съжаление, отколкото за страх.

Излишно е да споменаваме дори, че Джонатан изнесе чудесно представление с огледалото от стенната закачалка въпреки навика й да показва руините на Чичен ИцӚ отново и отново. Някак огледалото успя да улови радиостанция WGN със своите фасетирани ръбове, затова, когато Луис излезе от вратата на сутринта, чу стойностите на Дау Джоунс и данните за добитъка.

Луис се постара да се забавлява онази Коледа, но беше трудно. Все си мислеше, че фокусите на Джонатан целят да прикрият какво се случва в къщата в действителност. Трудно беше да се прецени, но беше озадачаващо и плашещо. След нощта, в която Луис видя — или сънува, че вижда — леля Моти, къщата му се струваше по-странна от всякога. Понякога въздухът в някои стаи сякаш трептеше, като че ли къщата щеше да изчезне в следващата секунда. Друг път на прозорците с витражи се появяваха зловещи и ужасяващи сцени, а понякога Луис съзираше по ъглите на стаите онези ужасни неща, които нервните хора все си представят, че се спотайват току до пределите на зрителното им поле. Докато сновеше от стая в стая дори посред бял ден, Луис забравяше кой ден е, какво си е наумил, а понякога дори кой е самият той. Нощем сънуваше, че броди из къщата през 90-те години на деветнайсети век, когато всичко е било лъскаво и ново. Един-два пъти се събуждаше от такива сънища и виждаше, че по стените на стаята му блещукат светлинки. Този път не беше шарена сянка, а късове и кръпки от оранжева светлина, каквато се вижда в ъглите на стара къща по залез.

Тези странни неща не се случваха постоянно, разбира се, само от време на време през дългата и студена зима на хиляда деветстотин четиридесет и осма и четиридесет и девета година. Когато настана пролетта, Луис с изненада установи, че живият плет пред къщата на Ханчет е силно избуял. Беше от храсти спирея и винаги беше покрит с розово-бели цветчета. Тази пролет на плета нямаше цветчета, беше се превърнал в тъмен и бодлив храсталак, който напълно закриваше прозорците на първия етаж, а дългите му вълнисти филизи се извисяваха чак до цинковите улуци. Репеи и акантуси за една нощ бяха пораснали високи като дървета край къщата и клоните им премрежваха прозорците на втория етаж.

Луис почти не беше виждал новата им съседка. Веднъж отдалеч беше мярнал тъмната прегърбена фигура да дрънчи с ключа си на входната врата. А от мястото си в еркера я беше виждал да снове на втория етаж. Ала иначе старицата почти не се показваше. Луис допускаше, че ще бъде така.

Тя обаче имаше посетители — по-точно един посетител. Хамърхендъл. Луис го беше виждал да излиза от задната врата на госпожа О’Мийгър късно през нощта. И на два пъти, когато отиваше на кино вечер, Луис буквално се блъсна в Хамърхендъл, който вървеше приведен по Главната улица към къщата на семейство Ханчет, закопчал дрипавото си палто до брадичката. И двата пъти се сблъскаха, защото Хамърхендъл все се оглеждаше подире си.

Втория път, когато се срещнаха така, Хамърхендъл сграбчи Луис за яката, както и първия път. Притисна небръснатата си мутра до ухото му и изръмжа:

— Дребно нищожество! Май искаш да ти кръцна гърлото, а?

Луис се дръпна от него, но не побягна, а взе надмощие над Хамърхендъл:

— Разкарай се, дърт скитнико! Ако опиташ да ми направиш нещо, чичо ми ще ти даде да се разбереш!

Хамърхендъл се разсмя, но смехът му прозвуча по-скоро като давене.

— Чичо ти, значи! — подигравателно възкликна той. — Чичо ти ще си получи заслуженото по-скоро, отколкото си мисли! Краят на света ще настъпи всеки момент. Не четеш ли Библията като добро момче? Има знаци, ще се появят и още. Приготви се!

С тези думи той се запрепъва нагоре по склона, стиснал здраво пакета, който носеше.

Денят след тази озадачаваща среща беше студен и дъждовен и Луис си остана у дома. Джонатан беше у госпожа Зимърман и й помагаше да бутилира сливово бренди, затова Луис беше самичък. Реши да потършува из задните стаи на третия етаж. Те като цяло бяха неизползваеми и Джонатан беше изключил отоплението, за да пести пари. Луис обаче беше открил там интересни неща: например кутии, пълни с шахматни фигурки и порцеланови топки за врата, и стенни бюфети, в които можеш да се пъхнеш целият.

Луис сновеше във ветровития коридор, отваряше и затваряше врати. Днес нито една от стаите не му се струваше достойна за изследователския му интерес. Но я почакай! Ами да! Стаята с хармониума. Можеше да посвири на него, щеше да бъде забавно.

В един от неизползваните салони на третия етаж имаше стар и прашен хармониум — един от малкото мебели, останали от времето, когато Айзък Изард беше обитавал този дом. Разбира се, на долния етаж също имаше хармониум — в изправност, — но всъщност беше механичен и не оставяше Луис да свири каквото си иска. Хармониумът горе хриптеше и през зимата гласът му беше само шепот. Понякога обаче беше възможно да извлечеш от него хубави тонове, ако натискаш силно педала.

Луис отвори вратата.

Масивният силует на хармониума се очертаваше пред едната стена. Луис напипа ключа и светна. Изтри прахта от седалката и седна. Какво да изсвири? „Китайски пръчици“[3] може би или „От вигвама“[4]. Репертоарът му не беше много обширен. Луис натисна силно протритите педали и чу съскането и пуфтенето от недрата на инструмента. Докосна клавишите, но извлече само задъхано туберкулозно хриптене. Да му се не види!

Облегна се и се замисли. Над клавишите имаше ключове с етикетчета, на които пишеше Vox Humana, Salicet и Flute. Луис знаеше, че тези ключове променят по различен начин звученето на инструмента, но никога не ги беше използвал. Хвана една от черните тръбички и леко дръпна. Тя не поддаде. Позавъртя я и дръпна по-силно. Целият ключ остана в ръката му.

Луис седеше и глупаво се взираше в парчето дърво. Отначало се почувства зле, че е счупил органа, но после разгледа по-внимателно ключа. Краят, който беше пъхнат в органа, беше изтъпен, гладък и боядисан в черно. Нямаше признаци някога да е бил свързван с каквото и да било.

Ама че евтино оборудване, помисли си Луис. Дали всичките са такива? Да проверим. Дръпна още един ключ. Щрак! Издърпа ги всичките. Щрак! Щрак! Щрак! Щрак! Щрак!

Луис се засмя. Търкулна ключовете напред-назад по клавишите. Но после спря и се замисли. Беше прочел за кола с фалшиво табло, което излизало, и човек можел да крие разни неща отзад. Ами ако и този хармониум…?

Стана и слезе на долния етаж. Слезе чак до избата, където Джонатан си държеше инструментите. Отвори кутията и извади отвертка, чук и ръждив нож за масло, с който Джонатан отваряше най-различни неща. След това побърза да се върне горе.

Отново седна пред органа. Огледа голямото дървено табло — срещу него зееха седем кръгли дупки. Панелът беше закрепен с четири болта за тялото на инструмента, но те се отвъртяха лесно. Луис пъхна пръсти в две от дупките и дръпна. Вертикалната плоскост беше заседнала. Позамисли се, после извади ножа за масло и го пъхна в една пукнатина. Скръц! Надигна се малък вихър от прах и го погъделичка по ноздрите. Плъзна ножа малко надясно и отново натисна. Скръц! Плоскостта падна върху клавишите. Оха! Вече виждаше кое какво е.

Наведе се и приближи глава към отвора. Надуши много прах, но не виждаше нищичко. По дяволите, беше забравил да донесе фенерче! Бръкна вътре и опипа. Ръката му хлътна чак до подмишницата. Потършува още малко. Какво беше това? Хартия ли? Чу сухо шумолене. Може да бяха пари. Стисна пачката и я измъкна. И оклюма — бяха просто стари хартии.

Луис се вторачи възмутено в тях. Значи, това беше съкровището на замъка на Изард! Голямо съкровище, няма що! Е, може пък в тях да имаше нещо интересно, тайни формули например. Разлисти листовете. Хмм… хм… Продължи да разлиства. Светлината в стаята беше много слаба и старата хартия на практика беше добила същия цвят като мастилото с цвят на мед, което беше използвал Айзък Изард. Луис допускаше, че почеркът е на Айзък Изард, защото текстът на първия лист гласеше:

Облачни образувания

и

други явления

наблюдавани от този прозорец

от

Айзък Изард

Нали госпожа Зимърман спомена веднъж, че е виждала как старият Айзък си води записки за небето? Ето тук бяха датите и текстовете след тях. Луис прочете няколко и се ококори. Разлисти нататък.

Дъжд се посипа по прозореца. Луис се сепна. Видя отвън как плътни маси синкави облаци се скупчват на запад. Проряза ги назъбена червена ивица, която заприлича на Луис на гладна уста. Пред погледа му устата зейна и лъч кървавочервена светлина се стрелна в стаята. Озари листа, който държеше в ръка. На него бяха надраскани следните думи:

Денят на Страшния съд още не е настъпил! Ще го придърпам по-наблизо с рисунка в перспектива или ще изработя ЧАСОВНИК, който ще възпламени света за секунда.

Луис много се уплаши. Събра листовете и се надигна. И в този момент чу шум. Съвсем тих. Нещо пърхаше вътре в органа.

Луис се олюля назад и събори пейката. Листовете се изплъзнаха от ръката му и се пръснаха по пода. Какво да прави? Да спасява кожата или да събира листовете? Стисна зъби и коленичи. Докато събираше листовете, не спираше да си повтаря: „Quia tu es Deus fortitudo mea. . quia tu es Deus fortitudo mea“[5].

Отново събра всички листове. И точно преди да се стрелне към вратата, забеляза нещо да се носи в тъмната кухина на хармониума. Нощна пеперуда. Мушица със сребристосивкави криле. Блестяха като листа на лунна светлина.

Луис хукна към вратата. Разклати топката, но не успя да отвори. Вече усещаше пеперудата в косата си. Скова се. Лицето му пламна. Вече не се страхуваше. Беше ядосан. Много ядосан.

Замахна към пеперудата и я смачка. Луис усети нещо отвратително и лепкаво в косата си и страхът му нахлу обратно. Неистово започна да трие длан в крачола на панталона си, изхвърча в коридора, хукна и закрещя:

— Чичо Джонатан! Госпожо Зимърман! Елате бързо! О, моля ви, елате бързо, намерих нещо! Чичо Джонатан!

Малко по-късно Джонатан, Луис и госпожа Зимърман седяха край кухненската маса на госпожа Зимърман и пиеха какао. Прашните листове лежаха на купчина върху масата. Джонатан остави чашата си и каза:

— Не, Луис, повтарям ти. Няма за какво да се притесняваш. Старият Айзък беше луд, пълно куку. Това тук няма нищо общо с тиктакането от стените. Или ако има, не може да ни бъде от помощ. Може само да ни уплаши.

— Бих казала, че точно затова Айзък е оставил листовете тук, нали, Джонатан? За да ни уплаши до смърт.

Това бяха думи на госпожа Зимърман. Стоеше до печката с гръб към Луис и показно бъркаше какаото си.

— Разбира се, съгласен съм, Флорънс — отговори Джонатан и кимна. — Последен номер преди финала, нещо такова.

Луис гледаше ту единия, ту другия. Знаеше, че крият нещо. Но какво можеше да каже? От дума на дума рано или късно щеше да се наложи да им разкаже за нощта на Хелоуин. Когато криеш нещо, имаш усещането, че всяка друга тайна е свързана с твоята. Луис можеше да предизвика всеки, от страх самият той да не бъде разобличен.

Късно същата нощ лежеше буден в леглото си и слушаше как Джонатан и госпожа Зимърман разговарят. Бяха в кабинета долу и както обикновено, гласовете им долитаха през топлопровода. И както обикновено, той не чуваше ясно какво говорят. Стана от леглото и пропълзя до решетката на топлопровода на пода. Топла струя го лъхна в лицето. Заслуша се. Но още не чуваше ясно какво си говорят. Оставаше му да направи само едно — налагаше се да използва тайния проход.

Намъкна халата си и се спусна на пръсти по задното стълбище. В кухнята беше тъмно. Хубаво. Бавно и предпазливо смъкна всички порцеланови съдове от полиците на бюфета. След това дръпна тайната пружина и бюфетът се отвори. Той тихо се вмъкна вътре.

Този път не беше забравил да си вземе фенерче. Не че му трябваше особено. Не се налагаше да ходи далеч, а и през многобройните пукнатини на покрития с паяжини проход се процеждаше светлина. Не след дълго се озова зад библиотеките по стените на кабинета на Джонатан. Надникна през пролука между дъските и там, зад книгите, видя Джонатан и госпожа Зимърман. Тя тъкмо изфабрикува кибритена клечка от нищото и палеше с нея дълга усукана пура. Издуха дима през ъгълчетата на устата си.

— Е, вече знаем — каза тя.

— Да, вече знаем. — Гласът на Джонатан долиташе от коженото му кресло, където седеше прегърбен. Луис виждаше само синия му ръкав и косматите кокалчета, стиснали подлакътника на креслото.

— Въпросът е — продължи Джонатан — можем ли да направим нещо.

Госпожа Зимърман закрачи. Димът от пурата се стелеше зад нея. Тя плъзна големия пурпурен камък на пръстена си по цялата дължина на една лавица.

— Да направим ли? — попита тя. — Да направим? Ще се борим с тях. Какво друго?

Джонатан се изсмя хрипливо, а Луис се почувства крайно неловко.

— На думи е лесно, Флорънс. Те двамата са по-силни от нас, знаеш го. Ние само си играем на магьосници, но те са отдали живота си на това. А що се отнася до нея, тя отдаде живота си съвсем буквално.

— Но защо им е да правят каквото правят? — попита госпожа Зимърман, скръсти ръце и сърдито запафка пурата си. — Защо? Светът е толкова красив. Да му сложиш край. Защо?

Джонатан се позамисли.

— Ами, Флорънс, не мога да проумея как точно работи мозък като този на Айзък Изард, но бих казал, че отговорът е: от научно любопитство. Замисли се за всичко написано относно Деня на Страшния съд: отварянето на гробовете, възкръсващите мъртъвци, стари и нови. Някои смятат, че ще се появи нов свят, много по-хубав от настоящия. Би ли искала да го видиш? Хрумва ми и още нещо. Айзък и Селена Изард не харесваха много този свят. Защо да не опитат да предизвикат идването на следващия?

Джонатан дръпна от наргилето си. Възцари се мълчание за няколко минути.

— И часовника — каза госпожа Зимърман. — Признавам. Беше напълно прав. В тези стени има съвсем истински часовник. Той го нарича „устройство“, но явно става дума за часовника. Той не беше така добър да ни каже къде се намира часовникът, разбира се, макар да ми се струва, че е обяснил на практика всичко останало. Дори намеква къде е скрил ключа. Не че вече има значение. — Прекърши пурата си на две и я хвърли в камината. — Обаче има едно нещо, което бих искала да узная — додаде тя и рязко се извърна към Джонатан. — Защо му е притрябвал часовник, за да предизвика края на света?

Луис ахна и закри устата си с ръка. Значи, в крайна сметка наистина щеше да настане краят на света!

— Защото той пропусна момента — отговори Джонатан. — Момента, който чака толкова много години. Доста голямо издирване проведе старият Айзък. На това се дължат налудничавите му бележки за перести облаци, за небеса, вещаещи Страшния съд, и за облаци, които приличат на карети, тръби и маски на съдбата. Небе, подходящо за неговите заклинания. Небесната магия е стара, както ти е известно. Римляните са прибягвали до нея, за да…

— Да, да! — прекъсна го нетърпеливо госпожа Зимърман. — Знам за небето и гадаенето по поведението на птиците. В крайна сметка кой от нас има степен по магьосничество? Добре. Значи, идва подходящото небе за господин Увиснали гащи. Чудно. Идеално. Защо просто не размаха вълшебната си пръчка и не ни превърне всички в червейчета?

— Защото, докато се увери, че небето е подходящо, то се променило. Облаците много бързо се движат и променят формата си, както знаеш. Или пък просто не му е давало сърце да го направи. Звучи глупаво, но се надявам точно това да го е удържало.

— Него ли? Да не му дава сърце? На Айзък Изард? Той беше корав човек, Джонатан. Способен беше да извади зъбите на майка си един по един, ако му трябват за някоя дяволска магия.

Джонатан въздъхна.

— Може би си права. Не знам. Важното е, че той пропусна шанса си. Затова се наложи да вгради часовника. За да върне времето назад. Точното време, когато всичко е било както трябва и на мястото си. Това има предвид, когато говори за устройство, което възстановява времето. Възстановява друг път! Искал е да ни унищожи всички!

Госпожа Зимърман отново закрачи.

— Добре — каза тя, — добре. Затова е вградил часовника. Но защо просто не го е навил?

— Не е можел. Поне не докрай. Не прочете ли откъса? — Джонатан стана и се приближи към масичката в библиотеката, където се намираха листовете. Вдигна ги и ги разлисти, докато намери търсения откъс.

— А, ето го: „Но когато устройството беше завършено, установих, че то не може да се навива докрай. Опитвах, но явно съм заключил, че по-могъщ от мен човек е нужен за окончателните настройки. Проклинам деня, когато тя ме напусна! Проклинам деня, когато тя си замина! Тя би могла да го направи!“ — Джонатан вдигна очи. — В последното изречение думата „тя“ е подчертана четири пъти. „Тя“, разбира се, е нашата приятелка отсреща.

Луис затвори очи. Значи, госпожа О’Мийгър всъщност беше госпожа Изард! Допускаше го, разбира се, но не беше сигурен. Госпожа Изард! А той я беше освободил. Почувства се като най-глупавия, най-наивния човек в целия свят.

— А, да — каза госпожа Зимърман и се усмихна криво. — Е, ще видим кой е по-силен в крайна сметка. Но кажи ми още нещо, мъдрецо, защото явно си избран за ролята на обяснител и тълкувател на завета на Айзък Изард!

— Да? Какво те интересува, Флорънс?

— Ами, Изард твърди, че часовникът не е навит докрай. Обаче той тиктака от години. Магия, която, изглежда, струи от всяка стена на тази къща. Трудно ми е да повярвам, че часовникът просто отмерва времето, когато старата леля Изард ще се появи с ключето. Какво всъщност прави часовникът?

Джонатан сви рамене.

— Не знам, Флорънс. Може би се опитва да замъкне къщата обратно в миналото без помощта на тази „окончателна настройка“. Може би го е нагласил така, че тиктакането да плаши всеки, който има глупостта да се настани да живее в тази къща. Айзък не е искал часовникът да бъде открит по случайност и унищожен. Не знам защо тиктака, Флорънс. Но знам следното. Когато госпожа Изард или който и да е там пъхне ключа в процепа на часовника и довърши започнатото от Айзък, тогава — точно в този момент — Айзък Изард ще се завърне. Ти, аз и Луис ще станем призраци или нещо по-лошо, а той ще застане в кулата със силата в ръцете си. И ще започне Краят на света.

Луис притисна устата си с две ръце. Падна на колене, разтреперан и разридан. За малко да се разкрещи: „Аз съм тук! Елате да ме вземете!“, за да го измъкнат и да го затворят някъде до живот. Само че не се разкрещя. Притисна още по-силно устата си с ръце, разхлипа се приглушено и цялото му тяло се разтърси. Дълго плака и когато спря, се загледа апатично към тъмната стена на прохода.

Госпожа Зимърман и Джонатан излязоха от стаята. Огънят почти догаряше, но Луис въпреки това остана на мястото си. Усещаше в устата си амонячен вкус и очите му горяха. Извади носната си кърпа от джоба на халата си и се издуха. Къде беше фенерчето? А, ето го. Включи го.

Бавно се изправи и се запъти към входа. Макар да вървеше изправен, имаше усещането, че се прокрадва. Вече плъзгаше длан по нацепения гръб на бюфета за порцелан. Дръпна пружината и бюфетът тихо се отмести напред. Очакваше едва ли не да види госпожа Зимърман да седи отпред със скръстени ръце и да го чака. Обаче кухнята беше тъмна и празна.

Луис се качи в стаята си. Сякаш три поредни нощи не бе мигнал. Дори не съблече халата си, направо се отпусна в разтуреното легло. Тъмнина изпълни съзнанието му и той потъна в мъртвешки сън без сънища.