Мистерията на къщата с часовника

3

В първия понеделник след Деня на труда[1] Луис тръгна на училище в Ню Зебъди и не след дълго беше забравил за загадъчния часовник в стените. Имаше си предостатъчно свои грижи.

И не бяха нови. Бяха проблеми, които съпътстват навсякъде едно пълно момче, дето не го бива по бейзбол. Луис открай време си беше дебеличък. Не помнеше някога да не е бил. През целия си живот — през всичките десет години — беше слушал как другите деца нареждат:

Шишко, шишко, дебелан,

в дупката заседна сам.

Понякога му идеше да напердаши хлапетата, които му се подиграваха, но не умееше да се боксира и не беше много силен. Това беше другият проблем. Но най-тежък от всички се оказа проблемът с бейзбола Луис все още се завърташе изцяло, когато замахваше да удари топка, и изпускаше бухалката си. Отначало опитваше да се извинява с думите: „Внимавайте, ще хвърля бухалката!“. Но отсреща му отговаряха: „Ей, ако хвърлиш бухалката, ще те ступаме. Стискай здраво, като замахваш, иначе няма да играеш“.

Така казваха, когато му позволяваха да играе, което не се случваше често. През повечето време, когато се наредеше, за да го изберат в някой отбор, оставаше последен и капитанът на отбора, принуден да го приеме, казваше: „Ама трябва ли? Не може да улавя, не може да хвърля, не може да батира, не може дори да тича. Стига де, ще играем с човек по-малко“.

Вярно беше, каквото казваха за Луис. Понякога капитан ставаше някое ново или мило момче и избираше Луис в отбора си. Обаче дойдеше ли негов ред да батира, той обикновено правеше страйк аут — пропускаше и трите хвърляния. Ако уцелеше топката, тя или отскачаше нависоко и питчърът я улавяше, или се приземяваше до първа база. Когато неговият отбор излизаше на игрището, момчетата поставяха Луис отдясно, защото малко топки се насочваха натам. Но когато все пак се случеше, Луис винаги изпускаше топката, освен ако не го цапне по главата. Олюляваше се напред-назад, докато опитваше да следи топката високо над главата си, но все му се завиваше свят, закриваше лицето си с ръкавицата и крещеше „Не, не!“, докато топката се приземи. След известно време момчетата отказваха да го вземат в отбора си.

Един следобед, след като се случи обичайното и Луис избяга разплакан от игрището, защото не го допуснаха до играта, той се озова на хоума на игрално поле, което в този ден не се използваше. В краката си видя бухалка, дебела и стара, с разцепена дръжка, увита с черен лейкопласт. Наблизо имаше и топка за софтбол или поне каквото бе останало от нея: черна и лепкава буца с формата на яйце и върви. Луис взе бухалката и топката. Подхвърли топката във въздуха и замахна. Не улучи. Вдигна топката и опита отново. Отново не уцели. Тъкмо се канеше да опита за трети път, когато някой каза:

— Не го правиш както трябва.

Луис се обърна и видя кльощаво момче на своята възраст, приклекнало до стойката за велосипеди. На темето на момчето се ветрееше тухленочервен перчем, а в дясната му ръка имаше прашка. Казваше се Тарби.

Всички в училището знаеха кой е Тарби. Дори Луис знаеше, а беше в Ню Зебъди само от няколко месеца. Вероятно жителите на Ню Зебъди и повечето хора от окръг Кафарнъм също знаеха кой е Тарби. Поне с такова впечатление остана Луис. Тарби беше най-популярното момче в училището. Луда глава, момче, което минава с колелото си през огньове и виси за коленете от клоните на дърветата. Всички момичета го харесваха, освен това беше играчът с най-много хоумръни в мачовете по софтбол. Избираха го първи в отборите толкова често, че в повечето случаи момчетата го правеха капитан само за да избегнат боричкането кой ще привлече Тарби в отбора си. Но сега ръката му висеше в превръзка през шията и той наблюдаваше как Луис се опитва да удари топката.

— Казах, че не го правиш както трябва. Краката ти трябва да са здраво стъпили. И тогава замахваш от таза. Ето, дай да ти покажа.

Тарби се изправи и се приближи към Луис. Грабна бухалката и я вдигна с една ръка, малко се позадъха.

— Добре, отиди там и подай. Просто метни високо топката.

Луис не беше виждал някой да се опитва да удари само с една ръка топка с бухалка. Страхуваше се, че Тарби ще пропусне, ще се ядоса и ще си отиде у дома. С напрегната усмивка метна топката към гумената плоча на батсмана. Тарби замахна и улучи топката. Трак! Бухалката удари топката с кухото хлопане, характерно за сцепените бухалки. Топката се изстреля по права линия към центъра на полето. Можеше да бъде чиста точка.

— Видя ли? И това е само с една ръка. Трябва да се научиш да правиш същото добре с две ръце. Хайде, ще ти подавам.

Луис се отдалечи от могилката на питчъра и пое бухалката от ръката на Тарби.

— Не знаех, че ръката ти е счупена — стеснително каза. — Как се случи?

— Паднах от едно дърво. Висях от коленете си. Надолу с главата като маймуна. Няма нищо. Ще зарасне.

Тарби отиде на могилката. Луис тупна бухалката си по гумената плочка и замахна, както беше виждал да прави Джордж Кел на стадиона „Брегс“ в Детройт. Но когато Тарби хвърли топката, Луис пропусна както обикновено.

Всеки ден през следващите две седмици Тарби се срещаше с Луис след училище и двамата упражняваха батирането. Бавно и постепенно Луис започна да замахва по-добре. Дори успя да удари няколко ниски и силни прави топки. Случваше се обаче нещо още по-важно. Двамата започваха да се сприятеляват. Тарби харесваше шегите на Луис, а Луис установи, че Тарби мрази някои от децата, които и самият той мрази. На Луис му харесваше как Тарби имитира госпожа Фондрайтър — злобна учителка. Тя винаги наричаше съпруга си „Джеролд“, което си беше смешно. Тарби правеше клуп в края на една зелена клонка и се преструваше, че е лорнет. След това поглеждаше през клупчето към Луис и казваше пронизително: „Ама защо ми говориш таквиз неща, Джеролд!“.

След тренировката Луис и Тарби оставаха да кроят и как да се погрижат за Карол Кей Лабърдийн, нахалница от шести клас, на която все й се разминаваше, защото баща й беше член на настоятелството. Обикновено се стъмваше, преди двамата да се сбогуват край пощенската кутия на Главна улица номер 100.

Един следобед в началото на октомври Луис и Тарби бяха на игрището и си подаваха топката. Луис беше задобрял достатъчно, че да подаде на Тарби няколко доста дълги високи топки. Ръката на Тарби още беше гипсирана, но той отклоняваше ниските и улавяше късите и високи топки с такава лекота, все едно си служи с двете ръце.

Луис беше на игрището. Стъмваше се и той трудно виждаше топката, освен това малко му беше доскучало. Стоеше и размишляваше или по-скоро се беше „отнесъл“, както се изразяваше Тарби.

Искаше му се да направи нещо хубаво за Тарби. Нещо хубаво, с което истински да го впечатли и да го направи по-близък от всякога. Може би щеше да убеди чичо Джонатан да направи някой фокус за Тарби. Това със сигурност щеше да свърши работа. Луис се поколеба, защото си спомни как Джонатан се беше определил само като „фокусник“. От онези, дето вадят зайци от шапки и познават коя карта държиш в ръка. Но после призна, че владее и по-сериозни номера…

Луис продължи да размишлява. Е, Джонатан сигурно можеше да го направи. Всеки, който е способен да променя стъклописите по прозорците, би могъл да направи онова, което си беше наумил Луис. Освен това май беше чувал Джонатан да казва, че е правил такова нещо веднъж.

— Ей, Луис! Метнах ти топката преди около шест часа! Да не заспа?

Луис вдигна очи.

— А? Олеле, извинявай, Тарби. Я ми кажи, искаш ли да видиш как чичо ми затъмнява Луната?

Тарби се вторачи в него.

— Какво каза?

— Казах… Ами, хайде стига, да се прибираме, Тарби. Много е тъмно и не се вижда топката. Да вървим и ще ти разкажа за чичо си Джонатан. Той е истински магьосник.

Двете момчета закрачиха под уличните лампи и си подхвърляха топката пътьом. Луис опита да обясни магическите способности на чичо си Джонатан, но усещаше, че не успява да убеди Тарби.

— Човече, не се съмнявам, че чичо ти може да затъмни Луната. Наистина не се съмнявам. Сигурно седи в стаята си и пие бира, а после излиза зад къщата, вторачва се в Луната и човече… тя започва да се върти… и въррртииии. — Тарби се олюля на улицата и забели очи.

На Луис му идеше да го цапне, но знаеше, че Тарби ще го надвие, затова каза само:

— Искаш ли да видиш как го прави?

— Ами да — отговори Тарби подигравателно. — Искам да видя как го прави.

— Хубаво. Ще го помоля довечера. Когато е готов, ще ти кажа.

— Боже, дано да не чакам твърде дълго — подметна саркастично Тарби. — Наистина ми се иска да видя как Дъртия Шкембак затъмнява Луу-наа-таа…

— Престани. Престани да се подиграваш с чичо ми. — Лицето на Луис беше почервеняло, той едва не се разплака.

— Накарай ме — предизвика го Тарби.

— Не мога и ти го знаеш — отговори Луис.

Тарби продължи да повтаря проточено „луу-наа-таа“, докато не стигнаха до кафеникавата пощенска кутия в подножието на Главната улица. Този път на раздяла Луис не каза „довиждане“ на Тарби. Дори не му махна. Когато мина през портата на Главна улица номер 100, беше преодолял гнева си — повече или по-малко — и влезе право вътре да се види с чичо си. Завари Джонатан да подрежда пасианс на масата в трапезарията. Беше сложна игра, която се казваше „Наполеон на Света Елена“, и картите заемаха по-голямата част от мушамата с цвят на слонова кост. Джонатан вдигна поглед и се усмихна, когато Луис влезе в стаята.

— Здрасти, приятел! Как е бейзболът тези дни?

— Май ставам все по-добър — отговори Луис. — Тарби много ми помага. Я кажи, чичо Джонатан, дали няма да можем да направим нещо хубаво за Тарби? Той ми е много добър приятел.

— Разбира се, Луис. Ще го поканим на вечеря. Това ли имаш предвид?

Луис се изчерви и се размърда неловко.

— Ами… да… нещо подобно. Дали след вечеря не може… ами, дали ти не би могъл… да му покажеш как затъмняваш Луната?

Джонатан се вторачи в него.

— Някога казвал ли съм ти, че умея подобно нещо?

— Да. Помниш ли как една вечер се похвали… когато обсъждаше с госпожа Зимърман дали земната магия е по-силна от лунната магия? Ти каза, че лунният магьосник е способен да затъмни Луната когато си пожелае и че ти си лунен магьосник.

Джонатан се усмихна и поклати глава.

— Така ли съм казал? Леле, леле, как се увличам. Я да видим, наистина си спомням как затъмних Луната една нощ през 1932 година. Бяхме на пикник в Уайлдър Крийк Парк. Помня датата, трийсети април, което е Валпургиевата нощ. В тази нощ вещиците и вещерите по цял свят се събират на шумно празненство. Нашето беше събор на Магьосническото дружество на окръг Кафарнъм, но някои от членовете са истински вълшебници. Както и да е, та ти казвах…

— Няма значение — отговори Луис и се обърна начумерен. — Ще кажа на Тарби, че не можеш да го направиш.

— О, Луис! — провикна се Джонатан и хвърли тестето карти на масата. — Не познавам друго момче, което да се обезсърчава толкова лесно като теб. След като съм го направил веднъж, ще мога да го направя отново. Просто не е нещо обичайно. И всичко трябва да е както трябва. Имам предвид на небето.

— О!

— О, я! Веднага щом спечеля тази глупава игра от себе си, двамата с теб ще отидем в библиотеката и ще се допитаме до алманаха. Затова замълчи за малко.

Луис шаваше, кършеше ръце и се взираше в лампата, докато Джонатан приключи с играта. След това двамата отидоха в библиотеката, плъзнаха дървените врати на релефни квадрати и влязоха в прекрасната стая, където миришеше на влажна хартия, пушек от изгоряло дърво и „Тюркменско страшилище“ — личната тютюнева смес на Джонатан. Той премести стълбата до онази част от стената, където се намираха книгите за магия, покатери се и смъкна дебел и прашен том, озаглавен:

Универсален омниум събраникум на Хардести

Вечен календар, датник, алманах и книга на дните

Отгърна на раздела за затъмненията, пресметна нещо наум и каза:

— Извади късмет, Луис. 1948 година е добра за лунни затъмнения. Планетите ще бъдат разположени благоприятно следващия петък. Покани Тарби на вечеря тогава. Ще се подготвя.

Въпросният петък дойде и Луис доведе Тарби на вечеря. Нямаше нищо особено магично в храната, освен че каната с ябълково вино на масата често се оригваше и това се дължеше на факта, че сайдерът се втвърдяваше. След като раздигнаха съдовете, Джонатан помоли Луис и Тарби да помогнат на госпожа Зимърман да изнесе няколко стола от кухнята в задния двор. После той отиде в предния вестибюл и огледа стойката си за бастуни — бяла порцеланова ваза, изрисувана със сини върби и пълна с бастуни с всякакви размери и форми. Някои имаха дръжки от слонова или друга кост, някои бяха здрави и криви стари тояжки от хикория или от клен, а в други се криеха тънки и гъвкави саби. Само един обаче беше вълшебен.

Беше черен и дълъг бастун от много твърдо дърво. В единия му край имаше шип от полиран месинг, а в другия стъклено кълбо с големината на бейзболна топка. В кълбото като че валеше сняг. От време на време през вихъра от снежинки се показваше стар миниатюрен замък. Глобусът светеше с ледена сивкава светлина. Джонатан взе бастуна, претегли го на ръка, пъхна го под мишница и се отправи обратно към кухнята.

В задния двор публиката вече беше готова. Госпожа Зимърман, Луис и Тарби седяха на столове с прави облегалки с лице към поилката за птици. Беше мразовита и ясна октомврийска нощ. Звездите бяха изгрели и голяма пълна Луна се издигаше над четирите бряста в далечния край на Джонатановия двор. Мрежестата врата се затръшна и всички вдигнаха очи. Магьосникът беше пристигнал.

Без да продума, Джонатан отиде от северната страна на къщата. Там до стар зид от пясъчник имаше стар и покрит с мъх варел за дъждовна вода. Джонатан надникна във варела, духна три пъти към тъмната вода и с левия си показалец раздели трептящата повърхност на четири части. След това се наведе над варела и зашепна на чудат език. Тримата зрители не станаха от столовете си — Джонатан им беше наредил да не мърдат от местата си, — но бяха проточили шия и се опитваха да разберат какво прави магьосникът.

Шептенето, странно усилено в отвора на варела, продължи известно време. Луис се въртеше на стола си, но виждаше само тъмния силует на чичо Джонатан и бледото сияние на сивото кълбо на вълшебния бастун. Най-накрая Джонатан се върна при тях. В едната си ръка държеше бастуна, а в другата — тенджера, пълна с дъждовна вода.

— Да не би чичо ти да си мие косата? — прошепна Тарби.

— О, я тихо! — изсъска Луис. — Той си знае работата. Само гледай.

Тарби, Луис и госпожа Зимърман наблюдаваха напрегнато как Джонатан излива тенджерата в поилката за птици. След това се върна до варела с дъждовна вода за още. Топ. Цоп. И пак дойде при тях с нова тенджера. Изля я. И се върна да я напълни за трети път.

Това явно се оказа достатъчно. Джонатан остави празната тенджера и взе бастуна си, който беше облегнал на поилката за птици. Стъклената топка просветна и изпрати лъч прашна сивкава светлина. Лъчът спря върху повърхността на водата в поилката. Джонатан направи някакви знаци над водата с бастуна и отново започна да нарежда.

— Елате да погледнете — каза той на тримата зрители. Те се изправиха и се приближиха към поилката. Водата в плоското и плитко циментово корито беше започнала да се надига и да се вълнува като океан по време на буря. Луис изненадан забеляза да се образуват дори малки бели гребени. След това дълги вълни започнаха да се разбиват безшумно в ръба и върху тревата се разлетяха остри пръски. Джонатан наблюдава известно време заедно с останалите. После изведнъж вдигна бастуна и се провикна:

— Покой! Покой на земните води! Покажи ни кръглия диск на Луната, макар да се е появила на небето горе!

Водата се успокои. Скоро повърхността отново се изглади и по нея се понесе студеното отражение на пълната Луна. И тогава Джонатан направи нещо невероятно. Пред очите на другите той се наведе и взе голям камък от купчината в основата на поилката. След това го вдигна във въздуха, провикна се „Дръпнете се!“ и пусна камъка. Пляс! Навсякъде се разплиска вода и Луис не смогна да се отдръпне навреме, за да не му се намокрят обувките.

Когато водата отново се успокои, Джонатан вдигна камъка и надникна в поилката. Там набраздено и треперливо беше отражението на Луната.

— Още ли си тук? — попита Джонатан ухилен до ушите. — Е, ще я видим тази работа!

Бръкна във водата и извади отражението. Може и да беше някакъв фокус, но студеният леденосивкав диск, който държеше, приличаше на отражението в поилката малко преди това. И наистина, когато Луис надникна във водата, там имаше сам чернилка.

Джонатан вдигна отражението и го завъртя, все едно е чиния. Дискът искреше студено и рязко, блещукаше като току-що навалял сняг. Очите на Луис го заболяха, не можеше да го гледа дълго. С отсечено движение на китката Джонатан запрати диска през двора. Той влетя в тъмния храсталак пред четирите бряста. След това Джонатан с бастун в ръка хукна след диска. Дворът беше дълъг и дори на лунна светлина момчетата и госпожа Зимърман не виждаха какво прави той в другия край.

Изневиделица въздухът се изпълни с нелепото клокане и дрънчене на бамбукови вятърни камбанки. Едни такива висяха от брястовете и Джонатан силно ги беше разклатил. Той вече се връщаше с танцова стъпка през двора, дуелираше се със сенки и нареждаше:

— Ха! Право в мехура на чукундура! И накрая в гърдите му!

Спря пред поилката за птици и пъхна кълбото на бастуна под брадичката си, та лицето му стана като на актьор, осветен отдолу от прожекторите. Бавно повдигна дясната си ръка и посочи към небето.

— Вижте! — провикна се той.

Тримата зрители вдигнаха очи. Отначало не забелязаха нищо необичайно. После черна, катранена и капеща сянка се плъзна бавно над лика на учудената Луна. За нула време Луната потъмня, напълно потъмня, зачерни се, нямаше я дори бледата кафеникава сянка, която отбелязва местоположението й по време на обикновено затъмнение.

В този момент задният двор на чичо Джонатан оживя. Изпълни се с чудати гледки и звуци. Тревата заискри във фосфоресциращо зелено, червени червеи тихо пълзяха между високите стръкове. Странни насекоми нападаха от надвисналите клони на върбата и започнаха да танцуват върху масата за пикник. Валсираха и се кълчеха на трептящата синкава светлина, а музиката, на която танцуваха, макар и едва доловима, звучеше на Луис като „Ръгбъг“ — прочутия фокстрот, композиран от Максин Холистър. Това беше една от мелодиите, които свиреше хармониумът на Джонатан.

Чичо Джонатан се приближи до лехата с лалетата, долепи ухо до земята и се заслуша. Направи знак на останалите да се присъединят към него. Луис доближи ухо до влажната пръст и чу странни неща. Чу шума, който издават червеите при бавното си пълзене, докато разбиват твърди буци с облите си главици. Чу тайните разговори между луковици и корени и дишането на цветята. Луис освен това узна странни неща, без да разбере как точно ги научава. Знаеше, че котка на име Тексако е погребана под мястото, където беше коленичил. Крехкият белезникав скелет бавно се разпадаше там долу, а влажната козина се беше сплъстила и загнила. Момчето, погребало котката, беше заровило наблизо и кофичка за пясък, пълна с миди. Луис не разбра името на момчето, нито кога е заровило котката и кофичката, но съвсем ясно виждаше червено-синята кофичка. Петна кафеникава ръжда разяждаха ярките фигури, а мидените черупки бяха покрити със зеленикав мъх.

След доста време Луис се надигна и се озърна. Тарби беше коленичил до него, долепил ухо към земята и удивено ококорил очи. Но къде беше чичо Джонатан? Къде беше и госпожа Зимърман? Луис май ги забеляза да се движат в далечния край на двора, в сянката на четирите бряста. Потупа Тарби по рамото, посочи и двете момчета мълчаливо се изправиха и отидоха при магьосниците.

Завариха Джонатан да спори с госпожа Зимърман, която не му оставаше длъжна, макар да беше притиснала ухо към земята.

— Видях старата канализация при дъжд — промърмори тя. — Изгубена от поглед през 1868 година, защото чертежите били изхвърлени заедно с отпадъците.

— Е, мисли каквото си поискаш, Къдрава Перуко — каза Джонатан, докато коленичеше да слуша. — Аз твърдя, че е подземен поток. В окръг Кафарнъм е пълно с такива, което ще обясни защо Син-енд-Флеш Крийк е много по-пълноводна на излизане от Ню Зебъди, отколкото на влизане.

— Говориш пълни щуротии, Дебелако — отговори госпожа Зимърман, все още притиснала ухо към земята. — Познавам бученето на водата през тухлен тунел. Кухо, като в изба.

— Като в главата ти ли?

Луис и Тарби притиснаха ухо към земята, но чуваха само нещо подобно на онова, което долавяш, като притиснеш ухо към вътрешната гума, върху която плаваш в езеро. Луис се развълнува. Искаше му се тутакси да обиколи цялата градина, да докосва разни неща, да ги мирише и да ги чува. Вълшебството в задния двор продължи повече от един час. След това фосфоресциращото сияние се превърна отново в предишната обикновена лунна светлина и Луната се понесе високо горе, избавена от всякакви магии.

Докато се прибираха в къщата, Луис попита чичо си дали от полицията няма да се ядосат заради лунното затъмнение. Джонатан се изкиска и го прегърна.

— Не, странно защо, но не се ядосват — отговори той. — Така и не съм сигурен за причината, но може би е защото затъмнението се вижда само в нашия двор.

— Тоест не е истинско ли?

— Разбира се, че е истинско. Нали го видя? Само че проблемът с човешките същества е, че виждат само със собствените си очи. Ако можех да бъда двама човека, щях да разположа другия си аз в другия край на града, за да проверя дали затъмнението се вижда и оттам.

— Защо не помолиш госпожа Зимърман да отиде да погледне?

— Защото тя ще се ядоса. Иска да участва във всичко. Нали така, Сливко?

— Точно така. А в момента ми се иска да участвам в пиршество с шоколадови бисквити. Защо не дойдете всички у дома?

И точно това направиха. Луис се зарадва на възможността да се изфука с къщата на госпожа Зимърман пред Тарби. Не беше импозантна къща, изобщо не. Обикновена двуетажна постройка със закрита веранда. Обаче беше пълна с чудати предмети, повечето от тях пурпурни. Госпожа Зимърман си падаше по пурпурния цвят. Килимите, тапетите, пътеките по стълбите й, тоалетната й хартия и дори сапунът в банята й бяха пурпурни. А също голямата сюрреалистична картина на дракон в дневната й. Беше нарисувана специално за нея от френския художник Одилон Редон.

Докато хрупаха бисквитите, пиеха млякото си, обикаляха и разглеждаха пурпурните вещи в къщата на госпожа Зимърман, Луис забеляза, че Тарби се е смълчал. Щом стана време да си тръгва, приятелят му се ръкува с Джонатан, забол очи в килима, а на госпожа Зимърман промърмори: „Благодаря за бисквитите“ толкова тихо, че можеше и да не го разберат. Луис го изпрати до входната врата. Поведението му беше странно, обикновено Тарби беше гласовит и дързък дори пред възрастни хора.

— Благодаря за фокусите — каза Тарби, докато се ръкуваше с Луис със сериозно изражение. — Беше страшничко, но забавно. Вземам обратно всичко, което наговорих за чичо ти. Е, до скоро. — И с тези думи заприпка надолу по склона.

Луис се загледа подире му, тревожно свъсен. Надяваше се Тарби да е прекарал добре. Повечето хора не обичат да им доказваш, че грешат, дори ако са се забавлявали. Тарби беше популярно момче и беше свикнал да бъде прав за всичко. А се беше оказало, че бърка за магическите способности на Джонатан. Какво щеше да прави сега? Луис не искаше да изгуби единствения си приятел.