Мистерията на къщата с часовника

4

Беше последната седмица на октомври и ръката на Тарби беше почти оздравяла. Луис го виждаше все по-рядко. Все още го чакаше на бейзболното игрище зад училището и понякога Тарби се появяваше, но друг път не.

Разбира се, не можеше да се очаква на Тарби да му е интересно да подава и хваща топки по това време на годината. Футболният сезон вече започваше. Луис виждаше приятеля си да играе футбол с другите момчета от училището. И разбира се, Тарби винаги беше куотърбек. Хвърляше дълги пасове, реализираше точка в крайната зона и изпълняваше номера като „Статуя на свободата“.

Луис мислеше да опита да се включи в някой футболен мач, но помнеше какво се случи в Уисконсин. Когато някой понечеше да нападне през централната линия към него, той падаше на земята и закриваше главата си с ръце. Не можеше да улавя пасове и ако се опиташе да ритне топката, обикновено я удряше с коляно. Може би, ако станеше много добър на бейзбол, щеше да убеди Тарби следващата година да го научи да играе и футбол.

Само че без Тарби нямаше да напредне много в бейзбола. Всъщност напоследък не учеше много дори с помощта на Тарби. В редките случаи, когато се появеше да играе с Луис, той като че бързаше да приключи играта. Луис съзнаваше, че го губи, но още не беше измислил как, за бога, да го задържи.

Един съботен следобед, когато двамата се мотаеха в гробището, на Луис му хрумна нещо. Красивото старо гробище на Ню Зебъди се намираше на висок хълм непосредствено извън града. Имаше красиво гравирани надгробни плочи с плачещи жени, облегнати на урни, и купидони, които гасят факли. Имаше колони, изработени така, че да изглеждат строшени, имаше и други, на върха с ръце, сочещи нагоре. На детските гробове тук-там бяха поставени малки надгробни плочи с формата на агнец. Някои бяха тук толкова отдавна, че се бяха изтъркали и превърнали в мръсни бели буци, които приличаха на Луис на калъпи сапун.

Един ден Луис и Тарби разглеждаха парцел, където всички надгробни плочи бяха изваяни да изглеждат като дърво. На всеки гроб имаше малък гранитен пън с кора, пръстени и дупки от чепове. Бордюрът на парцела беше като надгробните плочи, а в средата се издигаше прекършено дърво от камък. Върхът му беше назъбен, все едно го беше ударила мълния, а един каменен кълвач беше забил клюна си в реалистично издяланата кора на дървото. Луис и Тарби си играеха в тази каменна гора от известно време, но вече им омръзваше. Слънцето, червено като доматеното слънце на стъклописа на Джонатан, залязваше между два криви бора. Луис потрепери и дръпна ципа на якето си.

— Хайде да отидем вкъщи — предложи той. — Госпожа Зимърман ще ни направи какао и ще ти покажа истинско вкаменено дърво. Чичо ми го намерил в истинска вкаменена гора някъде на запад.

Тарби изглеждаше отегчен, но и малко лошичък.

— Че на кого му се ходи в къщата на стария ти чичо? Шантаво място, ако ме питаш. И защо старата госпожа Зимърман постоянно кисне там? Май имаме влюбени гълъбчета. — обгърна с ръце каменното дърво и започна да го целува шумно. На Луис му се доплака, но успя да сдържи сълзите.

— Сигурно… мислиш, чичо може само да затъмнява Луната — каза той. Прозвуча глупаво, но не му хрумна какво друго да каже.

Тарби май се заинтригува, но някак отегчено.

— А какво друго може? — попита той.

Луис не проумяваше защо каза, каквото каза. Просто му хрумна.

— Чичо може да възкресява мъртвите.

Тарби направи салто над един от каменните пънове.

— Да бе, как не — изсумтя той. — Гледай сега, чичо ти е фалшименто. Онази нощ направи да изглежда, все едно Луната е угаснала и се случват всякакви други неща, но всъщност ни беше хипнотизирал. Татко ми каза, че най-вероятно е станало така.

Луис го погледна.

— Нали обеща да не казваш на никого какво сме направили? Помниш ли, обеща!

Тарби отмести поглед.

— Е, добре де, май обещах. Извинявай.

Двамата се умълчаха за дълго. От слънцето беше останало само бледо червеникаво сияние. Беше излязъл нощен вятър и полюшваше високата трева около гробовете. Накрая Луис се изправи и заговори. Гласът му извираше дълбоко от гърлото:

— Ами ако аз съживя някой мъртвец?

Тарби го погледна и се изкиска:

— Е, това вече ще е забавно. Представям си те как тичаш по Главната улица посред нощ, защото те е погнал призрак. — Стана и размаха ръце. — Уууу-ууу! — нададе вой той. — Аз съм тайнствен призрааак! Ууу-ууу!

Лицето на Луис пламна.

— Искаш ли да видиш как го правя?

— Ами да, искам. Кога?

— Ще ти кажа — отговори Луис, макар да нямаше никаква представа какво ще прави, нито кога, нито как. Знаеше само, че трябва да опита, ако иска да запази единствения си приятел в Ню Зебъди.

През седмицата преди деня на Вси светии Луис прекарваше много време в кабинета на чичо си. Обикновено нямаше проблем да разглежда книгите в библиотеката, но ако Джонатан знаеше какво търси сега, щеше да го спре. Луис прекрасно го съзнаваше, затова винаги чакаше Джонатан да отиде на гости, да излезе да събира листата или да връзва царевични снопи в градината. Когато беше сигурен, че никой няма да го безпокои, плъзгаше ореховите врати, влизаше на пръсти в кабинета и преместваше стълбата до онази част на библиотеката, където бяха книгите за вълшебства на чичо му. Джонатан беше му забранил да разглежда тези книги без негово разрешение, затова момчето се чувстваше много виновно. Въобще изпитваше вина за цялата история. Обаче въпреки това продължи.

Разглеждаше всички странни стари книги с техните пентакли и пентаграми, анаграми, талисмани, заклинания и дълги заклинания, напечатани със староанглийски букви. Най-голямата част от времето си обаче отдели на голяма черна книга с кожена подвързия, озаглавена „Некромантия“. Това се оказа вид магия, свързана с призоваване на духовете на мъртвите. Фронтисписът на книгата беше гравюра, изобразяваща д-р Джон Дий, личния астролог на кралица Елизабет I на Англия, докато заедно със своя помощник Майкъл Кели призовава духа на мъртва жена в двора на английска църква в полунощ. Двамата мъже стояха в тебеширен кръг, нарисуван на земята. Периферията на кръга беше заета от странни символи и думи. Точно извън магическия кръг кръжеше фигура с дълга нощница. На главата й имаше странно боне с къдрички, с каквито навремето погребвали покойните жени. Луис все се връщаше на илюстрацията, защото тя го плашеше. Обаче прочете и всичко останало в книгата. Прочете го и запомни някои заклинания. Дори си прерисува една пентаграма и съпътстващото я заклинание на лист хартия и го пъхна в джоба си.

Денят на Вси светии се оказа мрачен и ветровит. Луис седеше до прозореца в стаята си и гледаше как вятърът смъква от дърветата и малкото останали нащърбени кафяви листа. Чувстваше се уплашен, защото беше обещал на Тарби да се срещнат на гробището в полунощ, та двамата заедно да призоват духа на някой мъртвец. Или поне да опитат. Луис се съмняваше, че ще се получи, и дори донякъде се надяваше да стане така.

Бяха набелязали гроба. По-скоро гробница, вдълбана отстрани в склона, на който беше построено гробището. Луис не знаеше кой е погребан там. Тарби също. Нямаше дори име на вратата. Но каквото и да беше името, вероятно започваше с „О“, защото тази буква се мъдреше в триъгълника над тежката и стара каменна арка. Беше особено „О“ и изглеждаше ето така:

На вечеря Луис беше много мълчалив. Което беше необичайно, защото обикновено дърдореше за какво ли не, особено за неща, от които изобщо не разбираше. Джонатан го попита дали е добре и Луис отговори, че да, разбира се, добре бил, не си ли личало. Джонатан и госпожа Зимърман се спогледаха притеснено и отново се вторачиха в него изпитателно, но Луис продължи да се храни с наведена глава. След вечеря избута стола си назад и оповести, че няма да ходи да обикаля за „пакост или лакомство“, защото вече бил голям.

— Това означава ли, че няма да дойдеш у дома на понички и ябълково вино? — попита госпожа Зимърман. — Защото, ако е така, ще се появя в полунощ до леглото ти като възкръсналия труп на Ухилената Гризелда. Страховита гледка.

Луис вдигна поглед. Изражението му беше налудничаво, но той някак съумя да разтегли устата си в усмивка.

— Не, госпожо Зимърман. Не бих пропуснал вашите угощения с понички и сайдер. За нищо на света. Обаче сега трябва да се кача в стаята си и да дочета една от книгите на Джон Л. Стодард. Стигнал съм до най-вълнуващата част. — Скокна от мястото си, извини се и хукна нагоре по стълбите.

Джонатан погледна госпожа Зимърман.

— Имам чувството, че е намислил нещо.

— Ура за твоята бърза като мълния мисъл — каза тя. — Разбира се, че е намислил нещо, а аз пък имам чувството, че ще разберем какво чак когато приключи.

— Може би — съгласи се Джонатан и запали лулата си. — Обаче не ми се вярва Луис да се е забъркал в неприятности. И със сигурност няма да го пека на шиш като зъл пастрок. Все пак ми се иска да знам какво му се върти в главата.

— Аз също — замислено отбеляза госпожа Зимърман. — Дали не е свързано с Тарби? Ръката на момчето се оправи и той сигурно скоро ще се върне да играе с другите деца. А Луис ще остане сам.

Джонатан се почеса по брадичката.

— Да, може би е така. Ще поговоря с него. А, между другото, забеляза ли, че часовникът се чува по-силно? — Постара се да прозвучи нехайно, но госпожа Зимърман прочете в очите му какво става.

— Да — отговори тя и направи искрено усилие да се усмихне. — И аз го чувам. Може би, ако не му обръщаме внимание, просто ще утихне. И преди се е случвало. Едно е сигурно: нищо хубаво няма да стане, ако започнеш да върлуваш из къщата с железен лост, да отпаряш ламперията и да надничаш между дъските на дюшемето.

— Май не — въздъхна Джонатан. — Но пък може с постоянство да намеря проклетото нещо. От друга страна, това ще означава да изтърбуша къщата, а не съм готов да го направя. Не и докато не ми се изясни по-добре, че часовникът е нещо, което може да ни навреди. Засега само предполагам. Предполагам дори, че става дума за истински, материален часовник, а не за някакъв фокус, заложен от стария Айзък Изард, за да подлудява хората.

— Най-добре не мисли за това — отбеляза госпожа Зимърман. — Поне докато не се наложи. Не можеш да се подготвиш за всички беди, които може да се случат в нашия страшен свят. Ако дяволът се появи или разберем, че краят на света предстои, ще предприемем нещо.

— Хмммм. Ще се скрием в избата. Хайде, да измием съдовете.

Луис слезе от стаята си в десет часа и отиде в съседната къща на понички и ябълково вино. Джонатан и госпожа Зимърман го чакаха в трапезарията. Имаше голяма дъбова маса в единия край на продълговато помещение, застлана с чиста карирана покривка. Върху масата беше сервирана кана със сайдер и чиния понички, поръсени с пудра захар — „пържени тортички“, както ги наричаше госпожа Зимърман. В другия край на стаята в камината пращеше пурпурен огън. Пурпурни сенки се стрелкаха по килимчето пред камината и по полицата отгоре, а пурпурният дракон на рисунката сякаш се гърчеше и извиваше. Изглеждаше наистина много свиреп.

— Добър вечер, Луис — поздрави Джонатан. — Дръпни си стол и се залавяй.

След като Луис хапна две-три понички, които прокара с четири големи чаши сайдер, Джонатан оповести, че забавлението тази вечер ще бъде исторически илюзии или известни сцени от миналото. Попита Луис коя сцена от миналото най-много би желал да види.

Племенникът му отговори незабавно:

— Искам да видя разгрома на Испанската армада. Не баталните сцени, защото четох за тях при Джон Л. Стодард. Обаче той не обяснява какво се е случило, след като трябвало да заобиколят цяла Англия и Шотландия, за да се приберат у дома. Искам да видя тази част.

— Много добре — съгласи се Джонатан. — Хайде да седнем край огъня.

Преместиха се пред камината, където ги очакваха три големи удобни стола. Когато се настаниха, Джонатан насочи лулата си към двете електрически свещи върху полицата над камината. Светлината им бавно започна да намалява. Свещите примигнаха и угаснаха. След това същото се случи с крушките на полилея над масата. Светлините в къщата угаснаха като в театър. Луис усети гъдел в ноздрите си и върху езика — мирис и вкус на сол. Мъгливи зърнисти пориви изпълниха стаята и момчето се озова право на един тревист нос. Джонатан беше от лявата му страна, а госпожа Зимърман от дясната. Пред тях се мяташе и вълнуваше студено сиво море.

— Къде сме? — попита Луис.

— Намираме се на Джон О’Гроутс — обясни Джонатан, — най-северната точка на Шотландия. Годината е 1588-а и ето там е армадата, по-точно каквото е останало от нея. Трябва ти телескоп, за да ги видиш.

— Телескоп ли? — попита Луис и тогава си даде сметка, че стоят на малка каменна платформа зад извита стена, висока до кръста. Такива стени има край наблюдателните площадки около живописни забележителности в държавните паркове. Луис се наведе и се взря в малка картичка, на която пишеше:

Виж Армадата

Последен шанс тази година.

Пусни пет шилинга, моля.

Джонатан потършува в джоба на жилетката си и извади две големи сребърни монети. Подаде ги на Луис. Бяха половин крона и всяка беше на стойност два и половина шилинга от старите британски пари. Луис пъхна монетите в процепа. Чу се бръмчене. Той долепи око до телескопа и погледна.

Отначало видя млечнобяло размазано петно, но след като позавъртя колелцето за фокусиране, различи няколко големи галеона, които мъчително пореха вълните. Платната им бяха увиснали и съдрани, а разпокъсаният такелаж се ветрееше бясно на вятъра. Дългите редици портове бяха плътно затворени заради бурното море и Луис забеляза кръпки по корпуса на три-четири кораба. През средата на единия натежал корпус минаваше дебело въже, може би за да го удържа.

Пред очите на Луис вълните подмятаха корабите. Вече виждаше високите им украсени кърми. Светци, епископи и дракони служеха като опора на позлатените рамки на прозорците или се мъдреха в украсените с волути ъгли. Луис забеляза, че ръцете или главите на някои статуи липсват. Един начумерен епископ носеше митрата си, килната екстравагантно.

Луис завъртя телескопа. Вече гледаше чудат нисък мъж. Той крачеше по квартердека на най-големия и видимо най-богат, но и най-силно пострадал кораб. Носеше черна наметка, която едва стигаше до коленете му, и целият трепереше. Мустаците му бяха дълги и печално увиснали, а мъжът изглеждаше силно разтревожен.

— Кой е онзи човек на най-големия кораб? — попита Луис.

— Това е херцогът на Медина-Сидония — обясни Джонатан. — Той е Главен капитан на океана и морето, което означава, че е командир на армадата. На цялата надупчена и потъваща поразия. Обзалагам се, че в момента му се иска да си беше у дома.

На Луис му дожаля за клетия херцог. Когато четеше Джон Л. Стодард в леглото предната нощ, му се искаше да е там, в Ирландско море и Ламанша, и да командва някой як английски галеон. Щеше да изпраща залп подир залп във флагманския кораб на херцога, докато не го потопи. Сега обаче му се искаше да има как да помогне на този човек.

Докато стоеше умислен, Джонатан го потупа по рамото и му посочи нещо, което момчето виждаше за пръв път. Върху стената имаше оръдие. 24-фунтово месингово оръдие с дървен стъпаловиден лафет и въжета, които свързваха халки в основата на лафета с халки в стената. Въжетата придържаха оръдието да не се търкулва надолу по склона след стрелба.

— Хайде, Луис — усмихнато го подкани Джонатан. — Стреляй по Армадата. Нали това ти се иска да направиш? Оръдието е заредено и готово за стрелба. Давай!

Луис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му призлее. В очите му бликнаха сълзи.

— О, не, чичо Джонатан! Горкият херцог е там! Не може ли да направим нещо за тях?

Джонатан го погледна и потри брадичка.

— Знаеш ли — поде бавно той, — за момче, което обича да си играе на обсади и битки, си забележително миролюбив. Поне в лицето на истинската битка. За твой късмет обаче това не е истинско, а е само илюзия, както вече май стана дума. Всъщност все още сме в дневната на госпожа Зимърман с масата в единия край и пурпурния огън в другия. Ако пипнеш скалата ей там, страшно ще ти заприлича на кресло. Херцогът и корабите му там са по-нереални от пушек и прах, оръдието също. Хайде, стреляй.

Луис грейна. Щеше да бъде забавно. Най-неочаквано се появи войник, облечен като охраната на Лондонската кула. Подаде му пушещ фитил на дълга пръчка. Луис го допря до запалителния отвор. Буум! Оръдието отскочи назад, но въжетата го удържаха. Разнесе се парлив пушек. Джонатан, който се бореше за достъп до платения телескоп с госпожа Зимърман, каза:

— Според мен… о, стига, Флорънс, намери си откъде да гледаш… според мен да, разкъса им форб-рам-лисела.

Луис остана доволен, макар да нямаше ни най-малка представа какво е форб-рам-лисел. Войникът презареди оръдието и Луис стреля отново. Този път катурна дървен епископ от пищната украса на юта. Стреля още няколко пъти, после Джонатан даде знак и нагоре по хълма дотича друг войник, който носеше ведро, пълно с цвъртящи и нажежени до червено снаряди — „горещи картофи“, както ги наричали елизабетинските моряци.

Двамата войници заредиха оръдието. Най-напред изсипаха бъчвичка барут. След това натъпкаха мокро кече, та гюлето да не възпламени барута. Накрая пъхнаха гюлето. То засъска и вдигна пара, когато докосна кечето. Луис отново допря фитилния запалител и оръдието отскочи назад. Проследи с поглед как гюлето изфуча към галеона на херцога. Приличаше му на безумно умалено подобие на пълна Луна преди есенното равноденствие. Когато гюлето удари кораба, той се запали. Херцогът с увиснали мустаци отплава към небето, свирейки на арфа и възседнал поничка, поръсена с пудра захар. А Луис, Джонатан и госпожа Зимърман се върнаха в трапезарията край огъня.

— Е! — поде Джонатан и потърка ръце. — А сега какво искаш да видиш?

Луис се позамисли. Беше толкова развълнуван и щастлив, че почти беше забравил какво трябва да направи по-късно през нощта.

— Искам да видя битката при Ватерло.

Джонатан размаха лулата си и лампите отново се затъмниха. Този път се оказаха на кален склон някъде в Белгия. Беше 1815 година. Валеше — упорит и димящ ръмеж, който наполовина закриваше високия хълм срещу техния. В долината долу се виждаха малки червени квадрати. Пред очите им сини стрели се забиха в квадратите, вдлъбнаха ги, превърнаха ги в успоредници, трапецоиди и ромбове, но не ги разкъсаха. Облачета пушек излетяха от отсрещния склон. Заприличаха му на гъби. Зад себе си видя как изригват гейзери от пръст и каменни отломки.

— Артилерията на Наполеон — спокойно отбеляза Джонатан. Още гъби изникнаха от тяхната страна на хълма, когато Уелингтън отговори със своите оръдия. Горе избухнаха ракети: зелени, сини, съскащо бели, и разбира се — прелестно пурпурни. В долината се вдигнаха знамена, клюмнаха, вдигнаха се и отново паднаха. Луис, Джонатан и госпожа Зимърман наблюдаваха всичко иззад ниска стена, която много приличаше на зида на Джон О’Гроутс.

След сякаш много дълго време Луис забеляза фигура от дясната им страна. Висок и слаб мъж с накривена шапка и фрак. Момчето веднага го позна. Уелингтън. Изглеждаше точно като в „История на света“ от Джон Кларк Ридпат.

Уелингтън огледа хоризонта с телескопа си. След това печално щракна да го затвори и извади часовника си. Той приличаше на часовника, който госпожа Зимърман носеше на верижка, и дрънна осем пъти. Уелингтън завъртя очи към небето и с ръка на сърцето каза сериозно:

— Ох, или Блюхер, или нощта!

— Защо каза това, чичо Джонатан? — попита Луис. Беше разглеждал илюстрациите в книгата на Ридпат, но не беше чел описанието на битката.

— Блюхер е пруски генерал, който се притича на помощ на Уелингтън — обясни Джонатан. — Наполеон изпратил Круши да държи Блюхер надалеч.

Луис се изкиска:

— Ама как така „круши“?

— Човекът се казва Груши — строго отбеляза госпожа Зимърман. — Френско име, само прилича на „круши“. Дебелоушко прекрасно го знае, ама се прави на интересен. Е, Джонатан, според теб Уелингтън ще спечели ли битката?

— Не знам, Флорънс. Ще видим.

Тъй като беше илюзия, създадена от Джонатан, а не истинската битка, а и тъй като тази вечер беше в особено настроение, той реши за разнообразие да спечели Наполеон. Нощта се спусна шумно, все едно книга пада от библиотеката, но Блюхер не се появи. Сините стрели се врязаха в червените квадрати, разцепиха ги, накъсаха ги на парчета. Сетне сините стрели се превърнаха във войска, която настъпваше нагоре по склона, армия от високи мъже с шапки от меча кожа, които ги правеха още по-високи. Имаха дълги черни мустаци и носеха мускети с нанизани щикове. Настъпваха към Уелингтън, който беше ядосан и зачервен. Свали си шапката и я стъпка. Хвърли часовника си на земята и стъпка и него.

— Ухааа! — извика. — Проклето Гринуичко време! Много проклето! Искам да се прибера у дома веднага.

При тези думи сцената се промени, Луис, Джонатан и госпожа Зимърман се върнаха обратно до греещия огън в полутъмната трапезария. Пурпурният порцеланов часовник отмери единайсет металически удара. Цялото представление беше отнело само един час.

Джонатан се изправи, протегна се и се прозя, и предложи всички да си лягат. Луис благодари на госпожа Зимърман за приятното гостуване и се прибра у дома заедно с чичо си. Качи се горе да си ляга, но не заспа.