Мистерията на къщата с часовника

7

През онзи ноември в Ню Зебъди валеше много. Студен дъжд се сипеше неспирно всяка нощ и на сутринта тротоарът се превръщаше в ледена пързалка. Луис седеше в еркера на прозореца си и наблюдаваше как дъждът кълве нащърбените плочи на покрива на предната веранда. Чувстваше се зле — измъчваше го някакво кухо и злокобно усещане дълбоко в корема. Разяждаше го вина и угризения за онова, което беше направил — или поне си мислеше, че е направил. Беше подмамил госпожа Изард да излезе от гробницата си и сега тя беше откраднала ключето. С него се навиваше вълшебният часовник в стените на къщата на Джонатан, който не спираше да тиктака сутрин, обед и вечер понякога силно, друг път тихо, но неизменно.

Какво щеше да се случи? Как би могъл някой да я спре? Беше ли използвала ключето? Какво щеше да стане, ако беше? Луис нямаше отговор на нито един от тези въпроси.

Щеше да бъде от полза, ако можеше да обсъди проблема с Джонатан, но така щеше да се наложи да признае какво е направил. А Луис се страхуваше да го стори. Не че беше трудно да говориш с чичо Джонатан. Всъщност разговорите с него бяха много непринудени, повече, отколкото с бащата на Луис. Тогава защо се страхуваше?

Ами, страхуваше се, защото се страхуваше. Може би защото навремето майка му го заплашваше, че ще го изпрати в изправителния дом, когато не слушаше. Изправителният дом беше голяма бяла постройка в покрайнините на града, където живееха Луис и родителите му. Намираше се на висок хълм и имаше решетки и телена мрежа на прозорците. Там изпращаха лошите момчета и момичета — поне така твърдяха всички. Луис не познаваше никой, който е бил в дома. Разбира се, майка му никога не би го изпратила в изправителен дом заради непослушание. Само си говореше. Обаче Луис не го знаеше и сега, докато се питаше дали да разкаже на чичо си за нощта на Хелоуин, си спомни за изправителния дом и се уплаши. Неоснователен страх с оглед на това що за човек беше Джонатан, но Луис го познаваше отскоро, пък и хората невинаги постъпват основателно.

Още нещо засилваше отчаянието му. Беше изгубил Тарби. Беше го изгубил въпреки тайните кроежи и промъкването — или пък точно поради тях. Едно е да заявиш, че можеш да викаш духовете на мъртъвците, но когато го направиш… е, обикновените хора не си падат много по компанията на магьосници. Тарби вече се страхуваше от Луис или пък му беше по-приятно с другите момчета, с които можеше да отбелязва хоумрън и да улавя летящи топки. Каквато и да беше причината, Луис не беше виждал Тарби от нощта на Хелоуин.

Месецът напредваше, дъждът продължаваше да вали, а не се случваше нищо загадъчно или лошо. Докато един ден — беше трети декември — семейство Ханчет се изнесе.

Те живееха срещу чичо Джонатан в подобна на кутийка кафява къща с тесни прозорци, от онези със стъкла на малки ромбове, които се отварят навън, а не се плъзгат нагоре. Семейство Ханчет бяха дружелюбна двойка на средна възраст и много харесваха Джонатан и госпожа Зимърман, но на трети декември вече ги нямаше. Няколко дни след като изчезнаха, пристигна камион и няколко работници със сиви униформи натовариха мебелите на семейство Ханчет и ги откараха. След това се появи агент по недвижими имоти и окачи на входната им врата голяма табела, която гласеше:

Здравейте!

Аз съм за продан

Обадете се на агенция „Бишоп Барлоу“

на телефон: 865.

Разбира се, Бишоп не беше никакъв епископ, просто така се казваше. Луис го познаваше — креслив шишко, който носеше слънчеви очила постоянно, дори в дъждовните дни. Пушеше евтини и миризливи пури и носеше спортни сака, които приличаха на палатки.

Джонатан явно беше много разстроен от заминаването на семейство Ханчет. Обади се на сина им, който беше адвокат в Оуси Файв Хилс, и научи, че семейство Ханчет живеят при него. Уплашените съпрузи отказваха дори да говорят с Джонатан по телефона и явно виняха него за причината да напуснат. Синът като че ли не знаеше много по въпроса. Промърмори нещо за призраци и „магьоснически щуротии“ и затвори.

Един ден на връщане от училище Луис видя камионетка на хамали да спира пред вратата на празната къща на семейство Ханчет. Едрите черни букви отстрани на камионетката гласяха: „Хамали Търминус ООД“. Луис тъкмо се канеше да пресече улицата, за да гледа как мъжете разтоварват камионетката, когато с ужас установи, че познава шофьора. Беше Хамърхендъл.

Всички деца в Ню Зебъди познаваха Хамърхендъл и ако имаха капка ум в главата, се бояха от него. Беше зъл стар скитник, който живееше в покрита с насмолена хартия барака до релсите и имаше славата на гадател. Веднъж Луис беше с група деца, които се скупчиха пред вратата на бараката на Хамърхендъл в горещ летен ден. Старецът седеше на входа на счупен кухненски стол. Разказваше истории за последната нощ на този свят, която, ако можеше да му се вярва, не беше далеч. Зад Хамърхендъл, насред безредието в тъмната барака, се виждаха редици гладки жълти дръжки: на брадви, на мотики, на чукове. Той ги изработваше и ги продаваше. Така беше получил името си.[2]

Луис стоеше и се чудеше как така старецът кара камионетката. Хамърхендъл затръшна шофьорската врата и прекоси улицата. Озърна се набързо и сграбчи Луис за яката. Брадясалото му лице се озова толкова близо до него, че усещаше мириса на уиски и тютюн в дъха на стареца.

— Какво зяпаш, хлапе?

— Н-н-нищо. А-а-аз обичам да гледам как хората се местят. — Вече се стъмваше и Луис се чудеше дали изобщо някой го вижда. Ако извика, щеше ли да дойде Джонатан или госпожа Зимърман?

Хамърхендъл пусна яката му.

— Чуй ме, хлапе — каза той с резкия си дрезгав глас, — просто не си подавай носа от отсамната страна на оградата, ясно? Същото важи и за онзи дебелак, чичо ти. Просто не ме притеснявайте, ясно? — Измери Луис с гневен поглед, завъртя се и се върна при камионетката.

Луис остана да стърчи разтреперан. Беше плувнал в пот. После се обърна и хукна през отворената порта и по алеята към къщата.

— Чичо Джонатан! Чичо Джонатан! — провикна се той. Отвори широко вратата на кабинета и надникна вътре. Джонатан го нямаше. Провикна се в предния салон, в кухнята и нагоре по стълбите. Най-сетне чичо Джонатан се появи горе на стълбите. Беше по халат за баня, който приличаше на професорска тога — черен с червени ивици на ръкавите. В едната си ръка държеше четка с дълга дръжка, от която капеше вода. В другата стискаше книгата, която беше чел във ваната.

— Да, Луис? Какво има? — Отначало звучеше ядосан, но като забеляза колко разтревожен е Луис, пусна книгата и четката, слезе по стълбите и прегърна момчето. Мокра прегръдка, но толкова приятна за Луис. — Момчето ми! — възкликна Джонатан и коленичи пред него. — Какво има, за бога? Изглеждаш ужасно.

Луис запелтечи и на пресекулки му разказа какво се е случило. Когато приключи, видя как изражението на Джонатан се промени. Вече беше станало сурово и гневно, но гневът му не беше насочен към Луис. Изправи се, завърза халата си още по-стегнато и излезе пред входната врата. За миг момчето си помисли, че чичо му незабавно ще предизвика Хамърхендъл. Той обаче само отвори вратата и се загледа към къщата на Ханчет отсреща. Работниците тъкмо затваряха задния капак на камионетката и се готвеха да потеглят. Явно нямаше много неща за разтоварване.

Със скръстени ръце Джонатан наблюдава как камионетката се отдалечава.

— Трябваше да се досетя, че той има пръст в тази работа — отбеляза горчиво. Луис вдигна очи към чичо си. Нямаше ни най-малка представа какво се случва и по някаква причина се страхуваше да попита Джонатан какво има предвид.

На вечеря Луис попита чичо си защо Хамърхендъл се държи толкова зле. Джонатан хвърли вилицата си и отговори сърдито:

— Защото е лош, затова! Трябва ти обяснение ли? Просто не припарвай до него и всичко ще бъде наред. Не припарвай и до… и до… о, забравих какво искам да кажа! — Стана и изхвърча от стаята. Луис чу как вратата на кабинета му се затръшва.

Госпожа Зимърман се пресегна през масата и внимателно постави длан върху ръката му.

— Не се тревожи, Луис. Не се сърди на теб. Но напоследък си има доста грижи и не се наспива. Ела у дома да поиграем шах.

— Добре — признателно прие предложението й той.

Играха шах до десет часа и понеже Луис спечели повечето партии, се прибра в приповдигнато настроение. Видя светлина под вратата на спалнята на Джонатан на горния етаж. Реши да не го безпокои. Когато се приготви да си ляга, отиде в нишата на прозореца си, седна и дръпна тежките завеси.

Беше студена и ясна звездна нощ. Водонапорната кула на върха на хълма блестеше на лунната светлина, а покривите на къщите бяха тъмни заострени сенки. Постройките от двете страни на къщата на Ханчет светеха и на един прозорец Луис забеляза веселото аквариумно сияние на един от новите телевизионни приемници. Джонатан така и не си беше купил. Къщата на Ханчет беше потънала в плътен мрак, ако не броим бледите петна лунна светлина на покрива. На светлината на уличната лампа Луис видя паркиран автомобил на алеята.

Тъкмо се канеше да дръпне пердетата и да си легне, когато светна лампата на верандата на къщата на Ханчет. Двете заскрежени прозорчета на входната врата засияха в жълто. После един от панелите на вратата се премести навътре. Някой излезе навън на покритата веранда. Луис наблюдаваше как въпросният някой просто стои там и вдишва мразовития въздух на декемврийската нощ. Стори му се, че забелязва мимолетен проблясък от очила, но от толкова далеч не беше сигурен.

След малко тъмната фигура се прибра и затвори вратата. Светлината в коридора угасна. Луис постоя още малко умислен, после пусна пердето и си легна.