Луис Барнавелт се въртеше и триеше потните си длани в седалката на автобуса, който боботеше към Ню Зебъди. Годината беше хиляда деветстотин четиридесет и осма, а лятната вечер — топла и ветровита. Отвън де. През прозореца, който не се отваряше като всички останали прозорци в автобуса, Луис гледаше как се поклащат осветените от луната дървета.
Сведе очи към пурпурните си рипсени панталони — от онези, дето правят скръц-скръц, когато ходиш. Вдигна ръка и потърка косата си, разделена на път по средата и пригладена с помада „Уайлдрут Крийм“. Дланта му се намазни и той отново я избърса в седалката. Устните му се движеха, молеше се. Беше една от молитвите му като олтарник:
Quia tu es Deus fortitudo mea; quare me repulisti, et quare tristis incedo, dum affligit me inimicus?
Защото Ти си Бог на моята сила. Защо си ме отхвърлил? Защо ходя натъжен от обидите на врага?
Опита да си спомни още молитви, но му дойде наум само още една във въпросителна форма:
Quare tristis es anima mea, et quare conturbas me?
Защо униваш, душо моя, и защо ме мъчиш?
На Луис напоследък май му хрумваха все въпроси. Къде отивам? С кого ще се срещна? Ще ми хареса ли? Какво ще стане с мен?
Луис Барнавелт беше на десет години. До неотдавна беше живял с родителите си в градче близо до Милуоки. Обаче баща му и майка му загинаха внезапно една нощ при автомобилна катастрофа и сега Луис беше на път към Ню Зебъди, център на окръг Кафарнъм в щата Мичиган. Щеше да живее с чичо Джонатан, когото изобщо не беше виждал. Разбира се, Луис беше чувал едно-друго за чичо Джонатан — например, че пуши, пие и играе покер. За католическо семейство не бяха бог знае какви простъпки, но Луис имаше две неомъжени лели баптистки, които го бяха предупредили да внимава с Джонатан. Надяваше се опасенията им да се окажат напразни. Докато автобусът завиваше, Луис се огледа в прозореца до седалката си. Видя лице, кръгло като луна и с лъскави бузи. Устните на лицето се движеха. Луис отново мълвеше молитвите си на олтарник, защото много му се искаше чичо Джонатан да го хареса. Judica me Deus… Съди ме, Господи… не, не ме съди, помогни ми да живея щастливо.
В девет без пет автобусът спря пред дрогерия „Химсот Рексъл“ в град Ню Зебъди. Луис слезе, изтри длани в панталона си и дръпна огромния мукавен куфар, щръкнал от ръба на металната поставка. Бащата на Луис беше донесъл куфара от Лондон в края на Втората световна война. Целият беше покрит с разчоплени и избелели лепенки на лайнерите „Кюнард“. Луис дръпна силно и куфарът се наклони над главата му. Той залитна назад през пътеката под опасно надвисналия куфар, после рязко седна долу и куфарът тупна в скута му.
— О, стига де! Не се пребивай, преди да имам шанс да те опозная!
На пътеката стоеше мъж с чорлава рижа брада, прошарена с бели нишки. Сиво-кафявите му памучни панталони бяха издути отпред от шкембето му, а над тях носеше синя работна риза и червена жилетка със златисти копчета. Луис забеляза, че жилетката има четири джоба: от горните два стърчаха четчици за почистване на лула, а между долните висеше верижка от кламери. Единият край на верижката беше закачен за копчето на златен часовник.
Джонатан ван Олден Барнавелт извади пушещата лула от устата си и протегна ръка.
— Здрасти, Луис. Аз съм чичо ти Джонатан. Познах те по снимката, която баща ти ми изпрати преди време. Добре дошъл в Ню Зебъди.
Луис се ръкува с чичо си и забеляза, че от горната страна дланта на Джонатан е покрита с килимче от жилави рижи косъмчета. Космената покривка продължаваше нагоре и се губеше под ръкава му. Дали цялото му тяло беше покрито с рижи косми?
Джонатан вдигна куфара и заслиза по стълбите на автобуса.
— Мили боже, ама че тантурище! Трябва да има колелца отдолу. Уффф! Да не си носиш и тухли от къщата?
Луис така се натъжи при споменаването на дома му, че Джонатан реши да промени темата. Прокашля се и продължи:
— Добре де! Както казах, добре дошъл в окръг Кафарнъм и в красивия стар град Ню Зебъди. С население шест хиляди, ако не броим…
Камбанен звън започна да отмерва времето.
Джонатан замълча. Закова се на място. Пусна куфара и ръцете му увиснаха отпуснати отстрани. Луис го погледна уплашено. Джонатан се беше изцъклил.
Камбаната продължи да бие. Луис вдигна очи. Звънтенето идваше от висока тухлена камбанария от отсрещната страна на улицата. Арките й образуваха раззината муцуна и две кухи очи, а под муцуната имаше голям светещ часовник с метални цифри.
Дрън. Пореден удар. Камбаната имаше гърлен звук, от който Луис се почувства отчаян и безпомощен. Такива камбани все така въздействат. Обаче какво ставаше с лицето на чичо Джонатан?
Камбанният звън престана. Джонатан излезе от транса си. Поклати глава отривисто и вдигна ръка към лицето си. Целият беше плувнал в пот. Изтри челото си и браздулиците по бузите си.
— Хмм… ха! Хмфф! Оох! Извинявай, Луис, аз… току-що се сетих, че съм… че съм оставил чайника да ври на печката. Винаги се отнасям така, като си спомня за нещо забравено, или пък обратното. Сигурно дъното вече е съсипано. Хайде, да тръгваме.
Луис се взря изпитателно в чичо си, но не каза нищо. Двамата закрачиха.
Напуснаха яркоосветената главна улица и скоро подтичваха бързичко по широката и дълга Маншън Стрийт с дървета от двете страни. Сключените отгоре клони превръщаха улицата в дълъг шумолящ тунел. Отраженията от уличните лампи се нижеха далеч напред. Докато вървяха, Джонатан попита Луис как върви училището и дали знае средния годишен резултат на Джордж Кели като батсман. Предупреди го, че сега, като живее в Мичиган, ще се наложи да стане привърженик на „Тигрите“. Джонатан не се оплака повече от куфара, но спираше начесто, за да го пусне на земята и да раздвижи зачервената си ръка.
На Луис му се стори, че Джонатан говори по-силно в тъмното между уличните лампи, макар да не проумяваше по каква причина. Възрастните не би трябвало да се страхуват от тъмното, пък и улицата не беше тъмна и безлюдна. В повечето къщи светеше и Луис чуваше как хора се смеят, разговарят и затръшват врати. Чичо му със сигурност беше чудак, но симпатичен чудак.
На ъгъла на „Маншън“ и Главната улица Джонатан спря. Остави куфара пред пощенска кутия с надпис „Само за поща“.
— Живея горе на склона — обясни той и посочи нагоре.
Главната улица беше стръмна. Закатериха се, приведени напред, напредваха бавно. Луис няколко пъти помоли Джонатан да му даде да носи куфара, но той всеки път отказваше: не, благодаря, справял се. Луис започна да се разкайва, че е пъхнал вътре толкова много книги и оловни войничета.
Когато се покатериха на върха на склона, Джон остави куфара. Извади червена носна кърпа на шарки и изтри лицето си с нея.
— Е, пристигнахме, Луис. „Барнавелтс Фоли“. Какво ще кажеш?
Луис погледна.
Видя триетажна каменна къща с висока кула отпред. Навсякъде в къщата светеше: долу, горе и най-горе. Дори овалното прозорче подобно на око сред летвите от облицовката на скосения връх на кулата. В предния двор растеше голям кестен. Листата му шумоляха на топлия летен ветрец.
Джонатан стоеше спокойно с ръце на гърба и разкрачил широко крака.
— Е, какво ще кажеш, Луис, а? — повтори той.
— Много ми харесва, чичо Джонатан! Винаги съм искал да живея в голяма къща, а тази определено е голяма! — Луис се приближи до красивата ограда и докосна един от железните помпони в редичка най-горе. Загледа се към табелката с цифрата 100 от червено отразително стъкло. — Истинска ли е, чичо Джонатан? Къщата, имам предвид.
Джонатан го изгледа озадачено.
— Да… да… да, разбира се, че е. Истинска е. Хайде да влизаме.
Джонатан повдигна клупчето на връзката за обувки, която придържаше портата. Тя проскърца, отвори се и Луис закрачи по алеята. Джонатан го следваше по петите, влачейки куфара. Качиха се по предните стълби. Вестибюлът беше тъмен, но в дъното светеше. Джонатан остави куфара и обгърна с ръка раменете на Луис.
— Хайде, да влезем. Не се стеснявай. Това вече е твоята къща.
Луис тръгна по дългия коридор. Все едно крачи цяла вечност. В другия му край се озова в стая, обляна от жълта светлина. По стените имаше картини с тежки златисти рамки, полица, накачулена с всякакви дрънкулки, голяма кръгла маса насред стаята, а в единия ъгъл седеше жена с прошарена коса и широка пурпурна рокля. Беше притиснала ухо към стената и слушаше.
Луис спря и се вторачи в нея. Стана му неловко. Сякаш беше я спипал да прави нещо нередно. Мислеше, че с Джонатан са вдигнали доста шум на влизане, но явно жената, която и да беше тя, се учуди, когато го видя в стаята. Учуди се и се смути досущ като него.
Тя се изправи, приглади роклята си и каза бодро:
— Здравей. Аз съм госпожа Зимърман. Живея в съседната къща.
Луис усети, че се е вторачил в едно от най-сбръчканите лица, които е виждал някога. Очите обаче бяха дружелюбни и бръчките до една бяха разтеглени в усмивка. Двамата се ръкуваха.
— Флорънс, това е Луис — каза Джонатан. — Нали помниш, че Чарли ни писа за него. Автобусът като никога пристигна навреме. Явно са напили шофьора. Ей! Да не си ми крала от монетите?
Джонатан се приближи до масата. Едва тогава Луис забеляза, че върху нея има купчини монети, купища. Всякакви монети, повечето чуждестранни. Арабски монети с формата на поничка и надписи на възли като скаутските; купчина тъмнокафяви медни монети с портрет на гологлав мъж с дълги и извити нагоре мустаци. Видя големи и тежки английски пенита с лика на кралица Елизабет с различно вирната брадичка, имаше и малки сребърни монети, не по-дебели от нокът. Забеляза мексикански сребърен долар с яйцевидна форма и истинска римска монета, покрита със зеленикава патина. Но най-много, струпани на лъскави златисти купчинки, бяха месинговите монети с надпис Bon Pour Un Franc. Фразата допадна на Луис и понеже не знаеше френски, я засука в съзнанието си, докато не се получи „бонсуар един франк“.
— Не, не съм крала от скъпоценните ти брашърови дублони — отговори госпожа Зимърман раздразнено. — Просто подреждах купчините. Ясно, Брадат Сурат?
— Подреждала купчините! Вече съм го чувал, Вещице Облещице. Но няма значение, защото ще трябва да разделим монетите на три. Нали играеш покер, Луис?
— Да, но татко не… — Той замълча. Джонатан видя сълзи в очите му. Ридание задави Луис, когато продължи: — Татко… не ми позволяваше да играя за пари.
— О, ние не играем за пари — увери го госпожа Зимърман през смях. — Ако беше така, тази къща и всичко в нея щеше да ми принадлежи.
— Щеше, друг път! — възрази Джонатан, разбърка картите и избълва облаци дим от лулата си. — Друг път! Раздели ли ги, Торбалано? Не? Ами, когато си готова, ще избира този, който раздава, а първи съм аз. Никакви женски игрички и лиготии, играем с пет карти. Без щуротии. — Джонатан издиша още малко дим и тъкмо щеше да раздаде първата ръка, когато спря и погледна госпожа Зимърман с палава усмивка. — А, между другото, може да поднесеш на Луис студен чай, а на мен да ми долееш. Без захар. И донеси още една чиния шоколадови бисквити.
Госпожа Зимърман се изправи и покорно сключи ръце пред тялото си.
— Как искате бисквитите, господине? Натъпкани в гърлото ви една по една или натрошени и поръсени под яката на ризата ми?
Джонатан й се изплези.
— Не й обръщай внимание, Луис. Мисли се за умна, защото има повече колежански дипломи от мен.
— И без тях щях да съм по-умна от теб, Брада Злорада. Извинете, момчета. Връщам се след минутка. — Тя се обърна и се отправи към кухнята.
Джонатан раздаде за проба, докато жената я нямаше. Когато Луис взе картите си, забеляза, че са стари и овехтели. Повечето ъгълчета липсваха. Обаче на всяко избеляло синкаво гръбче имаше кръгъл златист печат с Аладиновата лампа в средата. Над и под печата пишеше:
ОКРЪГ КАФАРНЪМ
МАГЬОСНИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО
Госпожа Зимърман се върна с бисквитите и студения чай и подхванаха сериозната игра. Джонатан събра картите и ги разцепи с едно професионално шшшляяяп! Размеси и започна да раздава. Луис отпи от студения си чай и се почувства много непринудено, съвсем като у дома си.
Играха до полунощ, когато Луис вече виждаше червени и черни петна пред очите си. Цигареният дим се стелеше на пластове над масата и се издигаше като стълб от абажура на лампата на пода и тя изглеждаше вълшебна досущ като тази от гърба на картите. В играта имаше още нещо вълшебно. Луис спечели. Спечели много. Обикновено късметът му беше ужасен, но в тази игра имаше стрейт флъшове, роял флъшове и карета. Не непрекъснато, но достатъчно, че да печели постоянно.
Може би защото Джонатан беше ужасно слаб играч. Казаното от госпожа Зимърман определено се оказа вярно. Когато Джонатан имаше хубава ръка, той хихикаше, кискаше се и издухваше дим от ъгълчетата на устата си. Когато ръката му беше лоша, се чумереше и нетърпеливо дъвчеше мундщука на лулата. Госпожа Зимърман беше умела картоиграчка, способна да блъфира дори с чифт двойки, но онази вечер просто не й идваха карти. Може би заради това печелеше Луис. Може би. Той обаче имаше своите съмнения.
Първо, защото можеше да се закълне, че един-два пъти, когато пресягаше да обърне карта, която му се е паднала, картата беше променена. Просто ей така, докато той я вземаше. Никога не се случваше, когато раздава Луис, а когато раздаваше Джонатан или госпожа Зимърман. Неведнъж се канеше и да се откаже от някоя ръка, но хвърлеше ли отново поглед, установяваше, че ръката е добра. Странно.
Часовникът над камината се прокашля с едно брррр и започна да отмерва полунощ.
Луис стрелна с поглед чичо Джонатан, който седеше съвсем спокоен и пафкаше лулата си. Наистина ли беше спокоен? Май се ослушваше за нещо.
Другите часовници в къщата се присъединиха към първия. Луис седеше омагьосан, слушаше гръмкия звън, металическото дрънчене, мелодичния напев на електрическите звънци, кукувичките от часовниците и плътното и злокобно дуууум! дуууум! на китайските гонгове. Тези и още много часовници отекваха в къщата. По време на концерта Луис стрелкаше с поглед Джонатан. Той не му отвръщаше със същото. Взираше се в стената и очите му отново се бяха изцъклили. Госпожа Зимърман седеше, вторачена в покривката.
Последен удари стоящият часовник в кабинета. Звукът му беше като от сандък, пълен с ламаринени чинии, който се търкаля бавно и тържествено надолу по стълбите. Когато часовникът престана да бие, Джонатан вдигна поглед.
— Хм. Така. Докъде бяхме стигнали? Е, Луис, стана полунощ, нали? Край на играта. Време е за лягане.
Джонатан раздигна пъргаво масата. Събра картите, подреди ги в тесте и го пристегна с ластиче. Шляп! След това бръкна под масата и извади червена метална кутия за бонбони с рисунка на окръжния съд в Ню Зебъди на капака. Събра дрънчащите монети в кутията, щракна капака, избута стола си назад, чукна лулата си в чинийка, за да я изпразни, и скръсти ръце в скута си.
— Е! Какво мислиш за Главна улица номер 100, Луис?
— Мисля, че тук е чудесно, чичо Джонатан. Харесва ми къщата, харесва ми градът и вие двамата също ми харесвате много.
Луис не лъжеше. Въпреки странното поведение на Джонатан и навика на госпожа Зимърман да подслушва, той прекара великолепно първата си вечер в Ню Зебъди. Всъщност през повечето време едва успяваше да се сдържа да не подскача на мястото си. Бяха му казвали, че не е хубаво да го прави в компания.
Джонатан отнесе куфара на Луис на горния етаж и той за пръв път видя новата си стая. Имаше високо черно легло с назъбени табли като парапет на бойна кула. В ъгъла видя черно огледало в същия стил като леглото, а до него имаше черна мраморна камина с подобен на ковчег часовник върху полицата. Голямата библиотека със стъклени вратички до стената беше пълна със стари книги, а върху нея се мъдреше ваза с папур. По средата на пода беше постлано килимче, изплетено на кука, а мотивът заприлича на Луис на карта на Съединените щати, изработена от някой безумец. На много деца не би им харесала тъмната дървения в старата стая, но Луис остана очарован. Представяше си, че такава е била и спалнята на Шерлок Холмс.
Облече си пижамата, сложи си халата и чехлите и се затътри по коридора към банята. Когато се върна, Джонатан беше стъкнал огън в камината му.
Чичо му се изправи и отупа няколко клонки от жилетката си.
— Е, Луис, това е. Имаш ли нужда от нещо друго?
— Ами не, май нямам, чичо Джонатан. Стаята е страхотна. Винаги съм искал да си имам стая с камина.
Джонатан се усмихна. Приближи се до нощното шкафче и запали лампата.
— Чети на воля тази нощ, Луис. Не забравяй, че училището започва чак след три седмици.
— Не знам дали ще чета много след покера — прозя се Луис. — Но въпреки това благодаря. Лека нощ, чичо Джонатан.
— Лека нощ, Луис.
Джонатан понечи да затвори вратата, но се спря.
— А, между другото, Луис, дано часовниците не ти пречат да спиш. Малко са шумни, но… Ами, на мен ми харесват. Лека нощ. — И затвори вратата.
Луис стоеше с озадачена физиономия. В тази къща ставаше нещо, което не проумяваше напълно. Спомни си как Джонатан се беше сковал като парализиран, когато заби камбаната на часовниковата кула, замисли се и как госпожа Зимърман беше подслушвала до стената. Странно беше.
Е, добре де, сви рамене той, хората понякога са особени. Луис се настани в леглото и угаси лампата. Няколко минути по-късно отново я светна. Все още се чувстваше напрегнат и превъзбуден и никак не му се спеше.
Стана от леглото и се приближи до паянтовата на вид бамбукова библиотека до затворената врата. Колко много стари и прашни книги! Извади една и избърса прахта с ръкава си. С избелели златни букви на гръбчето от черно платно пишеше:
Лекции
на Джон Л. Стодард
Том IХ
Шотландия
Англия
Лондон
Луис отвори книгата и разлисти гладките лъскави страници. Вдигна я към носа си. Миришеше на талк „Олд Спайс“. Обикновено книги с такъв мирис са забавно четиво. Метна книгата върху леглото си и отиде до куфара. Потършува вътре и извади дълга и тясна кутия с ментови бонбони с шоколадова глазура. Обичаше да похапва бонбони, докато чете, и много от любимите му четива у дома имаха кафеникави петна по ъгълчетата на страниците.
Няколко минути по-късно Луис седеше в леглото, облегнат на възглавниците. Четеше как шотландските благородници убили клетия Рицио пред очите на Мария Стюарт. Стодард сравняваше Рицио с кадифено мека пурпурна слива, която пръска сок във всички посоки. Благородниците завлачили в коридора клетия човек, който се съпротивлявал и крещял, и там го намушкали още няколко пъти. Петдесет и шест рани, твърдеше Стодард, но не споменаваше кой ги е преброил. Луис отгърна страницата и захапа плоското ментово бонбонче. После Стодард разказваше за дълготрайните кървави петна и се питаше дали наистина следата на пода в коридора на Холируд е от кръвта на Рицио, или не. Луис започна да се прозява. Угаси лампата и заспа.
Събуди се обаче — доста внезапно — малко по-късно. Сънуваше, че го преследва царица пика. Седна ококорен в леглото. Беше уплашен, а не знаеше защо.
Скръц, скръц. Някой ходеше на пръсти в коридора.
Луис седеше неподвижно и се ослушваше. Сега шумът беше точно пред вратата му. После отмина надолу по коридора. Скръц, скръц, скръц.
Луис се измуши от леглото. Приближи на пръсти до вратата много предпазливо и бавно. Открехна също толкова предпазливо и бавно. Съвсем мъничко. Надникна навън.
В коридора беше тъмно, само един прозорец в дъното светеше сивкаво. Луис обаче чуваше как някой се движи. Забеляза и кръг мъжделива бледа светлина от фенерче да се плъзга по тапета. Уплашен, затвори вратата, после пак я открехна едва-едва. Лъчът на фенерчето беше спрял. Фигурата, която го държеше, стовари юмрук по стената — много силно. Луис чу как парченца от мазилката се посипват между стените. Фигурата продължи да думка, пак и пак. Луис се ококори и отвори вратата по-широко.
Призрачният натрапник отстъпи назад и Луис забеляза едър силует до прозореца в коридора. Едър брадат силует с лула в устата. Джонатан!
Луис затвори вратата безшумно и се облегна на нея разтреперан. Надяваше се Джонатан да не го е забелязал. Споходи го ужасна мисъл. Ами ако Джонатан се окаже луд?
Луис отиде до креслото пред камината и седна. Взираше се в черните кутийки на восъчната пита, които се превръщаха в дълбоки червени кладенци. Ами ако Джонатан наистина е луд? Родителите му все го предупреждаваха, че има много откачени типове, които подмамват деца в колите си и ги черпят с бонбони с лепило. Лепило ли беше всъщност? Не помнеше. Джонатан обаче не му изглеждаше такъв човек. Нито пък човек, който ще се промъкне в стаята ти нощем и ще те намушка. Луис въздъхна. Май просто трябваше да почака и да види какво ще стане.
Върна се в леглото и сънува как двамата с Джонатан тичат из уличките около църквата — църквата с камбанария с чудовищно лице. Всички къщи по улиците светеха, но двамата не можеха да влязат в нито една, за да се скрият. Преследваше ги нещо високо, тъмно и безформено. Накрая спряха пред църквата и камбанарията започна да се клати като гумена. Виещата физиономия все повече приближаваше… и после сънят се промени. Луис седеше в стая, пълна с лъскави монети. Чак до сутринта ги остави да се сипят звънко между пръстите му.