Мистерията на къщата с часовника

5

Луис лежеше с дрехите под завивката, докато светещите стрелки на новия му часовник „Уестлок“ върху нощното шкафче пълзяха към полунощ. В стаята беше тъмно. Сърцето му биеше до пръсване и той не спираше да си повтаря: „Ще ми се да не се налага да го правя. Ще ми се да не се налага да го правя“.

Потърси в джоба си листчето, на което беше прерисувал вълшебния кръг. В другия си джоб беше пъхнал голямо парче жълт тебешир. Ами ако чичо Джонатан влезеше в стаята му да провери дали всичко е наред? Трябваше просто да придърпа завивката до брадичката си и да се престори на заспал. Тик-так-тик-так. На Луис му се искаше вече да е другата седмица и той да не е давал на Тарби глупавото си обещание. Затвори очи и се вторачи във фигурите, които се образуваха от вътрешната страна на клепачите му.

Минутите летяха. Изведнъж Луис се надигна в леглото. Отметна завивката и се вторачи в часовника. Показваше дванайсет и пет! Беше обещал да се срещне с Тарби в гробището в полунощ, а ето че щеше да закъснее! Какво можеше да стори? Тарби нямаше да го чака. Щеше да се прибере и утре да разкаже на всичките си приятели, че Луис го е хванало шубето!

Луис потърка лицето си и се опита да поразсъди. Гробището се намираше на върха на дълъг хребет, който се извисяваше от другата страна на Уайлдър Крийк Парк. За да стигнеш до пътя нагоре по хребета, изминаваш осемстотин метра извън града. Разбира се, имаше и пряка пътека, но Луис не възнамеряваше да тръгва по нея. Сега обаче нямаше друг избор.

Бавно и предпазливо се смъкна на пода. Коленичи и затършува под леглото за фенерчето си. Беше дълго и старомодно с жлебове на дръжката и с голяма кръгла лампа в края. Металът беше студен и хлъзгав в дланта му. Извади от дрешника дебелото си яке и го облече. Горе на гробището щеше да бъде студено.

Отвори вратата на спалнята. В коридора беше тъмно, както обикновено, а от съседната стая се чуваше хъркането на чичо Джонатан. Луис се почувства ужасно. Все едно му се гадеше. С цялото си сърце копнееше да се втурне в стаята на Джонатан, да го събуди и да му разкаже за приключението, което му предстоеше, и защо се беше забъркал в него. Нищо подобно не направи обаче. Вместо това прекоси коридора и отвори вратата към задното стълбище.

Бързо стигна до другия край на града. Когато видя табелата в края на Ню Зебъди, той потърси край пътя малкото дървено стълбище, което водеше надолу към чакълестия бряг на парка „Уайлдър Крийк“. Река Уайлдър беше относително плитка на това място, затова Луис просто прецапа отсреща. Ръцете му бяха потни и той за малко да се врътне и да се върне у дома.

Пред него беше хълмът на гробището. Имаше висок и плосък хребет, прекъснат на две места от тесен черен път. Не беше трудно да се покатериш — децата от Ню Зебъди сновяха нагоре-надолу всекидневно през лятото. Обаче на Луис, който се страхуваше от високото, му изглеждаше като връх Еверест.

Вдигна поглед към тъмното възвишение и преглътна няколко пъти. Може би ако поемеше по дългия път… не, вече беше закъснял и Тарби можеше да се отегчи и да се прибере. А Луис изобщо не искаше да остава сам-самичък на гробището посред нощ. Стисна силно фенерчето си и започна да се катери.

Спря на първата площадка. Дишаше учестено и предницата на якето му беше станала вир-вода. Имаше черни петна на коленете на панталона си и в едната му обувка беше влязла клонка. Още две площадки. Луис стисна зъби и продължи.

На върха на хълма падна на колене и се прекръсти няколко пъти. По лицето му се стичаше пот, усещаше как сърцето му бие. Е, беше успял. Не беше огромна победа, защото Тарби вероятно се изкачваше до хребета за една десета от времето, което му беше отнело на него. Но поне беше успял.

Луис се озърна. Намираше се до широка алея между две редици върби. Голите им клонки се поклащаха на вятъра и той потръпна. Стана му студено и се почувства много самотен. В далечния край на алеята проблясваше сивата порта на гробището. Луис се запъти към нея.

Гробищната порта беше масивна каменна арка, богато гравирана. На трегера пишеше:

Последната тръба ще затръби

и

мъртвите ще възкръснат нетленни.

Луис побутна скърцащата метална порта и закрачи бързо покрай редиците бели надгробни плочи. Гробницата се намираше от другата страна на хълма, откъм дълбоката долина отвъд града. Неголям тесен път водеше надолу към каменна платформа пред вратата на гробницата. Къде беше Тарби?

Докато се озърташе, някой се обади:

— Бау!

Луис едва не припадна. Разбира се, оказа се Тарби, скрит в сянката на каменната арка пред гробницата.

— Здрасти! Доста се забави — каза Тарби. — Къде беше?

— Изкачването ме затрудни — отговори Луис, печално загледан надолу към мокрите си и мръсни панталони.

— На дебеланковците винаги им е трудно да се катерят — каза Тарби. — Що не поотслабнеш?

— Хайде да вървим да правим каквото имаме да правим — подкани го Луис. Чувстваше се потиснат.

Напуканата и покрита с мъх каменна плоча на входа на гробницата вече попадаше в сянката на хълма. Всичко край нея беше обляно от лунна светлина. Луис включи фенерчето и плъзна бледия лъч по грозните железни врати. Бяха овързани с тежка верига и заключени с голям катинар със сърцевидна форма. Луис плъзна лъча нагоре. На корниза забеляза някакво странно „О“. Вятърът беше утихнал. Навсякъде беше притихнало. Луис подаде фенерчето на Тарби и приклекна. Извади листчето и тебешира. Нарисува голям кръг и после по-малък вътре в него, ето така:

Тарби държеше фенерчето стабилно, докато Луис запълваше бордюра на вълшебния кръг със символи от листчето си. След като начерта с тебешир и последния странен символ, му остана празно място. Беше чул в книгата на Джонатан, че трябва да запълниш пространството с името на покойника. Само че той не го знаеше.

— Ами, не виждам никакви мъртъвци — каза Тарби.

— Не съм приключил — възрази Луис. — Трябва да напишем тук името.

Тарби доби възмутено изражение:

— Искаш да кажеш, че не го знаеш?

— Не го знам — въздъхна Луис. — Може би ако, ако поседим минутка-две, ще си го спомним.

Двамата коленичиха мълчаливо пред входа на гробницата. Мъртвите листа на дъба наблизо се разшумолиха от внезапен порив на вятъра. Минутите се нижеха. Главата на Луис беше съвсем празна. А после, кой знае защо, той грабна тебешира.

— Насочи фенерчето надолу — каза.

Бавно и внимателно написа едно име. Интересното беше, че изобщо не мислеше за име. Като че ли някой друг направляваше ръката му. След последно изтегляне на тебешира надолу той изписа думата „Селена“. Необичайно име. Луис не познаваше никой на име Селена. Дори не беше сигурен, че го произнася правилно. Но ето на.

Изправи се със смачканото листче в ръка и започна да напява пискливо и напрегнато: Аба бебе хачабе…

После спря. Тарби, коленичил до него, хвана ръката му и стисна силно. Дълбоко от вътрешността на гробницата се разнесе звук. Бууум! Дълбок и еклив звук. Металните врати се разтресоха като блъснати силно отвътре. Веригата се разхлопа и на плочника се чу едно дрън. Катинарът беше паднал. Пред погледа на коленичилите и ужасени момчета се появиха две ледени сивкави светлинки. Те кръжаха и танцуваха пред вратите на гробницата, които вече бяха открехнати. И нещо черно — по-черно от нощта, по-черно от мастило, разлято във вода — се запроцежда от пролуката между вратите.

Тарби разтърси Луис и стисна ръката му още по-силно.

— Бягай! — кресна той.

Претъркулиха се през рида и се запремятаха надолу по склона. През част от времето Луис се плъзгаше по корем и корени дращеха лицето му. Мъчеше се да се хване за мократа и хлъзгава трева, но не успяваше. Търкаляше се надолу, после се суркаше по гръб. Камъни дращеха лопатките му и удряха тила му. И после се озова седнал на черния път, разтреперан, уплашен и аха да повърне.

Луната се показа иззад тънко було от облаци и се вторачи надолу към Луис, като че ли и тя беше уплашена. Тарби се беше проснал близо до него в една буренясала канавка. Той се изправи бързо, погледна нагоре по склона и подръпна ръката на Луис:

— Хайде! Да се махаме от тук! Това нещо може да ни погне. О, хайде де! Моля те, идвай!

Луис беше зашеметен и потресен, но се изправи и последва Тарби още по-надолу по склона, после още по-надолу. Нагазиха в реката и не след дълго се озоваха на чакълестия път обратно към Ню Зебъди.

Докато крачеха, Луис току спираше разтреперан, но Тарби му нареди да престане.

— Не мога — отговори Луис прималял. — Видя ли го? Беше ужасно!

— Не знам какво да кажа — отговори Тарби намусено. — Може да е било заради лунната светлина или нещо такова.

Луис се опули насреща му. Ама шегуваше ли се Тарби, или се опитваше да отрече пред самия себе си, че е видял, каквото е видял. Луис не знаеше, а и не даваше пет пари. Знаеше само, че не е на себе си от страх.

Промъкна се обратно в къщата малко преди три през нощта. На пръсти се качи по задните стълби, увери се, че чичо му спи — така беше, — и тихо отвори вратата на стаята си. Също толкова тихо я затвори зад гърба си. След това бавно се зае да съблича мокрите и мръсни дрехи, направи ги на топка и ги захвърли в тъмен ъгъл на дрешника си. Къде беше фенерчето? Може би Тарби го беше взел. Щеше да си го прибере по-късно. А що се отнася до дрехите, можеше да ги почисти и без Джонатан да разбере.

Луис си легна. Помъчи се да заспи, но затвореше ли очи, виждаше само двата изгарящи кръга светлина. Най-сетне се унесе, но сънува необикновен сън. Стрелки на часовници и кости на скелети го преследваха из висока каменна гробница. Събуди се стреснат и за момент му се стори, че в стаята му и дори в цялата къща звучи силно тиктакане.