Мистерията на къщата с часовника

11

Три дни след краха на госпожа Изард и на нейния вълшебен часовник Джонатан, госпожа Зимърман и Луис седяха край голям огън на алеята пред къщата на Главна улица номер 100. Беше мразовита нощ и звездите над тях светеха студено, но огънят грееше в яркооранжево. Госпожа Зимърман беше сложила глинена кана с димящо какао до себе си. Държеше я близо до огъня, за да я запази топла. Джонатан и Луис се взираха в огъня и отпиваха какао от чашите си. Беше много вкусно.

В скута на Джонатан се мъдреше купчината прашни листове на Айзък Изард. От време на време той вземаше по някой лист и го хвърляше в огъня. Луис гледаше как пламъците близват ъгълчетата на всеки лист, как той после почернява, смачква се и се превръща в къдрава топка пепел.

След малко Луис се обади:

— Чичо Джонатан?

— Да, Луис?

— Госпожа Изард наистина ли се канеше да предизвика края на света?

— Доколкото мога да преценя, да — отговори Джонатан. — И щеше да го постигне, ако ти не беше видял сметката на часовника. Но я ми кажи, Луис, защо не се обърна, когато се обърнахме ние?

Луис се ухили до ушите.

— Гледах стъклената вратичка на часовника и видях в отражението какво държи госпожа Изард. Знаех, че е Ръката на славата. Джон Л. Стодард разказва всичко за Ръцете на славата.

— И толкова по-добре — каза госпожа Зимърман. — Един поглед към тази ръка, и ти щеше да се вцепениш като нас. Но въпреки това е нужна много смелост да се втурнеш така и да строшиш часовника. В крайна сметка ти не знаеше какво ще ти се случи, когато го направиш.

Луис мълчеше. Винаги беше смятал, че се иска смелост да минаваш с велосипеда си през огньове на открито и да висиш от коленете си от клоните на дърветата.

Госпожа Зимърман взе чиния бисквити с шоколад и почерпи всички. Джонатан си взе две, а Луис — няколко. Настана мълчание, докато всички дъвчеха и отпиваха. Джонатан хвърли още листове в огъня.

Луис се въртеше на стола и поглеждаше към тъмната къща отсреща на улицата.

— Мислите ли, че госпожа Изард може отново… да се върне някога? — попита той пресекливо.

— Не — увери го Джонатан и сериозно поклати глава. — Не, Луис, според мен, когато ти строши часовника в стената, унищожи и нейната сила на този свят. За да се подсигурим обаче, поставих обратно в гробницата каквото бе останало от нея и заключих вратите с лъскав нов катинар с изписани по него заклинания. Това би трябвало да я възпре за известно време.

— Ами семейство Ханчет? — попита Луис. — Ще се върнат ли да живеят в къщата си?

Джонатан се позамисли, преди да отговори. Дрънна с кламерите от верижката на часовника си.

— Мисля, че да — отговори най-накрая. — Но преди това трябва да бъдат изпълнени някои обреди. След като е бил обитаван от зъл дух, в дома остава лоша аура.

— Като стана дума за лоша аура и зли духове — намеси се госпожа Зимърман, — имате ли представа какво е станало с Хамърхендъл?

Лицето на Джонатан стана сериозно за миг. Имаше някои догадки за съдбата на Хамърхендъл, но ги пазеше за себе си. Първо, знаеше, че кръвта на обесен човек отива за изработването на Ръка на славата.

— Нямам никаква представа — отговори Джонатан и поклати глава. — Все едно е изчезнал от лицето на земята.

Изведнъж Луис започна да се върти и суче на мястото си. Канеше се да каже нещо.

— Чичо… Джонатан? — Гласът на Луис звучеше сухо и гърлено.

— Да, Луис? Какво има?

— Аз… аз освободих госпожа Изард от гробницата й.

Джонатан се усмихна спокойно.

— Да, знам.

Луис зяпна.

— Ама как разбра?

— Забравил си фенерчето си на гробището. Намерих го в купчина листа, когато отидох да я затворя обратно в гробницата.

— Ще ме изпратиш ли в изправителния дом? — попита Луис с тънко, уплашено гласче.

— Какво да направя? — попита Джонатан и се вторачи невярващо в него. — Луис, за чудовище ли ме мислиш? Освен това — додаде Джонатан с неочаквана усмивка, — защо да те наказвам за нещо, което и аз като момче съм се опитвал да направя? И аз като теб се интересувах от черна магия като малък. Май е семейна черта. Опитвах се да впечатля едно момиче. А ти искаше да запазиш Тарби за приятел. Нали така?

Луис кимна тъжно.

— Между другото, Луис — обади се госпожа Зимърман. — Как са нещата с Тарби напоследък?

— Немного добре — отговори Луис. — Мисля, че Тарби вече не иска да сме приятели. Различни сме. Ама няма значение.

— Няма значение ли? — попита Джонатан. — Определено има значение! Ако той е такъв надут малък… — Спря насред изречението, защото видя, че Луис се усмихва самодоволно.

Джонатан смръщи вежди, които приличаха на две кестеняви гъсеници, които се чифтосват.

— Луис Барнавелт! — изрева той. — Да не криеш нещо от мен?

Луис едва сдържаше смеха си.

— О, нищо особено, чичо Джонатан — отговори той. — Само че имам нов приятел.

— Каквоооо? Наииииистина ли? — попитаха едновременно госпожа Зимърман и Джонатан.

— Да. Казва се Роуз Рита Потингер и живее по-надолу на Главната улица. Знае имената на всякакви оръдия. Искате ли да ги чуете? Топ, миньон, фалконет, полукулверина…

— Оооох! — простена Джонатан. Хвърли две пълни шепи листове в огъня. — Само това ми липсваше. Специалистка по оръдия от елизабетинската епоха. Обещай ми едно, Луис.

— Какво?

— Ако вие и малката Роузи решите да си направите леярна за оръдия в избата, осведомете ни с госпожа Зимърман, за да отидем на гости на роднините ми в Ози Файв Хилс, ясно?

Луис се изкиска.

— Добре, чичо Джонатан. Ще те уведомя.

Джонатан размаха лулата си към огъня. Листовете се размърдаха неловко, после се събраха в голяма черна топка. Огънят се превърна в тиквен фенер. Тримата се редуваха да хвърлят кестени в очите, носа и устата на страховития фенер. Туп! Туп! Туп! Кестените летяха в раздираща канонада, като мускетен залп.

Джонатан, Луис и госпожа Зимърман седяха край огъня и си бъбриха, докато начумереното оранжево лице не се разпадна с въздушно свистене. После станаха, протегнаха се и изморени отидоха да си легнат.