Мистерията на къщата с часовника

10

Когато тримата се върнаха в къщата, останаха поразени. Тиктакането беше станало много силно, по-силно от всякога. Все едно се намираха в часовника Биг Бен.

Джонатан пребледня.

— Май наближава някакъв край — каза той. — Госпожа Изард може би не е толкова мъртва, колкото ни се иска.

Госпожа Зимърман закрачи напред-назад. Потри пурпурния камък на пръста си в брадичката.

— Може и да е, може и да не е. И в двата случая отстраняването й не е гаранция, че бомбата няма да избухне в лицето ни — каза тя. — Да допуснем най-лошото. Да допуснем, че тя все още е в играта. Така. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна. — Още от вчера имам теория, че дъртата вещица само чака сгоден момент, за да използва онзи проклет ключ. Подходящото действие в подходящия момент може да постигне подходящия резултат. Това е съвсем в стила й. И на съпруга й също. Неговата магия е логична. Тя започва от точка А, минава през Б и отива във В плавно и последователно. Както логично и последователно е движението на стрелките на часовника.

— Тогава няма смисъл ние да постъпваме логично, нали? — попита Джонатан. Усмихваше се странно и подрънкваше с кламерите от верижката на часовника си. Това винаги беше знак, че размишлява.

— Какво искаш да кажеш? — попитаха Луис и госпожа Зимърман едновременно.

— Искам да кажа — търпеливо поясни той, — че нас не ни бива в тази игра. Нашата игра е на изненадващи нападения, неочаквани и необясними открития, неясни мисли. Скокове с хода на коня, вместо правите ходове на топа по дъската. Най-добре да играем по своя начин, ако искаме да спечелим.

Госпожа Зимърман скръсти ръце и се нацупи.

— Разбирам — каза тя. — Звучи много разумно. Ако играеш шах, направи кента. Ако играеш тенис, опитай да отбележиш хоумрън. Много умно.

Джонатан остана невъзмутим.

— Защо не? — попита той. — Според мен е съвсем ясно. Луис, ето какво искам да направиш. Вземи лист и молив и напиши най-глупавите инструкции, които ти хрумнат.

Луис се озадачи.

— Инструкции за какво?

— За ритуал. За церемония. За магическо представление за изваждането на часовника от скривалището му. Направи ги възможно най-откачени.

Луис се почувства много развълнуван и щастлив.

— Добре — каза той. — Щом така искаш, залавям се!

Изприпка до бюфета и изрови жълт молив и евтин бележник. След това изтича в кабинета и затръшна вратата. Джонатан и госпожа Зимърман крачеха напрегнато отвън, а чудовищното тиктакане продължаваше.

Петнайсет минути по-късно Луис плъзна вратите на кабинета. Подаде на Джонатан лист на сини редове, изписан от двете страни. Още след първия ред Джонатан отметна глава и се изсмя гръмко. Бързо прегледа останалата част от списъка, като не спираше да се подсмихва. Госпожа Зимърман се опитваше да надникне над рамото му, но накрая изгуби търпение и измъкна листа от ръцете му. Тя се смя дори повече от Джонатан. Сумтеше, кикотеше се и хихикаше. Накрая върна листа на Джонатан.

— Добре, така да бъде — съгласи се тя. — Най-напред ще сложим запалени свещи на всички прозорци. Истински свещи.

— Да — набърчи нос Джонатан. — Виждам, че Луис е демонстрирал лош вкус с предпочитанието си към истинските свещи. Е, да се залавяме. В бюфета има няколко пакета свещи.

Джонатан се зае с първия етаж, госпожа Зимърман пое втория, а Луис — третия етаж и прозорците с витражи, независимо какво изобразяваха в момента. Не след дълго цялата къща светеше като коледна елха през април.

Луис спря пред вратата на стаята, където беше хармониумът на Айзък Изард. Погледна към кутията от обувки, която преди малко беше пълна със свещи. Беше останала само една. Да я постави ли тук? Не, имаше и по-подходящо място.

С дебела истинска свещ в ръка Луис се покатери по прашното спираловидно стълбище към стаята в кулата. Бутна тясната врата. В стаята беше тъмно, имаше само ивици лунна светлина на пода. Луис се приближи до прозореца. Коленичи и се наведе към дълбоката амбразура.

От овалния прозорец виждаше от птичи поглед къщата на Ханчет. Или поне щеше, ако изобщо се виждаше нещо. Хълмът беше окъпан от силна лунна светлина, но къщата на Ханчет беше скрита в плътна сянка. Само тъмният връх на покрива се различаваше.

Луис се загледа омагьосан. После изведнъж започна да чува тиктакането, слабо, но отчетливо, което изпълваше дори тази стая в къщата на Главна улица номер 100. Поклати глава, извади кибрита си и бързо запали свещта.

Когато се върна долу, установи, че са изпълнили втората му инструкция. Госпожа Зимърман свиреше „Китайски пръчици“ на хармониума в предния салон. След като тя стана и отиде в трапезарията, хармониумът продължи да свири същата мелодия, защото беше механичен и тя го беше настроила за нескончаемо повторение. Глупавата монотонна музика почти заглушаваше тиктакането — почти, но не напълно.

Джонатан нахлу откъм задните спални. Лицето му беше зачервено, дишаше учестено.

— Добре. Сега какво? — попита той.

Госпожа Зимърман взе листа и прочете тържествено:

— Трябва да играем на бонсуар един франк, докато се появи асото на тъпаците.

Колкото и невероятно да изглежда, Джонатан знаеше какво представлява бонсуар един франк. Така Луис наричаше покера. Тримата често играеха покер след онази първа августовска вечер и Луис кръсти играта според надписа на лъскавата месингова монета от един франк, както той го разчиташе. Когато правиш същия залог като някой друг, трябва силно да извикаш: „Бонсуар един франк!“.

Джонатан обаче беше озадачен от една подробност. Обърна се към Луис с въпросителен поглед.

— А какво е асо на тъпаците, ако смея да запитам?

— Не знам. Просто ми хрумна. Ще разберем, когато го намерим.

Извадиха червената кутия с монетите. Извадиха и златистосините карти. Джонатан запали лулата си и разкопча жилетката, която единствено верижката от кламери придържаше загърната. Измъкна от дрешника прашна и стара сива шапка с широка периферия и я нагласи на тила си. Обясни, че ей така трябвало да се издокара един истински играч на покер.

Джонатан размеси картите и раздаде. Шекели и гулдени, дукати и драхми задрънчаха по масата. Отначало ръцете бяха обикновени. Чифтове от осмици, нищо, попове и десетки. След това започнаха да им идват по шест карти от вид и карти, изписани със знака за корен квадратен и с въпросителни. Джонатан и госпожа Зимърман не правеха никакви номера. Чудатите карти се появяваха самички. Продължиха да играят, докато гигантският часовник тиктакаше, хармониумът свиреше „Китайски пръчици“, а свещите хвърляха сенки с формата на плодове и цветя или обикновени жълтеникави петна върху тревата отвън, сивкава на лунната светлина.

След като поиграха половин час, Луис взе карта и установи, че държи асото на тъпаците. Ето на. Вместо спатия или купа, асото имаше царевични коси и зелени чушки. В средата се мъдреше глуповат на вид човек с черна шапка с плоско квадратно дъно, каквато носят университетските преподаватели на церемонията по дипломирането. Върху шапката бяха натрупани сладоледи, а професорът ги опитваше с показалец.

Луис показа картата на всички.

— Значи това е то? — възкликна Джонатан. — Асото на тъпаците! Бих го познал където и да било. Само ми кажи какво означава това, Луис.

— Означава, че трябва да го лепнеш на челото си с дъвка. Ето. — Луис извади дъвката, която дъвчеше, и я подаде на чичо си Джонатан.

— Адски ти благодаря — рече Джонатан. Залепи картата на челото си. — А сега какво?

— Отиваш да се издокараш и слизаш с топка номер 8, както пише в инструкциите.

— Хм. Опала! Хубаво и така нататък. До после, приятели.

Джонатан се качи на горния етаж. Доста се забави — толкова, че хармониумът поде марша „Звезди и ивици завинаги“ просто така, от скука. Госпожа Зимърман седеше и барабанеше с пръсти по масата, а Луис, както винаги докато напрегнато чака някого, тупаше стола си отстрани, люлееше се напред-назад и мърдаше десния си крак.

— Е, ето ме!

Госпожа Зимърман и Луис вдигнаха очи. Горе на стълбите стоеше Джонатан. Носеше мантия от безумна кувертюра, а на главата му се мъдреше калъфчето на цветя за тостера, което беше ушила госпожа Зимърман. Асото на тъпаците още беше залепено за челото му, а в ръцете си Джонатан държеше малък и черен кръгъл предмет. Докато слизаше по стълбите, хармониумът свиреше „Тържествени и церемониални маршове“, но скоро му омръзна и премина на радиореклами:

Сапунът „Кютикура“

овлажнява и лекува

кожната структура.

Бензинът супер сто на „Кларк“ —

те прави най-голям бързак!

Най-продаваното гориво в Средния запад!

„Супър Съдс, Супър Съдс“ —

повече пяна, свежа премяна

и домакиня засмяна!

Под този тържествен акомпанимент Джонатан стигна до масата в трапезарията и остави черната топка. Беше от онези топки за гадаене с цифрата 8, каквито човек може да си купи в някои магазини. Топката беше пълна с течност и когато я разклатиш, на прозорчето се появяват призрачни бели карти. Картите са само три: Да, Не и Може би.

— Сега какво? — попита Джонатан.

— Попитай я — подкани го Луис.

— Какво да попитам? — озадачи се Джонатан.

— За обиколката на Луната, брадат глупак такъв! — кресна госпожа Зимърман. — Къде си забравих шапката на Световното чикагско изложение! Помисли малко, Джонатан. Какво искаш да попиташ?

— Къде е часовникът? — отговори Джонатан с тъничко гласче.

Откъм предната стая се разнесоха механични аплодисменти. Хармониумът, който се правеше на умник като винаги. Джонатан му се оплези през рамо. После се завъртя отново към масата, върху която беше топката. Внимателно и благоговейно я вдигна. Държеше я като микрофон, на който говори:

— Къде е часовникът?

Прозорчето остана тъмно. Джонатан разклати топката, докато течността в нея се разпени.

— Къде е часовникът? — кресна той и повтори въпроса на гръцки, латински, френски, немски и египетски от Средното царство. Пак не получи отговор.

— Френският ти е ужасен — осведоми го госпожа Зимърман и грабна топката от ръката му. — Дай аз да опитам.

Госпожа Зимърман пъхна кълбото под единия ъгъл на наметката си, все едно я предпазва от дъжд, и забърбори на бенгали, угро-фински, баски, старонордски и геез. Използва всички команди за отключване на тайните на специални камъни, до които прибягват Региомонтан[6], Алберт Велики[7] и граф Калиостро[8]. Пак нищо.

— Може ли аз да опитам? — попита Луис плахо и тихо.

Госпожа Зимърман сведе поглед към него. От всички бръчки на лицето й бликаше пот. Очите й бяха безумни.

— Какво каза?

— Чудя се дали не може аз да опитам. Знам, че не съм вълшебник или нещо такова, но това е моето кълбо. Аз го купих в Чикаго и…

— Разбира се! — възкликна госпожа Зимърман и стовари юмрук върху масата. — Разбира се! Ама че сме глупави! Като всеки вълшебен предмет кълбото отговаря само на собственика си. Ето, вземи, но побързай! — натика тя кълбото в ръцете му.

Тиктакането на часовника стана по-тихо, но по-бързо.

Луис вдигна вълшебната играчка пред лицето си. Гласът му беше тих и спокоен.

— Моля те, кажи ни къде е часовникът — прошепна той.

Нещо се раздвижи в кълбото. ДА изплува от дълбините му като призрачен вестник на черен вятър. Отмина. Същото се случи с НЕ и с МОЖЕ БИ. Накрая, след няколко напрегнати минути, се появи картичка с думите: шахтаТА ЗА ВЪГЛИЩА.

— Пише, че е в шахтата за въглища. — Гласът на Луис звучеше глухо и безжизнено. Той оброни глава.

— Може ли да видя кълбото? — тихо попита Джонатан. Луис му го подаде.

Джонатан го вдигна срещу светлината. Набърчи чело и асото на тъпаците полетя към пода.

— Да, със сигурност казва „шахтата за въглища“. Но какво, по дяволите, има предвид? — Джонатан изгледа гневно лъскавото кълбо. Започваше да си мисли, че няма да е никак зле да запрати проклетото нещо към полицата над камината.

Неочаквано кълбото изхълца. Джонатан бързо сведе очи към него и видя, че прозорчето се изпълва с мехурчета.

— О, да му се не знае! Погледни това, Флорънс. Сега се мисли за перална машина. Да извадим ли дъската за призоваване на духове?

— Чакай малко — прекъсна го госпожа Зимърман. — Май мехурчетата започват да се разнасят.

Луис, Джонатан и госпожа Зимърман наблюдаваха със затаен дъх как мехурчетата се пукат едно подир друго. Пук, пук, пук. Това продължи сякаш цяла вечност. А междувременно часовникът си тиктакаше.

Най-сетне прозорчето се проясни. И този път надписът гласеше: САНДЪК ЗА ВЪГЛИЩА.

— О, страхотно! — провикна се Джонатан. — Направо страхотно! Сега пък „сандък за въглища“. Голям напредък.

— Имаш ли сандък за въглища? — попита госпожа Зимърман.

Джонатан я изгледа раздразнително.

— Разбира се, че не, Флорънс! Би трябвало да го знаеш. Нали помниш, че минах на нафта, когато купих тази… ох! Ох! — Джонатан закри устата си с ръка. — А! Май схванах! Елате всички! Отиваме в мазето.

Луис и госпожа Зимърман последваха Джонатан в кухнята. Той отвори вратата на избата и отскочи назад, като че нещо го бе блъснало в лицето. Тиктакането долу беше гръмовно.

Джонатан погледна госпожа Зимърман. Лицето му беше изпито, а очите му бяха уплашено ококорени.

— Носиш ли си чадъра, Флорънс? Добре. Да вървим тогава.

В един черен от сажди ъгъл на избата стърчеше стар сандък за въглища. Две от стените му представляваха сиви летви, заковани за проядени от червеи дървени колове. Другите две стени бяха от варосан камък и до едната имаше висока купчина въглища. Беше си там, когато Джонатан се нанесе, и оттогава той все се канеше да ги изнесе.

— Със сигурност печеля награда за най-голям кретен — тихо каза той. Замахна силно назад и се захвана да рие с лопатата. Луис и госпожа Зимърман му помагаха с голи ръце. Не след дълго разчистиха въглищата от стената.

— Не ми изглежда да има тайна стеница — заключи Джонатан, опипвайки за пружини и скрити лостове. — Но пък ако изглежда така, няма да е тайна, нали? Хмм… не… нищо. Боя се, че се налага да използвам кирката. Всички да се отдръпнат.

Луис и госпожа Зимърман се отдалечиха от стената, а Джонатан започна да замахва с кирката. Тиктакането вече се беше ускорило до стакато и ударите с кирката отекваха тежко в ритъма. При всеки удар във всички посоки се разлитаха белезникавосиви отломки. Само че работата се оказа по-лесна, отколкото бихте предположили. Стената започна да се тресе и да се срутва още при първия удар на Джонатан и не след дълго масивната грамада лежеше натрошена на твърдия под на избата. Защото не беше истинска стена, а гипсова маскировка. Зад нея имаше очукана и стара дървена врата с черна порцеланова топка. Имаше и ключалка, но ключ не се виждаше.

Джонатан облегна кирката си на една колона и се отдръпна назад.

— Не се разтакавай! — неспокойно го подкани госпожа Зимърман. — Отвори тази врата! Имам усещането, че сме на ръба на катастрофа!

Джонатан стоеше и потриваше брадичка. Вбесена, госпожа Зимърман стисна ръката му и го разтресе. — Побързай, Джонатан! Какво се помайваш, за бога?

— Опитвам да си спомня заклинания за отваряне на врати. Да знаеш някакви?

— Защо просто не дръпнеш? — предложи Луис. — Може би не е заключена.

Джонатан се канеше да отговори, че никога през живота си не е чувал такава глупост, но така и не получи шанс да го изрече. Вратата се отвори самичка.

Джонатан, госпожа Зимърман и Луис се опулиха. Пред тях се показа дълъг коридор — по-скоро галерия в мина, с квадратни дървени арки, които се смаляваха в далечината. Нещо смътно и сиво се движеше в дъното на тунела. И май приближаваше.

— Погледнете! — извика Луис.

Не сочеше към сивия силует. Сочеше към нещо на пода на тунела, точно пред краката им.

Часовник, обикновен стар часовник „Уотърби“, модел „8 дни“.

Махалото му се помръдваше бавно зад стъклената вратичка и издаваше звук като на обезумял гайгеров брояч.

— Толкова се радвам, че свършихте работата вместо мен — обади се зад тях нечий глас. Джонатан и госпожа Зимърман се завъртяха и замръзнаха. Буквално. Не можеха да помръднат ръцете, стъпалата или главите си. Дори ушите си. Бяха изцяло парализирани, но все още чуваха и виждаха.

Зад тях стоеше госпожа Изард. Или госпожа О’Мийгър, или каквото там име носеше. Беше с черна плюшена наметка с брошка от слонова кост на шията. Върху брошката в релеф беше изписана гръцката буква омега. Дясната й ръка стискаше обикновена черна тояга, а в лявата носеше нещо, което приличаше на отрязана ръка със запалена свещ, щръкнала отзад. Концентрични кръгове жълта светлина се разпростираха навън от ръката и през тях Джонатан и госпожа Зимърман видяха очилата на госпожа Изард, подобни на плочки сив гранит.

— Много се надявам да не сте се изморили, мили мои — каза старицата злобно и подигравателно. — Дано не сте. Но ако сте, е било за добра кауза. Нищичко не бих могла да постигна без вас. Нищичко. Защото нали разбирате, откакто ме освободиха, вече не мога да преминавам през стени и врати, а клетите ми ръце просто не са способни да си служат с инструменти. Наложи се дори да прибягна до услугите на господин Хамърхендъл, за да ми намери това.

Тя пусна пръчката си — която остана права самичка — и бръкна дълбоко в гънките на наметката си. Измъкна оттам позеленял меден ключ. Вдигна го и го завъртя.

— Красив е, нали? Аз му обясних къде да търси, но трябваше той да свърши работата. Много го бива да изпълнява нареждания и много ме улесни в стъкмяването на домакинството ми отсреща. За жалост, с него е приключено. Вие ми играхте по свирката, както се надявах да се получи. Наистина ли си въобразяваше, че ще ме разгромиш, глупава бабушкеро? Само ускори настъпването на Деня на Страшния съд. Идва. Моят Бог и господар идва при нас. Когато дойде, светът ще бъде много различен. Много различен, уверявам ви. Я да видя… вие двамата ще се промените най-напред, струва ми се. — Тя посочи към Джонатан и после към госпожа Зимърман. — Да, точно така ще стане. Първо вие двамата, а хлапето ще гледа. Искаш да гледаш, нали, Луис?

Луис стоеше с гръб към госпожа Изард. Стърчеше неподвижно като манекен в магазин.

— Обърни се, Луис — каза госпожа Изард със злобния си, измамно милия гласец, с който беше говорила отначало. — Не искаш ли да целунеш старата си леля Изард?

Той не помръдваше.

— Хайде, Луис. Заповядвам ти. Не бъди глупав. Само ще влошиш положението си. Обърни се, казах!

Тялото на Луис се напрегна и после той се стрелна в тунела. Грабна часовника, който тъкмо беше започнал да бръмчи, както бръмчат часовниците, преди да ударят кръгъл час.

— Спри, момче! — провикна се госпожа Изард. — Спри, мръсно прасе такова! Ще те превърна в нещо, дето и собствената ти майка няма да познае? Да не си посмял! Недей…

Луис хвърли часовника на земята. Разхвърчаха се пружини, разтракаха се зъбчатки, дървото се разцепи, раздрънча се счупен бронз. Той посегна към купчината отломки и изтръгна махалото, което още продължаваше неистово да бръмчи. В този момент фигурата на възрастен мъж с прогнил черен официален костюм, която стоеше на няколко метра от Луис, изчезна, и се разнесе страховит писък — пронизителен и нечовешки звук като оглушителен вой на сирена. Изпълни въздуха и сякаш го нажежи. Луис запуши ушите си, но звукът остана да отеква в главата му и чак до мозъка на костите му. После секна.

Той се обърна. Джонатан стоеше, усмихваше се и примигваше, за да прогони сълзите от очите си. До него госпожа Зимърман се усмихваше още по-широко. А зад тях, на пода на избата, под полюшващата се гола крушка имаше купчина смачкан черен плат. Жълт череп се блещеше от купчината, зяпнал слисано. Няколко кичура посивяла коса бяха полепнали в процепите на гладкия купол, а над празните очни ямки бяха кацнали очила без рамки. Строшени.