Мъдростта на Графството

Четиринайсета глава Задругата на Графството

Между жителите на Графството съществува особено другарство, което е повече от обикновеното приятелство. Фродо и неговите приятели са задруга много преди деветимата пратеници да отпътуват от Ломидол. Между хобитите има връзка, която не може да се прекърши, в тях се въплъщава поговорката „Приятел в нужда се познава“114.

Разбира се, хобитите може да се сдърпат за чиния задушени гъби, но биха дали живота си, за да спасят обичан от тях човек, подобно на Мери, който атакува Краля-магьосник от Ангмар, за да предпази Еовин; или на Пипин, който хуква по улиците на бедстващия Минас Тирит, за да предупреди Гандалф, че се готви изгарянето на Фарамир; или на Сам, който се сражава с чудовищния паяк Корубана115.

За първи път забелязваме непоколебимостта на полуръстовете в „Хобит“, когато Торин и джуджетата му са уловени от гигантските паяци на Мраколес и увити в пашкули. Билбо има всички основания да се обърне и да избяга от това ужасно гъмжило паяци мутанти, но той няма да позволи приятелите му да бъдат изсмукани от тези членестоноги. Похвална е смелостта му да атакува чудовищата. Но проявената храброст идва от верността към приятелите.

Мери и Пипин са също пример за упорито приятелство. Знаят, че Фродо заминава на някаква опасна мисия, затова пазят в тайна намерението си да тръгнат с него, но го последват „каквото и да става, чак до края“, както му казват. В Ломидол Пипин съобщава, че ще трябва да го вържат, напъхат в чувал и да го изпратят обратно в Графството, ако не му позволят да продължи нататък с приятелите си чак до края на пътешествието. В определени моменти вероятно на Гандалф му се ще Елронд да бе предприел тъкмо това с младия Тук116.

Сам е образец за това неуморимо приятелство. Той тръгва с Фродо към ада на Мордор с ясна представа за опасностите и със съзнанието, че може би няма да се върнат в Графството. Въпреки всичко отказва да предаде любовта си. Той постоянно се опитва да развесели Фродо, никога не се отчайва и натъжава, колкото и невъзможна да изглежда задачата им. Където и да се намират, той насочва мрачните мисли на Фродо обратно към светлината на Графството там е коренът на тяхната дружба.

В добрия смисъл на думата хобитите са неотстъпчиви. Те прилепват като с лепило към своите приятели. След като Духът на Пръстена ранява Фродо и той изпада в кома в лечебницата на Елронд, Сам остава до леглото му да се грижи за него, почти четири дни и нощи. Когато Мери е изгубен сред телата в битката на Пеленорските поля, Пипин го търси без прекъсване, докато не го открива и не го пренася в Домовете на изцелението в Минас Тирит.

Добрите приятели ти помагат в болест и в беда, не ти позволяват да се пречупиш, без значение с какви трудности се сблъскваш. Не мислите ли, че в наше време изглежда все по-трудно да имаш такива приятели? Всички са толкова заети, че направо ще полудеят. Време за общуване имаме толкова, колкото да напишем във Фейсбук: „В момента ям сандвич“ и това, изглежда, се брои в интернет за чудесен разговор.

Все по-трудно, а понякога невъзможно, е да останем близки с приятелите си от детинство или от училище, когато заради различните си професии сме разпръснати из целия свят. Та какво прави хобитите толкова верни на приятелите им? Как успяват да запазят тази връзка през целия си живот?

За да си отговорим на тези въпроси, може би ще ни е полезно да разучим как точно се възпитават хобитите в Графството, в частност как е отгледан самият Фродо. След като родителите му загиват при инцидент с лодка, той отива да живее с роднините си по майчина линия в дома на Брендифук. Старика описва това място като „люпило“ и лесно можем да си представим как младият Фродо се щура из лабиринтите на грамадната хобитова хралупа с разюзданите си братовчеди. Ако по Мери Брендифук можем да съдим за семейния нрав, то представителите на тази фамилия са веселяци, които обичат забавленията, искрени, духовити и отговорни хобити.

Фуков край и съседното Графство с техните широки поляни, подходящи за тичане, с реки, чудесни за плуване117, и с гори, подканващи към разузнаване, са като гигантска игрална площадка за Фродо и неговата компания.

Според няколко източника, Фродо като младеж бил доста немирен. Знаем, че бил изгонен от фермата на Чудоум, защото крал гъби, и без съмнение още в ранните си юношески години е обичал да се шляе из природата.

Фродо в крайна сметка е прибран в Торбодън и милият му чичо Билбо го прави свой наследник, вероятно защото открива у него своята страст към приключенията. Там Билбо учи Фродо на елфически език и поезия, на любов към легендите и картите. Но въпреки своето „висше образование“118 и наследено имущество Фродо живее в хармония с обикновеното земеделско население на Хобитово. Разбира се, там има богати хора, като Билбо и Брендифук, но те не са аристокрация или управляваща класа. Сам може да нарича Фродо „господарю“, но като хобити те са равни. Може ли да си представите как лорд Кроули от сериала „Даунтънското абатство“ обръща няколко халби и припява кръчмарска песен със своя градинар?

След като порастват, Фродо и неговите приятели от детинство изживяват весели мигове, те се шегуват, пеят и си разказват истории, пият бира и си правят дълги разходки. Обичат да се шегуват енергично помежду си да си устройват доброжелателни майтапи. Лесно е да си приятел с весели хора, които не се взимат много на сериозно. Приятелството идва естествено, когато хората не искат от теб нищо друго, освен удоволствието да са в твоята компания.

Хобитите имат време да създават приятелства желаят много дълго да са заедно. Фактически те имат по-ниски очаквания от нас за това, как трябва да се държат приятелите им. В своя трескав живот ние имаме толкова малко време да бъдем с приятелите си, че ако се съберем с тях, трябва непременно да правим нещо невероятно. И така се натоварваме, че започваме да се държим като актьори. Трябва да сме духовити, чаровни, заинтересовани и интригуващи. Не може просто да си седим и да си хапваме или да излезем на разходка. Вместо това трябва да членуваме в читателски клуб, да отидем на епична и скъпа ски екскурзия или да сглобим заедно механичен сал и да посетим фестивала на Горящия човек в Невада. В нашата епоха е толкова изтощително да бъдеш нечий приятел. Далеч няма такова напрежение, ако само си хобитстваш.

Една от най-хубавите черти на хобитите е, че те са невинни като деца, без да са инфантилни. Ожесточеният крал Теоден се среща с Мери и Пипин скоро след ужасната битка при Шлемово усое и без да ще, забравя ужасните обстоятелства около Войната на Пръстена, бъбрейки с удивителните „Холбитлани“, както ги нарича. Гандалф предупреждава Теоден да не ги окуражава. Те, казва сопнатият вълшебник, са готови да стоят на ръба на пропастта и да обсъждат дребните дела на своите роднини до девето коляно. (Но, разбира се, и Гандалф ги обича119.)

Това, което всъщност казва Гандалф за хобитите, е, че са безстрашни. Те може да не притежават вродената храброст на Арагорн или Боромир, но не ги съкрушава дори надвиснало бедствие и гибел. Вероятно Гандалф инстинктивно изпраща Билбо заедно с Торин и компания, защото разбира, че добродушният хобит ще изиграе важна смекчаваща роля сред вкиснатите джуджета. Заради желанието си да спаси своите приятели от сигурна смърт Билбо открадва камъка Аркен и го дава на елфическия крал, като с това предизвиква убийствената ярост на Торин. Но накрая джуджето и хобитът се сдобряват, макар и на смъртното легло на Торин.

Ако някога сте губили добър приятел или член на семейството, сцената с умиращия Торин за вас ще е от особено значение. Много е мъчно да преглътнем гордостта си и да помолим за прошка, или да простим на онзи, който ни моли за това. Такава е човешката природа, че най ни боли от онова, което смятаме за предателство, щом го е извършил човек, комуто сме вярвали или сме го имали за близък приятел. Ако Билбо може да поднови дружбата си с онзи, който го е наричал „плъх“ и се е канил да го метне от висока стена, то и вие можете да се сдобрите с човек, който е наранил чувствата ви.

В „Завръщането на краля“ Сам показва забележителна способност да прощава. След като спасява Фродо от Кирит Унгол, обзетият от безумство Фродо под влиянието на Пръстена избухва яростно срещу приятеля си и го обвинява, че се е опитал да му го открадне. Щом се съвзема, Фродо моли за извинение, а Сам само обърсва сълзите в ръкава на ризата си и прощава на своя приятел. По-късно, когато Фродо не е способен да ходи от изтощение и не може да помръдне и сантиметър повече, Сам го качва на гърба си и го понася като свое дете по стръмните сипеи на Ородруин120.

След като хобитите прогонват нашествениците от Графството в „Завръщането на краля“, те си устройват спокоен живот. Сам се жени за Роузи и двамата се настаняват в Торбодън, за да се грижат за Фродо, който продължава да страда от старите си рани (и физически, и психически). Той е като ветеран от Първата световна война, който страда от травмите на окопа. Фродо обаче се чувства късметлия. Той знае, че в цялото Графство няма друг хобит, който да се радва на такива грижи. След Войната на Пръстена Мери и Пипин прекарват дните си в „шляене“ по пътеките, в песни, в смях и в увлекателни разкази. Но най-вече се прочуват с „чудесните си празненства“. В крайна сметка навярно най-голямата заплаха за Саурон не са рицарите, а връзките на обичта, които не позволяват на хобитите да изоставят своите приятели в мрака и отчаянието.

Мъдростта на Графството ни казва: Звезда да сияе над часа на срещата с нов приятел и да озарява сетне дългия път на вашата дружба121.