Мъдростта на Графството

Трета глава Вашият личен Ам-гъл

В живота на всеки от нас е имало човек, когото не можем да понасяме. Може да е близък, който ви подлудява, началник или учител, който, изглежда, иска да ви извади душата. До ръба на отчаянието може да ви докара дори партньорът ви, детето ви или домашният любимец. Те може да са отлични дразнители. Те могат да са вашият личен Ам-гъл19. Ам-гъл невинаги се е наричал с това противно име. Едно време той бил достопочтено същество вид предшественик на хобитите. Името му било Смийгъл. Имал приятели, обичал да ходи за риба и да задава гатанки. Силата на пръстена обаче съсипала душата му, превърнала го в злонамерен и омразен нещастник.

Когато Гандалф за първи път разказва на Фродо историята на Ам-гъл, няколко години след като Билбо напуска Графството, първата реакция на хобита е погнуса. Приисква му се чичо му Билбо още преди години да е убил това същество от пещерата в Мъгливите планини. Вълшебникът настоява Фродо да не решава толкова прибързано кой да живее и кой да умре. Гандалф смята, че Ам-гъл все още има своята роля в историята. Той съжалява покъртителното същество за начина, по който е преобразувано и увредено от Пръстена20.

При първата среща на Фродо и Сам с Ам-гъл те реагират различно. Сам смята Ам-гъл за непоносим и всяко нещо, което съществото прави, го дразни и плаши. Като защитен механизъм срещу него той нарича Ам-гъл „Крадльо“ и „Смрадльо“. Фродо, подобно на Гандалф, съжалява Ам-гъл, той разбира по какъв начин Пръстенът е отровил съзнанието му. Той настоява пред Сам да се държи почтително с Ам-гъл. Това странно трио е принудено да оцелява заедно по дългия път към Съдбовния връх, където Ам-гъл предава хобитите.

Моят личен Ам-гъл беше куче. Името му беше Зонкер, кучешки Смийгъл, ако някога е бил такъв. Бях на двайсет и шест години, когато го спасих от злия му стопанин. Зонкер беше доста обременено куче. Той хапеше и ръмжеше по децата, и нападаше съседските котки (които го дразнеха и караха зъбите му да треперят, все едно дъвче дъвка). Той се изхождаше върху любимите ми обувки и лаеше без прекъсване в среднощната тишина, събуждайки ни от най-дълбокия сън все едно сме ударени с електрошок. Подобно на Ам-гъл, той скимтеше и пъшкаше така, че да ти стане гадно за прекалено жестоките ти думи. Когато му слагаш нашийник и намордник, той се върти и пъшка (точно както когато Сам иска да върже Ам-гъл за врата с елфическото въже). Направо чувах как моят Зонкер казва: „От него ни боли, безценни!“

Зонкър можеше да е невероятно въздействащ и странно, но приличаше на човек със своите големи кафяви очи и необичайния си майсторлък в умилителните номера. Също като Ам-гъл, понякога той, без да иска, беше много смешен с чаровната си тъпота. Затова ние с жена ми го задържахме и се грижихме за него, въпреки че ни побъркваше и ни вгорчаваше живота в продължение на десет години. И все пак го обичахме и го третирахме като наше дете. Ам-гъл се държи точно като куче. Търчи във всички посоки, като се ядоса, хапе и къса сурово месо. Самият Толкин го описва като приличен на куче, когато скимти и души в краката на Фродо. Връзката на Фродо с Ам-гъл започва от съжаление и добрият хобит се грижи за него като доброжелателен собственик на диво малтретирано куче с увреждания (но с надеждата да се оправи). Впоследствие обаче техните отношения се развиват в объркана взаимна зависимост, основана на общата им любов и омраза към Пръстена. Ам-гъл изпитва голяма празнина, която може да бъде запълнена единствено от Пръстена. Когато не може да достигне своето „безценно“, желанието му го побърква.

Сам мрази съществото, защото знае, че то е предател. Освен това Ам-гъл е злобен, тъп и ужасно нуждаещ се. Той винаги е наоколо, като онези хора, които постоянно са наоколо, въпреки че никой не ги е канил. Той застава и между връзката на Сам с Фродо. Нищо не е наред, когато „това нещастно създание“ е наоколо, казва Сам. Ам-гъл е противоположност на хобитите от Графството. Той няма обноски и чувство за хумор, нито пък е мил; изцяло е изгубил връзката си с природата, отвращава се от зеленчуци и всякакви насаждения, проклина слънцето, че дава светлина21.

Когато Фарамир, юначният брат на Боромир, среща Ам-гъл, ясно вижда, че това е изгубена душа. Той съветва Фродо да се раздели с Ам-гъл, защото съществото е покварено и не може да му се вярва, моли хобитите да го изоставят. Куражлията Фарамир предпочита да се изправи пред всяка една опасност, но не и да има около себе си тази „злочеста твар“.

Фродо, естествено, не го слуша. Страхът му от неизвестното прави страха му от Ам-гъл незначителен. Той продължава да се надява, че ще успее да го промени и да го върне към светлината. Гандалф твърди, че има останала частица добрина в Ам-гъл, но в нея се просмуква контролираната от Пръстена манипулативна личност.

Толкин е знаел иврит и навярно е бил наясно с еврейската версия на мита за зомбито и съществото, наречено „голем“22. Ам-гъл на Толкин е като зомби един от немъртвите. Той още не е „избледнял“ като духовете на пръстена, но подобно на тях е под контрола на опасната Сауронова мисъл. Произходът на името Смийгъл също подсказва нещо за характера. Идва от староанглийски и означава „нещо, което пълзи“. Това е Ам-гъл, който пълзи и се въси, „потайно и окаяно създание“. Ам-гъл е пример за Юнговия термин „аз в сянка“. Според известния психоаналитик това е черта на характера, скрита във всяка една личност: нашите репресиращи слабости, инстинкти и ненаситността на подсъзнанието ни. Много често недостатъците, които най-много ни дразнят у другите, са онези, за които знаем, че се таят у нас23.

От всички лоши черти Ам-гъл притежава най-ужасните, например завист, липса на емпатия и егоцентричност. Това са отличителните белези на смущенията в нарцистичната личност. Нарцисът се чувства през цялото време заплашен и отхвърлен, прикрива се зад фалшиво смирение (Амгъл е предсказуем и покорен), докато вътре в мислите си изпитва изкривено чувство за притежание („Мръсни подли хобитовци“). Този вид смущение се изразява и в нарцистичната ярост: непрекъсната ярост, на няколко нива, насочена към някой друг. Анди Серкис, артистът, играещ Ам-гъл в екранизацията на Питър Джаксън „Властелинът на пръстените“, чудесно улавя това гневно раздвоение в известния монолог между Смийгъл и Ам-гъл24.

Та какво може да сторим, ако си имаме работа с някой такъв в нашия живот някой енергиен вампир, който ни трови живота и разваля атмосферата във всяка стая, в която влезе? Трябва ли да се отнасяме с него с търпение и милост както Фродо с Ам-гъл? Да му даваме ли шансове, докато най-накрая, за щастие, метафорично, ни отхапе пръста с Пръстена? Или трябва да го гледаме, подобно на Фарамир, с недоверие и да го избягваме? Или, подобно на Сам, с насмешка и строгост? Как да се държим с друг човек, който изпитва огромна празнота, и ние желаем да му помогнем да си я запълни, но с това той трови нашия живот?

Историята ми с лудото куче Зонкер е забавен пример за моя личен опит с Ам-гъл. Но аз имам и други истории, в които са замесени хора. Тези истории са значително по-сериозни. Историите за междучовешки отношения, изпълнени с опасност, са добре познати, архетипни: учителят, който, изглежда, си осмисля живота, като те тормози; неприятният шеф, който ти държи сметка за биологичните нужди; член на семейството, който постоянно иска да наранява чувствата ти. Ам-гъловците са пристрастени към негативното ви отношение. Те искат остро да ги критикувате и да се ядосвате. Те очакват вашата реакция и затова трябва да им се противопоставите с позитивно отношение. Нека ви просветва червена светлина, когато общувате с личния си Ам-гъл бъдете готови да му хвърлите сурова риба. Защитавайте се с бент от позитивно отвличане на вниманието. Опитайте се да влезете в главата му и да разберете какво мисли да стори. Просто запомнете, ще са ви необходими безкрайни торби със сурова риба за вашите лични Ам-гъловци, защото те са лакоми25.

Фродо добре владее тази техника. Той постоянно възнаграждава Ам-гъл, наричайки го „умен Смийгъл“, и това успокоява съществото, четка егото му и го очовечава, тъй като в употреба влиза истинското му хобитово име. Методът на Сам само хвърля масло в огъня и подклажда омразата на Ам-гъл. Ам-гъл не може да бъде променен. Дори Гандалф, стоикът, мъдрият вълшебник, не успява дълго да издържи около Ам-гъл (макар да го залавя и разпитва). Ам-гъл в края на краищата предава Фродо, но отнасяйки се към Смийгъл със състрадание и търпение, хобитът стига до щастлив край на историята и без да иска, унищожава Единствения пръстен. Фродо се проваля в изпитанието, но не загубва човешкостта си, убивайки Ам-гъл. Хобитът научава значението на състраданието и на трудния път.

Ако не можем да променим отношението си към нашите лични Ам-гъловци, вероятно трябва да си позволим лукса пътищата ни да се разделят. В „Незавършени предания“ Толкин пише, че Мрачният владетел Саурон хваща Ам-гъл и усеща задълбоченото и неукротимо желание у спотайващото се лудо малко същество. Това желание дори Саурон не може да разбере напълно, макар Мрачния владетел да знаел, че това, което подлудява Ам-гъл, е неговата мания по Пръстена огромната дупка, която никой никога не може да запълни26.

Така че в крайна сметка ние не бихме могли да контролираме или да заменим с други отношенията си с личния си Ам-гъл, но може да се научим как да се държим с него: с търпение, самообладание, милост, да му отвличаме вниманието, понякога, ако се налага, да си разделим пътищата и да освободим съзнанието си от неговата компания27.

Мъдростта на Графството ни казва: Бедният, егоцентричен Ам-гъл в живота ви е нещастен окаяник, не му позволявайте да ви спъне и подхлъзне по мрачния път към гибелта.