Мълчаливият ухажор

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Сара очакваше екскурзията до Свети Павел, разкъсвана от ужас и радостно нетърпение. Струваше й се странно, но тя се вълнуваше не само от предстоящото приключение, но и от възможността отново да срещне мъжа, който в началото на запознанството им изглеждаше решен да я наскърбява непрекъснато, а сега сякаш бе започнал да я отбягва. Сара не можеше да отрече, че е покорена и очарована от мъжа с прозвището Звяра, но поведението на Хоукс я караше да мисли, че интересът й не среща взаимност. Отсъствието и продължителното му мълчание говореха точно за това. Възможно ли бе целувката му да се окаже обикновена грешка, описанието на сянката й — нищо повече от едно литературно упражнение, а предложението му да я разведе из Свети Павел — просто знак на учтивост към майка му? Сара трябваше да знае отговора. Не Джефри Гарви, за когото тя смяташе да се омъжи, а Звяра владееше сънищата и мислите й и на нея й се струваше, че има нещо ужасно нередно в едно такова противоречие.

Изминаха три седмици, но Хоукс не се появи на нито едно от следобедните четения, на които Нейт и Стюарт присъстваха неизменно. Сара си мислеше, че може би слепотата й бе причината, поради която Хоукс се въздържаше да задълбочи познанството им. Тази мисъл не й даваше мира. Веднъж обсебена от нея, тя просто не можеше да я изхвърли от съзнанието си.

В деня на екскурзията Нейт я посрещна с лошата новина, че Хоукс е предпочел да ги чака пред Катедралата, вместо да язди до там заедно с тях. Стюарт помогна на дамите да се качат в каретата, а Нейт се опитваше да ги развлича с разказа си за сър Кристофър Рен, построил величествената катедрала, която щяха да разгледат съвсем скоро. Когато пристигнаха, пак Стюарт помогна на дамите да слязат, а после хвана ръката на Сара, за да я улесни при изкачването на стълбите, които отвеждаха към входа. Едва когато влязоха вътре в хладната, величествена, ехтяща от шумовете Катедрала, Сара, която вече трудно сдържаше вълнението си, се срещна отново с лорд Кесълфорд.

Макар повечето модерни мъже да носеха високи ботуши до над коленете, които Сара винаги разпознаваше по лекото им триене един в друг, тя бе забелязала, че Хоукс предпочита меки ботуши за езда без токове. Приглушеният звук, който издаваха, за нея бе част от съвкупността от звуци и аромати, които в съзнанието на Сара съответстваха на мъглявия образ, който си бе изградила за него. Тя веднага разпозна равномерните му стъпки. Не го виждаше, но бе сигурна, че се приближава.

Присъствието на Хоукс се усещаше и по омайния аромат на горски цветя, който бе неразделна част от него самия. Тя можеше сравнително точно да определи ръста и теглото му, та дори и формата на ръцете му, но останалата част от физиономията му бе мистериозна, безформена загадка. Искаше й се да научи повече, но не можеше да си представи как би могла да задоволи любопитството си, без да съсипе репутацията си.

По гръбнака й пробягаха тръпки на страх и безпокойство при мисълта, че би могла да види с пръстите си лицето и тялото на някой мъж. Чудеше се какво ли ще представлява съпругът й, какви ли ще са задълженията й към него… И в този момент тялото й отново се разтресе от ледени тръпки. Опита се да си представи как ще я види чрез ласките си мъжът, който щеше да я вземе за съпруга. И колкото и да бе странно, не ръцете на Джефри Гарви изучаваха тялото й в мечтите й, а тези на Звяра.

Графът вероятно бе забелязал потреперването й, защото първото нещо, което изрече с тихия глас, който хората винаги използваха в храмове, беше:

— Ето. Ще имате нужда от това. Ще слезем долу, за да започнем обиколката си от криптата, а там е дори по-студено и от тук.

Тежестта на пелерината му и краткият допир на ръцете му я смутиха до такава степен, че тя потрепера още по-силно и чак зъбите й затракаха от студ.

Наметалото я стопли. То бе запазило част от топлината на Звяра, напоено бе с приятната му миризма. Топлината я обгърна, просмука се в тялото й. Сара имаше чувството, че графът я е загърнал в нещо далеч по-голямо от едно обикновено парче плат. Застанала напълно неподвижна, тя като дете го остави да закопчее катарамата под брадичката й, като през цялото време се измъчваше от усещането, че удоволствието, което изпитваше от топлината на дрехата и от загрижеността на собственика й, бе някак си незаконно и неморално, защото тя бе обещана на друг, но мислите за него не предизвикаха никакво вълнение в душата й.

— Много мило от ваша страна. Благодаря ви — прошепна тя. Гласът й бе приглушен от благоговение, което обаче не бе породено от величието на сградата, в която се намираха.

— Няма защо — тихичко отвърна той.

Отдръпна се веднага щом братовчед му се приближи и се обърна към нея, а в гласа му се долавяше огорчение.

— Аз щях с удоволствие да ви дам наметалото си, госпожице Линдъл, ако знаех, че ви е хладно.

— Чудесно — бързо рече нейният благодетел. — Ще те помоля да дадеш наметката си на леля си, Стю, а пелерината на Трент може би ще стане на госпожа Тървей. Бях забравил, че днес ще слизаме в криптата, иначе щях да напомня на дамите да облекат нещо по-топло от муселина и леките наметки. Понеже не желая това малко недоглеждане да забави обиколката ни, предлагам да ме последвате. Имам уговорка с един от свещениците, който ще ни покаже къде почиват тленните останки на господин Кристофър Рен. Не ми се иска да го караме да ни чака.

Изпълнена с топлина и задоволство, загърната в пелерината му, Сара позволи на Стюарт да я поведе надолу по някакво стълбище, което водеше към подземието на катедралата. Пред тях вървеше водачът им, който тихо ги насочваше по пътя им, а след тях идваха Нейт и госпожа Тървей, последвани от Хоукс и майка му.

Сгрята от топлите гънки на наметалото, преизпълнена от щастие от мисълта, че собственикът му върви толкова близо до нея, Сара слушаше думите на водача им само с половин ухо. Нито студът, нито мрачната, вечна скръб, които навяваха гробниците, можеха да помрачат радостта, с която тя възприемаше живота си, не можеха да заглушат надеждата за бъдещето, която извика доволна усмивка на устните й. Всички останали сякаш въздъхнаха с облекчение, когато музиката на органа сложи край на мрачната им обиколка и те напуснаха криптата.

Весело се качиха обратно по стълбите и техният водач-свещеник им предложи да разгледат известната, изработена от резбовано липово дърво галерия за черковния хор, изпълнена от Гринлинг Гибънс, както и трона на епископа, изработен от резбован дъб, преди да се качат нагоре към купола на Катедралата.

— Лорд Кесълфорд предвиди всичко и ви осигури специални условия, за да се насладите напълно на красотата на Катедралата.

Специалните условия включваха позволението на управата да се възползват от една преносима стълба, която се използваше само от хората, чиято работа бе да почистват и лакират галерията на хористите.

— За какво е това? — възкликна Стюарт.

— За да разгледаме всичко по-отблизо. За тези, които желаят да се изкатерят догоре — обясни Хоукс.

Нейт веднага се втурна нагоре по стълбата и обувките му затропаха но металните стъпала.

Сара вдигна глава и се заслуша. Стори й се, че стъпалата са твърде много. Постоянно усещаше присъствието на Хоукс, който стоеше до стълбата и направляваше изкачването на племенника си. Зад нея госпожа Тървей и лейди Кесълфорд настояваха, че нямат желание да пробват стълбата, но тя усещаше благоговението и възторга, който изпитваха, докато разглеждаха красивата дърворезба. Когато Нейт с трополене слезе долу, тя го чу да казва на дамите:

— Елате да видите от другата страна. Има интересни неща.

Стюарт, който през цялото време бе стоял до нея, пусна ръката й с думите:

— Ще отида да надникна.

Той се отдалечи, а Сара се почувства изолирана и изоставена в тази непозната, кънтяща тъмнина. Не смееше да се помръдне от мястото си, защото се боеше да не се препъне в нещо. Чу Стюарт да говори някъде над нея. Думите му бяха изпълнени с възхищение и почуда и, обгърната от самотата, наложена й от физическия недъг, тя се опита да си представи грандиозната картина, която всички останали можеха да видят.

Лорд Кесълфорд напусна мястото си до стълбата. Сара усещаше, че се приближава, въпреки разстоянието, което ги разделяше. Имаше чувството, че отгатва всяко негово намерение.

— Ваш ред е, мила моя — тихичко рече той.

Тя изпита истинско облекчение, осъзнала, че някой се бе сетил за нея. Радваше се, че той я бе включил в групата, но въпреки това не можа да се отърве от усещането, че е непълноценна заради слепотата си. Когато заговори, гласът й трепереше от несигурност и разочарование.

— Аз, аз не мисля… искам да кажа… Няма да видя нищо, дори и ако успея да изкача стълбите, милорд.

— И защо? — тихичко рече Хоукс, прекратил протестите й, и преди още Сара да проумее намеренията му, топлата му ръка обгърна пръстите й, покрити с ръкавица, и я поведе към основата на преносимата стълба.

— Струва ми се, че ще трябва да се отървем от това. — Пусна ръката й и дръпна катарамата, която придържаше наметалото върху раменете й. — Само ще ни пречи — додаде тихо.

Той свали пелерината и тя остана с неприятното усещане, че е била лишена не само от топлината, но от сигурността и закрилата й.

— Но, милорд… — започна Сара.

— Не мислиш да я накараш да се качи нагоре по тая стълба, Хоукс? Не е безопасно. — Стюарт отхвърли идеята преди още да е разбрал добре за какво става дума. Вече беше почти слязъл, но гласът му звучеше така, сякаш се намираше на върха на стълбата.

Хоукс я остави тя да реши.

— Всичко зависи от вас, госпожице Линдъл. Искате ли да видите дърворезбите?

— Да ги видя?

— Да. — Той се надвеси към нея. — Стълбата ще ви позволи да се качите достатъчно близо, за да можете да докоснете орнаментите, и понеже те са много релефни, съвсем убедено смятам, че ще можете да ги видите.

Сара не можа да не се усмихне. Очевидно стълбата е била донесена специално за нея. Много рядко й се случваше някой толкова бързо да разбира и отгатва желанията й.

— Бих желала да ги видя, ако мислите, че няма да падна — призна тя.

— Разбира се, че няма! — Неговата увереност успокои страховете й и заличи съмненията, че той може би я отбягва заради слепотата й.

— Четири крачки напред… — нареди той с уверен глас. — Стю, махни се оттам!

Стюарт отстъпи встрани.

Хоукс повдигна дясната й ръка и я постави върху твърдото, студено желязно перило.

— А сега се качвайте — без следа от колебание. — По същия начин, по който бихте изкачили всяко друго стълбище. Леко повдигнете полата си, за да не ви пречи.

Тя потрепера, завладяна отново от съмнения. Беше малко шокирана от думите му за повдигането на полата. Въпреки това изпълни указанията му, като през цялото време се питаше дали не бе открила глезените си прекалено много.

— Чудесно — окуражи я той. — А сега, още едно стъпало нагоре… и още едно… Бавно! — Гласът му трептеше от сдържан ентусиазъм. Изглежда, той смяташе да се изкачи до горе с нея.

Сара почувства, че подът се отдалечава от нея. Усети студеното течение, което разлюля вдигнатата й пола. Хоукс, две стъпала под нея, се обади със спокойния си, уверен глас.

— Това е, мила моя.

— О, Боже! — Уплашеният глас на Лидия Тървей сякаш идваше от много далечно разстояния. — Добре ли си там горе, Сара? Нямах представа…

— Сигурна съм, че е добре. Ашли следи всяка нейна стъпка — рече лейди Кесълфорд, но разтрепераният й глас бе далеч по-несигурен от думите й.

Сара се поколеба, притеснена от тревогата, която долови в гласовете на двете жени. Разсея се за миг и удари крака си в следващото стъпало.

Хоукс сигурно долови страха й, чу я как рязко си пое въздух.

— Внимавайте! — посъветва я той и се качи едно стъпало по-нагоре — толкова близо, че можеше да докосне тялото му. — Вече почти стигнахме. А и ако се подхлъзнете, ще паднете право в ръцете ми. — В гласа му се долавяха нотки на задоволство, сякаш искрено се забавляваше и в съзнанието й кой знае защо изникна образът на доволен и заситен котарак. — Освен ако идеята… — той замълча, сякаш да й даде време да помисли.

Сара почувства как кръвта нахлу в лицето й. Нервно се изсмя и започна предпазливо да се катери отново, стиснала здраво желязното перило и повдигнатата си пола.

— Стигнахме — тихичко рече той, когато се озоваха на върха. — Не беше чак толкова трудно.

Той беше точно зад нея. Разделяха ги само две стъпала, както бе и през цялото изкачване. Тя нямаше къде да отиде повече, но той не спря да скъсява разстоянието помежду им, докато не застана точно до нея. Сара чу шумоленето на роклята си, която се опираше в крака му. Тялото й неволно се наклони едва забележимо към него, подсилвайки омайното усещане от допира на дрехите им. Сара сякаш почувства нежна ласка по цялото тяло от кръста надолу, та чак до подгъва на полата й, която падаше тежко върху стъпалото, на което бе стъпила. В този кратък миг й се стори, че лорд Кесълфорд я бе докоснал по най-интимен начин, без дори да използва ръцете си.

Сара спокойно се отдръпна, опитвайки се да се отърси от това чувство, но успя само да си удари глезена.

— Успокойте се, мила моя — промърмори той, развеселен. — Аз не хапя.

Главата му бе на едно ниво с нейната. Когато й заговореше, усещаше топлия му дъх върху бузата си. Лицето й гореше, дишането й бе възбудено и учестено.

— Свикнала съм да стоя в такава близост с някой джентълмен единствено на дансинга.

— В такъв случай си представете, че танцуваме, госпожице Линдъл. — Облечената му в ръкавица ръка леко докосна рамото й. Стисна я леко и ненатрапчиво, докато тя най-сетне застана в по-естествена поза. Сара цялата трепереше, а когато полата й още веднъж се докосна в тялото му, тя започна да се пита дали не е неестествено предвзета и чувствителна… Та един толкова повърхностен контакт с него бе успял да я извади напълно от равновесие! Сара не можеше да престане да мисли за оня миг, в който я бе притиснал към себе си и я бе целунал.

Когато заговори, гласът й прозвуча малко несигурно.

— А сега накъде, милорд?

Той започна да направлява движенията й, също като инструктор по танци.

— Повдигнете дясната си ръка и я протегнете докато докоснете нещо.

Сара се подчини. Облечената й в ръкавица ръка докосна само въздух. Замаяна, тя внезапно установи, че се намира буквално в прегръдките му. Едната му ръка придържаше лакътя на повдигната й ръка, а другата бе обвил около кръста й.

— Човек би си помислил, че танцуваме валс, мила моя. — Спокойната му забележка й подейства успокоително. Те наистина бяха застанали като на танц, а тя си спомняше последния им валс и знаеше, че никога преди не се бе чувствала толкова грациозна и елегантна.

— Ето! Ще ви покажа къде да търсите.

Ръката, която придържаше лакътя й, бавно се плъзна по ръкава й, а плътта й под него настръхна. После докосна пръстите й. Възпламенени от допира му, този път пръстите й докоснаха дърво — твърдо и гладко. Той отдръпна ръката си и пръстите й, подобно на птичка, освободена от кафез, бързо и сигурно се спуснаха по резбованата повърхност.

— Усещате ли ги? — Нетърпеливият глас на Стюарт стигна до ушите й.

— Дали може да разпознае фигурите? — Госпожа Тървей, която бе мълчала до този момент, се обърна към Стюарт.

Но вниманието на Сара бе изцяло съсредоточено върху онова, което Хоукс можеше да каже, или направи в следващия момент.

— Какво виждате? — Студени тръпки пробягаха по гърба й, когато усети топлия му дъх в косата си.

Пръстите й, дори и през тъканта на ръкавицата, бяха неестествено чувствителни, докато се плъзгаха по резбованите повърхности.

— Това е лице — прошепна тя, разгадала най-сетне изображението, а после нетърпеливо се отдръпна малко назад, за да може с помощта на зъбите си, да свали ръкавицата си.

— Така е по-добре — рече тя, а голите й пръсти погалиха дърворезбата. — Това е лицето на дете. В косата му има венец от цветя.

— Какво още? — настоя той. Хоукс се наведе напред и реверът на сакото му леко докосна гърба й. Тя се стресна от непознатото усещане. Ръкавицата, която бе свалила от ръката си, незабележимо се изплъзна от пръстите й и се понесе като откъснат лист към тъмнината на залата под тях.

Сара преглътна шумно, съсредоточила цялото си внимание върху дървото под пръстите й: Опитваше се да се абстрахира от трепетното вълнение, обхванало тялото й. Гърбът й, докоснат от палтото му, пламтеше, а топлината се разливаше навсякъде, подобно на малки вълнички в развълнувано езеро.

— Момичето е голо! — Още докато произнасяше думите, ръката й виновно се отдръпна от резбованото тяло на дървеното дете, сякаш бе извършила нещо неморално и забранено. Усети, че я залива гореща вълна, която зачерви бузите и върховете на ушите й.

— Да — невъзмутимо се съгласи той и хванал пламналата й, разтреперана ръка, я премести върху друга фигура от дърворезбата.

— Можете ли да ми кажете какво е това?

— Пера. Крила — по-спокойно изрече тя.

— Точно така. — Гласът му беше ласкав и тих. — Сама ще установите, че те са прикрепени за голото дете, което така безпричинно ви притесни.

— Прикрепени? В такъв случай тя е ангел?

— Без съмнение — тихо рече той. — От двете ви страни, мила моя, се простира дълга редица от ангели, заловени един за друг с крилата си.

Тя протегна ръка, за да се увери в казаното. Възбудена до краен предел, Сара се надвеси над желязното перило на стълбата и извика на другите, които стояха долу. Гласът й бе лек като ръкавицата, която миг преди това се носеше из въздуха.

— Виждам ангели! Прекрасни ангели!

Думите й прокънтяха в огромната катедрала и бяха повторени от ехото хиляди пъти, все по-тихи и приглушени. Тези, които стояха долу, вдигнаха глави и се усмихнаха. Нямаше нищо светотатствено в един толкова спонтанен изблик.

Хоукс бе поразен от обхваналата я еуфория. В един свят, населен от подмазвачи и мижитурки, които бяха превърнали отегчението и цинизма едва ли не в изкуство, подобна неподправена радост бе нещо ново и необичайно. Върху полуотворените устни на Сара Линдъл се появи нежна усмивка, която засенчи дори красотата на ангелите на Гивън. Той просто не можеше да й се нагледа, не можеше да се насити на чистата й радост и неподправен възторг. Дъхът му спираше само като я гледаше.

Хоукс, който изпитваше оправдано задоволство от самия себе си загдето й бе доставил такова голямо щастие, не искаше усмивката й да помръкне, не му се щеше толкова бързо да слязат от висините на възторга й. Огледа се наоколо и сякаш за пръв път видял истинското великолепие и блясъка на Свети Павел, реши, че е длъжен да сподели със Сара забележителната красота на това място.

— А до ангелите има дебели херувими — колебливо продължи той.

Беше налучкал верния тон. Тя отново насочи вниманието си към дърворезбата. А той се чудеше какво ли щеше да изпита, ако пръстите й проследяха линиите и извивките на собственото му тяло. В душата му се зароди вълнение само при мисълта за това.

— Те държат венци от цветя. — Той започна да говори по-уверено. — А под нас има още цветя, така прекрасно изваяни, че всеки градинар би ги разпознал без затруднение. По-близо до пода има пана, върху които са издълбани още цветя, преплетени с панделки, рогове и пера.

Тя стоеше като закована, заслушана в разказа му. Леко наклони глава, за да може по-лесно да чува всяка негова дума. Устните й бяха полуотворени и той изпитваше непреодолимо желание да ги докосне със своите.

— Разкажете ми още — прошепна тя.

Той се поколеба за миг, покорен от неистовата жажда за знания, изписана на лицето й, объркан от желанието да я целуне, смутен от непосилната задача да опише нещо толкова грандиозно на незрящ човек. А после, почувствал се длъжен да го направи, той продължи с описанието на разкошните каменни стълбове и богато изрисуваните и позлатени сводове, които се извисяваха над галерията на хористите. Пресъздаде онова, което виждаше от купола, описа й маслените рисунки на Торнхил, които изобразяваха живота на свети Павел, нарисуван с изобилие от цветове. Продължи с плетеницата от ковано желязо, което опасваше олтара, с мраморните прегради зад олтара и цветните стъкла, докато накрая остана без дъх, а тя избухна в смях и го помоли да спре, защото умът й не би могъл да асимилира нищо повече.

Той импулсивно се обърна и стисна ръцете й.

— Благодаря ви, че ми позволихте да видя всичко това — рече тя и в миг искрената й благодарност и плам потекоха като пълноводна ръка от нейните ръце към неговите. Единствено железният самоконтрол на Хоукс му помогна да издържи на импулса да поднесе дясната й ръка, останала в ръкавица, към топлите си устни. Помисли си, че би желал да вкуси радостта й, да й покаже изкуството на любовта така, както й бе показал чудесата на Свети Павел.

— Чувствам се — продължи тя, все още благославяйки го с омаяното си докосване — като малка статуетка, увиснала в средата на разкошна торта, с много шоколад и сладолед.

— Много уместно сравнение — призна, макар самият той да възприемаше красивия й лик като един от възхитителните ангели на Гринлинг, който изведнъж бе оживял. А когато тя най-сетне пусна ръцете му, той в никакъв случай не можеше да каже, че го е напуснало внезапното, изгарящото го желание да усети вкуса на устните на един ангел.

— Не искате ли вече да отидем да потърсим загадъчната Галерия на шепота? — предложи той. Знаеше, че едва ли би могъл още дълго да разчита на самоконтрола си, ако продължаваха да стоят толкова близо един до друг.

— Да, ако обичате. — Усмивката й му въздейства като благословия и го изпълни с необикновено задоволство. В този момент Ашли Хоукс, лорд Кесълфорд, изобщо не можеше да бъде сравняван със звяр.

Той поведе Сара надолу по стълбите и макар слизането да бе по-трудно от изкачването, доверието, установило се помежду им, направи задачата много по-лесна.

Крехкото задоволство на Хоукс бе на път да се стопи, когато установи, че не всички членове на групата им изпитваха същия ентусиазъм пред перспективата да изкатерят всичките стъпала, които водеха към Галерията на шепота в купола над главите им.

Дамите първи се отказаха от плана му.

— Мисля, че днес се качвах и слизах достатъчно, Ашли — рече майка му. — По-младите и по-здравите от мен могат да предприемат подобно изкачване, но не и аз.

Госпожа Тървей побърза да се съгласи с нея.

— Аз ще остана долу и ще правя компания на лейди Кесълфорд — предложи тя. — Виждала съм Галерията на шепота много пъти.

— Нищо не би могло да ме възпре — храбро заяви Стюарт, докато, седнал на едно от предните места, за богомолци, дискретно събу единия си ботуш, — ако се бях сетил да си обуя по-подходящи ботуши, а не тези омразни измишльотини, които винаги ми правят мазоли. — Той разтри петата си и премигна. — Но при това положение май ще трябва да се откажа.

— Е, аз пък предлагам да тръгваме веднага.

Ентусиазмът на Нейт изглеждаше безграничен и лицето на Сара, което бе започнало да помръква, изведнъж се оживи.

— О, да — възкликна тя. — Хайде да тръгваме.

Хоукс се приближи към мястото, където бе паднала ръкавицата й. Наведе се да я вземе, насочил вниманието си към двамата младежи, които вече бяха започнали изкачването на стълбите.

— Не можеш да очакваш, че момчето ще се справи само, Хоукс — предупреди го Стюарт.

Майка му побърза да се съгласи.

— О, Боже, разбира се. Помисли си само какво би станало, ако тя се спъне. Може би трябваше да отида…

— Не е необходимо — увери я Хоукс и погледна изпитателно братовчед си. Смущаваше се от мисълта, че го молеха да отиде там, където по негово дълбоко убеждение Стюарт не би искал да го види дори да се приближава.

— Не можеш да я оставиш сама с онова кутре! — Стюарт го изгледа многозначително.

Хоукс изненадано вдигна вежди. Изглежда, че Стюарт се боеше много повече от Нейт, отколкото от него. Въздъхна примирено. Пълното доверие, което му засвидетелстваше Стюарт, му припомни с отчайваща яснота, че самият той бе уверил братовчед си, че не проявява никакъв интерес към Сара. После кимна.

— Както желаеш, Стю. — Бавно се отправи нататък и когато стигна до подножието на стълбището, Сара и Нейт вече се бяха изгубили от погледа му. Над него се чуваха веселите им гласове. Те се блъскаха в стените от портландски камък и отекваха из цялата катедрала, която сякаш бе пълна с непослушни деца. Той ги последва с усмивка, развеселен от доброто им настроение, но съзнаващ, че е поставен в твърде деликатно положение на трето, ненужно колело.

Хоукс ги настигна в галерията под прозорците, с които бе увенчан куполът. Седнали на кръглата дървена пейка до стената, двамата се гледаха от двете страни на отвора — голямо, оградено с перила пространство, което лежеше като тъмен кладенец помежду им и откриваше изглед към голямата зала, от която бяха тръгнали.

Сара се бе облегнала на стената, притиснала едното си ухо към камъка. Нейт мърдаше с устни и шепнеше от другата страна. Най-накрая тя кимна и прошепна нещо в отговор.

Хоукс се отпусна на пейката, недалеч от племенника си, надявайки се да долови част от изреченията, които си разменяха. Изведнъж чу гласа на Сара Линдъл толкова ясно, сякаш тя седеше до него. Сара рецитираше стихове.

После се чу и гласът на Нейт.

— Твърде лесно. Това е Уилям Блейк. Песен на невинността… — Той махна с ръка на Хоукс, за да го извика при себе си, а цялото му същество излъчваше буен възторг. Нейт потупа пейката и рече: — Седни тук, точно срещу госпожица Линдъл и прошепни нещо, обърнат към стената. Тя ще те чуе толкова ясно, сякаш говориш направо в ухото й. Ако не възразяваш, аз искам да продължа към Каменната галерия. Зная, че от там може да се види цял Лондон, но изкачването е твърде уморително, и не бих искал да изморявам госпожица Линдъл излишно, ако вятърът се окаже твърде силен там горе.

— Разбира се, тръгвай. — Гласът на Хоукс бе измамно спокоен, макар че сърцето му подскочи от радост при мисълта, че ще остане съвсем сам със Сара. — Ние вероятно ще те последваме след малко. Само да си отдъхнем за миг.

Племенникът му ги напусна, напълно доволен от това развитие на нещата.

Малката, кръгла, покрита със стъклен купол галерия, тънеше в тишина. Каменните стени изведнъж му се сториха студени. Хоукс погледна красивата млада жена, която седеше точно срещу него. Пъхна по навик ръка в джоба на сакото си, но я извади веднага, напипал меката тъкан на ръкавицата й. Зачуди се дали ръката й не бе прекалено измръзнала.

Гласът й погали ухото му.

— Това е едно много странно място.

— Наистина е такова, мила моя. Но мисля, че трябва да шепнем през цялото време, за да можем да изпитаме удоволствие от забележителната акустика. — Гласът му постепенно заглъхна и притиснал се към стената, той буквално прошепна последните няколко думи. Имаше някаква сладостна чувственост в словата, разменени по този начин. Изпита истинска наслада, когато до него стигна отговорът й, под формата на подходящ за случая цитат.

— Съюзът на истинските умове не знае…

Хоукс се усмихна с удоволствие и реши да продължи цитата, вместо да й каже автора. Надяваше се, че така прошепнатите думи ще й разкрият поне малка част от онова, което лежеше скрито в сърцето му.

— …пречки. Не е истинска любов оная, която се променя… — Той замълча, надявайки се, че Сара ще продължи цитата.

Тя не го разочарова. Думите й бяха като целебен балсам за душата му.

— … срещнала отпор. Или пък се пречупва и оттегля се сама. О, не, тя е…

— …вечна и непобедимо среща всяка буря, без да трепне, без да се огъне, без да се смути! — довърши той.

Настъпи тишина. Двамата мълчаха, изпълнени с радост и задоволство. А после изведнъж, сякаш уплашени, че ехото на пълната тишина ги застрашава по някакъв начин, побързаха и двамата да заговорят.

— Днешният ден беше чудесен… — започна тя.

— Ръкавицата ви е у мен. — Той я извади и започна да си играе с меката кожа. — Падна, когато бяхме горе.

— Колко глупаво от моя страна да я изпусна.

Той вдигна малката ръкавица до лицето си. Затворил очи, вдъхна слабия аромат на парфюм. Хелиотроп. Отвори очи и погледна пространството, което ги разделяше. Остана странно развълнуван, като я видя да притиска ръцете си една към друга.

— Да ви я донеса ли? — Помисли си, че гласът му прозвуча твърде тъжно. Изпълнен бе с желание и непреодолим копнеж. Искаше да е близо до нея. Но не само заради ръкавицата.

Тя не отговори веднага.

Принуден да изчака, той я наблюдаваше, желаеше я и се чудеше дали гласът му, преминал през каменната стена, разкрива истинските му чувства.

Отговорът й, когато най-после дойде, приличаше по-скоро на въздишка.

— Да, моля.

Възбуден от интимните нотки на прошепнатия им разговор, той сковано заобиколи празното пространство.

Лицето й изразяваше напрегнато очакване, което му напомни за изражението й преди малко, когато го бе помолила да й разкаже повече за Свети Павел. Стоеше, леко отворила устни и сякаш очакваше нещо далеч по-важно от ръкавицата си. Погледът й го накара да забави крачка.

Тя стоеше спокойно, с непроницаемо изражение и здраво стиснати ръце. Очите й не разкриваха нищо и Хоукс осъзна колко много разчитаме на тези своеобразни прозорчета на ума и чувствата, за да разберем какво мислят повечето хора. Той застана до нея, неспособен да определи по кой начин тя успяваше да му предаде неоспоримото чувство на напрегнато очакване и копнеж. Осъзнаваше обаче, че точно то му помогна да се пребори с изкушението да се отпусне на пейката до нея, защото разбираше, че собственият му копнеж, потребностите му да я има, застрашаваха самоконтрола, който си бе наложил. Единственото, което искаше в този момент, бе да я вземе в прегръдките си и да притисне устни към нейните, но не можеше да се избави от дълбоко вкоренения си страх, че ако го направи, ще наруши разбирателството, което се бе установило помежду им днес.

— Ръкавицата ви. — Гласът му бе предрезгавял от вълнение.

Тя протегна ръка. Той я сложи в дланта й. Пръстите й за миг докоснаха неговите.

— Благодаря.

Хоукс не можа да устои на изкушението. Окуражен от лекия натиск на пръстите й, той бързо повдигна ръката й към устните си, сякаш възнамеряваше да целуне голите й пръсти. После, нарушавайки всички правила на благоприличието, той обърна тънката й, фина ръка и нежно целуна дланта й.

Зяпнала от изненада, тя се отдръпна от него.

— Простете ми — изрече той, макар всъщност изобщо да не се разкайваше и отново притисна ръкавицата към ръката й. — През последния половин час, че и повече, мечтаех да направя точно това.

Изчервена, тя непохватно се зае с тясната ръкавица, опитвайки се да напъха ръката си в нея.

— Винаги ли се поддавате на импулсите си, без да мислите за последствията? — Гласът й потрепера.

— Обикновено — тихо рече той. — Също като зверовете, както са ми казвали неведнъж.

Тя обмисли за миг забележката му, като през цялото време притискаше ръката, която той бе целунал, с другата си ръка, сякаш се боеше, че тя може да избяга от нея.

— Може би ще е най-добре и за двамата, ако се опитаме да забравим този ваш импулс.

Гласът й вече не трепереше.

Неговият пък бе предрезгавял от желанието, което с толкова усилия прикриваше.

— Е, мила моя, ако целувките не ви доставят удоволствието, което доставят на мен, тогава може би наистина ще е най-добре, ако забравите за случилото се. Аз обаче с удоволствие ще запазя спомена. И заради двама ни.

Сара не изглеждаше особено доволна от отговора му, но пуснала най-сетне ръката си, безопасно скрита в ръкавицата, тя вдигна глава към стълбището, сякаш целувката му наистина не я притесняваше вече.

— Нейт се връща — рече тя.

Той чу едва доловимите стъпки, малко след като тя заговори. Докато се възхищаваше на острия й слух, той осъзна с чувство на вина, което го накара да си спомни за изражението на Брет Престън в оная нощ, когато го бе изкарал от леглото на Кетрин Стоун, че едва не бе допуснал Нейт да стане свидетел на една също толкова непочтена сцена, която бе в пълен контраст със задълженията му на настойник и с обещанието, което бе дал на Стюарт.

Племенникът му връхлетя през вратата.

— Хайде, идвайте. Гледката е умопомрачителна, а шумът — е никога не съм предполагал, че в града се вдига такава врява. — Гласът на Трент се извиси до неразбираемо бърборене.

Госпожица Линдъл се изправи.

— Тръгваме ли?

Хоукс взе ръката й и я постави върху своята.

— Аз съм изцяло на ваше разположение, мила моя — сериозно заяви той.

Искаше му се тя да му заповяда да я целуне, защото страстта, която тлееше в душата му, заплашваше да изпепели в жарта си и самоконтрола, наложен с толкова усилия, и добрите му намерения.