Мълчаливият ухажор

ГЛАВА ТРЕТА

Графинята тъкмо произнасяше последните си думи, когато един мъж влезе в стаята. Сара веднага разпозна в него джентълмена. Долови аромата на скъп парфюм от сандалово дърво, чу полюляването на кожените пискюли на високите му над коленете ботуши. Сара нямаше как да разбере, че това е Стюарт Кесълфорд, който изглеждаше като моден символ на шивашкото изкуство. Облечен бе в закопчан до брадичката, двуреден фрак в небесносиньо, бяла жилетка и тесни, прилепнали по тялото панталони. Красавеца, който за момента дори не подозираше този печален факт, се спря и вдигна вързания със златиста панделка монокъл към проницателното си синьо око.

— И защо е необходимо да убеждаваш любимия си племенник, скъпа лельо? Знаеш, че трябва само да попиташ и аз съм твой.

Сара знаеше, че племенникът на лейди Кесълфорд я проучва внимателно. Тя сякаш усещаше изпитателния му поглед и веднага се почувства в много неизгодно положение, защото така той научаваше за нея неща, които тя просто нямаше как да разбере за него. Внимателно слушаше, опитвайки се да долови някаква промяна в речта на новодошлия, която щеше да е сигурен знак, че е разбрал за слепотата й. Сара изпитваше известна загриженост, не беше сигурна как физическият й дефект ще бъде възприет от обществото. Това бе едва второто от много такива мъчителни запознанства, които трябваше да понесе през следващите седмици.

— Стюарт! — Амелия веднага се намеси. — Идваш съвсем навреме. Ще те представя на госпожица Линдъл. Току-що й обещах да й осигуря поръчителство за Алмак.

— Да — джентълменът замълча и се спря на мястото си. — И тук се намесвам аз.

И тогава Сара го чу — неловката пауза, почти незабележимата изненада в следващите му думи. Това беше единственото доказателство, че Стюарт Кесълфорд бе осъзнал нещастното й състояние. Сара бе много доволна от учтивия начин, по който той реагираше на слепотата й. После се запознаха, а Амелия повтори, че би искала той да я придружи до Алмак.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — рече младият мъж. Наведе се изискано над ръката на Сара, повдигна я и леко я докосна с устни със самоуверен и очевидно неведнъж репетиран елегантен жест.

Сара реши, че маниерите му са доведени до съвършенство, за да доставят радост и изтънчено удоволствие. Лекият неангажиращ допир на ръката му, кратката целувка на устните му бяха точно премерени — нито твърде груби, нито твърде страстни, нито твърде студени, или пък надменни. Този жест напълно отговаряше на онова, което Сара си бе представяла, че ще види в Лондон. Нещо в тази целувка я накара да разбере по-добре майка си, която бе толкова запленена от живота в Лондон, припомни й, че това е поведение, с което годеникът й отдавна бе свикнал. Чудеше се дали и Джефри можеше така съвършено да целуне ръка на някоя дама.

— Ще ми окажете ли неоспоримата чест, госпожице Линдъл — речта на Стюарт Кесълфорд беше плавна и обиграна като ръката му, — да придружите милата ми леля с мен самия в Алмак? Това е едно от най-важните места, на които човек трябва да се появи по време на първия си сезон в Лондон. А вие, осмелявам се да твърдя това, ще засенчите всяка една красавица.

Сара не се стресна от тази безсрамна склонност към флиртуване, защото това също бе едно от нещата, с които бе очаквала да се сблъска в града. Ласкателствата на Стюарт бяха изречени с умерен финес и изтънченост, а и в компанията на толкова много свидетели не съществуваше никаква заплаха от прелъстяване. Сара просто не можеше да не остане доволна и очарована. Приятно й бе да слуша ласкави думи за себе си и установи, че е склонна да хареса племенника на лейди Кесълфорд.

Приятелското обкръжение, в което се намираше, й вдъхна смелост и тя реши да се пошегува.

— Казаха ми, че ви наричат Красавеца. Вие чувствате ли се засенчен в моята компания, сър?

Моментното му мълчание, неспособността му да отговори, издаде силната му изненада. Сара се зачуди дали и той, подобно на всички останали, не очакваше от едно сляпо момиче да бъде по-стеснително и саможиво.

— Едно насинено око ми спечели това прозвище, скъпа госпожице. Не красотата на бедното ми лице.

Тя закачливо размаха пръст.

— Не вярвам в това. Вашата леля ми каза, че сте хубавецът на града.

— Ако аз съм хубавецът, то вие сте приказната красавица, госпожице Линдъл — добродушно я подразни той.

Сара остана много доволна, когато Стюарт й предложи да повърви с нея до края на улицата. Тя нямаше как да знае, че целта на посещението при леля му не бе изпълнена, нито пък че Стюарт се слави с умението си да подбере най-подходящия момент, за да се обърне към дама — особено пък когато тя му е роднина — с молба за заем.

Тя знаеше единствено, че той сякаш я намира очарователна и че интересът, който проявяваше към нея, й допадаше. Сара не бе свикнала нито с вниманието на мъжете, нито с комплиментите им, а сега бе получила и двете, предложени й с толкова изтънчен финес, че тя се почувства въодушевена и по-склонна от всякога да разбере майка си.

Хоукс със сигурна ръка направляваше покрития с пяна, но вече уморен и покорен Брутъс сред двуколните кабриолети и файтоните, които трополяха около източния вход на Хайд парк.

Графът бе преживял една ужасна сутрин. В момента не искаше нищо друго, освен една малка закуска и един час спокоен сън, но и двете удоволствия трябваше да почакат докато се справи с един много по-важен проблем — Стюарт.

Подобно на впрегатен кон с превръзка на очите, Хоукс неотлъчно следваше посоката и нищо не можеше да го отклони от пътя му. Беше твърдо решен да намери братовчед си. Нямаше да позволи да се измъкне. Звяра си беше наумил да изнесе на Красавеца една жестока и вероятно твърде дълга лекция.

Преди Хоукс да успее да се приближи, Стюарт се раздели с компанията си. Доктор Тървей и спътницата му тръгнаха надолу към него, а Стюарт, върху когото Хоукс бе приковал смръщения си поглед, лениво пое нагоре по Тибърн лейн — мястото, на което от години се извършваха всички публични обесвания в Лондон.

Доктор Тървей го поздрави учтиво, но Хоукс нито за миг не отклони поглед от Стюарт. Той уморено докосна периферията на шапката си и иронично заяви:

— Радвам се да те видя, Тървей.

Хоукс щеше да остане много изненадан, ако можеше да чуе краткия разговор, свързан със самоличността му, който проведоха докторът и спътницата му, след като той отмина.

Сара сграбчи ръката на доктор Тървей, а гласът й затрепери от едва сдържано вълнение.

— Това е господинът, който едва не ни прегази днес сутринта!

— Сигурна ли си, Сара? Трябва да призная, че този кон наистина е черен и еднакъв с онзи, който едва не те стъпка, но изобщо не съм сигурен, че ездачът е същият. Тази сутрин успях да го видя само в гръб.

Сара усети познатото нетърпение да се надига в гърдите й. Толкова много хора смятаха, че са в правото си да се усъмнят в думите й за нещо, или някого, само защото тя е напълно сляпа.

— Тази сутрин едва не бях убита, докторе. Няма как да не запомня впечатленията си от виновника. Сетивата ми са запечатали образа на коня и ездача завинаги. Зная всичко за тях, с изключение на това как изглеждат. Не бих могла да сбъркам гласа му. И никога няма да го забравя. Той е така запечатан в паметта ми, че дори и сега, когато съм в пълна безопасност, ръцете ми се разтреперват само при спомена за него. Кой е той? Бих искала да му кажа какво мисля за него.

— Това… — колебливо изрече лекарят — е Звяра.

— Звяра? Синът на лейди Кесълфорд?

— Самият той.

— О! Колко неприятно! Ще се наложи да си държа езика зад зъбите от уважение към майка му.

Звяра, въпреки безцеремонното си държание и репутацията си на човек, който винаги е пренебрегвал условностите на светската изтънченост, не вложи никаква злоба в грубото си отношение към доктор Тървей. Той неволно обиди добрия доктор, така както неволно позволи на Брутъс да се втурне срещу Сара, но отношението му към братовчед му бе нещо съвършено различно и той бе готов веднага да му извие врата.

Брутъс не се нуждаеше от много време, за да настигне контето, което преследваха. Звяра се изравни с Красавеца и без да каже нито дума, елегантно скочи от седлото, стиснал камшик в ръката си.

Стюарт се спря на място, обърна се и с изискан жест вдигна монокъла си и погледна нагоре към очевидно ядосания си братовчед.

— Ако не те познавах добре, Хоукс — рече той, като с нахално изумление се взираше в камшика, — бих се обзаложил, че възнамеряваш да използваш този камшик, за да ме наложиш добре. Точно тук, пред очите на цял Лондон.

Хоукс се усмихна със съжаление и плесна с камшика по един от изплесканите си с кал ботуши.

— Ужасно ме изкушаваш да го направя, Стю. Наистина.

Стюарт посочи с монокъла си към далечния край на Тибърн лейн и заговори с неукротимото си чувство за хумор.

— Обеси ме, братовчеде. Трябвало е да си вземеш въже.

Хоукс се разсмя уморено и спря да почуква по ботуша си.

— Един лихвар като че ли ще е много по-подходящ за целта.

Стюарт сви рамене.

— Това означава, че току-що си се видял с твой повереник, който — осмелявам се да твърдя това — не знае да си държи езика зад зъбите и ти е казал за — признавам си това — абсурдната молба, с която се обърнах към него.

— Колко си вътре? — попита Хоукс. Не беше в настроение за празни приказки.

Стюарт извади красива позлатена кутийка от малкия джоб на прилепналото си сако, подръпна маншета си, за да вземе носната кърпичка, която бе пъхнал под него, и с усъвършенствано от дългата практика движение на китката, си взе щипка емфие.

— О, ти ме познаваш, Хоукс — той деликатно кихна в кърпичката си. — Джобовете ми никога не остават съвсем празни.

Хоукс познаваше Стюарт прекалено добре, за да му повярва.

— Много се изсилваш, братовчеде. Защо ще притесняваш племенника ми, ако положението не е по-лошо от обикновено?

Стюарт отново сви рамене.

— Да ти кажа истината, имах нужда от една дребна сума, за да платя една жилетка.

— Жилетка! — Широката устна на Хоукс потръпна от едва сдържан смях.

Стюарт настръхна.

— Ти, скъпи ми братовчеде, с този твой стил на обличане — той презрително изсумтя, вдигна монокъла си и, извил вежди, внимателно огледа костюма за езда на лорд Кесълфорд, — изобщо не можеш да оцениш съвършенството, което постига мосю Лафет с бродираната коприна. И представа си нямаш дори! А това е много жалко, тъй като си благословен с такива рамене! — Той силно наблегна на последните две думи. — Всички дами в града без съмнение ще се състезават за честта да съблекат тези рамене, ако ти обръщаше малко повече внимание на дрехите, с които ги обличаш.

Въпросните рамене се повдигнаха едва-едва.

— Никога не се обличам само за да доставя радост на жените, които ме разсъбличат, и в този смисъл е напълно възможно да не мога да оценя съвършенството на твоя шивач, Стю. Предпочитам простотата и удобството на дрехите на Стултц пред изтънчената елегантност на тесния костюм, с който си облечен. Сигурен съм, че когато се обличаш, прибягваш до помощта на много силен лакей, въоръжен с обувалка и амонячна сол за ободряване. Не се ли страхуваш, че някой ден ще се премениш в толкова тясно сако, че дамата, заела се с разсъбличането ти, ще припадне от изтощение, или най-малкото ще охладнее и ще си възвърне здравия разум, докато се бори с дрехата ти?

Пренебрегнал всичко останало, Стюарт се хвана за името на шивача, който Хоукс бе споменал.

— Стултц? — повтори той. Монокълът отново влезе в употреба. — Нищо чудно, че дрехите ти висят толкова добре.

Хоукс започваше да се забавлява. Братовчед му не можеше да е чак толкова ограничен! Та той не изпитваше и най-малко разкаяние, загдето си бе позволил да проси пари от едно момче, два пъти по-младо от него.

— Разбирам — започна той, с натежал от сарказъм глас, — че не можеш да си платиш жилетката? Да не би шивачът да се е преместил да живее пред вратата на дома ти, в очакване да си получи парите?

Стюарт го накара да млъкне и сърдито заяви:

— Не говори глупости. Положението никога не е било чак толкова лошо. Оня глупак просто не иска да ми даде жилетката.

— Колко странно! — Хоукс иронично повдигна вежди.

— Абсолютно! Никога преди не ми е отказвал нещо.

— Значи си негов постоянен клиент?

— Бих казал, че е така. Имам цяла дузина жилетки, излезли изпод майсторската му ръка.

Гласът на Хоукс бе твърде меден, за да бъде искрен.

— Дамите в града сигурно са обезумели от радост. Шивачът ти обаче не изглежда особено впечатлен. Плащал ли си редовно сметките си при него?

— Разбира се, че съм плащал преди.

— Колко преди!

— Какво искащ да кажеш?

— За колко от дванадесетте жилетки си му платил?

— Какъв безочлив въпрос!

— Ах! — Гласът на графа бе по-гладък и от кадифе. — Най-сетне стигнахме до същността на проблема. Предполагам, че си платил за първата, може би и за втората, но в никакъв случай за третата. След което, при всяка представена сметка, ти си ощастливявал бедния шивач с нова поръчка, за да му затвориш устата.

Стюарт го изгледа, побеснял от яд.

— Откъде знаеш това?

Гласът на Хоукс стана рязък и студен.

— Чувал съм, че това е начинът, по който се уреждат дълговете в определени кръгове. Но още не бях чувал някой от контетата на хайлайфа да е измъквал пари от младите си роднини, с жълто около устата.

Стюарт бавно прибра кутийката с емфието.

— Не се бой. Няма повече да притеснявам Нейт.

— В това съм повече от сигурен. — Гласът му прозвуча с неумолима твърдост, която подчертаваше сериозността на Хоукс по въпроса и преди Стюарт да е успял да даде воля на наранените си чувства, братовчед му сложи край на оплакванията му с думите: — Искаш ли аз да платя на кредиторите ти, Стю?

Светлите сини очи едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Не, разбира се — изфуча Стюарт. За момент лицето му бе олицетворение на наранена гордост, но после побърза да смекчи резкия си отказ с добре премерена незаинтересованост. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш на мосю Ла Фет за жилетката ми, братовчеде, но в никакъв случай не покривай всичките ми дългове. Това ще се разчуе веднага. Помисли си само какво би станало, ако другите ми шивачи, шапкарят и обущарят откажат да изпълняват поръчките ми, докато не им платя.

— Толкова ли си закъсал наистина?

— Повече. — Стюарт говореше с безгрижието на човек, свикнал постоянно да дължи пари на твърде много хора. После шеговито додаде: — Но не се притеснявай, братовчеде. Не очаквам от теб да платиш всички сметки. Късметът скоро ще се обърне в моя полза. Винаги става така.

— Късметът все някога ще ти изневери, Стю. Не можеш непрекъснато да живееш по този начин.

— Аз и не възнамерявам да го правя. Твърде е уморително.

Хоукс не направи никакъв опит да прикрие презрението си.

— Можеш да живееш съвсем прилично с месечната издръжка, която ти остави чичо ми, ако не играеше комар и не залагаше на състезанията с кучета, както и ако не притежаваше дузина жилетки, предназначени да доставят удоволствие на дамите.

Стюарт махна с бледата си, отрупана с пръстени ръка.

— Зная, братовчеде, че искаш да ме накараш да правя икономии, но в никакъв случай не отива да ми четеш проповеди, защото аз зная от сигурен източник, че и ти пръскаш много пари по твоята лененоруса хубавица.

— Вече не — изрече бавно Хоукс. Веднага му се прииска да не бе казвал нищо, защото отегчената незаинтересованост на Стюарт веднага изчезна.

— Какво? Да не би да възнамеряваш да се откажеш от подобните си навици?

Беше ред на Хоукс да се престори на равнодушен и незаинтересован.

— Отказвам да издържам любовница, която ме поставя в неудобно положение с прекалената си щедрост.

— Щедрост? — Стюарт изглеждаше смутен.

Хоукс заговори през зъби. Думите оставяха горчив вкус в устата му. — Поделя леглото си с твърде много мъже.

— Не може да бъде! И кой се осмелява да застане на пътя ти?

— Тази сутрин някой си господин Престън се криеше под завивките й — заяви графът с унищожителна язвителност.

На лицето на Стюарт се появи нещо като състрадание. Хоукс го забеляза и потръпна от яд.

— Брет е глупак. А ти какво направи?

Хоукс сви рамене.

— Нищо особено, всъщност. Просто му подадох гащите и го помолих да си върви.

Стюарт се плесна по бедрото.

— Не може да бъде.

— Целият беше настръхнал от студа. Какво друго можех да направя?

Стюарт заговори и за момент думите му прозвучаха хем разумно, хем снизходително.

— Би могъл да си намериш съпруга.

Хоукс намери предложението за смешно. Вдигна изразително вежди и се захили неприлично.

— И кой може да ми гарантира, че няма отново да ми се наложи да подавам на разни мъже панталоните им?

Стюарт се засмя.

— Точно там е бедата — призна той. — Човек трябва да се опита да си намери вярно и предано създание.

Хоукс въздъхна. Усмивката му угасна.

— Не съм убеден, че съществуват такива жени. Знаеш ли, тази сутрин видях една жена, която приличаше на Венера на Ботичели. Истинска богиня, видение, ангел на светлината… — Той замълча, припомнил си случилото се. — Но външният вид лъже. Тази богиня уплаши Брутъс с проклетия си бастун, който размахваше точно под носа му и той се блъсна в една двуколка. Стюарт се изкиска.

— Двуколка! По дяволите! Иска ми се да бях видял това. И какво стана с твоята Венера?

— Празноглавка! Стоеше като закована на средата на пътя, а Брутъс препускаше право срещу нея.

— Не ми казвай, че си я убил…

Хоукс стисна устни.

— Беше на косъм. Бях почти до нея когато тя… — той замълча и си представи сцената. Когато заговори отново, в гласа му определено се долавяше искрено възхищение. — Тя някак си успя да се отмести от пътя в последния момент. Слънцето блестеше в очите ми. Сърцето ми биеше чак в гърлото. Все още не мога да повярвам, че не я прегазих.

Стюарт се захили.

— И коя беше тя?

— Не зная. Беше си заминала, когато успокоих Брутъс и се върнах. — Хоукс свъси вежди. — Къде може да отиде една Венера след като промени живота на някой смъртен?

— На Олимп, разбира се. И наистина ли промени живота ти?

— Да. Реших, че появата й е някакво предзнаменование. Поличба.

— И какво е небесното й послание?

— Трябва да се откажа от жените. Те са опасни създания.

Стюарт се разсмя на цинизма му.

— Излиза, че ти е необходима божествена намеса, за да си наложиш такова ограничение, Хоукс, но няма да стане. Имаш твърде много задължения и отговорности като граф, за да си позволиш да оставиш семейството без наследник! А що се отнася до мен, женитбата ми изглежда далеч по-примамлива в сравнение с перспективата да живея постоянно задлъжнял към някой стиснат търговец. Възнамерявам да посетя Алмак идващата сряда. Да хвърля ли едно око вместо теб на най-новите дебютантки? Да ти потърся ли някоя дама с безупречни маниери и вярно сърце?

Хоукс изсумтя презрително.

— Някой ангел? Или видение? Или пък богиня на светлината? — сухо предложи той. — Не, благодаря. Предполагам, че ще си достатъчно зает в търсене на собствената си Венера.

Братовчед му се захили.

— Тази сутрин срещнах една млада жена, която е сляпа за всичките ми недостатъци и е достатъчно богата, за да се разплати с всеки търговец, без значение колко е алчен и пресметлив. Предложих й да я придружа в Алмак.

Хоукс цинично цъкна с език.

— Ако с това се изчерпват изискванията ти към една жена, несъмнено ще ти се наложи да подаваш панталоните на някой негодник, преди да е изминала и година от сватбата ти.

Стюарт зае отбранителна поза.

— И защо смяташ така?

— Ти пропусна да кажеш дали изпитваш някакви чувства към това заможно съвършенство. Не спомена и какво изпитва тя към теб. Не желаеш ли поне малко любов в този брак, за който говориш?

— Не, разбира се. — Стюарт се изсмя с горчивина. — Любовта е твърде болезнена. Не ми казвай, че имаш толкова високи изисквания към жените, защото ако е така, май наистина ще трябва да се откажеш от мисълта за щастие.