Мълчаливият ухажор

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Хоукс прекара една безсънна нощ. Съзнанието му бе изцяло заето с непосилната задача да открие най-сполучливия довод, с помощта на който би могъл да убеди Стюарт да се откаже от Сара Линдъл. Беше обещал да заведе братовчед си, заедно с музикалната му кутия, на празненството на Сара, за да може той да й довери дълбоките си чувства. Само че изобщо не знаеше как ще успее да направи това, а и не можеше да измисли никаква причина, освен слепотата й, която би принудила кой да е мъж да се откаже от госпожица Линдъл, след като веднъж се е запознал с нея.

Стюарт се настани удобно, вдигнал монокъл, вглеждайки се в подутината върху кокалчетата на Хоукс, която личеше дори и под жълтеникавокафявата му ръкавица.

— Днес ще ми кажеш ли как изглежда другият?

Хоукс се усмихна загадъчно.

Стюарт въздъхна.

— Не винаги си бил толкова потаен.

Хоукс се поколеба за миг. Преди време сигурно би му обяснил. Но сега Сара Линдъл стоеше между тях, а и това едва ли бе най-подходящата тема, с която да започне да обяснява на Стюарт чувствата си към нея. Той сви рамене.

— Знаеш, че изпитвам ужас от клюките.

Стюарт се разсмя, но изглеждаше наранен.

— Зная, че мразиш да си обект на хорските приказки и съжалявам, че трябва да ти го кажа, но напоследък си отново в центъра на една доста пресилена и неприятна клюка.

— Наистина ли? — Хоукс не би могъл да прояви по-голяма заинтересованост към думите на братовчед си.

— Да. Сигурно ще ми се изсмееш, но аз чух, че баронеса дьо Вал те е помолила да й помогнеш да продаде конюшните на барон дьо Вал.

Хоукс наблюдаваше Стюарт с голям интерес. Ревност ли проявяваше братовчед му?

— И откъде се сдоби с тази скъпоценна информация?

Стюарт му върна изпитателния поглед.

— От сплетника Брет, разбира се. — Той се изсмя. — Знаеш ли, че Кетрин Стоун вече го е разкарала и сега преследва Монтегю?

Хоукс внимателно наблюдаваше братовчед си изпод смръщените си вежди. Разговорът им нямаше нищо общо с Брет, или с Кетрин Стоун. Стюарт се интересуваше най-вече от Силвия дьо Вал. Устните му бяха стиснати в измъчена гримаса.

— Значи той все пак казва истината? Тя наистина те е помолила за помощ?

— Нима възразяваш да помогна на Силви да се отърве от конете си?

— Да възразявам? — Гласът на Стюарт бе толкова неубедителен, колкото и усмивката му. — Не … не, разбира се… Защо да възразявам? Изненадан съм само, че трябваше да науча новината чрез хорските клюки, а не от теб.

— Зная колко е болезнено за теб всяко споменаване на Силвия дьо Вал.

Братовчед му се намръщи — нещо необичайно за Стюарт, който твърдеше, че мрачните гримаси създавали грозни бръчки.

— Твоето мълчание ме наскърбява повече… както и нейното нежелание да потърси помощ от човек, който навремето бе готов да си отсече дясната ръка заради нея.

Хоукс го погледна безпомощно. Какво точно му бе казала Силвия? Че тъкмо поради тая причина не би могла да се обърне към Стюарт. И двамата сякаш внимателно заобикаляха истината, изобщо не казваха онова, което мислеха. Стюарт ревнуваше от подновените му взаимоотношения със Силвия — едно чувство, което бе в пълно противоречие с намеренията му да се ожени за Сара и да се отдаде на спокоен семеен живот.

— Вчера по едно време се сетих, че трябва да ти кажа, но после се отказах. — Хоукс внимателно следеше израженията, които се сменяха по лицето на Стюарт — Пък и мислите ти бяха изцяло заети с щастливата перспектива за брак и семеен живот.

— В следващия момент вероятно ще ми кажеш, че смяташ да се ожениш за Силвия — хладно заяви Стюарт.

Хоукс замислено го погледна.

— Това има ли някакво значение за теб, след като смяташ да се ожениш за друга? Ти сякаш започна да забравяш за Сара Линдъл, братовчеде.

Стюарт се загледа навън към улицата.

— Да забравя? — В гласа му се долавяше обида. — Изобщо не съм я забравил.

Хоукс с огромно съжаление констатира, че братовчед му очевидно казваше истината. Стюарт се отнасяше с изключително внимание към обекта на съкровените си планове. Той й избра стола, на който да седне по време на празненството, той я отведе до мястото й. Стюарт оправи възглавничката зад гърба й и се настани до лакътя й. Вероятно я забавляваше с някакъв смешен разказ, защото звучният й смях скоро отекна в залата.

С безизразно лице и неописуем стоицизъм, Хоукс наблюдаваше Стюарт, който занесе на госпожица Линдъл пунш и напълни чинията й. По настояване на Стюарт, до стола на Сара бе поставен малък сенник-параван, за да запази зелената й муселинена рокля от ярките слънчеви лъчи. Освен това братовчед му направи истинско представление с музикалната кутия — един предмет, за който можеше да се спори доколко потвърждава постоянството и верността на братовчед му.

За зла участ на механичната птичка, Сара започна да я разопакова точно в момента, в който пристигнаха няколко гости, чиято поява бе очаквана с напрегнато нетърпение. Веднага щом чу гласа на баща си, Сара забрави за кутийката и скочи от стола си, готова да се спусне към вратата. Ако Стюарт не се бе оказал толкова близо, и ако рефлексите му не бяха толкова добри, прекрасната музикална кутийка щеше да се разбие с трясък на мраморния под.

Хоукс също се изправи енергично, за да възпре лудешкото бягство на Сара.

— Може ли да ви придружа до вратата? — попита той. Наведе се към ухото й и тъмните му кичури се смесиха със златистите й къдрици. Той шепнешком я предупреди: — Баща ви не е сам. С него са сър Гарви и съпругата му, а след тях вървят Джефри и жена му.

Пръстите й се вкопчиха в ръкава му, бузите й пребледняха, но Сара го помоли да я заведе при тях, за да ги посрещне, и единствено лекото треперене на гласа й издаваше нервното напрежение, което я бе обхванало. Вече почти бяха стигнали до вратата, когато тя, съвсем тихичко, промълви три думи… три думи, които се впиха в сърцето му, подобно на пръстите й, вкопчили се в ръкава му.

— Останете с мен — примоли се тя.

И Хоукс остана при нея, за голямо облекчение на Сара. Тя посрещаше гостите си с усмивка и през цялото време черпеше сили за това изпитание единствено от силната ръка на Звяра. Хоукс леко стисна пръстите й когато тя заговори и Сара изпита неописуема радост и облекчение от този незначителен израз на загриженост.

— Джефри, това ти ли си? Разбрах, че вече си се оженил, стари приятелю….

Когато й отговори, Джефри Гарви изглеждаше обхванат от облекчение, не по-малко от нейното собствено, а гласът му бе толкова променен след последния им разговор преди много години, че Сара имаше чувството, че разговаря с напълно непознат човек. После й представиха новата госпожа Гарви.

Сара се усмихна и, протегнала ръка с възторжена топлота, която изненада не само хората наоколо, но и нея самата, заяви, без следа от лицемерие и притворство:

— Радвам се да се запозная с вас.

Госпожа Гарви, на несигурен английски, също изрази своята радост от срещата.

Защитена и закриляна от силната ръка на Хоукс, Сара изведнъж почувства, че е трябвало да стане точно така, разбра, че е напълно справедливо да не се чувства задължена да се омъжва за непознатия, в който се бе превърнал Джефри Гарви. Беше толкова развълнувана, че се обърна към придружителя си и заговори със съвсем тих глас, за да не я чуят околните.

— Вие отново успяхте да ме преведете през неприятностите, също както по време на танца, когато не допуснахте да настъпя никой на дансинга. Тази среща се оказа не толкова трудна, колкото очаквах.

— Но вие сте чудесна танцьорка — отвърна той с провлечения си говор, който вече не й се струваше язвителен, а по-скоро — своенравен и забавен. — Братовчед ми е готов да ме замести веднага щом пожелаете.

— Моля ви, милорд, не ме изоставяйте. Не още. — Тя отчаяно се вкопчи в ръката му и остана изненадана, когато той леко потръпна.

— Както желаете, мила моя — рече той и разхлаби здраво стиснатите й пръсти. — Но трябва да ми обещаете, че няма да наранявате повече кокалчетата ми.

— Имате много лоша синина на окото — Сара чу забележката на Стюарт, който разговаряше с Джефри. Тя едва ли щеше да обърне особено внимание на отговора на Джеф, ако не бе почувствала внезапното напрягане на Хоукс, което продължи, докато не се чу сухият отговор на Джефри.

— Рана от едно сражение.

Направила връзката между насиненото му око и наранената ръка на лорд Кесълфорд, Сара плъзна облечената си в ръкавица ръка по неговата и промълви със закачлива благодарност, така че да я чуе само той:

— Благодаря ви отново, милорд, че успяхте да убедите Джефри да присъства.

— За мен беше удоволствие — провлечено изрече той, а в думите му тя долови зле прикрито задоволство.

Малко по-късно, след като новодошлите се смесиха с другите гости, които вече се бяха разположили в малката всекидневна, Стюарт се опита да си възвърне изгубеното внимание на Сара Линдъл. Застанал зад леля си, в далечния край на стаята, той се обади с весел глас, в който единствено Сара можеше да долови леко раздразнение.

— Госпожице Линдъл! Защо аз последен научавам за тайнствената ви способност да виждате лицата на хората? Аз просто съм преизпълнен със самосъжаление. Ако съдя по думите на леля ми, подобно опознаване сигурно е възхитително преживяване.

Сара осъзнаваше, че думите й може да наранят Хоукс, но нямаше как да избегне обяснението.

— Моят начин на виждане, описан веднъж като галене на лицето, бе преценен от някои хора като твърде интимен за смесена компания. И понеже не желая мотивите ми да бъдат погрешно изтълкувани, аз се отказах да гледам чрез ръцете си.

Хоукс рязко изпусна насъбралия се в гърдите му въздух. Изглеждаше така, сякаш изведнъж бе получил силен удар в корема.

— О, братовчеде — обади се Стюарт. — По сянката, забулила лицето ти, съдя, че си смутен.

— Просто нямам търпение час по-скоро да видя как става това. — Сара бе сигурна, че думите му са адресирани колкото към братовчед му, толкова и към нея самата.

Стюарт потупа празния стол до себе си.

— Ето едно удобно местенце, госпожице Линдъл. Може би ще бъдете така добра да покажете тайнството си пред всички нас?

Сара бавно се отпусна на стола.

Хоукс се настани до госпожа Тървей, точно срещу Сара, за да може по-добре да вижда лицето й. Струваше му се по-хубава и по-недостижима от всякога. Лицето й бе леко напрегнато, но в изражението й имаше нещо необикновено вълнуващо и прекрасно. Сякаш мислите й, дори и в моменти на изпитания, придаваха допълнителни измерения на красотата й. Хоукс бе преизпълнен с разкаяние. Беше проявил изключителна глупост и недалновидност, когато бе приел за чиста монета думите на един влюбен, недорасъл младок и, обидил я с намека си за зрялото й отношение, бе ограничил възможностите й за общуване. Само че той никога не бе желал това. Слепотата, сама по себе си, й налагаше достатъчно ограничения, и неговата намеса бе повече от излишна. Седеше на мястото си, измъчван от угризения и самообвинения, и му бе необходимо известно време, преди да осъзнае, че съпругата на лекаря го бе попитала нещо.

Изтълкувала правилно озадаченото му изражение, Лидия бе достатъчно добра да повтори ненавременния си въпрос.

— Играл ли сте някога на сляпа баба, милорд?

Хоукс, объркан, премигна насреща й.

— Преди много години.

Майка му, която седеше в другия край на стаята, плесна с ръце.

— Какво прекрасно обяснение за начина, по който Сара ни вижда. Много прилича на сляпа баба.

Лейди Гарви, която до този момент бе седяла до съпруга си, потънала в мълчание, изведнъж заговори с искрено развълнуван от спомените глас.

— Сара и Джефри прекарваха часове в подобни игри когато бяха деца. — А после, сякаш бе казала нещо неуместно, тя притеснено погледна към сина си. — Нали така, Джеф?

Джефри, който превеждаше на съпругата си, отклони вниманието си от нея и, сякаш припомнил си нещо приятно, се усмихна едва-едва.

— Ние наистина много се забавлявахме, нали, Сара?

Думите му прозвучаха като неуверен опит за извинение и Хоукс забеляза, че стаеният в тях неизречен въпрос не убягна от острия слух на Сара. На устните й се появи ласкава и всепрощаваща усмивка и тя протегна ръка към Джефри, сякаш го молеше за нещо.

— Ти винаги беше безкрайно търпелив с непохватното си другарче в игрите, Джеф.

Докато наблюдаваше разговора им, Хоукс осъзна, че никоя млада дама не бе успявала да го развълнува така, както Сара с трогателно протегнатата си ръка.

— Ще играем ли? — Въпросът на майка му изненада всички. За момент настъпи пълна тишина. Изтънените вежди на лейди Кесълфорд отскочиха нагоре и напомниха за така характерния за сина й сардоничен жест. — На сляпа баба. Ще играем ли?

Предложението бе твърде дръзко, но доктор Тървей побърза да я подкрепи.

— Прекрасна идея! Така всички, макар и само за миг, ще разберем какво изпитват хората, които виждат като Сара.

Две розови петна обагриха бледите бузи на Сара. Хоукс я гледаше с ням възторг. Майка му свали копринения шал от врата си и го завърза пред очите си, така че да не може да вижда.

— Така добре ли е? — долетя до тях приглушеният й въпрос.

Останалите гости, приковали погледи в овдовялата графиня, която седеше пред тях като малоумен разбойник с маска на лицето си, просто не можеха да й откажат. Особено пък след първоначалната тишина, с която бяха посрещнати думите й. Те само понаместиха столовете си и играта започна.

Стюарт, на свой ред, изпита огромно задоволство от възможността да разпознае Сара и той го направи преди още да я е докоснал с ръка.

— Никой не би могъл да сбърка този аромат на хелиотроп — промърмори той, твърде късно осъзнал грешката си.

— Носът ти те надхитри, племеннико — тъжно се обади Амелия докато смъкваше превръзката от очите му. Хоукс си помисли, че майка му изглежда безкрайно доволна от себе си. Без да мисли, тя подаде шала на Сара, която изобщо нямаше нужда от превръзка. Тя остави шала в скута си и изчака търпеливо докато другите със знаци посочиха за разпознаване първо сър Гарт Гарви, а после — с още по-голям ентусиазъм — се спряха на Хоукс.

Сара бе информирана, че са готови и Хоукс, заел стола срещу нейния, се опита да се стегне за предстоящото изпитание.

На устните на Сара се появи усмивка веднага щом Хоукс се настани срещу нея. Ноздрите й се разшириха едва-едва и тя сякаш още по аромата разпозна човека срещу себе си. После колебливо вдигна ръка и докосна раменете му. Остана за миг така, сякаш черпеше сили от тях.

Докосването й — когато премести ръка, за да проследи контурите на лицето му — бе сладка агония. Леденостудените й пръсти сякаш оставяха огнена диря по пътя си, изгаряха не само лицето, но и душата му. Като нежни крилца на пеперуда, те минаха по лицето му, погалиха челото, скулите, брадичката. Развълнуваното й дишане звучеше като обещание в ушите му, нежното й докосване събуждаше в душата му желания, които той дълго бе подтискал.

Сара с две ръце проследи буйните му вежди. Направи го два пъти, сякаш отведнъж не можеше да прецени ширината и големината им. После пръстите й се спуснаха от двете страни на чудовищния, според него, приличащ на клюн нос. На лицето й се появи такова доволно изражение, че той се почувства така, сякаш носът му бе придобил възхитителна форма под въздействието на магическото й докосване.

Подобно на заек, заслепен от ярка светлина, Хоукс седеше съвършено неподвижен. Движеха се единствено очите му, които бавно изучаваха всяка подробност от лицето на Сара, което бе толкова близо до неговото. Никой не забеляза напрегнатото му изражение. Единствено сър Гарви, който седеше точно срещу него, намери нещо в лицето на Хоукс, което му достави искрена радост, и на устните му разцъфна доволна, изпълнена с разбиране усмивка.

Ръцете на Сара, с длани, които пареха като горещи въглени, и необичайно студени пръсти, се спряха върху бузите на Хоукс и графът на Хенли си помисли със съжаление, че необикновено вълнуващото преживяване вероятно е към края си.

Само че той прибързваше със заключенията си. Сара възнамеряваше да разгледа цялото му лице, инч по инч. Тя не искаше просто повърхностен поглед. Беше й предоставена възможността да го огледа до насита. Хладните, ароматни ръце бавно се плъзнаха по гладко избръснатите му бузи, докоснаха ушите му, които се оказаха изключително чувствителни към ласките й, и най-накрая — очите му, които той затвори. В следващия миг обаче рязко ги отвори, шокиран от милувката на пръстите й, които се плъзнаха по устните му.

Хоукс целият потрепери, толкова напрегнат и емоционално зареден бе допирът помежду им. Сега вече разбираше защо Нейт бе изтълкувал погрешно жестовете й. По лицето на Сара се четеше неподправена радост. Устните й сякаш плачеха за целувка и в този момент Хоукс искаше единствено да задоволи копнежа й. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, да се въздържи да не целуне меките върхове на пръстите й, да ги навлажни с език, да ги докосне със зъби, тук, в стаята, пълна със свидетели. Никой до този момент не го бе докосвал по начина, по който го правеше Сара. Тя сякаш проникваше под кожата му, достигаше до сърцето му. В душата на Хоукс се надигна мъчително чувство за предстояща, неописуема загуба, което за миг пролича в дълбините на очите му. Беше обещал да не се поддава на чувствата си към тази млада жена. Днес Стюарт възнамеряваше да помоли за ръката й. Имаше нещо дълбоко трагично в прищевките на съдбата.

Завършила с огледа, Сара въздъхна дълбоко, сякаш до този момент съзнателно бе сдържала дъха си. Хоукс се наведе напред, за да вдъхне сладкия, опияняващ аромат на чай и мента, примесен с парфюма, който бе сложила по китките и слепоочията си.

— Милорд! — Приятният й, гърлен глас бе изпълнен с изненада. — Имате красиво лице. И в него няма нищо зверско.

Думите й бяха посрещнати със смях.

Хоукс не можа да си наложи да се усмихне, но развесели цялата компания с неотразимата си, саркастична забележка.

— Вие ме карате да се главозамая, госпожице Линдъл. Не съм свикнал на такова ласкаво отношение.