Мълчаливият ухажор

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Сара преживяваше много болезнено възможността скоро да се превърне в обект на състрадание и присмех от страна на новите й приятели и познати.

Въпреки че бе паднала духом, тя не можеше да допусне околните да я виждат нещастна и унила и затова се впусна в трескава дейност. Планираше празненството си и едновременно с това приемаше повечето от отправените й покани, като се съобразяваше единствено със свободното си време и с търпението на Лидия. Вечеринки и балове, соарета и обеди, концерти и пиеси — всички получаваха по малко от вниманието й. Усмивката не слизаше от устните й, крепеше я единствено мисълта, че Хоукс скоро ще се върне и ще й донесе някакви новини. Никой от хората около нея не се и досещаше за страданията, които я измъчваха.

Едва късно нощем, пъхната под чаршафите и стиснала пухената възглавница, тя се отдаваше на размишления за бъдещето, опитвайки се да предвиди възможните алтернативи. Точно по време на тези размишления, Сара се люшкаше от величествените висини на надеждата до черните бездни на отчаянието.

Освободена от задължението да се омъжи за Джефри, Сара вече спокойно можеше да си представя едно съвършено различно бъдеще — въодушевяващо и плашещо едновременно. Даваше си сметка, че може да завърши дните си като самотна стара мома. И в същото време, Сара просто не можеше да се примири с подобна безнадеждност. Хоукс й бе казал, че братовчед му възнамерява да поиска ръката й. Бракът с него обаче не й се струваше много по-приятен, сравнен с тъжната перспектива на безбрачието. Сара притискаше възглавницата към гърдите си, въображението й превръщаше тази торба, пълна с гъши пух, в неясна фигура, която тя страстно прегръщаше до самозабрава. Човекът-възглавница й носеше утеха. Само че не Красавеца, а Звяра си представяше тя, докато прегръщаше бездушния предмет.

Глупост ли беше от нейна страна да мечтае за подобно чудо, лудост ли бе да си представя бъдещето си с лорд Ашли Хоукс Кесълфорд, граф на Хенли? Сара се молеше мечтите й да се сбъднат, още по-отчаяно притискаше възглавницата към гърдите си и се унасяше в неспокоен сън, който нито отморяваше, нито освежаваше.

Първото нещо, което си помисли Хоукс, когато я потърси веднага след завръщането си, бе, че Сара Линдъл никога преди не бе изглеждала толкова изтощена.

Завари я да се упражнява на клавесина в огромната музикална стая на майка му и още преди да влезе през вратата, разбра, че музиката не се лее с обичайната за Сара безпогрешна сигурност и увереност. Грешните ноти, забавянето на по-трудните пасажи говореха красноречиво за опънатите й до скъсване нерви.

Тя наклони глава, когато той влезе в стаята, и отпусна ръце върху клавишите, създавайки какофония от звуци.

— Вие се върнахте! — възкликна тя с неприкрита радост, скочи от мястото си и сигурно щеше да се хвърли в прегръдките му, ако той не я бе възпрял.

Хоукс чувстваше, че няма право да я прегръща, не, и докато обещанието, което бе дал на Стюарт, се издигаше като невидима бариера между тях двамата. Дадената дума, спазването на която според него бе мярка за нравственост и почтеност, го отдалечаваше от нея. Щеше да се чувства унизен и посрамен, ако прекрачеше думата си, щеше да се приравни с Брет Престън и Джефри Гарви, които бяха направили точно това.

Когато заговори, гласът му прозвуча съвсем официално.

— Както ви бях обещал, госпожице Линдъл, се връщам навреме за вашето празненство и ви нося вести от баща ви, който също обеща да присъства.

Официалният му тон възпря устрема, с който се бе втурнала към него.

— Думите ви ми носят успокоение — несигурно изрече тя и отново се отпусна на мястото си. — Това чакане ме изнерви. Как е татко?

— Добре е. Изпраща ви много поздрави и едно писмо.

— Ще ми го прочетете ли?

Той се настани до нея и със задоволство забеляза, че тя не се опита да се отдръпне от него. Напротив! Изглеждаше доволна, че има възможност да седи рамо до рамо с него, да усеща топлината на тялото му. Ръкавът му леко докосна нейния и той си помисли, че въпреки обещанието към Стюарт, част от него все пак се осмеляваше да пристъпи дадената дума и да се докосне до нея, въпреки благородните му намерения.

— Моя любима Сара… — започна той и спря. За пръв път произнасяше малкото й име, за пръв път можеше спокойно, с нейно позволение, да я нарече любима. Хоукс не можа да се сдържи и се обърна да я погледне. Искаше да разбере дали и тя бе толкова развълнувана от тези две простички думи.

Поруменялото й лице и неспокойното помръдване на ръцете й в скута й, изпълниха Хоукс със странно приповдигнато чувство на възторг и безтегловност. Не искаше да се раздели с това усещане и повтори обръщението още веднъж, и този път думите сякаш извираха от дълбините на сърцето му.

— Моя любима Сара…

Тя веднага долови разликата. Той я видя как рязко вдигна глава, сякаш за да отрече онова, което не бе убягнало от ушите й, и отдръпна топлото си рамо.

Той продължи да чете с глас, лишен от всякакви емоции. Спокойният му тон в никакъв случай не издаваше бурята, която бушуваше в душата му. Докато четеше, Хоукс често местеше поглед от белия лист в ръката си, към издайническите разкрития на изразителното й лице.

Писмото бе изпълнено най-вече с притесненията и тревогите на лорд Линдъл, свързани с щастието и благополучието на дъщеря му. Той споменаваше за намерението си да присъства на тържеството й и завършваше с израз на бащинската си любов и привързаност, което пък осигури на Хоукс още една възможност да се обърне към Сара с думи на искрена обич, която, от уважение към братовчед си, бе погребал дълбоко в сърцето си.

Когато свърши с четенето, в стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника в ъгъла. Сара въздъхна, прокара пръсти по клавишите на клавесина и неволно докосна ръката му.

— Единственото чувство, което изпитвам, като си помисля за това празненство, е ужас — тихо промълви тя.

Забравил за момент обещанията, Хоукс вдигна ръката й от клавишите и преплете пръсти в нейните. Тя срамежливо издърпа ръката си и опипа лепенката, залепена върху кокалчетата на ръката му.

— Наранен ли сте, милорд?

— Да, мила моя, душата ми е наранена, защото вие сякаш изобщо не се интересувате от стремежа ми да ви успокоя.

Тя се разсмя — а той целеше точно това — и внимателно опипа превръзката.

— Раната не е фатална, надявам се?

— Не, мила моя, не е фатална.

Леко докосна лицето й с ръка и я целуна по средата на челото. Тя се изчерви силно, но не се отдръпна и го зашемети от изненада когато го хвана за ревера, наведе глава и за миг се сгуши на рамото му.

— Липсваха ми вашите шеги, милорд — прошепна тя, допряла устни до гърдите му, сякаш се опитваше да разбере до колко сериозно е решението му да не я взима в прегръдките си. — Радвам се, че се върнахте — въздъхна тя. — Не мисля, че щях да успея да се справя с всички неприятности сама.

Той погали копринената й коса с едната си ръка, а с другата я потупа по гърба с жест, който според него беше просто благ и доброжелателен. Цялото му същество, обаче, тялото и душата му, се раздираха от копнеж по нея, и той се принуди да затвори очи и да зарови лице в гъстата й, ароматна коса.

— Вие притежавате огромна сила, мила моя — твърдо рече той. Надяваше се, че го прави както за негово, така и за нейно добро. После нежно я отблъсна от себе си. — Човек трябва просто да се стегне, да мобилизира всичките си сили в подобни моменти на изпитания. А аз съм напълно сигурен, че ще проявите завидно самообладание и кураж при предстоящата ви среща с господин Гарви.

С не по-малко самообладание и кураж Хоукс посрещна Стюарт на следващата сутрин, макар всяко посещение на братовчед му да му напомняше за колосалната несправедливост, която Сам си бе причинил с необмисленото си обещание да не се съревновава с него за сърцето и ръката на Сара.

Стюарт доведе със себе си най-добрия си приятел, Мортимър Сейлс, и една музикална кутия — последната награда, която бе спечелил на карти, и която, според него, сигурно щеше да се хареса на Сара. Хоукс би предпочел братовчед му да е сам, защото възнамеряваше да поговори със Стюарт за Сара, но без да покаже разочарованието си, той веднага покани гостите си в кабинета.

Стюарт вдигна монокъла си и погледна превързаните кокалчета на ръката му.

— Какво е това?

Хоукс само сви рамене. Очите му бяха безизразни, усмивката — загадъчна.

— Блъснах се в нещо.

Стюарт свали монокъла си.

— В нечий нос, може би?

Хоукс заплашително вдигна едната си вежда и поклати глава.

— Не, не беше нос. Но това няма значение. Покажи ми тази измишльотина, която възнамеряваш да подариш на госпожица Линдъл.

Музикалната кутия бе изключително красива и Стюарт не се нуждаеше от повече подканяния, за да се изфука. Една птичка с кристални очи седеше в гнездото си, а под него бе скрита музикалната бобинка, на която бе записана Магическата флейта. Птичката отваряше и затваряше сребърната си човчица в такт с музиката, а от време на време разперваше металните си крилца, сякаш всеки момент щеше да отлети.

Докато Хоукс разглеждаше красивата играчка, опитвайки се да си представи радостта на Сара, Мортимър Сейлс се приближи до прозореца.

— Твоят човек е долу, в края на улицата — рече той и двамата братовчеди Кесълфорд вдигнаха глави.

— По дяволите! Той ли е наистина? — Вдигнал монокъл, Стюарт пристъпи до прозореца и надникна навън. — Нахален глупак! Не му стига, че ме принуди да напусна клуба, ами трябва да ме проследи и до тук.

— Отново ли имаш проблеми с шивача си, Стю? — саркастично попита Хоукс.

— Не е това. Знаеш, че платих всичките си дългове.

Хоукс наистина знаеше. Очите му се разшириха от зле прикритата изненада. Безумна надежда пропълзя в душата му. Сега, когато всички дългове на Стюарт бяха платени, основната причина, поради която братовчед му искаше да се ожени за Сара Линдъл, вече не съществуваше.

Стюарт изглеждаше напълно доволен от себе си.

— Карти, бокс, коне. Никога не губя, когато залагам. — Той презрително размаха ръце.

— Идва насам. Той е — мрачно предсказа Мортимър, който стоеше до прозореца. — Само след миг ще започне да блъска по вратата.

— Никога! — презрително изрече Стюарт, но чукането по входната врата го опроверга. — Слугата на Хоукс ще го отпрати — безгрижно предрече той, убеден, че късметът му и този път няма да му изневери.

Преизпълнен с любопитство, Хоукс се приближи до прозореца, за да види настойчивия човек. — Няма да го отпратят — уверено рече той. — Силвърмън идва по моя молба.

— Силвърмън? — Стюарт тъпо погледна към Мортимър, който проговори с флегматичен и безжизнен глас. — Знаех си, че го познавам от някъде.

Стюарт с раздразнение примижа зад монокъла си.

— Е, трябва да ти кажа, че адвокатът ти изглеждаше по-различен първия път, когато го видях.

Хоукс бе озадачен.

— Така ли?

Мортимър кимна.

— Тогава това приятелче бе облечено в червена пижама и имаше нощна шапчица на главата си.

— Срам ме е да си го призная, но беше три часът сутринта — рече Стюарт.

Веждите на Хоукс отскочиха нагоре.

— Защо толкова рано?

— Бях в настроение да вложа парите си.

Мортимър се разсмя.

— Можеш да се обзаложиш, че той никога не би отишъл при твоя адвокат, за да вложи половината си печалба, ако беше с всичкия си.

— В три часа сутринта?

Стюарт сви рамене.

— Бях спечелил всички облози тази вечер. Би било глупаво да оставя Морти да се измъкне току така…

— И двамата бяхме пияни…

Икономът почука на вратата и обяви пристигането на господин Нортън Силвърмън.

Един нисък, елегантен господин с брадичка и любопитни зелени очи влезе в стаята. За голяма изненада на всички присъстващи, той прикова поглед в Стюарт и изграчи:

— Най-накрая ви проследих до бърлогата ви.

— До бърлогата ми? — повтори Стюарт и смразяващо погледна през монокъла си дребничкия човек. — Нямах никаква представа, че сте ловец, господин Силвърмън.

Хоукс хвърли на братовчед си един заплашителен поглед, който се оказа достатъчен, за да го накара да млъкне.

— Наистина ли преследвате братовчед ми, Нортън?

Адвокатът сведе глава, бръкна в кожената си чанта и извади оттам сноп листи.

— Вашият братовчед, милорд, спечели значително богатство, сър.

— Богатство? — Мортимър Сейлс намигна на Стюарт. — По дяволите, това е хитра шега. Откъде ли му е хрумнала тази опашата лъжа?

Силвърмън, който сякаш бе убеден, че Хоукс е единственият нормален човек в стаята, продължи да говори на него.

— Истина е, сър. По негово изрично настояване, аз инвестирах всичките пари, които ми даде.

— Тази инвестиция? И потръгна добре? — попита Хоукс.

— Наистина, сър. Надмина всички очаквания. Вложените пари нараснаха шест пъти. През изминалите няколко дни борсата бе обхваната от истинска лудост. И макар да се бях надявал на това, аз самият останах изненадан от темпото на купуване. Сигурен съм, че това няма да продължи дълго.

— Значи сте тук, за да посъветвате братовчед ми да продава?

Последва кимване.

— Точно така, сър. Печалбата ще бъде значителна.

Стюарт, който рязко се бе отпуснал на мястото си, когато чу, че акциите му са увеличили стойността си шест пъти, най-сетне се обади.

— Продавайте на всяка цена, Силвърмън. Продавайте всичко.

Адвокатът не можа да прикрие облекчението си.

— Разбира се, сър. И какво ще наредите да правя с парите?

— Как какво, ще ми ги върнете, разбира се. Наумил съм си да си купя къща и може би няколко коня.

Хоукс беше изненадан.

— Къща ли, Стю? Нямах представа, че искаш да се включиш в редиците на поземлената аристокрация. И към кой имот проявяваш интерес?

— Брантли.

— Брантли! — Хоукс беше шокиран. После се замисли за миг, тъмните му очи обходиха стаята и най-после се спряха върху замлъкналата метална птичка, която блестеше в плетеното си гнездо. Точно този предмет му помогна да открие мотивите на Стюарт. Хоукс вдигна вежди.

— Защо Брантли? — Гласът му беше гладък като кадифе.

Стюарт също прикова поглед към музикалната кутия, а на устните му се появи неразгадаема усмивка.

— Скоро ще имам нужда от свое собствено гнездо. Брантли е съвсем близо до Линдъл хол. Хрумна ми, че една сляпа птичка ще бъде много по-щастлива, ако може, от време на време, да посещава баща си без особени затруднения.

Хоукс презрително сви устни, докато масажираше превързаната си ръка.

— Много вълнуващо, Стюарт.

Мортимър Сейлс избухна в смях.

— Скоро май ще ви видим задомени и двамата, а, Кесълфорд?

— И двамата? — Хоукс любопитно погледна към Мортимър, забравил за болката в ръката си.

— Шшт, Морти. — Стюарт с раздразнение сбърчи нос. — Хоукс все още няма планове да се жени.

— Така ли? — Морти се почеса по веждата. Изглеждаше объркан. — А, да, сега, като казваш, разбирам, че ония приказки за баронесата са само клюки, които Брет разнася насам-натам.

Стюарт се намръщи.

Хоукс притъмня като буреносен облак.

— Искате да кажете, че се шушука, че ще се женя за баронесата? — предположи той, пренебрегнал за момент присъствието на Силвърмън, който следеше разговора им с блеснали от интерес очи. Хоукс се интересуваше най-вече от реакцията на Стюарт, защото бе сигурен, че братовчед му е все още влюбен в Силвия.

— Не, не — поясни Морти, без да забелязва гримасата на Стюарт и шумното му покашляне. — Ситуацията е по-различна. Флъмери твърди, че баронесата ти е хвърлила око.

Стюарт с показна досада извади позлатената си кутийка с емфие, когато осъзна, че Морти отказва да се вслушва в предупрежденията му. Хоукс не забеляза ръката на братовчед му да трепери, но първата щипка емфие се посипа по килима.

— Кога смяташ да паднеш на колене и да помолиш за ръката й, Стю? — напрегнато попита той.

Хоукс трябваше да се убеди, че Стюарт държи на Сара повече, отколкото на Силвия.

Стюарт подскочи. Втората щипка емфие, така внимателно поставена върху ръката му, готова за вдигане, се присъедини към първата върху килима.

— За госпожица Линдъл ли говориш?

— Да не би да смяташ да коленичиш и пред някоя друга дама? — бавно попита Хоукс. — Или неочакваното ти богатство охлади желанието ти да се жениш?

Стюарт се намръщи.

— Нищо подобно. — Той затвори кутийката с емфието и с раздразнение я прибра в джоба си. — Мисля да поискам ръката й на рождения й ден. Ако ми се удаде подходяща възможност.

В гърлото на Хоукс се надигна отчаяние. Той се опита да го подтисне. Мисълта да спази глупавото си, необмислено обещание му изглеждаше особено неприемлива сега, когато знаеше, че Стюарт не обича Сара. Още по-противна му бе мисълта да продължи да посещава Брантли, ако Стюарт се ожени за нея.

— Е, братовчеде… — цинично рече Хоукс и изгледа Стюарт с пронизващия си поглед. Езикът му тежеше като олово между зъбите. — Ако наистина си решил да се посветиш на Сара Линдъл, ако я почиташ и уважаваш повече от всяка друга жена, ако успееш да спечелиш сърцето и ръката й, аз ще ти прехвърля Брантли като сватбен подарък.

Тримата мъже, които го слушаха, останаха зашеметени от изненада. Гледаха го с отворени уста и не вярваха на ушите си. Мортимър пръв си възвърна самообладанието. Възторжените му думи прокънтяха в смълчаната стая.

— Боже, Хоукс! Страхотен жест от твоя страна, старче!

Хоукс знаеше, че обещанието му нямаше нищо общо с благородните жестове. То бе лишено от стойност. Той не вярваше, че Стюарт би могъл да се посвети изцяло на Сара. Струваше му се невъзможно сърцето и ръката на Сара да бъдат спечелени от него.

Сините очи на братовчед му се приковаха върху неговите.

— Сигурен ли си?

Хоукс затвори очи. Ръката му пулсираше под превръзката. Брантли щеше да се превърне в болезнен спомен и непреодолимо изкушение за него, ако братовчед му успееше да постигне онова, за което Хоукс бе сигурен, че е грешка. Той кимна.

— Абсолютно. — Неотстъпчивият му глас не предполагаше никакви спорове. Хоукс се обърна с гръб към Стюарт и плъзна превързаните си пръсти по металната птичка. Смълчаната стая се изпълни с веселите звуци на Магическата флейти.

Хоукс нетърпеливо спря мелодията.