Мълчаливият ухажор

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Сара и баща й пристигнаха пред къщата на лорд и лейди Биъл, главата на Сара вече пулсираше от непоносима болка. Тя не можеше да спре да мисли за обещанието си да отговори на предложението на Стюарт на следващата сутрин. Дали бъдещето, което й предлагаше известни контакти с Хоукс, като съпруга на братовчед му, бе за предпочитане пред перспективата да не го види никога повече? Смяташе, че не е така, но все пак не бе съвсем сигурна.

Двамата с лорд Линдъл бяха въведени в гостната, където другите гости чакаха да бъдат поканени за вечерята. Сара тихичко помоли баща си:

— Моля те, бъди така добър и ми намери някое по-уединено място, за да се погрижа за главоболието си. Изобщо не се чувствам добре и няма да съм много приятен събеседник.

Той послушно я заведе до един от трите еркерни прозореца с места за сядане и излезе, за да потърси някакъв лек за главоболието й. Човекът, който се върна с лекарството, обаче не беше баща й. Сара разбра, че е Хоукс още преди да е проговорил и го погледна така, сякаш внезапно се бе изправила пред непредвидена заплаха. Той наистина беше опасен — особено за сърцето и главата й, които започнаха да пулсират в отчайващо болезнен синхрон.

— Как сте, мила моя? Баща ви ми каза, че имате главоболие.

Гласът му беше толкова нежен, в думите му се долавяше такава искрена загриженост, че Сара едва не избухна в сълзи. В този момент копнееше единствено да подпре измъчената си глава на рамото му и да му обясни през сълзи колко ужасно се бяха объркали най-съкровените й мечти и желания. Искаше й се да можеше да му каже всичко — че не може да престане да мисли за него, че гласът му постоянно отеква в ушите й. Искаше й се да му разкаже как ръцете й пламват при всеки допир с него, а сетивата й сякаш полудяват, когато той е наблизо. Искаше той да знае как се ослушва за стъпките му, за гласа му, за смеха му. Искаше той да проумее, че е виновникът за пулсиращата болка в главата й, за страданията на сърцето й, за сълзите по възглавницата й. Здравият й разум, обаче, и новопоявилите се съмнения относно одобрението, с което той бе посрещнал намеренията на Стюарт, както и подозренията й, свързани с чувствата му към баронесата, я възпряха.

— Не се чувствам много добре, милорд — успя да каже тя, без да изгуби самообладанието си.

— Може би това ще ви помогне — меко рече той и постави в ръцете й флакон амониев карбонат и чаша вода.

Тя отпи от лекарството, като през цялото време се молеше той да се махне и да я остави сама със страданието й, защото присъствието му само засилваше болката в главата й.

— Да не би да сте разстроена от нещо? — Той коленичи до нея. Движението му разлюля леко полата й, така както въпросът му и самото му присъствие раздвижиха отчаянието дълбоко в душата й.

— Много любезно от ваша страна, че се интересувате от състоянието ми — рече тя, а думите изведнъж заседнаха в гърлото й, защото на Сара изведнъж й хрумна, че любезността е в основата на всичко, което графът бе направил за нея. От учтивост я бе поканил да танцуват, учтивостта го бе подтикнала да й помогне да се изкачи по стълбата в Свети Павел, израз на учтивост бе и анонимният му жест да й подари книгата за слепи. От учтивост й помогна да предотвратят клюките, които щяха да последват след измяната на Гарви. Всичко бе любезност. Само любезна учтивост. А тя е била сляпа. Взела е учтивостта за любов. Учтивост и една целувка под слънцето в розовата градина.

Думите, които й бе рецитирал в Галерията на шепота, изникнаха в паметта й. Не е истинска любов оная, която се променя, срещнала отпор. Истина бе. Любовта, която изпитваше към него, оставаше непроменена, макар тя вече да знаеше, че той се отнася към нея с учтивостта, която дължи на една евентуална бъдеща роднина. Никога преди не бе смятала, че съдбата може да бъде толкова жестока. Дълбочината на чувствата й, които не срещаха взаимност, й се струваше твърде жестоко наказание — истински ад, който бе сътворила сама. Почти й се искаше той да беше жесток звяр, не само по име, но и по нрав. И тогава тя може би нямаше да допусне такава ужасна грешка в преценката си.

Сара усещаше изпитателния му поглед върху лицето си.

— Изглеждате много бледа, мила моя…

Той сякаш бе решен да пробие самоконтрола, който си бе наложила с толкова усилия. Сара дори малко се ядоса на искрената му загриженост, която лесно можеше да бъде погрешно изтълкувана и възприета като далеч по-интимно чувство. Тя обаче нямаше намерение да се поддава нито на любезността му, нито на вълнението и пълния смут, които царяха в душата й. Сара преглътна лекарството, макар да бе сигурна, че то изобщо няма да облекчи страданията й, и започна да си вее с ветрилото, опитвайки се да охлади не само челото, но и чувствата си.

Гласът му беше тих, внимателен и безкрайно трогателен.

— Тази седмица бе доста изнурителна, нали?

Защо продължаваше да се обръща към нея по този начин? Защо говореше за онова, което тя най-малко искаше да обсъжда? Не виждаше ли, че е напълно неспособна да отговаря на въпросите му?

— Чувствам се малко напрегната — призна тя.

Подобно на фойерверк, готов всеки момент да избухне.

Той чудесно разбираше на какво се дължи тревогата й. Добротата, която долавяше в гласа му, мъчително опъваше и без друго опънатите й нерви. Но това е любезност, нищо повече, напомняше си тя.

— Искам да ви кажа нещо, но по-добре да го обсъдим насаме. Имате ли нещо против да ви се обадя утре сутринта?

Искаше й се да се разплаче, или да се разкрещи, да го заудря с юмруци по гърдите. Какво щеше да промени един разговор? И какво толкова имаха да обсъждат? Сърдечните й проблеми? Да не би да се опитваше да й повлияе да приеме предложението на братовчед му, точно както бяха направили това баща й и госпожа Тървей? Наистина ли е бил информиран, толкова скоро при това, за последните намерения на братовчед си?

— Утре сутринта няма да мога. Имам една среща, която трябва да спазя на всяка цена. Може би някой друг ден ще е по-удобно?

— Не. Не мисля така.

— И защо? — Опита се гласът й да прозвучи спокойно.

Той не желаеше да отстъпи.

— Надявам се да поговоря с вас преди да дадете на Стюарт окончателния си отговор.

Дъхът й сякаш заседна в гърлото й. Почувства се пълна глупачка. Разбира се, че Стюарт му е казал за предложението си. Те бяха не само братовчеди, но и най-близки приятели. Тя направи юначно усилие да се престори на весела и безгрижна.

— Вие, разбира се, отново се оказахте прав. Стюарт наистина ме помоли да се омъжа за него.

Хоукс не каза нищо. Сара усещаше изпитателния му поглед. Той се размърда и на нея й хрумна, че едва ли му е много удобно, застанал на коляно пред нея.

— Утре трябва да се срещнете с него и да му дадете отговор?

Тя притисна длан към челото си. Струваше й се, че някакъв гигантски юмрук с все сила стиска мозъка й. Изнервена от болката и въпросите му, притеснена от решението, което трябваше да вземе на следващата сутрин, тя отпусна ръка и се опита да се измъкне от разговора. Дразнеше я фактът, че той знаеше всичко, което се случваше в живота й, и в същото време сякаш бе сляп за копнежа й по него. Някакъв детински импулс я подтикна да провери размерите на безграничната му доброта. Надяваше се, че той може да прояви жестокост към нея, да й се присмее, да я нарани със сарказма си. И тогава може би щеше да й е по-лесно да понесе безразличието му.

— Изглежда, че и този път сте по-добре информиран за сърдечните ми дела от мен самата — рече тя, подплатила думите с ироничния сарказъм, който той толкова често използваше.

И двамата замълчаха. Тишината между тях тегнеше от напрежение, той стоеше на коляно и се взираше в измъченото й лице, а вратът й започваше да се схваща от болка. Искаше й се той да си тръгне. Беше станала язвителна и зла, а това никак не й харесваше.

Вечерята бе обявена. Преди още Сара да успее да се надигне, Хоукс се изправи и застана до нея, готов да й предложи ръката си.

— Мога ли да ви придружа, мила моя? — рече той, без да съзнава дори каква болка й причинява това обръщение.

Сара усети раздвижването на въздуха около нея, чу шумоленето на дрехите му и разбра, че й е подал ръката си. Тя обаче не можеше да я вземе. Твърде много несподелен копнеж имаше в кървящото й сърце, за да се измъчва допълнително и с огъня, прогарящ ръцете й при всеки негов допир. Само че просто не можеше да го заобиколи без негово съгласие, а той сякаш изобщо не възнамеряваше да й позволи да направи това. Сара стоеше до него, без да приема помощта му, с надеждата, че той ще отстъпи, но Хоукс не направи нищо подобно. Нито пък протегна ръка към нея. Сякаш усетил съпротивата й, той бавно отпусна ръка.

Застанали един срещу друг, те усещаха, че въздухът между тях трепери, изпълнен с магнетизъм. А когато той заговори, в гласа му имаше стаена сила и напрежение, на които тя просто не можеше да устои.

— Трябва да говоря с вас — настоя Хоукс и се наведе към нея.

Косата на тила й настръхна, когато ароматът му я обгърна, изпълни ноздрите й, замая главата й.

— Не можете ли да дойдете малко по-рано сутринта? — тихичко попита той, а дъхът му опари устните й.

— Не можете ли да се срещнете с мен в музикалната стая на майка ми? Трябва да ви попитам нещо. Много е важно.

Тя леко се отдръпна, усетила неудържимото привличане помежду им, зашеметена от всепоглъщащата нужда да разбере кое е толкова важно за него, запленена в омаята на възвърналите се надежди и желания. Искаше й се той да я целуне още в този момент, да я привлече в топлото убежище на прегръдките си. Искаше самият той да я увери, че онова, което изпитва към нея, не е просто любезност и доброта, а любов.

Магията на момента бе нарушена от един слуга, който се приближи да информира Хоукс, че някакъв джентълмен, господин Брет Престън, е пред вратата и моли да разговаря с него.

— Престън? — Хоукс въздъхна с яд и раздразнение. — Какво, по дяволите, може да иска?

Слугата се размърда с неудобство.

— Той каза, милорд, че идва във връзка с братовчед ви и че е сигурен, че можете да му отделите една минута. Да го отпратя ли?

Хоукс отстъпи встрани от Сара и тя се олюля за миг, сякаш до този момент единствено присъствието му я бе държало изправена.

— Къде е той? — попита Хоукс и още докато говореше, рязко протегна ръка, както за да я подкрепи, така и за да спре бягството й, защото тя възнамеряваше да се промъкне край него.

Сара реши, че Хоукс не изглежда доволен от ненавременното прекъсване. Слугата бе отпратен с уверението, че графът ще се види с господин Престън веднага.

— Тъкмо щяхте да ми кажете дали ще ми дадете възможността да поговоря с вас утре — припомни й той, постави ръката й върху неговата и я въведе в трапезарията. Измъчвана от главоболие и силна тъга, Сара си мислеше, че знае какво точно иска да обсъжда с нея Хоукс. Както и всички останали, той също смяташе да подкрепи каузата на братовчед си, а на нея вече й бе дошло до гуша От хора, които смятаха, че знаят кое е най-доброто за нея.

— Не трябва да карате господин Престън да ви чака — рече тя и се настани на стола си.

Той се отпусна на стола до нея и, сякаш прочел мислите й, тихичко рече:

— Няма да си тръгна оттук, докато не получа обещанието ви да се срещнете с мен утре.

В този момент Сара искаше само да го накара да си тръгне и инстинктивно разбра, че най-бързият начин да постигне това бе да се съгласи с предложението му.

— Ще дойда по-рано — мрачно рече тя.

— Чудесно — измърмори той и едва тогава си тръгна и я остави сама с главоболието й.

Измъчван от неприятното чувство, че животът му може всеки момент да се сгромоляса, Хоукс грубо нахлу в пушалнята на лорд Биъл, за да намери този досаден натрапник Брет Престън. Сара никога преди не се бе държала толкова студено с него. Внезапно бе станала далечна, недостижима и отчуждена. Бе поразен от нежеланието, с което се съгласи да се види с него. Сякаш ставаше дума не за среща, а за болезнено вадене на зъб. Хоукс знаеше, че тя страда, и то не само от главоболие. Тормозеше го мисълта, че тя не желаеше да му довери тревогите си, и бе вбесен, че тъкмо Брет Престън бе човекът, който трябваше да го откъсне от нея точно преди започването на вечерята.

— Господин Престън, на вас изглежда ви стана навик да се появявате там, където не сте нито желан, нито очакван — с брутален сарказъм заяви Хоукс веднага щом влезе в пушалнята.

Брет вдигна поглед от голямата дървена кутия за пури, от която тъкмо си избираше пура.

— Напълно ми е ясно защо си останал с подобно впечатление — призна той, без да се обижда и сърди. Избра една пура и започна да я мачка между палеца и показалеца си, за да се увери, че е достатъчно суха. — Но тази вечер си позволих да прекъсна вечерята ти, защото се надявам по тоя начин да изкупя миналите си грехове. — Поднесе пурата към носа си и с удоволствие вдъхна аромата й. — Виждаш ли — продължи той, — мисля, че ти дължа една-две услуги.

— И тази е свързана със Стюарт?

Брет драсна клечка кибрит с намерението да запали пурата, която си бе избрал.

— Да. Кажи ми, вярно ли е, че той все още въздиша по Силвия дьо Вал?

— Тази сутрин Стюарт предложи брак на госпожица Сара Линдъл — с равен глас съобщи Хоукс, опитвайки се да сдържи нарастващия си гняв.

Брет захапа пурата, напълно забравил за горящата клечка в ръцете си. Едва след като го опари, той се сети за нея и я загаси.

— Сляпото момиче? Много странно — замислено рече той и запали друга клечка.

— Странно? — раздразнено повтори Хоукс. Искаше му се Брет най-сетне да каже онова, за което бе дошъл.

Брет обаче не бързаше. Продължаваше да мълчи, замислено свъсил вежди. Внимателно разпали пурата си, като вдишваше дълбоко. После изпусна гъст облак дим и заговори.

— Да, странно. А аз бях напълно убеден, че той е решен да се ожени за Силвия.

— И защо си толкова убеден? Последното, което чух за теб, е, че смяташ, че скоро ще се хвана за полата на вдовицата.

Брет го изгледа проницателно.

— Е, знае се, че от време на време греша в преценките си — призна си той.

Хоукс се намръщи и си помисли за Кетрин Стоун. Брет забеляза гримасата му и нервно изтръска пурата си в пепелника от костен порцелан.

— Прости ми…

Хоукс бързо го погледна. Не бе в настроение да изтърпи едно извинение, но Брет каза нещо съвършено различно.

— Чудя се… Знаеш ли, тази вечер видях братовчед ти в един клуб, който няма навика да посещава, погълнат от доста разгорещена игра на зарове. Сигурен съм, че поведението му по някакъв начин е свързано с вдовицата дьо Вал.

— Какво общо има Силвия с това?

Брет издуха облак дим. На лицето му се изписа озадачено и объркано изражение.

— Ами, Стю играе срещу Силвестър Нотли и стремително губи всичко, което бе спечелил напоследък.

— Губи? — възкликна Хоукс. — На зарове? Не и Стюарт.

Брет сви рамене и погледна към Хоукс.

— Казвам ти, милорд, че ако той продължи с това темпо, на сутринта няма да има пари да си купи дори и една дръглива, вехтошарска кранта. Стю изглежда решен да спечели всичките черни тефтери на Нотли, или пък да свърши на улицата без пукнат грош.

Хоукс присви очи.

— В кой клуб мога да намеря братовчед си?

— Той е в Двете седмици — рече Брет и бавно издиша кръгчета дим към тавана. А после тихичко попита: — Искаш ли компания?

Хоукс вече бе тръгнал да излиза. Поспря за момент, обмисляйки предложението и без да се обръща рече:.

— Искаш ли да дойдеш? Тази вечер съм в настроение да чуя някоя клюка.

Брет загаси пурата си и се изправи.

— Ти, Хоукс? Жаден за клюки? Вероятно нещо свързано с Нотли?

— Нотли и взаимоотношенията му с покойния барон дьо Вал.

Брет се изсмя лукаво.

— А, пикантна историйка!

Посетителите в игралната зала бяха твърде погълнати от играта, която Хоукс бе дошъл да види, за да ги удостоят, него или Брет, с поглед дори, макар че те двамата нарушаваха порядките в заведението, защото водеха със себе си двама млади работници от конюшните. Всички се бяха струпали около игралната маса и мърмореха с приглушени, изпълнени с благоговение гласове, подобно на хора, сбрали се пред вратата на техен умиращ роднина в очакване да чуят последния му дъх, да разберат последната му воля, да узнаят завещанието му.

По всичко личеше, че Стюарт бе съсипан или поне губещ. Ръкавите му бяха грижливо навити нагоре, за да не му пречат да хвърля заровете. Всеки косъм от златистата му коса си бе на мястото, но купчината жетони от дясната му страна бе съвсем мъничка, а вляво от него седеше Мортимър Сейлс с широко отворени очи.

Хайде да се вървим, Стю — тъкмо казваше Морти. — Или възнамеряваш да изгубиш всичко?

— Main — извика Стюарт, напълно пренебрегнал приятеля си и хвърли заровете. — Шест — обяви той, разглеждайки заровете с невъзмутимо спокойствие.

Морти се огледа наоколо, сякаш търсеше помощ, зърна Хоукс и Брет, които тъкмо влизаха заедно, и започна да си пробива път през тълпата към тях.

— Chance14 — спокойно изрече Стюарт, отново хвърли заровете и от тълпата наоколо се изтръгна съчувствена въздишка.

На Хоукс не му бе необходимо да гледа, за да разбере, че Стю отново е загубил, но бе изненадан от спокойствието, с което братовчед му приемаше загубата. Стюарт продължаваше да се държи невъзмутимо и хладнокръвно и без особени притеснения, премести още два от жетоните си към Силвестър Нотли.

Силвестър се провикна с неспортсменско веселие.

— Crabs15. Аз хвърлям. — Той алчно прибави жетоните към огромната купчина, която бе натрупал върху трите малки, черни тефтера в края на масата.

Хоукс се съсредоточи за момент върху тефтерите, а после, присвил очи, насочи вниманието си към собственика им.

В пълен контраст със Стю, Силвестър изглеждаше така, сякаш бе ресал разрошената си коса с градинското гребло. Устата му се изкривяваше от доволна усмивка всеки път, когато изпъкналите му очи случайно попадаха върху купчинката с печалбите му. Гласът му затрепери, той взе заровете и се приготви да хвърля.

— Main девет — изчурулика той като човек, обхванат от треската на хазарта. А после бързо хвърли още веднъж, сякаш се боеше, че късметът му може да избяга от него.

Тълпата още веднъж отрази резултата с развълнувано шушукане.

— Спечели. Копелето спечели отново. — Мортимър Сейлс, с разширени от тревога очи, бе успял да се промъкне през тълпата и дръпна Хоукс за ръкава.

— Можеш ли да спреш тази лудост? — прошепна той. — Цяла вечер играе и няма изгледи да спре, преди да е изгубил и последното си пени.

Хоукс отведе Морти настрана от масата, а заровете отново отидоха в ръцете на Стюарт. Брет Престън, заедно с двамата коняри на Силвия от двете му страни, учтиво останаха по местата си.

— Казвай бързо, защото той продължава да губи дори и сега, докато разговаряме. Братовчед ми пил ли е прекалено много тази вечер?

— Не — увери го Мортимър, който непрекъснато местеше поглед от Хоукс към тълпата и обратно. — Нито капка.

— Main — чуха те. — Седем.

— Той сам ли реши да дойде да играе тук?

— Изрично настоя за това — рече Морти и премигна, когато Силвестър започна да грачи зад тях. — Отново Crabs.

— Каза, че знаел, че този често идва тук. — Той посочи Нотли.

Хоукс кимна.

— В такъв случай, Стю е търсел Нотли.

— Да, за жалост.

— А заровете? Възможно ли е Нотли да го мами?

— Фалшиви зарове? Не може да бъде. Това са заровете на Стюарт. Той ги донесе със себе си и настоя да играят с тях.

Хоукс отново погледна черните тефтери.

— Каза ли ти защо иска да играе с Нотли?

Мортимър въздъхна.

— Ами, през цялото време ми повтаряше, че най-после е решил какво трябва да прави с парите си, но думите му ми изглеждаха напълно безсмислени.

— Какво точно ти каза? — поиска да узнае Хоукс. — Спомняш ли си?

Мортимър кимна и присви устни.

— Каза, че възнамерявал да откупи част от миналото заради един стар приятел. И представа си нямам какво означава това.

— Ясно — рече Хоукс. Разбираше всичко с безпощадна яснота. Стю бе готов да рискува всичко, което притежава, за да откупи част от миналото на Силвия.

— Ха! Вече спечелих всичко, което можеш да ми предложиш — изписка Силвестър и разрови жетоните си.

Сякаш почувствал присъствието на братовчед си, Стюарт вдигна сините си очи и за миг се втренчи в Хоукс. После спокойно вдигна монокъла си и царствено му кимна с глава. Очите му изглеждаха необичайно тъмни и бездънни и нещо в израза им напомни на Хоукс за нощта, в която Силвия им бе казала, че възнамерява да се омъжи за дьо Вал. Струпалите се зяпачи направиха път на Хоукс, който се приближи до масата.

— Играеш много опасна игра, Стю — заговори той с измамно мек глас и огледа масата. — Той наистина ли спечели всичко?

Сините очи на Стюарт изглеждаха воднисти зад монокъла му.

— Нищо подобно — рече невъзмутимо. — Все още имам един жетон, с който да спечеля.

— Един жетон? — презрително се изсмя Нотли, съсредоточил цялото си внимание върху събирането на новопридобитите си богатства. — Оставям ти го, Кесълфорд. Не искам да се говори, че съм те обрал до шушка.

— Какво благородство, Нотли! Ти възвръщаш вярата ми в човечеството — ласкаво измърка Хоукс, но в гласа му се долавяше заплаха, а очите му хищно блестяха.

Нотли вдигна поглед към него. Веселата му усмивка бързо помръкна. Близко разположените му очи се присвиха зад очилата.

Хоукс внимателно се отмести, за да може Силвестър да види Брет, който стоеше зад него, заедно с двете момчета от конюшнята, които бяха довели със себе си.

— Човек би си помислил, Нотли, че дори и ти се безпокоиш от онова, което клюкарите разпространяват за теб — бавно изрече Хоукс.

През тълпата зяпачи премина вълна на сдържано веселие. Силвестър се славеше с репутацията си на клюкар и сплетник.

Кръвта се отцеди от лицето на Силвестър.

— Грешиш! — злобно излая той. Очите му се отместиха от двамата коняри. На лицето му се изписа войнствено изражение.

Сред тълпата имаше хора, които бяха забелязали посоката, в която Нотли бе отправил обезумелите си погледи и макар да не знаеха все още кой е причината за безпокойството му, те шепнешком започнаха да си разменят хипотези и предположения, които се понесоха като тих ветрец из стаята.

Хоукс съвсем съзнателно не поглеждаше към момчетата, които стояха зад него. Взе заровете и внимателно ги претегли върху дланта си, сякаш се опитваше да измери благоразположението на съдбата. После вдигна поглед и прикова безпощадните си очи върху разтревоженото лице на Нотли.

— Човек, който живее в стъклена къща, не трябва да хвърля камъни, господин Нотли. — Зарчетата от слонова кост изтракаха в дланта му. — В противен случай рискува тя да се срути върху главата му.

— Заплашвате ли ме? — Силвестър се наведе над масата и изсъска заплашително.

— В никакъв случай, Нотли — измърка Хоукс. — Приеми го просто като обещание. Нищо повече. Много ми се ще да вярвам, че това е обещание, което няма да ми се наложи да изпълнявам. — Зарчетата отново изтракаха и Хоукс ги пусна в чашката за хвърляне. — Днес имахте необикновен късмет, сър. Само, моля ви, не забравяйте, че късметът се обръща невероятно бързо. — За да подкрепи думите си, Хоукс обърна чашата в средата на масата и я остави така, захлупена върху скритите под нея зарове.

Силвестър рязко протегна ръка, насочил палец и показалец към чашката.

— Ъъъ — Стюарт игриво го плесна през китката. — Имам още един жетон. Играта още не е приключила.

Силвестър мъчително преглътна насъбралата се в устата му слюнка, ядосан от предстоящия сблъсък, в който можеше и да загуби.

— Ще ти взема и последното пени, щом толкова държиш да изгубиш всичко — заплашително изрече той. — Аз съм толкова сигурен в късмета си тази вечер, че залагам всичко върху заровете, скрити под чашата.

Залата зашумя одобрително. Играта можеше да започне отново, и то при толкова висок залог. Хоукс обърна гръб на масата и се запъти към вратата, а наблюдателите започнаха да се обзалагат за изхода на играта.

— Ка… Къде отиваш? — отчаяно попита Мортимър, който вървеше след него.

— Няма ли да останеш и да видиш заровете? — попита Брет. — Стюарт ще бъде напълно разорен, ако изгуби този облог.

— А Силвестър ще посинее от яд, ако Стюарт спечели. А това е гледка, която не бих искал да наблюдавам. — Хоукс сложи шапката си. В действителност обаче не искаше да види провала на Стюарт, в случай че той загубеше.

Хоукс поведе сънливите коняри към вратата на клуба. Зад него тълпата възторжено изрева. Изглежда, че късметът наистина се бе обърнал.