Мълчаливият ухажор

ГЛАВА СЕДМА

Както беше обещал, Хоукс пристигна рано на соарето на майка си, организирано в чест на Сара Линдъл. Двете седмици на почистване, лъскане и лакиране си струваха усилията. Къщата на семейство Кесълфорд блестеше цялата — като се започне от кристалния полилей и се стигне до излъскания паркет с цвят на зрял мед. Свещите в аплиците топло искряха по стените, сребърни свещници осветяваха разкошното антре, което водеше към балната зала. Оттам долиташе тихият звук на цигулките, които музикантите настройваха за празненството. Въздухът бе изпълнен с аромата на рози, лилии и горящи свещи и Хоукс си припомни последния бал, на който бе присъствал в тази зала.

Тогава Силвия Хъптън бе една от поканените. Всъщност, точно на онзи бал Хоукс за последен път бе разговарял с красивото момиче, което щеше да стане съпруга на барон Ото дьо Вал. Светлината на свещите през оная далечна вечер хвърляше меки отблясъци върху гордите й черти. Странно, но винаги, когато си позволяваше да мисли за чувствата си към Силвия, неизменно се сещаше за онзи ужасен момент.

Тя тъкмо си слагаше ръкавиците и се приготвяше да си върви. Тимънс отвори вратата и тя с усмивка погледна нагоре към него. Двамата със Стюарт влязоха заедно. Белезите от жестокия бой заради нея все още се забелязваха по тях и те весело се хилеха заради смешните си лица, покрити със синини и лепенки.

Жарките кафяви очи се приковаха върху тях. Вирнала високо брадичка, Силвия се усмихна несигурно. На бузите й се появиха две червени петна.

Стюарт, изненадан не по-малко от нея, и все още обиден от оскърбителния удар, който му бе нанесла, като се бе присмяла на насиненото му око, което в онзи момент бе прикрито с екстравагантна превръзка от черен атлаз, пръв си възвърна самообладанието.

— Госпожице Хъптън — учтиво поздрави той. — Не очаквах да ви видя тук.

Хоукс разбираше, че Силвия би предпочела да ги пренебрегне напълно, както правеше всеки път, когато случайно се срещнеха някъде през последните няколко дни, но Стюарт очевидно очакваше някакъв отговор, а и тя вече ги бе погледнала и не можеше да отмине току така. След проточилата се неловка пауза, през която тя гледаше някъде над тях, Силвия проговори със същата престорена усмивка.

— О, Красавецо, но аз искрено се надявах, че ще те срещна тук.

Почувствал се напълно забравен, Хоукс мяташе ревниви погледи тук към Силвия, ту към Стюарт. Нейните простички думи бяха запалили огън в здравото око на братовчед му.

Само че този огън изобщо не я трогна.

— Имам удоволствието да те информирам, че скоро ще се омъжвам — рече тя и сякаш поля със студена вода силното желание, което Стюарт изпитваше към нея.

Хоукс бе изненадан от съобщението, но когато погледна към Стюарт, той внезапно осъзна с безпощадна яснота, че чувствата на братовчед му към тая жена бяха много по-дълбоки от неговите. Стюарт беше зашеметен, напълно изваден от равновесие от думите й. Устата му увисна от изумление и макар че се опитваше да каже нещо, от гърлото му не излизаше никакъв звук.

Силвия, здраво стиснала устни, бе обърнала огромните си, изпълнени с яд очи към Хоукс, сякаш очакваше от него да й помогне.’

— Поздравления! — подигравателно рече той. — Твоята новина направо ни съсипа, нали, Стю? — Вдигна едната си ръка и здраво стисна рамото на братовчед си.

Стюарт се олюля за миг, но бързо се съвзе и изправи гръб.

— И кой е щастливецът?

Устните на Силвия побеляха. Кафявите й очи се приковаха за миг върху пребледнялото лице на Стюарт, а после тя стисна устни и яростно произнесе името.

— Барон дьо Вал.

— Дьо Вал? — И двамата едновременно повториха името, неспособни да повярват на ушите си. Дьо Вал беше заклет ерген. Никога до този момент не бе проявявал и най-малкото желание да сложи край на този си начин на живот. Носеха се дори слухове, че често посещава едно заведение в Ковънт гардън, което задоволяваше и най-долните прищевки на плътта, стига човек да има достатъчно пари, за да си позволи подобни услуги. Това че той бе решил да се ожени, и то за красивото момиче, което стоеше пред тях, изпълни душите на двамата братовчеди Кесълфорд с болка и отвращение.

Баронът, който тъкмо се сбогуваше с домакините, дочу името си. Слаб и безупречно елегантен, макар че вече минаваше петдесетте, той се приближи към тях.

— Да? Кой ме вика?

Вдигна позлатеното си пенсне, постави го върху тънкия си нос и внимателно огледа братовчедите Кесълфорд.

— Красавеца и Звяра, нали? — Той изсумтя, развеселен от собственото си остроумие. Наведе се към лицето на Стюарт и ароматът на силния му парфюм с дъх на лавандула ги обгърна.

— Смея да кажа, мило момче, че синината ти е страхотна. С грозния цвят на патладжан. В крещяща дисхармония с облеклото ти. — Завъртя се на пета и се вгледа в Хоукс. — И все пак е за предпочитане пред перспективата да се разхождаш наоколо с нос като ботуш.

Хоукс свъси вежди и кисело промърмори:

— По-добре с нос като ботуш, отколкото с език, който не си знае мярката.

Баронът присви очи зад пенснето, устните му се изкривиха от ленива, изпълнена с разбиране усмивка и той съвсем съзнателно преиначи думите на Хоукс:

— А, бъдещата ми съпруга вече ви е казала за скорошната ни сватба?

Стюарт успя да кимне.

Хоукс яростно се вгледа в мъжа, изненадан от нахалството му.

— Можете ли да повярвате? Цял Лондон бе убеден, че никога няма да се стигне до тук, но всички се променяме понякога, особено когато това е в наш интерес. Вместо да прелъстявам чуждите съпруги, трябва да се погрижа да си спечеля моя собствена.

Той пощипна Силвия под брадичката. Погледът, който тя му хвърли, изобщо не беше нежен и любящ. Баронът беше невъзмутим.

— Съобщението ще се публикува в утрешния брой на Газет. — Стисна Силвия за лакътя и я придърпа към себе си, а студените му очи се местеха от единия Кесълфорд към другия. — Ще прекараме медения си месец в Алпите. Зашеметяваща страна. Изумителна!

Стюарт сковано изказа поздравленията си.

Хоукс не можа да си наложи да й пожелае щастие. Знаеше, че тя няма да бъде щастлива с този ужасен мъж.

Силвия ги погледна за момент, здраво стиснала устни, а големите й, тъмни, изпълнени с ужас очи, плувнаха в сълзи. Като мигаше енергично, за да ги прогони, тя прие ръката на барона и излезе от къщата.

— Гостите пристигат, Ашли. Нещо не е наред ли?

Хоукс вдигна глава. Беше леко замаян. Майка му слизаше по стълбите.

— След всичките ми усилия! — ядно заяви тя. — Да не би да не си доволен?

Той премигна и внимателно огледа антрето с тъмните си, замислени очи. После се вгледа в нея по същия начин и се усмихна.

— Надминала си себе си, мамо. Много съм щастлив, че и ти, и къщата изглеждате толкова добре.

— Да, баща ти щеше да се гордее с мен — прошепна тя, но думите заседнаха на гърлото й. Тя хвана дясната му ръка и целуна тежкия, златен пръстен с герба им, който той носеше на пръста си. — Щеше да е много доволен, че най-накрая си решил да сложиш този пръстен.

Хоукс докосна пръстена. Чувстваше се странно с него. Винаги бе смятал, че той принадлежи на Астън, не на него. Не можеше да играе ролята така, както би я изиграл Астън, но тази вечер приличаше на истински граф. Облечен бе в елегантно строго сако от девонширско кафяво, кремава жилетка и панталони до коленете в същия цвят, които прилепваха към краката му като втора кожа. По всичко личеше, че майка му бе твърдо решена да не пропилява напразно онова, което бе останало от живота й. Баща му би одобрил това с цялата си душа.

В момента, в който доктор и госпожа Тървей прекрачиха прага, заедно с красивата Сара Линдъл, която вървеше между тях, Хоукс вдигна глава, сякаш подушил плячка. Остана за миг така, премигвайки от изненада. Госпожица Линдъл по нищо не приличаше на образа на пресметливата млада зестрогонка, който той бе изградил в представите си. Дрехите и поведението й напълно съответстваха на онова, което можеше да се очаква от една дама с вкус и добро положение в обществото. Роклята й бе скромно творение от кремав фестониран креп и бял атлаз. Наниз перли украсяваше нежната й шия. Не носеше никакви други бижута — само кремави, обагрени в леко розово камелии, забодени в златистите й къдрици, ароматът на които я обгръщаше като благоуханен облак.

Хоукс пристъпи напред с намерение да задълбочи запознанството им, но доктор Тървей застана на пътя му.

— Радвам се да те видя, Тървей — рече Хоукс, макар че противно на любезните му думи, погледът му непрекъснато се плъзгаше край лекаря към младата жена, която вървеше подире му.

Хоукс не можеше да отрече чара и обаянието й. Лека руменина обагряше бялата й гръд и пълзеше нагоре по деликатната извивка на шията й. Погледът му проследи червенината край перлите, после се прикова към вдлъбнатината на шията й, където се долавяше пулсирането на кръвта й. Крайно време беше да разбере отговора на въпроса, който не му даваше мира от последната им среща. Какъв цвят имаха очите й?

Тя гледаше право в него… всъщност — през него. Също както и Силвия през оная далечна вечер… Сякаш не бе достоен да спрат очите си върху него. Намръщи се. Госпожица Линдъл имаше странни очи. Цветът им беше нещо средно между синьо, зелено и сиво. Студени, безизразни и бездънни, подобни на океан в спокоен зимен ден, странните й, кукленски очи се взираха равнодушно някъде над него, без да го погледнат нито за миг. Такова неуважение му се стори твърде предизвикателно. С удоволствие би проникнал в ледените дълбини на втренчения й поглед.

Гласът на Тървей отново привлече вниманието му.

— Много се радвам, че майка ви отново се реши да посреща гости.

— Да — съгласи се Хоукс. Беше очарован от решението на майка си да излезе от уединението, което сама си бе наложила, но бе твърдо решен да разбере каква бе ролята на госпожица Линдъл за възстановяването й. Защо странно отнесеният поглед на младата жена го отбягваше? Какво я измъчваше — смущение, презрение или чувство на вина? Трябваше да направи всичко възможно, за да стопи леда на презрението й и да разбере истината, макар никак да не го радваше мисълта, че майка му бе напуснала уединението си само за да стане плячка на една красива и умна авантюристка.

Стюарт пристигна, облечен в блестящ редингот от фин испанско-син плат и копринена жилетка, майсторски избродирана със златни нишки. Безупречно белите панталони до коленете допълваха чисто бялото, надиплено жабо около врата му, което бе толкова колосано и така високо вързано в подходящия за случая ориенталски стил, че Стюарт изобщо не можеше да обърне главата си настрана. Въпреки ограничените движения на главата си, Красавеца, без да губи нито миг, се приближи до Сара Линдъл и хвана ръката й. Отведе я настрана, преди Хоукс да е успял да поздрави някой от двамата.

Хоукс прилежно остана до вратата, за да посреща многобройните гости и за повече от четвърт час изгуби загадъчната госпожица Линдъл от погледа си, но мислите му се връщаха към нея много по-често, отколкото бе готов да си признае. Преди да се скрие в обичайното си, безопасно убежище — стаята за игра на карти — той поспря, за да огледа балната зала и погледът му бе мигновено привлечен от Сара. Тя седеше — подобно на изящна роза сред тръни — настанена удобно между приятелките на вдовицата, които клюкарстваха, разположили се на столовете в далечния край на залата.

Онова, което възпря Хоукс да се включи във формиращото се каре за пикет, бе неприкритият копнеж, изписан на красивото лице на госпожица Линдъл. Ритмичното потропване на кремавата пантофка, която надничаше изпод изящните дипли на крепа, привличаше неудържимо.

Изобщо не му хрумна, че има нещо странно в това, че млада и хубава жена като госпожица Линдъл не е вече обкръжена от кавалери, които очакват реда си, за да танцуват с нея. Не му беше в стила да се тревожи за подобни неща. Беше твърдо решен да възпламени този айсберг. Прекоси залата, поклони се пред Сара и пренебрегнал изненаданите въздишки, които се изтръгнаха от устата на поне половин дузина жени, седящи наблизо, учтиво попита:

— Желаете ли да потанцувате, госпожице Линдъл?

Без дори да си направи труда да откъсне поглед от танцуващите двойки, към които твърдеше, че не проявява интерес, тя каза:

— Не, милорд. Един млад мъж отиде да ми донесе чаша лимонада. Не бих искала той да остане с погрешното впечатление, че не държа на компанията му, което неминуемо ще стане, ако не ме намери тук, когато се върне.

Този груб отказ беше неискрен, защото потропващият й крак подсказваше, че тя копнее за дансинга. Въпреки това Хоукс не настоя повече. Поклони се учтиво, без да погледне към нито една от останалите жени, които с удоволствие биха приели поканата му, и се върна в залата за карти.

Час по-късно той стана от забулената с дим маса и излезе в прохладната градина през ниския прозорец, който е бил построен точно за такъв вид бягство. Веждите му мигновено се свъсиха в ядна гримаса, от гърлото му се изтръгна звук, който поразително приличаше на сърдито ръмжене, защото там, на обляната от лунната светлина тераса, Хоукс видя не друг, а Сара Линдъл.

Тя танцуваше.

Това че танцуваше на това тъмно, усамотено място, бе достатъчно непристойно, но графът възприе като лична обида факта, че от всички мъже тя бе избрала да танцува точно с племенника му. Ако не беше разпознал високия, непохватен младеж, Хоукс несъмнено не би прекъснал скандалните занимания на госпожица Линдъл, но той нямаше никакви намерения да позволи на тази жена с дяволски противоречиви разбирания за морала да мъти главата на Натаниел.

Той излезе от сянката, която забулваше ливадата, и се насочи съм терасата, полуосветена от светлината, която струеше през вратите, и заговори с натежал от сарказъм глас.

— Да не би моят племенник да ви учи да танцувате валс, госпожице Линдъл?

Танцуващите се стреснаха от гласа му и се разделиха с виновни изражения. Нейт пръв се съвзе достатъчно, за да му отговори.

— Не, не, Хоукс, точно обратното. Госпожица Линдъл ми помага да овладея стъпките.

— Натаниел — официално изрече Хоукс и сковано се поклони на Сара. — От много сигурен източник зная, че госпожица Линдъл не желае да танцува.

Нейт повдигна тесните си рамене.

— Разбира се, че желае, сър. Нали току-що я видяхте.

— Господин Трент — Сара заговори с ниския си гърлен глас, който така силно въздействаше на Хоукс. — Не се опитвайте да ме защитите. Графът просто ми връща обидата със собствените ми думи.

— Но това е грубо… — запелтечи Нейт, като побутваше очилата си.

Хоукс спокойно постави ръка върху рамото му.

— Напълно прав си, Нейт. Очевидно госпожица Линдъл желае да танцува… С теб.

— Трябва да ви се извиня, сър. — В гърления глас на младата жена се долавяше почти искрено разкаяние.

— Наистина ли? — заплашително попита той, раздразнен от самия себе си, загдето бе готов да изслуша онова, което тя искаше да му каже.

Госпожица Линдъл прекъсна възмутените протести на Нейт с учтивата си молба:

— Ще бъдете ли така добър да ми донесете бастуна, господин Трент?

Нейт се съгласи през стиснати зъби, изгледа яростно Хоукс и се отдалечи.

— Възхищавам се на бързината, с която успяхте да се окажете съвсем сама не с един, а с двама различни джентълмени на една слабо осветена тераса, госпожице Линдъл.

Хоукс пристъпи по-близо.

Твърде близо като че ли. Тя отстъпи назад. Сладостният аромат на камелии се носеше във въздуха между тях. Лунната светлина огряваше окичената й с цветя коса. Лицето й бе скрито в сянката.

Тя тихичко се разсмя. Смехът й, плътен като гъст мед, предизвика сладостни тръпки по гръбнака му и подобно на пчела, привлечена от ароматен цвят, той се по-чувства заставен да намали още веднъж пространството, което ги разделяше. Тя остана на мястото си и Хоукс, изпълнен с мрачно задоволство се приближи още по-близо. Желанието му бе подсилено от онова, което той, в черната интимност на нощта, погрешно бе изтълкувал като знак на капитулация.

Така, както бе полускрита в сянката, той не можеше да види дали морскозелените й очи все още искрят с леденостудения си блясък, но гласът й бе мек като кадифе, чувствен и възбуждащ като омайния аромат на камелиите.

— О, Боже! — тя въздъхна. — Никога не съм си поставяла за цел да ставам обект на клюки и сплетни, но изглежда, че отново успях да наруша благоприличието.

Тя се отдръпна по-навътре в сянката и Хоукс, убеден от думите й, че това не е първия път, в който страхотната госпожица Линдъл открито се обявява против условностите на обществото, се спусна след нея, подобно на марионетка, движена от сладостния й глас. Тя зяпна от изумление, когато той протегна ръка, за да й попречи да се отдръпне. Хоукс изпита неописуемо удоволствие, когато докосна копринената кожа на голите й ръце. Тя приглушено извика и се извърна настрана, когато той се наведе да я целуне и жадната му уста, насочила се към устните й, докосна хладната й буза.

— Престанете! — задъхано изрече тя и отстъпи назад.

Хоукс изобщо не възнамеряваше да спира. Сякаш наистина бе ястреб10, а тя — заек. Спусна се към нея и този път устните му не пропуснаха целта си. Тя замръзна. Устните й бяха твърди и неподатливи. Ръцете и гърбът й заприличаха на дебели дървени стволове. Това не беше реакцията, която той очакваше от една разпусната млада жена.

— Престанете! — повтори тя, когато той, озадачен, отдръпна устни от нейните. Хоукс бе сигурен, че тя желаеше точно това. Нали затова се бе постарала да останат сами на терасата, затова го бе отвела навътре в сянката.

Нейт избра точно този момент, за да се върне.

— Заповядайте! — Той весело ги прекъсна. В гърлото на госпожица Линдъл се зароди ридание и тя отдръпна ръката си, която той здраво държеше за китката.

Хоукс намръщено се обърна към племенника си, но Нейт, заслепен от светлината, която струеше от балната зала, така и не разбра какво точно бе прекъснал. Той се приближи до тях, като премигваше и присвиваше очи, стиснал в ръка бастун от слонова кост и злато.

Една ругатня се откъсна от устните на Хоукс, когато видя красивия предмет. Протегна ръка да възпре Нейт и се обърна към Сара.

— Това е ваше?

— Разбира се, че е неин — отбранително рече племенникът му. — Да не си мислиш, че съм взел нещо чуждо…

Хоукс изобщо не го слушаше. Този бастун от слонова кост без съмнение беше същият, който подплаши Брутъс и го накара да се качи върху двуколката. Той го взе от Нейт и го погледна с мрачно отвращение.

— Госпожице Линдъл, да не би да ви е навик да размахвате този бастун като щик под носа на всеки кон, който минава край вас? Или само аз съм бил удостоен с тази чест? — Гласът му беше измамно кротък.

— Хоукс, престани! — неубедително запротестира Нейт.

Злобно усмихнат, Хоукс притисна ръката на Сара към дръжката на бастуна и сякаш възнамеряваше да танцува с нея, я дръпна от укритието на сянката, като използваше бастуна и сарказма си, за да направлява движенията й.

— Голямо удоволствие ли ви достави, госпожице Линдъл, да наблюдавате как Брутъс се качи върху двуколката?

Сара зяпна от изненада. Безмълвно потръпна от жестоките му думи.

Сякаш увлечен в ритъма на странен валс, той продължи да я напада — физически и словесно. Думите се изливаха от устата му като порой. Говореше тихо, така че да го чуе само тя, но без пощада. Притисна буза в косата й, ухаеща на камелии. Дъхът му, горещ и забързан, галеше ухото й. Плавният му, изпълнен с оскърбителни намеци глас, не спираше да я обижда и безчести.

— Смяхте ли се, когато го видяхте да бяга като обезумял? Или когато едва не ме хвърли на улицата? Това ли е начинът ви, госпожице Линдъл, да нарушавате благоприличието?

Тя се измъкна от жестоката му хватка, тихичко простена и тръгна по терасата, размахала бастуна пред себе си, също както бе направила и на Пикадили стрийт. Със странна и необяснима непохватност се опитваше да се махне от него. Светлината, която идваше от залата, освети лицето й и безмълвната агония на разтрепераните й устни. Освети и странната нефокусираност на морско-зелените й очи. Протегнатите й ръце отчаяно се опитваха да намерят правилната посока.

— Госпожице Линдъл — извика Трент и се спусна след нея. — Внимавайте!

Устата на Хоукс, която се бе изкривила в мрачна усмивка, увисна от изненада.

— Къде ми бяха очите! — Думите излязоха със свистене между стиснатите му зъби и той се втурна напред, за да спре стремителното й бягство.

— Не! — извика тя, полагайки неимоверни усилия да се изтръгне от врага си дори и след като се препъна и единствено здравата му ръка не й позволи да се пребие на плочите.

— Престанете! Стига вече! — извика тя, а Хоукс усещаше разбираемата й мъка като силна болка дълбоко в сърцето си. Той я притисна към гърдите си.

— Не знаех, че сте сляпа — дрезгаво рече той. Думите с мъка се откъсваха от гърлото му, а тя продължаваше да се извива и да се мъчи да се отскубне от него. — Не знаех. Мислех си, че поведението ви е някаква игра.

Борбата й престана. Тя се отпусна безжизнена и някак си победена в ръцете му.

— Добре ли сте? — Трент беше толкова разстроен, че гласът му прозвуча октава по-високо на последната дума. — Какво ви накара да хукнете така?

— Съжалявам — окаяно промълви тя. — Бастунът ми… какво стана с него?

— Търкулна се в тревата — успокои я Трент. — Аз ще го намеря.

Той скочи от застланата с плочи тераса и се мушна в гъсталака, нетърпелив да я успокои по някакъв начин.

Госпожица Линдъл въздъхна с облекчение.

Хоукс се опитваше да каже нещо, но не му се отдаваше.

— Можете ли да стоите сама? — Изненада се, че презреният му език можел да говори и нежно.

— Да.

Той премигна, когато тя се отдръпна от него.

— Значи цялата суматоха и разпиляното сено са били заради мен? — тъжно попита тя. Беше наранена и самотна.

Бузите на Хоукс запламтяха, но той просто не знаеше как да я излъже.

— Да. — Думата сякаш заседна в гърлото му.

Тя вдигна разтрепераната си ръка и притисна перлите на шията си.

— Нямах представа — рече тя.

— Нито пък аз знаех, че не виждате. Аз съм глупак. — Единственото, което Хоукс искаше в този момент, бе да спре треперенето на ръката й. Пресегна се, за да я хване, но се спря. Нямаше никакво основание да вярва, че допирът на ръцете му ще я успокои.

Тя се поизправи и въздъхна дълбоко.

— Аз трябва да се извиня, загдето подплаших коня ви, милорд…

— Не! — възпря я той. Думата прозвуча прекалено високо. Намръщен от собствената си непохватност, той продължи по-тихо. — Не, не трябва да го правите, госпожице Линдъл. Аз не заслужавам извинение. Държах се ужасно. Езикът ми е като отрова на пепелянка…

— Намерих го! — зачервен от усилието, Натаниел се качи при тях.

Сара обърна гръб на Хоукс.

— Добре. — Гласът й трепереше. — Ще бъдете ли така добър да ме заведете вътре, Натаниел?

Хоукс отвори уста. Не можеше да й позволи да си тръгне в това състояние. Не и докато гласът й трепереше. Не и докато тя го възприемаше като звяр — не само заради прякора, но и заради делата му.

— Госпожице Линдъл… — гласът му беше дрезгав и разстроен.

Тя отчаяно се вкопчи в ръката на Нейт. Брадичката й трепереше.

Хоукс се прокашля несигурно.

— Желаете ли да потанцувате, госпожице Линдъл?

Нейт премигна от изумление.

Сара отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Тя въздъхна и на устните й се появи несигурна, но много смела усмивка, сякаш добре разбираше, че с тази покана за танц той й предлагаше както извинението си, така и възможност за помирение.

Когато заговори, гласът й беше много тих.

— Ще бъде много невъзпитано от моя страна да ви откажа за втори път тази вечер — съгласи се тя.

Хоукс, който бе свъсил вежди в напрегната гримаса, за миг затвори очи, изпълнен с неописуемо облекчение. А когато погледна отново, той видя, че тя протяга към него малката си, облечена в ръкавица ръка.

Той я пое толкова внимателно, сякаш беше от кристал, и нежно я поведе към залата.

Срам, разкаяние и непрекъснато увеличаващо се възхищение изпълваха мислите на Хоукс, докато вървеше със Сара от терасата към средата на балната зала.

Танцуващите двойки им направиха място. Много от тях останаха искрено изненадани не само от факта, че точно Звяра най-после бе примамил красивата госпожица Линдъл да се присъедини към тях, но и от яростните погледи, които той хвърляше към всички, които непредпазливо пресичаха пътя, по който той умело направляваше партньорката си.

Сара не подозираше нищо за противоречивите чувства, които раздираха душата му, не виждаше гневно смръщените му вежди. В лицето на Звяра откри един неочаквано нежен и внимателен партньор. Всичките й страхове от жестокия му нрав и от заплахите на шумния, пренаситен дансинг бяха забравени, когато той изкусно я поведе измежду танцуващите двойки. Освобождаването от сковаващия страх, който преди малко бе изпитала в ръцете на този необикновен мъж, който сякаш предусещаше всяка нейна мисъл и движение, й действаше странно опияняващо. Музиката, топлата му ръка на талията й, радостта, че танцува с партньор, който никога не би я оставил да се препъне, или да падне, изпълваха Сара с усещането, че плува сред море от звуци.

Тя започна да се успокоява, движенията й се освободиха от сковаността и напрежението. Почувства сигурност и лекота, каквито не бе изпитвала никога с госпожица Уошбърн, която я учеше да танцува у дома. Сара никога не бе смятала, че е способна да извършва плавни и елегантни движения. Беше привикнала постоянно да се блъска в предметите, а не да се носи, лека като перце. В този момент имаше чувството, че току-що е била освободена от невероятно силна магия.

Подобно на оживели порцеланови фигурки, двамата се въртяха по лакирания дансинг. Движенията им бяха сигурни и уверени, но след няколко безуспешни опита да завържат разговор, и двамата потънаха в мълчание. Допирът на топлата му ръка върху гърба й, ритмичното полюляване на телата им, които се движеха в забележителен синхрон, говореха по-ясно и красноречиво от всички неизречени думи. Този безмълвен разговор им действаше като благотворен балсам и малко по малко започваше да лекува раните, причинени от жестоката хапливост и яростния сарказъм на думите му, произнесени на терасата. Сара сякаш се бе потопила в успокояващите води на музиката и танца.

Когато музиката спря — прекалено бързо според Сара, — цяла армия от млади мъже се спуснаха към тях, за да я поканят на танц.

Графът, покорен като агънце, забравил иронията и сарказма си, побърза да се сбогува.

Повдигна ръката й и леко я докосва с устни, а Сара, свикнала вече с безупречната учтивост, с която Красавеца целуваше пръстите й, за нищо на света не можеше да проумее какво караше ръката й да се разтреперва всеки път, когато Звяра я докосваше с устни. Напълно нелогично се питаше дали убийственият сарказъм на графа не изгаряше ръката и въпреки защитата на ръкавицата, дали не предизвикваше тръпките, които пробягваха по ръката й, за да се слеят с пулсирането, което усещаше в основата на гърба си — там, където само допреди миг топлата му ръка я бе направлявала по дансинга.

— Поздравления, мила моя. Не ви липсват кавалери за тази вечер.

С тези думи той пусна ръката й, а Сара си помисли, че това беше третият път, в който графът я наричаше мила моя и въпреки че подобно обръщение беше крайно неуместно от негова страна, тя установи, че не може да му се сърди, докато пръстите й все още пламтяха от жаркия допир на същите тези устни, които си позволяваха да се обръщат към нея с такава безцеремонна учтивост.