Мълчаливият ухажор

ГЛАВА ВТОРА

След шума и суматохата по улиците, в смълчаната къща на графинята на Хенли се долавяше нещо смътно тревожно и вълнуващо. Слугите бяха твърде раболепни и мълчаливи, огромните стаи прекалено тихи и изпълнени със сладникав мирис на застояло.

— Сериозно болна ли е графинята? — тихичко попита Сара, доловила силната акустика на огромната, студена всекидневна, в която чакаха, за да бъдат допуснати до леглото на Амелия Кесълфорд.

Лекарят й отговори шепнешком.

— Никога не бива да повтаряш това, което ще ти кажа сега, Сара, но графинята няма никакви физически оплаквания, които бих могъл да излекувам. Здравословното й състояние се влошава от постоянната й меланхолия, която подсилва всяка нейна болка и вълнение. Изпадна в това състояние след смъртта на най-големия си син, Астън, който си счупи врата при едно падане от коня. Този нещастен инцидент може би нямаше да я сломи чак толкова, ако не бе последван от апоплектичния удар на съпруга й, Джордж, и от смъртта на сестра й и зет й, станали жертва на едрата шарка. Убедена, че самата тя съвсем скоро ще умре от разбито сърце, Амелия се залежа и никога повече не пожела да напусне къщата си.

— Какъв ужас! — думите й скръбно прокънтяха в огромната, задушна стая. Сара изпита дълбоко състрадание към жената на горния етаж. Тя напълно разбираше скръбта, причинена от загубата на близък човек. Нейната собствена майка се бе споминала, когато тя бе едва седемгодишна. Месеци наред, озовала се в нов, потънал в тъмнина свят, Сара бе неутешима, разкъсвана от убеждението, че тя, по някакъв начин, бе отговорна — за случилото се, измъчвана от ужасния страх, че баща й може да й бъде отнет по същия начин.

— Ужасно, ужасно! — думата продължаваше да се върти в съзнанието й.

— Наистина е ужасно — съгласи се докторът. — Ужасна загуба е една чудесна, здрава жена да линее и вехне заради любимите хора, които е загубила при положение, че все още има семейство, добро здраве и сила — все неща, към които много от моите пациенти така отчаяно се стремят.

— Но щом оплакванията й всъщност са измислени, какво правиш за нея?

Лекарят се засмя самодоволно.

— Посещавам я твърде често и така лейди Кесълфорд е принудена да се облече, да се погрижи за тоалета си и да седне в леглото. Твърдо решен съм да направя така, че тя все пак да се измъкне от това легло.

Когато най-после Сара и доктор Тървей бяха въведени от един смирен, мълчалив слуга при овдовялата графиня, Сара не можа нито да види, нито да оцени черното копринено кимоно, което Амелия се бе постарала да наметне в очакване на посетителите си, но се досети за артистично подредените букли на току-що накъдрената й коса, доловила слабия мирис на леко опърлена коса, който винаги се усеща след използването на маша. Тя леко стисна ръката на лекаря.

— Влизай, влизай, Тървей. Не стой на вратата. Коя е тази красива млада жена, която си довел да ме види? — Амелия ги покани с повелителния тон на жена, свикнала всички нейни заповеди да се изпълняват начаса.

Сара направи реверанс.

— Аз съм Сара Уилкс Линдъл, милейди. От Линдъл хол.

— Линдъл? Дъщерята на Елизабет Линдъл? — Графинята зашумя с коприните си и се наведе напред, за да я огледа по-добре. Сара почувства напрегнатия й поглед, всъщност дори долови момента, в който вдовицата, осъзнала, че тя е сляпа, рязко си пое дъх. Сара неведнъж бе чувала тези сподавени въздишки на изумление.

А веднага след изненадата последва неизбежното съжаление, искрената мъка и състрадание, които намериха израз в твърде високия глас на Амелия, когато тя заговори отново.

— Ти приличаш на майка си, мило дете, но не можеш да видиш това, нали?

— Така е. Наистина не виждам, но си спомням как изглеждаше майка ми и съм поласкана, че смятате, че има някаква прилика между нас двете. Когато бях дете, я смятах за най-красивата жена на света. А когато се усмихнеше, на лицето й се появяваха най-прекрасните трапчинки.

Сара изпита облекчение, че първоначалният шок, предизвикан от слепотата й, бе отминал и сега вече можеше да се надява на един сравнително естествен разговор. Веселият тон на лейди Кесълфорд звучеше принудено, но Сара нямаше нищо против. Въпросите, на които отговаряше, бяха учтиви и съвсем естествени. Нямаше ги безсмислените изрази на мъка и съжаление заради недъга й. Всъщност, когато разбра, че Линдъл хол е в Бъкингъмшир7, само на един ден път от Брантли, любимото имение на сина й, дори неестествената й веселост отстъпи пред искреното любопитство.

Лейди Кесълфорд, която по свое собствено желание вече пет години живееше в пълно уединение, кой знае защо бе изумена да научи, че Сара още от детските си години бе обречена на живот в провинцията.

— Казваш, че никога преди не си идвала в Лондон? Живяла си много скучно, мила моя.

Доктор Тървей се изкашля.

— Може би си спомняте, че майката на госпожица Линдъл се разболя от треска, която бе прихванала в Лондон. Сара също се заразила, в резултат на което ослепяла. Мисля, че е напълно разбираемо нежеланието на лорд Линдъл да посещава един град, донесъл му толкова нещастия. Сара кимна.

— Баща ми смяташе, че ако ми позволи да изкарам един сезон в Лондон, той ще стане причина да се разболея от някоя неизлечима болест, която се предава по въздуха.

Лейди Кесълфорд махна с ветрило пред себе си.

— О, Боже! Баща ти сигурно много е обичал скъпата ти майка.

Сара не знаеше какво да отговори. Нямаше никакви съмнения в привързаността на баща й към майка й. Проблемът беше другаде. Майка й не му бе отговорила със същите чувства. Чудеше се дали лейди Кесълфорд знае това. Навремето майка й бе станала обект на твърде много клюки и интриги.

Лекарят бе достатъчно мъдър и побърза да насочи мислите й в друга посока.

— Знаеш ли, Сара — рече той, — лейди Кесълфорд отказва да се качи на кон поради същите причини, които не позволяват на баща ти да дойде в Лондон.

— Наистина. Вярно е. — Амелия откъсна мислите си от катастрофите, които очакваше от бъдещето, и ги насочи към спомена за отминали злини. — Моят най-голям син, Астън, бе хвърлен от любимия си кон докато прескачал някаква ограда. Падна на главата си и си счупи врата. И заради този трагичен инцидент, просто не мога да поверя живота си на някой кон.

Сара се наведе напред. Гласът й бе снишен до поверителен шепот.

— Знаете ли, напълно разбирам вашия страх от коне. Обичам да яздя на гърба на някой едър, кротък кон, под зоркия поглед на коняря, но се разтрепервам от страх от всяко прекалено буйно, непокорно животно. Тази сутрин едва не бяхме стъпкани от един пощръклял кон с неукротим нрав.

— О, Боже! Какъв ужас! — Вдовицата размаха ветрилото си малко по-енергично.

— Беше ужасно премеждие — довери й Сара с безгрижна усмивка и такова невъзмутимо спокойствие, че лейди Кесълфорд престана да си вее с ветрилото. — Но — гласът й придоби заговорнически нотки — татко изобщо не бива да научи за този инцидент, защото той сигурно веднага ще ме прибере в провинцията, където вероятността да се изпреча на пътя на обезумял кон е не по-малка. Не сте ли съгласна? Не бих желала отново да се затворя у дома, и то толкова скоро след идването ми тук. Лидия и докторът имат цял план за забавленията ми.

Лейди Кесълфорд я прекъсна с енергичната решителност на човек, който ръководи живота на другите много по-добре от неговия собствен.

— Трябва да чуеш представлението на филхармоничното общество. Аз имам лична ложа, която просто стои неизползвана в Арджил Румс.

Сара се усмихна.

— Много мило от ваша страна, че ни предлагате такъв лукс, лейди Кесълфорд, но не бихме искали да се натрапваме…

— Не, не, вече две години ложата стои празна, мила моя. Синът ми, който много добре знае, че съм прикована на легло, продължава да я плаща, вероятно само за да ме дразни. В случай, че внезапно ми хрумне да отида на концерт — все повтаря той.

Амелия поклати глава, а на устните й се появи тиха, изпълнена с копнеж усмивка, която Сара не можа да види.

— Вашият син е много грижовен, милейди — рече Сара, изтълкувала неправилно тъгата, с която вдовицата й разказа за празната ложа, и преди Амелия да успее да си поеме дъх, за да каже нещо, тя се наведе напред и промени темата на разговора, като отбеляза: — Зная, че въпросът ми може да ви се стори неуместен, но това, с което сте облечена, не е ли китайска коприна?

Амелия изобщо не намираше въпроса за неуместен.

— Как разбра това? — попита тя.

Развеселена от факта, че повечето хора смятаха, че слухът й е също толкова ограничен, колкото и зрението й, Сара се разсмя, без да подозира, че Амелия се възхищава най-вече от този неин приятен, изпълнен с весело безгрижие смях.

— Фината ориенталска коприна издава прекрасно шумолене, което просто няма как да се сбърка — обясни тя.

Развеселена, графинята се раздвижи в леглото, само за да произведе въпросното шумолене.

— Напълно си права, мила моя. Радвам се, че го забеляза, защото това е любимата ми дреха. Толкова е приятно да се докосваш до коприна… Не си ли съгласна?

Пръстите на Сара сякаш се плъзнаха по въображаемото парче коприна.

— Тя прилича на топла вода, която изтича през пръстите ти — промърмори тя.

— Прекрасно казано, мила моя. — Амелия постави една мека гънка от лъскавата тъкан в ръката на Сара. — Племенникът ми Стюарт спечели тази дреха за мен.

— Спечели ли я, мадам? — удиви се Сара.

— О, да. Стюарт постоянно печели разни неща. Той е добре известен с късмета си.

Доктор Тървей отново се прокашля.

— Човек или трябва да е късметлия, или да има бездънни джобове, за да продължи да се забавлява в подобни хазартни игри.

— Да, това е така — съгласи се Амелия. — Този начин на живот не може да не поставя Стюарт в известни затруднения от време на време. — Тя се засмя опрощаващо. — Но това не се случва често. Само няколко пъти е заемал от мен по-големи суми пари. — В думите й нямаше и следа от укор. — За моя радост, Стюарт има и други таланти. Той е много красив, добър познавач е на модата и ценител на бързите коне. Осмелявам се да твърдя, че по въпросите на изисканата изтънченост и елегантност момчето просто няма равен на себе си.

— Наричат го Красавеца, нали? — учтиво попита Тървей.

Сара не пропусна внезапната студенина и скованост, които се прокраднаха в думите на Амелия.

— Да. В някои кръгове. А моят собствен син, скъпият ми Ашли наричат Звяр.

— Звяр, милейди! — Изразителната уста на Сара свидетелстваше за искреното й възмущение. — Какво жестоко прозвище!

— Наистина — въздъхна Амелия. Една дълбоко изстрадана въздишка. Така въздишат майките, които правят всичко, което се изисква от тях, и въпреки това децата им не постъпват според очакванията им. — Ашли не дава пет пари за това какво мислят, или говорят за него. За жалост, той е много неразумен в това отношение. Всъщност, прякорът му сякаш го забавлява, но за една майка — сигурна съм, че разбираш това, мнението на околните е от огромно значение.

Сара наистина разбираше. Майка й също не даваше пет пари за благоприличието и добрия тон, без изобщо да мисли за страданията, които навличаше на семейството си. Тя се пресегна и потупа ръката на Амелия, а думите й прозвучаха много разумно и успокояващо.

— Може би е най-добре, че синът ви посреща това с усмивка, защото вие щяхте да сте още по-разстроена, ако той страдаше от това прозвище.

— Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл, но думите ти ми носят странно успокоение — прошепна графинята и се наведе напред. Беше толкова развълнувана, че гласът й трепереше. — Скъпа моя, ти виждаш неща, които ние, зрящите, би трябвало да забелязваме по-добре от теб.

— Вие сте много мила, лейди Кесълфорд. Може ли да помоля да ви разгледам по-внимателно?

— Ако само можех да направя това възможно. — Графинята изглеждаше искрено разстроена от факта, че не може да направи нищо.

Доктор Тървей хвана ръцете на Сара.

— Сара вижда, милейди, по свой си начин. С помощта на ръцете си.

Наистина ли, дете? Чувала съм, че крал Джордж видял лицето на лейди Сара Ленъкс, като прекарал ръка по лицето й, когато тя била представена в съда. Казват, че искал да разбере дали приличала на съименницата си — нейната пралеля, Сара Ленъкс, и обявил, че двете жени много си приличат.

— Лейди Ленъкс е била много любезна да позволи на краля да направи това. Повечето хора не се съгласяват лицата им да бъдат опипвани.

Лекарят се съгласи.

— Съществуваха страхове, че едно такова опознаване може ненужно да развълнува краля. Още по онова време той получаваше пристъпи на слабоумие.

Амелия внимателно вдигна ръцете на Сара и ги приближи до меките си, напудрени бузи.

— Можеш да видиш лицето ми, ако желаеш.

Сара беше доволна. Нежни като крилца на пеперуда, върховете на пръстите й проследиха профила на Амелия.

Графинята подскочи и се отдръпна назад. Сара поспря и бе готова да се откаже, но вдовицата прошепна:

— Продължавай.

Стоеше напълно неподвижна, на лицето й играеше усмивка, а Сара продължаваше да изследва контурите на лицето й.

— Нищо чудно, че са се безпокоили за краля — каза Амелия. — Има нещо твърде интимно в този жест, в това изучаване на лицето ми.

Сара бе трогната от желанието на графинята да разбере ограниченията на света й, тънещ в мрак.

— Благодаря ви, мадам, че ми позволихте тази интимност — рече тя. — Сега в главата си нося една красива картина, която напълно съответства на благия ви глас.

— Милейди… — Доктор Тървей се поколеба за момент, но Сара знаеше, че той възнамерява да се възползва от момента и да изпълни обещанието си да помоли графинята за препоръки. — Ще ви бъда безкрайно задължен, ако ми позволите да ви помоля за една услуга.

Непосредственият отговор на Амелия се изрази в една внезапна скованост и почти неуловимо дистанциране.

— Наистина ли. Услуга?

Сара изтръпна. В този момент й се щеше да бе настояла да се откажат от тези глупави препоръки.

— Колебая се дали да ви помоля…

— Мили, Боже, Тървей. Държиш ме в напрежение. Ако продължаваш така, май ще имам нужда от амонячна сол за ободряване. Казвай направо! Каква е услугата?

— Мислите ли, че ще е във възможностите ви да подкрепите представянето на Сара в Алмак?

Амелия се отпусна на възглавниците си и изпусна лека въздишка на облекчение.

— Гаранции? Това ли е всичко? Толкова шум за нищо — скастри го тя. После без следа от снизходителност рече: — Ще бъда очарована да го направя. На колко години си, моето момиче?

Сара повдигна брадичката си. Знаеше, че отговорът й неминуемо ще предизвика определена реакция.

— На двадесет и четири!

Чу как Амелия рязко си пое дъх и от устата й се изтръгна тих, гърлен смях.

— Вече съм почти старица.

— Глупости! — енергично запротестира графинята. — Още не си престаряла. Но моля те, кажи ми с какво толкова си се занимавала цели двадесет и четири години, заключена в самотата на Линдъл хол!

— Не ме съжалявайте, милейди — настоя Сара. — Живеех под настойничеството не на една, а на две изключително талантливи дами със скромни доходи. Благодарение на техните търпеливи усилия, аз говоря немски и френски, зная стъпките на няколко танца, мога да свиря на пиано и клавесин, а освен това плета сравнително добре. Мисля, че съпругът ми ще се оплаква само от това, че ми липсват светски маниери.

Гласът на лейди Кесълфорд преливаше от любопитство.

— Значи си сгодена?

Сара се изчерви.

— Не официално, но се знае, че ще се омъжа за сина на един наш съсед, когато той се върне от службата си при Уелингтън в Испания.

— И обичаш ли този млад мъж? — Амелия се наведе напред, изпълнена с напрежение. — Той ще те направи ли щастлива?

Ръцете на Сара нервно се плъзнаха по златната филигранна дръжка на бастуна от слонова кост, сякаш за да подчертаят несигурния танц на чувствата й. Разбира се, че обичаше Джефри. Той й беше другарче в игрите, най-близкия й приятел преди и след треската. Той й беше помогнал да преодолее страха си от странния, потънал в мрак свят, в който бе принудена да живее. Но след време се бяха разделили и сега тя нямаше никаква представа що за човек е станал Джефри. Как би могла да отговори на подобни въпроси?

Сара въздъхна.

— Бяхме неразделни като деца, но взаимоотношенията ни се промениха, когато Джефри стана достатъчно голям, за да ходи на училище. После предприе пътуване из Европа, което удължи отсъствието му, а непосредствено след завръщането си, преди да се опознаем отново, той убеди баща си, че иска да направи военна кариера. Била съм в компанията му не повече от десетина пъти след като престанахме заедно да се катерим по дърветата. — Тя се разсмя, долови неудобството в гласа си и си наложи да се успокои. — Бащите ни смятат, че сме чудесна двойка.

— А ти!

— Нямам никаква представа — честно си призна тя. — Но не бих искала цял живот да бъда в тежест на баща си.

Настъпи дълго мълчание и Сара си помисли, че с последната си забележка сигурно се бе злепоставила пред вдовицата.

— А ето че сега си в Лондон. — Гласът на графинята изобщо не издаваше мислите, които я вълнуваха в този момент.

— Да, чудесно е! Тук има толкова много звуци и аромати, толкова нови неща, които бих могла да правя! — Думите на Сара преливаха от възторг. Цялото й лице бе осветено от радост.

— Изпитвам някакъв непонятен копнеж дълбоко в душата си… — Тя се опита да обясни чувствата си. Изобщо не можеше да си представи неземното изражение, което се появи на лицето й, нито пък долавяше страстните нотки в гласа си. — Чудя се дали бихте ме разбрали, ако ви кажа, че изпитвам непреодолима потребност да изследвам света, който лежи извън малкия пашкул, в който си живеех щастливо и спокойно толкова дълго време?

Думите, които се откъснаха от устата й, изведнъж й се сториха твърде дръзки и нетрадиционни, прозвучаха й като нещо, което бе изрекла майка й, нещо, което никой не би споменал в учтив светски разговор. Чувството й за приличие и дълг изведнъж загаси светлинката, озарила лицето й.

— Не бих искала да злепоставям съпруга си сред приятелите му и затова сметнах за необходимо да посетя Лондон.

Амелия, която твърде бързо се превръщаше в отшелник сред собствените си познати, силно сграбчи ръката й и я стисна насърчително.

— Знаеш ли, напоследък и аз самата се терзая от подобен копнеж?

— Защо да не изследваме света заедно? — Сара преливаше от възторг. — Едно такова приключение е много ободряващо и вълнуващо.

— Може би. — В гласа на Амелия се долавяше недоверие. — Следващото събиране в Алмак ще бъде идущата сряда. Ще се свържа с лейди Типтън и Корнелия Кандиш, за да ги информирам за моя патронаж и ако успея да убедя племенника ми да ни придружи, може да се надигна от това легло и да дойда с теб.